Сюзън Елизабет Филипс
По-кротко, лейди! (6)

5

Когато слезе във фоайето на хотела, Ема видя, че непознатият мъж с твърд поглед и строго стиснати устни, който я бе докарал предишната вечер в хотела, бе изчезнал и дружелюбният безделник бе заел мястото му. Но този път не можеше да я заблуди.

За миг младата жена забрави какъв измамник бе той и си позволи да се наслади на красивата гледка. Беше зарязал стетсъна и вълните на гъстата му черна коса блестяха на слънчевите лъчи, танцуващи във фоайето. Носеше избеляла тениска с логото на Тексаския университет, светлокафяви шорти и износени кафяви боти, от чийто горен ръб се подаваха един-два сантиметра снежнобели чорапи.

Разсъдъкът й се завърна скорострелно, когато ъгълчето на устата му се изви присмехулно.

— Добро утро, лейди Ема. Радвам се да видя, че не сте забравили чадъра. Сигурно по някое време на годината ще завали.

Тя сведе поглед към пъстроцветния си чадър, сякаш недоумяваше как се е озовал в ръката й, сетне го дари с жизнерадостна усмивка и с подчертан жест насочи края му към вратата.

— Тогава да тръгваме.

Изпита леко злорадство, като видя как се присвиха очите му.

— Първо закуската. После работата.

— Аз вече закусих.

Той я огледа лениво от глава до пети с неустоимите си теменужени очи.

— Само не ми казвайте, лейди Ема, че сте забравили кой ви плаща — изрече с подчертано провлачен тон, явно решил да я сложи на мястото й.

Трябваше да го очаква.

— Смятам тази сутрин да похапна палачинки с боровинки. — Пръстите му се обвиха около ръката й над лакътя. — А вие?

Ема се зачуди дали да не го уведоми за приятния си разговор с Франческа преди по-малко от половин час и да вметне между другото, че във всеки момент може да позвъни на скъпата си приятелка, но се разколеба. Може би щеше да е по-разумно да запази тежката артилерия за по-големи битки. Пък и нямаше значение дали тази сутрин ще закуси два пъти.

Докато се настаняваха в сепарето в кафенето, тя се замисли за лудостта, която едва не бе извършила вчера с този мъж, питайки се дали часовата разлика не бе замъглила здравия й разум. Какво се надяваше да постигне, скачайки в леглото с Кени Травълър по-малко от дванайсет часа след пристигането си в тази страна? Ако възнамеряваше да преспи с някого, първо трябваше да се увери, че копоите на Хю са на своя пост. Подобни импулсивни действия не й бяха присъщи и това я обезпокои.

— За мен само чай — каза тя на сервитьорката, дошла да вземе поръчката им.

— Отличен избор — засия одобрително Кени насреща й. — Но добавете палачинки с боровинки и резен бекон. За мен същото, но забравете за чая и наблегнете на кафето.

Той съзнателно я провокираше, но Ема само се усмихна невъзмутимо.

— Ако обичате, заменете палачинките с препечени филийки, а бекона с купичка с ягоди.

Изтормозената сервитьорка му наля кафе и побърза да се отдалечи, преди някой от двамата да внесе още усложнения в поръчката.

Чакаше ги доста работа и на Ема й бе писнало от глупостите му. Позволи си само един миг, за да се полюбува на свежите цветя край вратата, преди да мине на въпроса.

— Намери ли студио за татуировки?

— Никакви татуировки. Цялата идея е абсурдна.

— Ще си направя татуировка. И то още днес. Това не подлежи на обсъждане.

Тя се съмняваше, че една татуировка ще се окаже достатъчна, за да развали годежа, но може би щеше да накара Хю да се усъмни в правилността на избора си. Огледа кафенето, питайки се дали някой от мъжете наоколо, скрили лица зад вестниците си, е нает да я следи. Никой не й се стори подозрителен, но нито за миг не бе повярвала, че Хю ще я остави без контрол през тези две седмици. Фактът, че толкова лесно я бе открил тази сутрин, недвусмислено го доказваше.

— Как една уважавана директорка ще се появи пред малките си ученички, издокарана с татуировка? — поинтересува се Кени.

Ема никога нямаше да се появи пред малките си ученички, но нямаше намерение да му го казва.

— Това ще им помогне да ме почувстват по-близка.

— Ако това е целта ти, защо не си направиш пиърсинг на езика? Или не си боядисаш косата в пурпурно?

Ема бе обмисляла идеята за пиърсинг, но се страхуваше от инфекция, а боядисването на косата й в някоя ярка окраска щеше да е прекалено очевидно. Една малка татуировка беше всичко, което можеше да си позволи. Хю трябваше да повярва, че се е излъгал в нея, а не да я заподозре в подмолни и съзнателни манипулации, иначе щеше да изравни „Сейнт Гъртруд“ със земята. Сервитьорката се появи с нейния чай, после изчезна.

— И на кое място възнамеряваш да си направиш татуировката?

— Върху ръката, над лакътя. — След като всичко свърши, ще й се наложи до края на живота си да ходи с дълги ръкави.

— Дамите не си правят татуировки върху горната част на ръцете. Предпочитат глезена, отзад на рамото или, ако наистина искат да бъдат дискретни — и тъкмо това бих препоръчал в твоя случай, ако възнамерявах да ти дам съвет, което не правя — върху гърдите.

Чашата застина на половината път към устните й. Само една-единствена дума бе достатъчна, за да се възкреси усещането за коприната, плъзгаща се по кожата й, топлината на устата му, за устните му, смучещи зърното й.

Той, разбира се, отлично знаеше как й въздействат думите му.

— Нима? — Тя се насили да раздвижи ръката си, поднесе чашата към устата си, отпи малка глътка и я остави върху масата. — Е, сигурна съм, че ти знаеш всичко по въпроса.

— Още си бясна заради снощи, нали?

— По-скоро обидена, господин Травълър. Директорките на училища никога не беснеят.

Кени се подсмихна, сетне я изгледа с момчешка настойчивост.

— Ще попълниш ли празнотите в разсъжденията ми? Доколкото разбирам, ти си една много мила неомъжена дама, на която й се иска да разнообрази малко сексуалния си живот. Напълно естествено. Ала у дома, в Англия, трябва да се грижиш за репутацията си, затова със сигурност там не можеш да си позволиш рисковани експерименти. Но във великия и необятен щат Тексас никой няма да обърне внимание на подобни волности. Ето какво ми се ще да разбера: каква разлика има дали съм професионален жиголо, или професионален голфър? Разполагам с необходимото оборудване и с радост ще ти позволя да се възползваш от него.

— Много великодушно от твоя страна, че ми предлагаш да се възползвам от играчките ти, но истината е, че… не бих ти позволила отново да ме докоснеш, дори да беше последният мъж на тази земя.

В мига, в който изрече думите, в главата й пронизително завиха тревожни сирени. Този мързелив глупак, който изобщо не беше глупак, печелеше насъщния си, състезавайки се с ловки и находчиви противници, и освен ако не се бе заблудила, Ема видя очите му да проблясват оживено. Явно бе приел думите й като предизвикателство и бе готов да откликне.

— Е, както се казва, ще поживеем и ще видим, нали, лейди Ема?

За късмет, в този момент се появи сервитьорката с поръчката им. Ема изяде почти всички ягоди, но с мъка преглътна няколко хапки от препечената филийка. Кени омете палачинките до троха, сетне грабна остатъка от филийката й.

— Това не е хигиенично — изтъкна тя.

— Миналата нощ вече си обменихме достатъчно микроби, така че не се тревожа особено за това.

Нямаше да му позволи да я накара се почувства неудобно, припомняйки й онези бавни, страстни целувки.

— Истинско чудо е, че не си надебелял при количествата храна, които поглъщаш.

— Всеки ден изгарям безброй калории.

— И какво по-точно правиш?

— Мързелуването е тежка работа.

Ема прикри неволната си усмивка и тутакси се притесни. Не биваше да се отплесва и да се поддава толкова лесно на измамния му чар.

— Ако не желаеш да ми помогнеш да намеря студио за татуировки, ще потърся в телефонния указател. А междувременно смятам да пообиколя магазините.

— Мислех, че това твое пътуване е с изследователска цел. — Той даде знак на сервитьорката да му донесе сметката.

— Такова е, но проучването няма да заеме цялото ми време. Този следобед планирам да прекарам няколко часа в сградата на Историческото общество на Далас. Уговорила съм се да прегледам някои от документите им. Освен това имам малко работа в Остин, в университетската библиотека, както и в Сан Антонио.

— Разкажи ми нещо повече за тази дама, чийто живот изследваш.

— Лейди Сара Торнтън? Пиша статия за нея за списанието „Ню Хисториан“. Въпреки че вече не преподавам история, продължавам с научните си изследвания. Лейди Сара е била необикновена жена, аристократка, но доста независима за своето време и невероятно любознателна. Пътешествала е из тези места през 1872 година.

— И е пътувала сама, нали? — отбеляза Кени многозначително.

— Лейди Сара е била много по-смела от мен. Пътеписите й са изключително интересни, защото е видяла Тексас не само с очите на жена, но и на чужденка. Била е в Далас в същия ден, когато на гарата в Хюстън е пристигнал първият влак. Описанието й на празника, устроен по този повод, и барбекюто с бизонско месо е удивително живописно.

Той хвърли няколко банкноти на масата и стана.

— Струва ми се много странно, че една дама от деветнайсети век е притежавала достатъчно храброст и авантюристичен дух, за да пътешества сама из Тексас, а една съвременна и независима жена като теб се страхува.

— На лейди Сара не й се е налагало да си има работа с автомобили — изтъкна Ема, докато го следваше.

„Освен това лейди Сара не е била принудена да хвърля в смут някакъв херцог, пътувайки открито в компанията на привлекателен мъж.“

Когато отново се озоваха във фоайето, Ема му подаде два долара.

— Това е за чая. Ти ме застави да поръчам останалото, така че сам си го плащаш.

— Задръж си парите.

— Не е нужно да се вкисваш толкова. — Тя пъхна банкнотите в чантата си и за да го подразни, посочи с чадъра си към вратата. — Оттук.

Кени го грабна от ръката й и го хвърли към портиера.

— Ако обичате, ще го изгорите ли вместо мен?

— Моля ви, отнесете го в стаята ми — намеси се Ема. — Госпожица Уелс-Финч. Номер 820.

И с бодра крачка се запъти към паркинга, когато изведнъж осъзна, че кавалерът й не е с нея, а тя нямаше ни най-малка представа къде е паркирал колата си.

Огледа се през рамо и го видя да се движи под козирката на входа със скоростта на охлюв, погълнал солидна доза приспивателно. Ема потропа нетърпеливо с носа на сандала си.

Кени се поздрави с двама бизнесмени, сетне се спря да се полюбува на мозайката на стената.

Младата жена въздъхна и се огледа за колата му. Дори не се изненада, когато я забеляза на забранено за паркиране място. Изчака го търпеливо да приближи.

Най-сетне той отключи вратата.

— Сигурна ли си, че искаш днес да пазаруваш? — попита веднага щом тя влезе и пристегна предпазния колан.

— Да. В някои модни, но не много скъпи магазини.

— В такъв случай нямаш късмет, защото и понятие си нямам от пазаруване. Просто си купи каквото ти хареса и ми изпрати сметката. — Той зави обратно към магистралата.

— И дума да не става!

— И как така изведнъж стана толкова чувствителна? Вчера най-безочливо ме изнуди да ти плащам по сто долара на ден, за да си държиш устата затворена.

— Двеста долара на ден — уточни тя. — И това са пари, измъкнати с шантаж, така че има голяма разлика, нали? — ехидно се подсмихна Ема и го изгледа самодоволно.

Погледът му се плъзна по днешния й тоалет: къса джинсова пола в жизнерадостна оранжева разцветка и кремаво горнище, пъхнато в колана. Върху горнището отпред бяха щамповани китна градина и две пойни птички.

— Хубава блузка.

— Благодаря. Подариха ми я петокласничките за края на срока.

Докато се носеха по шосето, младата жена най-после имаше възможност да се полюбува на красотата на щата, който познаваше единствено от историческите книги. Крайпътните супермаркети, рекламните билбордове и ресторантите за бързо хранене не представляваха особен интерес за нея, но ширналите се пред нея простори направо отнеха дъха й. Не можеше да си представи нещо толкова различно от Лоуър Тилби или остарелите сгради на „Сейнт Гъртруд“ от червени тухли, поизбелели от годините, безупречно поддържаните морави и старите дървета. Какво ли си е помислила лейди Сара Торнтън, когато е видяла тази безкрайна земя и това бездънно небе?

Наведе се напред, когато Кени понечи да паркира на друго забранено място.

— В никакъв случай.

— Нямах намерение да паркирам — заяви той с вид на оскърбена невинност. — Да се шляя из магазините с дами, не е сред любимите ми занимания, затова ще те оставя тук, а аз ще отскоча до най-близкото игрище за голф и ще поудрям малко топки за тренинг. Ще те взема след три часа.

— Благодаря, но не става. Отлично зная какво искам и няма да ми отнеме толкова дълго време. — Ема измъкна ловко ключовете от стартера. — Да тръгваме.

Той грабна ключовете от ръката й, но се потътри след нея, макар че през целия път до мола не престана да мърмори.

— Постарай се да не се мотаеш повече от половин час. Говоря сериозно, лейди Ема. След половин час аз и моето кади отпрашваме, със или без вас.

— Ъхъ. — Тя огледа витрините и почти веднага откри това, което търсеше. Посочи към кръгла бетонна пейка. — Чакай ме тук. Няма да се бавя.

— Ти си най-проклетата командаджийка, която съм имал нещастието да срещна. Да не би да си въобразяваш, че мога да стърча по средата на голям американски търговски център, без да предизвикам истински бунт?

— Какви ги приказваш?

— Аз съм почти знаменитост, за това приказвам.

И сякаш в потвърждение на думите му, две млади жени, понесли розови пазарски торби на „Виктория Сикрет“, се втурнаха към него.

— Кини!

Той я изгледа кръвнишки.

— Видя ли какво направи?

— Няма да се бавя. Обещавам — избъбри Ема и изчезна.

И удържа на думата си, но когато се върна, го завари заобиколен от малка тълпа и явно изнасяше импровизирана лекция по голф.

— След като сте замахнали, се постарайте да отпускате ръката бавно и плавно. Ако искате да наберете скорост, докато минавате през…

Тя улови погледа му, но въпреки протестите му отпреди малко, Кени, изглежда, се наслаждаваше на славата си и не бързаше да се отърве от почитателите си. Затова Ема хлътна в магазин за аксесоари и добави към покупките си няколко евтини бижута. Кени най-после се избави от феновете си и я поведе към колата.

— А сега татуировката — обяви тя, щом отново поеха по магистралата.

— Ти май наистина си сериозна за това?

— Напълно.

Спътникът й се замисли за кратко.

— Добре, щом като толкова настояваш, ще ти помогна. Но ще ми отнеме малко време, за да намеря място, където можем да сме сигурни, че ще използват стерилни игли.

— Игли?

— И как смяташ, че се правят татуировките?

— Да, разбира се. Искам да кажа… зная, че се използват игли. Просто ти произнесе думата така, че тръпки ме полазиха.

— Доста ще боли, кралице Елизабет. Така че, ако не издържаш на болка, най-добре се откажи от идеята.

— Едва ли ще е толкова болезнено.

Изсумтяването му не беше особено окуражаващо.

— Ти просто се опитваш да ме изплашиш.

— Е, извини ме, задето проявявам загриженост и съпричастност.

— Ха!

— Добре. Печелиш. Ще потърся тъпото студио, след като те откарам в библиотеката.

Първата умна мисъл, която му бе хрумнала.

— Отлична идея.

Отправиха се към Стейт Феър Парк, където се намираше Историческото общество на Далас, помещаващо се във внушителна Т-образна сграда, наречена „Хол ъф Стейт“. Ема слезе от колата на паркинга, след като се разбраха да се срещнат в три часа.

Макар че смяташе веднага да се отправи към канцеларията на Историческото общество, тя установи, че има твърде много неща, които иска първо да разгледа. Посвети доста време да изучава гигантските фрески по стените на грандиозната, висока четири етажа мемориална зала, изобразяващи историята на щата от 1528 година до наши дни. Когато най-после пристигна в канцеларията на Историческото общество, бе посрещната топло и прекара следващите няколко часа, сравнявайки записките от дневника на лейди Сара с други източници от същия период. Погълната от изследването си, тя загуби представа за времето и се появи на уреченото място за срещата с Кени с петнайсет минути закъснение.

Кадилакът и вбесеният му шофьор вече я очакваха.

— Закъсня! Мразя да се закъснява!

— Честна дума, Кени, нямаш никакво право да се оплакваш. Откъде да зная, че ще дойдеш навреме, след като вчера закъсня толкова много?

— Вчера беше различно.

— Защото закъсня ти, а не аз.

— Нещо такова.

— Ти си невъзможен. Намери ли студио за татуировки?

— Дори нещо по-хубаво. Открих една дама, която прави татуировки в дома си.

— Наистина ли? И според теб е надеждна?

— Стълб на обществото. Няма да намериш по-надеждна. Бедата е, че графикът й е претоварен и не може да те приеме преди десет вечерта. При това я умолявах едва ли не на колене.

Ема се надяваше, че копоите на Хю ще са наблизо.

— Прекрасно. — Стомахът й се обади. — С удоволствие бих хапнала нещо.

— Знам едно чудесно местенце.

Двайсет минути по-късно преминаха през масивните врати на кънтри клуб, явно място за богоизбрани, където всичко наоколо крещеше за разкош. Алеята с вековни дървета от двете страни ги отведе до импозантна постройка с колони в гръцки стил. След като Кени паркира, Ема слезе и се насочи към парадния вход. Отново установи със закъснение, че той не я следва. Обърна се.

Той стоеше и я наблюдаваше, опрял ръце на кръста.

— Знаеш ли къде отиваш?

Младата жена се огледа.

— Не съвсем.

— Тогава защо търчиш напред?

— Не зная. Така съм свикнала.

— Е, време е да отвикнеш. Това не ми се нрави.

Нито на Джеръми Фокс. Ала тя не беше от жените, следващи покорно другите. През по-голямата част от живот си Ема беше напълно самостоятелна и твърде рано бе осъзнала, че или ще бъде водач, или ще я стъпчат.

Кени посочи с палец към по-малка сграда.

— Отиваме там.

— Извинявай.

Чувствайки се глупаво, тя тръгна след него по пътеката, водеща към врата, върху която с красиво резбовани златни дървени букви бе изписано „Спортен магазин“. Мъжете вътре го посрещнаха, сякаш бе кралска особа.

— Хей, Кини! Как си?

— Не съм те виждал от няколко дни.

— Чу ли, че Чарли направил вчера ийгъл^[1] на седмата? Толкова се развълнувал, че получил сърдечен пристъп и не успял да завърши кръга.

Кени отвърна на поздравите им, заяви, че не бил чул за Чарли, сетне поведе Ема към грила в единия край, отделен със стъклена преграда от останалото помещение.

— Надявам се, че нямаш нищо против да похапнеш сама — промърмори той и даде знак на хостесата. — Мериан, ще се погрижиш ли за нея? Аз ще отида да поудрям малко топки.

— Разбира се, Кени. Знаеш ли, че целият персонал е подписал петиция до Антихриста, за да те върне в игра?

— Не, но го оценявам. Не забравяй да благодариш на всички от мое име.

Той изчезна, а Мериан настани Ема на маса до прозореца.

— Можете да го наблюдавате от тук. Повярвай ми, скъпа, не си виждала по-великолепна гледка! Никой не върти айръна^[2] като Кени Травълър.

Ема я дари с приветлив, както се надяваше, но сдържан поглед. Не изпитваше никакъв интерес да наблюдава как Кени Травълър върти айръна.

Докато не го видя.

Макар че все още беше със светлокафявите шорти, бе заменил ботите с обувки за голф, а вместо тениската с логото на Тексаския университет носеше тъмнокафява риза за голф с друго лого, но Ема беше твърде далеч, за да го разчете. Движеше се с изисканата грация на диво животно, докато удряше топка след топка. Топките летяха от тия^[3] и се извисяваха толкова високо, че Ема не виждаше къде се приземяват. Не беше изненадана от грациозността му, но демонстрацията на сила от такъв безкрайно мързелив мъж толкова я изуми, че й се зави свят.

Той оставаше пълна загадка за нея. Ема имаше усещането, че зад привидно ленивата му външност, спокойна като повърхността на гладко езеро, бушуват тъмни водовъртежи, но тя нямаше представа колко дълбоки бяха и колко надалеч стигаха. Замисли се за това, което й бе казал по-рано в колата, давайки й съвсем ясно да разбере, че все още иска да я отведе в леглото си. Каква разлика има дали съм професионален жиголо, или професионален голфър? Разполагам с необходимото оборудване и с радост ще ти позволя да се възползваш от него.

Но имаше разлика. Някак си щеше да съхрани самоуважението си, ако заплати за услугите му, но не би могла да запази достойнството си, ако се превърне в една от възторжените групарки на този богат, професионален спортист, който ще я гледа с тайно презрение.

През целия ден се опитваше да не мисли за изминалата нощ, но докато ядеше сандвича с печено пилешко и го наблюдаваше как хвърля топка след топка, силата, струяща от него, я сгря и я изпълни с трепетно вълнение. Младата жена се застави да мисли логично. Една татуировка и смяна на гардероба нямаше да са достатъчни, за да обезкуражат напълно Хю Холройд, а просто ще го накарат да се замисли. От самото начало знаеше, че трябва да направи нещо много по-драматично. Да си намери любовник? От известно време идеята я глождеше упорито и не й даваше мира. Но не Кени Травълър. След това, което се случи снощи, би било неморално. Не можеше да обясни точно защо; просто го знаеше и толкоз. Трябваше да намери някой друг.

Мисълта толкова я разстрои, че Ема изгуби апетит. Кени не беше от най-почтените мъже, нито заслужаваше доверие, но несъмнено бе секси и невероятно привлекателен, и въпреки ненавистта й към подобни вятърничави плейбои, й се искаше да бъде с него.

Забоде мрачно вилица в сандвича, сетне помоли сервитьорката за чаша чай, който не й се пиеше. Беше готова на всичко, за да отвлече вниманието си от дразнещо възбуждащата атлетична фигура на игрището.

 

 

Кени я остави в хотела, преди да се прибере, за да се преоблече в това, което той нарече „подходящо татуировъчно одеяние“. В седем и половина Ема слезе да го чака във фоайето на хотела. Огледа се, за да се опита да отгатне дали някой от присъстващите наоколо има вид на частен детектив, но видя само бизнесмени и туристи. Кени мина през въртящата се врата. Беше облечен в тъмносин панталон и бяла тениска с поредното рекламно лого. Тя се запита дали изобщо има дрехи, които не рекламират някакви продукти.

Щом я видя, Кени застина на място.

— Какво, дявол да го вземе, си направила със себе си?

— Кой е Антихриста?

— Сега не става дума за това; говорим за факта, че преди няколко часа оставих в хотела Мери Попинс, а сега заварвам Мадона. — Огледа новия й тоалет, купен в един от десетте евтини бутика в търговския център. Черната тясна рокля без ръкави, с цип на гърба, беше скандално къса и прилепваше плътно по тялото й. С отворен цип. Или поне достатъчно, за да докладват в Лондон.

— Нима? Смяташ, че приличам на Мадона?

— Изобщо не приличаш на Мадона — изръмжа тихо Кени, така че само тя го чу. — По-скоро приличаш на Мери Попинс с нимфомански наклонности. Нямаше нищо лошо в дрехите, с които беше облечена днес, така че искам незабавно да се преоблечеш.

— Господи, Кени, звучиш като разгневен баща.

Той се смръщи още по-заплашително.

— Доставя ти удоволствие, нали? Умираш си от кеф да се размотаваш наоколо в това парцалче, което не оставя нищо на въображението.

— Не е чак толкова зле, не мислиш ли? — Може би беше прекалила. Ако плейбой като Кени Травълър смяташе, че е облечена твърде крещящо, може би й трябваше нещо по-семпло. Затвори решително ципа докрай. — Ето, готово.

Той продължи да я съзерцава критично.

— Гримирала си се.

— Винаги се гримирам.

— Но никога не си била толкова наплескана.

— Гримирана съм с вкус и не се опитвай да ме уверяваш в обратното.

— Не става дума за това.

— А за какво?

Кени отвори уста, за да отговори, но само безпомощно поклати глава.

— Нямам представа. Зная само, след случилото се миналата нощ, манията ти да си направиш татуировка, а сега и това, че започва да ме обзема наистина лошо предчувствие. Едно е да му поотпуснеш малко юздите по време на ваканция; съвсем друго — да се превърнеш в съвършено различен човек. Предлагам да ми обясниш какво точно се твори в малката ти глава.

— Нищо особено.

Той я дръпна настрани, като продължи да говори с нисък глас:

— Виж, Ема. Нека бъдем откровени. Теб те сърби на едно определено място и искаш да го почешеш — напълно разбираемо — но не можеш с лека ръка да позволиш да те чеше първият срещнат и да се разхождаш наоколо в този вид, е все едно да се изтъпаниш на търг и да си лепнеш етикет: „Продава се“.

— Глупости. Нали ще бъдеш с мен през цялата вечер? Как може да се случи нещо лошо? — попита тя с невинна физиономия и се запъти към изхода.

— Не става дума за това — отново процеди Кени и тръгна след нея. — Иди да се преоблечеш и аз ще те заведа на вечеря в страхотен мексикански ресторант.

— Страх те е да не развалиш репутацията си, като се покажеш в компанията на лека жена?

— Отнася се за теб, а не за мен.

— Мисля, че съвсем ясно дадох да се разбере, че държа на своето. — Тя му се усмихна мило, за да покаже, че не таи лоши чувства и закрачи към паркинга. По пътя закопча три големи халки зад миниатюрните сребърни обеци на ушите си.

Кени я настигна.

— Отказвам да отговарям за последствията. Когато следващия път говориш с Франческа, бъди така добра да й обясниш, че съм се опитал с всички сили да влея малко здрав разум в главата ти.

Ема го изчака, докато изкара колата си от мястото, забранено за паркиране.

— Кой е Антихриста?

— Човек, чието име не желая да произнасям. Как мина посещението ти в Историческото общество? — смени Кени темата. — Откри ли нещо ново за лейди Сара?

— Ново потвърждение, че е била поразително наблюдателна и точна. Описанието й на празненството по случай железопътната линия напълно съответства на всички останали източници, но тя дава много повече подробности.

Той прояви интерес към методите на изследването й и без да се усети, Ема бъбри през целия път до ресторанта. Засрами се, когато видя, че са пристигнали.

— Извинявай. Понякога прекалено се увличам.

— Нямам нищо против — увери я Кени, докато вървяха към ресторанта. — Обичам историята. И харесвам хората, които обичат работата си и я вършат с удоволствие. Твърде много нещастници прекарват живота си, занимавайки се с неща, които мразят. — Отвори вратата и я задържа любезно. — Обзалагам се, че си била много добра преподавателка, преди търговците на жива плът да те набележат и да те превърнат в директорка.

Тя се усмихна.

— Обичам да влизам в клас. Но да си директорка, има своите предимства.

— Да, всички онези кожи и диамантени гривни.

— „Сейнт Гъртруд“ е прекрасно старинно място, но тя се нуждае от модернизация. А аз обичам предизвикателствата.

— Тя?

— Трудно е да го обясня. За мен училището е като живо, прилича на мила стара баба. „Сейнт Гъртруд“ е много специална.

Кени я изгледа любопитно, но в този момент към тях приближи хостесата, поздрави го по име и ги поведе към масата им.