Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (3)

2

Един от бившите любовници на овдовялата Клоуи изпрати ролс-ройс „Силвър Клауд“, който да я прибере у дома след раждането на дъщеря й. Разположена удобно на кожените седалки, тя се взираше в повитото в меки пелени бебе, което беше заченато толкова драматично насред „Хародс“, и прокара пръст по нежната му буза.

— Моя красива малка Франческа — промърмори тя. — Няма да ти трябва баща или баба. Няма да ти е нужен никой освен мен. Ще ти дам всичко на света.

За нещастие на дъщерята на Блек Джак, Клоуи направи точно това.

През 1961 година, когато Франческа беше на шест години, а Клоуи на двайсет и шест, двете позираха за британския „Вог“. В лявата част на страницата бе поместена популярната черно-бяла фотография на Нита, облечена в рокля от циганската й колекция, а отдясно бяха Клоуи и Франческа. Майката и дъщерята позираха на фона на бял екран и двете облечени в черно. Белият фон, бледността на кожите им и черните кадифени плащове с качулки правеха фотографията етюд на контраста. Единственият друг цвят идваше от четирите акцента пронизително зелено — незабравимите очи на Серитела, които оживяваха страницата и проблясваха като великолепни бижута.

След като вълненията от фотографията преминаха, повечето критични читатели отбелязаха, че обаятелните черти на Клоуи не са толкова екзотични като тези на майка й. Но дори най-критичните сред тях не можеха да намерят недостатък в момиченцето. То изглеждаше като въплъщение на идеалното дете, с блажена усмивка и ангелска неземна красота, която се излъчваше от овала на малкото му лице. Само фотографът, който направи снимката, бе на различно мнение. Той имаше два малки белега, двойка бели резки на ръката си, на мястото, където се бяха забили острите малки резци на Франческа.

— Не, не, мила. — Клоуи смъмри Франческа, когато ухапа фотографа. — Не трябва да хапеш този мил човек. — Тя размаха към дъщеря си дългия си нокът, лакиран в абаносовочерно.

Франческа погледна непокорно майка си. Искаше да си е у дома и да си играе с новия куклен театър, а не да я снима някакъв грозен мъж, който само й казваше да не мърда. Тя забоде върха на едната си блестяща черна кожена обувка в белия екран и разтърси кестенявите си къдрици, за да ги освободи от ограничението на черната кадифена качулка. Майка й беше обещала специално пътуване до „Мадам Тюсо“, ако се държеше добре, а Франческа обичаше восъчните фигури. Дори така обаче, не беше абсолютно сигурна, че е сключила най-добрата сделка. Обичаше също и Сен Тропе.

След като утеши фотографа за наранената му ръка, Клоуи се протегна, за да пристегне косата на дъщеря си, и после дръпна ръка с неочаквано изскимтяване, защото получи същото отношение.

— Непослушно момиче! — изстена тя, вдигайки ръка към устата си, за да засмуче раната.

Очите на Франческа незабавно се напълниха със сълзи и Клоуи се вбеси на себе си, че беше реагирала толкова остро. Тя бързо придърпа дъщеря си в прегръдка.

— Няма значение — изгука й. — Клоуи не е ядосана, скъпа. Лоша мама. Ще ти купим хубава нова кукла на връщане у дома.

Франческа се притисна силно в ръцете на любящата си майка и погледна към фотографа през гъстите сенки на миглите си. После му се изплези.

Този следобед беше първият, но съвсем не и последният път, когато Клоуи усети върху себе си жилото на мъничките остри зъби на Франческа. Но дори след напускането на три бавачки тя отказваше да признае, че дъщеря й има проблем с хапането. Франческа беше просто много буйна, а Клоуи нямаше намерение да си спечели омразата й, като прави проблем от нещо толкова тривиално. Терорът на Франческа можеше да продължи необезпокояван, ако на свой ред едно друго дете не я беше ухапало след спречкване за люлката в парка. Когато Франческа откри, че това преживяване е болезнено, хапането спря. Тя не беше умишлено жестока, просто искаше да постигне своето.

Клоуи купи къща в стил „Кралица Ана“ на Ъпър Гросвенър стрийт, недалеч от американското посолство и източния край на Хайд Парк. Висока четири етажа, но широка не повече от десетина метра, тясната постройка беше реставрирана през 30-те години на XX век от Сири Моъм, съпругата на Съмърсет Моъм и една от най-известните дизайнерки на времето си. Виещата се стълба водеше от приземния етаж към приемната и покрай портрета на Клоуи и Франческа, сниман от Сесил Бийтън. Коралови колони от изкуствен мрамор ограждаха входа към приемната, в която беше разположена стилна смесица от френски и италиански произведения на изкуството, както и няколко стола „Адам“ и колекция от венециански огледала. На горния етаж беше спалнята на Франческа, декорирана като част от замъка на Спящата красавица. Тук Франческа царуваше, като принцеса над земите си, сред дантелените завеси, окичени с розички от розова коприна, и леглото с балдахин.

От време на време даваше приеми в приказната си стая и сервираше подсладен чай в дрезденски порцелан за дъщерята на една приятелка на Клоуи.

— Аз съм принцеса Аврора — обяви тя веднъж на Клара Милингфорд, като изящно заметна кестенявите си къдрици, които заедно с безразсъдството бе наследила от Блек Джак Дей. — А ти си една от добрите жени от селото, дошла на посещение при мен.

Клара, единствената дъщеря на виконт Алсуърт, нямаше намерение да бъде някаква си жена от селото, докато високомерната Франческа Дей се преструва на благородничка. Тя остави третата си лимонова бисквита и възкликна:

— Аз искам да съм принцеса Аврора!

Предложението толкова силно удиви Франческа, че се разсмя, прозвуча като сребърно малко звънче.

— Не ставай глупава, скъпа Клара. Ти имаш големи лунички. Не че луничките ти не са симпатични, разбира се, но със сигурност не и за принцеса Аврора, която е най-известната красавица на земята. Аз ще съм принцеса Аврора, а ти може да си кралицата.

Франческа сметна, че компромисът й е израз на висша справедливост, и беше безкрайно разочарована, когато Клара, също като толкова много други момиченца, които идваха да си играят с нея, не се върна повече. Тяхното изчезване я озадачаваше. Не споделяше ли всичките си красиви играчки с тях? Не им ли позволяваше да играят в красивата й спалня?

Клоуи пренебрегваше всички признаци, че детето й започва ужасно да се разглезва. Франческа беше нейното бебче, ангел, идеалното й малко момиченце. Тя наемаше най-либералните възпитатели, купуваше най-новите кукли, най-съвременните игри, суетеше се около нея, глезеше я и й позволяваше да прави всичко, което поиска, стига да не я застрашава. Неочакваната смърт вече беше надигнала грозната си глава два пъти в живота на Клоуи и мисълта, че нещо може да се случи на скъпоценното й дете, смразяваше кръвта й. Франческа беше нейната котва, единствената емоционална привързаност, която можеше да поддържа в безцелния си живот. Понякога лежеше в леглото си, неспособна да заспи, с лепнеща от студена пот кожа, и си представяше ужасите, които можеха да сполетят малкото й момиче, прокълнато да има баща с безразсъден характер. Виждаше как Франческа скача в плувния басейн и повече не изплува, как пада от ски лифта, как къса мускул на крака си, докато танцува балет, как обезобразява лицето си при инцидент с колело. Не можеше да се отърси от ужасния страх, че нещо страшно се спотайва зад гърба й, готово да сграбчи дъщеря й. Искаше й се да постави Франческа в памук и да я заключи далеч, в красив копринен замък, където нищо никога нямаше да я нарани.

— Не! — пищеше тя, когато Франческа се отскубваше от нея и се втурваше по тротоара в преследване на гълъб. — Върни се! Не тичай така!

— Но аз искам да тичам — протестираше Франческа. — Вятърът свири в ушите ми.

Клоуи клякаше до нея и протягаше ръце.

— Бягането разрошва косата и кара лицето да почервенява. Хората няма да те обичат, ако не си красива. — Тя държеше здраво Франческа за ръцете, докато изричаше тази най-ужасна заплаха, както другите майки използваха Торбалан, за да сплашват децата си.

Понякога Франческа се противеше, тайно се премяташе или се люлееше на някой клон, докато бавачката й не внимаваше. Но тези пакости винаги излизаха наяве и нейната привързана към удоволствията майка, която никога не й отказваше нищо, която никога не я порицаваше дори за най-безобразното поведение, обезумяваше толкова, че плашеше Франческа.

— Можеше да се убиеш! — крещеше й тя и сочеше петното от трева върху жълтата ленена рокля или мръсотията, размазана на бузата й. — Виж колко грозна изглеждаш! Колко ужасна! Никой не обича грозни малки момиченца! — После започваше да плаче толкова сърцераздирателно, че Франческа се ужасяваше. След няколко подобни притеснителни епизода тя научи урока си: в живота всичко й беше разрешено, стига да изглежда красива, докато го прави.

Двете водеха елегантен бохемски живот, осигурен от наследството на Клоуи, както и от щедростта на върволицата от мъже, преминаващи през живота й по същия начин, както някога бащите им бяха преминавали през този на Нита. В международните елитарни кръгове скандалният вкус на Клоуи и разточителните й навици допринасяха за нейната репутация на забавна компания и изкусна домакиня, човек, на когото винаги може да се разчита да оживи и най-скучното събитие. Именно Клоуи наложи тенденцията последните две седмици на февруари да се прекарват по извитите плажове на Рио де Жанейро; Клоуи развесели мудните часове в Довил, когато гостите се отегчаваха от полото, като организира сложен лов на съкровища, който изпрати всички да се надпреварват из френската провинция в малки коли в преследване на плешиви свещеници, нешлифовани изумруди или идеално изстудени бутилки „Шовал Блан“; Клоуи настоя една Коледа да изоставят Сейнт Мориц в полза на една мавританска вила в Алгарве, където се забавляваха с група смешни безпътни рок звезди и безкраен запас от хашиш.

Клоуи вземаше дъщеря си със себе си доста често, заедно с бавачката и настоящия възпитател в небрежното й образование. Те обикновено я държаха отделена от възрастните през деня, но понякога нощем Клоуи я представяше на отегчената компания, сякаш детето беше някакъв особено хитър коз.

— Ето я и нея! — обяви Клоуи един от тези пъти, докато извеждаше Франческа на откритата палуба на „Кристина“, яхтата на Аристотел Онасис, закотвена за през нощта близо до Тринидад. Просторният участък край кърмата беше покрит със зелен балдахин, а гостите се бяха излегнали в удобни кресла в края на една мозаечна репродукция на критския Минотавър, инкрустирана в тиковото дърво. Мозайката беше служила като подиум за танци едва преди час и по-късно щеше да бъде снижена с девет фута и напълнена с вода за всички, които искат да поплуват преди сън.

— Ела тук, моя красива принцесо — каза Онасис с протегнати ръце. — Ела и дай на чичо Ари целувка.

Франческа потърка сънливо очи, за да пропъди съня, и пристъпи напред, подобна на изящна кукла. Идеалната й малка уста бе извита като лъка на Купидон, а зелените й очи се отваряха и затваряха, сякаш клепачите й бяха леко натежали. Диплите от белгийска дантела на деколтето на дългата й бяла нощница се развяваха от нощния бриз, босите й крака се подаваха изпод подгъва, разкривайки ноктите й, лакирани в нежнорозов цвят. Въпреки факта, че беше само на девет и бе събудена в два сутринта, сетивата й постепенно се изостриха. През целия ден беше изоставена на грижите на персонала и сега беше нетърпелива да прегърне шанса си да завладее вниманието на възрастните. Може би, ако тази вечер беше особено добра, щяха да й позволят да остане с тях на следващия ден.

С клюноподобния си нос и малките очи, покрити дори през нощта със злокобни плътни черни очила, Онасис я плашеше, но тя покорно пристъпи в прегръдката му. Предишната нощ той й беше дал красива огърлица, оформена като морска звезда, и тя не искаше да рискува да пожертва другите подаръци, които можеше да й даде.

Докато Онасис я повдигаше в скута си, тя погледна към Клоуи, която се бе сгушила в настоящия си любовник, Джанкарло Моранди, италианския пилот от Формула 1. Франческа знаеше всичко за любовниците, защото Клоуи й го беше обяснила. Любовниците бяха очарователни мъже, които се грижеха за жените и ги караха да се чувстват красиви. Франческа нямаше търпение да порасне достатъчно, за да има собствен любовник. Не Джанкарло обаче. Понякога той излизаше с други жени и тогава майка й плачеше. Вместо това Франческа искаше любовник, който да й чете книги и да я води на цирк, да пуши лула, като някои от мъжете, които бе виждала да вървят със своите малки момиченца по Серпантината.

— Внимание! — Клоуи се изправи и плесна с ръце над главата си като фламенко танцьорките, които Франческа видя да танцуват последния път, когато бяха в Торемолинос. — Сега моята красива дъщеря ще ви илюстрира колко бездънно невежи селяндури сте всички. — Изявлението й беше посрещнато с иронични подвиквания и Франческа чу как Онасис се изкиска в ухото й.

Клоуи отново се притисна до Джанкарло и потри крака си, обут в тесен бял панталон в прасеца му, докато накланяше глава по посока на Франческа.

— Не им обръщай внимание, сладка моя — обяви високо тя. — Те са боклуци от най-лош вид. Не мога да разбера защо се занимавам с тях. — Клоуи посочи към една ниска махагонова масичка. — Образовай ги, ако обичаш, Франческа. Никой, освен чичо ти Ари не притежава и най-слаба изтънченост.

Франческа се плъзна от коляното на Онасис и тръгна към масата. Усещаше погледите на всички върху себе си и умишлено удължи мига, като правеше бавни крачки, държеше раменете си изпънати назад и се преструваше, че е мъничка принцеса на път за трона. Когато стигна до масата и видя шестте малки обкантени със злато порцеланови купички, се усмихна и отметна косата от лицето си. Коленичи на килимчето пред масата и огледа замислено купите.

Съдържанието им грееше върху белия порцелан, шест купчинки блестящ влажен хайвер в различни отсенки на червеното, сивото и бежовото. Ръката й докосна крайната купа, която съдържаше голям куп перлено червени яйца.

— Сьомгов хайвер — каза тя, като го отмести. — Не струва. Истинският хайвер идва само от есетрите в Каспийско море.

Онасис се разсмя и една от филмовите звезди изръкопляска.

Франческа бързо се разпореди с другите две купи.

— Това са хайвери от пинагорови риби, така че няма да се занимаваме и с тях.

Декораторът се наведе към Клоуи.

— Как я обучи, с кърмата или чрез осмоза? — поинтересува се той.

Клоуи го погледна лошо.

— С кърмата, разбира се.

— Какви славни гърди са това, cara^[1]. — Джанкарло прокара длан над предната част на бюстието на Клоуи.

— Това е белуга — обяви Франческа, която не беше доволна, че вниманието се отклонява от нея, особено след като беше прекарала целия ден с възпитателката, която все мърмореше ужасни неща само защото тя отказваше да учи скучната й таблица за умножение. Положи крайчеца на пръста си в края на централната купа. — Ще забележите, че хайверът на белугата има най-големи зърна. — Премести ръката си към следващата купа. — Това е севруга. Цветът е същият, но зрънцата са по-малки. А това е есетра, най-любимият ми вид. Яйцата са големи почти колкото на белугата, но цветът е по-златист.

Чу задоволителен хоров смях, смесен с ръкопляскания, и после всички започнаха да поздравяват Клоуи за умното й дете. Първоначално Франческа се усмихваше на комплиментите, но после щастието й започна да гасне, когато осъзна, че всички гледат Клоуи вместо нея. Защо майка й получаваше цялото внимание, когато тя беше изпълнила номера? Очевидно възрастните никога нямаше да й позволят да остане на палубата с тях през деня. Разгневена и объркана, Франческа скочи на крака и помете с ръка масата, като запрати порцелановите купи и хайвера по полираната тикова палуба на Аристотел Онасис.

— Франческа! — възкликна Клоуи. — Какво не е наред, скъпа моя?

Онасис се мръщеше и мърмореше нещо на гръцки, което звучеше смътно заплашително на Франческа. Тя нацупи долната си устна и се опита да измисли как да замаже грешката си. Предполагаше се малкият проблем с променливото й настроение да е тайна — нещо, което не биваше да се показва пред приятелите на Клоуи при никакви обстоятелства.

— Съжалявам, мами — каза тя. — Стана, без да искам.

— Разбира се, мила — отвърна Клоуи. — Всички знаят това.

Недоволното изражение на Онасис обаче не изчезна и Франческа знаеше, че са необходими по-енергични действия. С драматичен вик на болка тя побягна през палубата към него и се вкопчи в скута му.

— Извинявай, чичо Ари — изхлипа, а очите й незабавно се напълниха със сълзи, един от най-добрите й трикове. — Стана случайно, наистина! — Сълзите закапаха от долните й клепачи и се затъркаляха по бузите, докато тя се концентрираше да не потрепне под погледа на черните слънчеви очила. — Обичам те, чичо Ари — въздъхна тя, насочвайки пълната сила на жалното си, обляно в сълзи лице нагоре в изражение, което бе усвоила от един стар филм с Шърли Темпъл. — Обичам те и бих искала да си ми татко.

Онасис се изкикоти и каза, че се надява никога да не я среща на масата за залагания.

След като освободиха Франческа, тя се върна в апартамента си, преминавайки край детската стая, където се провеждаха уроците й през деня на една яркожълта маса, разположена пред парижки стенопис, нарисуван от Лудвиг Бемелманс. Стенописът я караше да се чувства така, сякаш живее в някоя от книгите на Маделин — само че с по-хубави дрехи, разбира се. Стаята беше проектирана за двете деца на Онасис, но тъй като те не бяха на борда, беше изцяло на разположение на Франческа. Макар че беше красиво място, тя всъщност предпочиташе бара, където веднъж дневно й беше разрешено да пие джинджифилова лимонада, сервирана в чаша за шампанско заедно с хартиено чадърче и коктейлна черешка.

Всеки път когато седнеше на бара, тя пиеше бавно, за да удължи удоволствието, докато се взираше надолу през стъклената маса в осветен морски пейзаж с малки корабчета, които се движеха с магнити. Поставките за краката на бар столовете бяха изработени от полирани китови кости, които тя едва достигаше с върховете на ръчно изработените си италиански сандали, а тапицерията им беше копринено мека под бедрата й. Помнеше как един път майка й бе изпищяла радостно, защото чичо Ари й беше казал, че седят върху краекожието на китов член. Франческа също се беше разсмяла и бе казала на чичо Ари, че е глупав, защото сигурно бе имал предвид слонски хобот.

На „Кристина“ имаше девет апартамента, всеки от които с изящно украсена дневна и спалня, както и с баня от розов мрамор, която Клоуи обяви за „толкова разкошна, че е на границата на натруфена“. Всеки апартамент беше наречен на различен гръцки остров, чиято форма бе очертана в медальон от златни листа, закачен на вратата. Сър Уинстън Чърчил и жена му Клементин, чести посетители на яхтата, вече се бяха оттеглили за сън в своя апартамент „Корфу“. Франческа го подмина, после потърси очертанията на един конкретен остров, Лесбос. Клоуи се бе разсмяла, когато ги настаниха в Лесбос, и каза на Франческа, че няколко дузини мъже определено не биха се съгласили с този избор. Когато Франческа я попита защо, майка й отвърна, че е твърде малка, за да разбере.

Франческа мразеше, когато Клоуи отговаряше така на въпросите й, затова скри синия пластмасов контейнер с мембраната против забременяване на майка си, за който Клоуи сама й бе казала, че е най-ценното й притежание, макар Франческа да не разбираше защо. Не й го върна, не и докато Джанкарло Моранди не я измъкна от уроците, когато Клоуи не ги гледаше, и не я заплаши, че ще я изхвърли през борда и ще остави акулите да изядат очите й, ако не му каже какво е направила с нея. Франческа мразеше Джанкарло Моранди и се опитваше да стои далеч от него.

Точно когато стигна до „Лесбос“, чу вратата на „Родос“ да се отваря. Погледна натам и видя Еван Вариън да върви по коридора, усмихна му се, разкривайки красивите си прави зъби, и две трапчинки украсиха бузите й.

— Здравей, принцесо — каза той с дълбокия си тембър, който използваше за двойния агент от контраразузнаването Джон Булет в наскоро пуснатия феноменално успешен шпионски филм или когато се въплъщаваше в Хамлет в „Дъ Олд Вик“. Въпреки че беше син на ирландска учителка и уелски зидар, Вариън имаше острите черти на английски аристократ и небрежната дълга фризура на оксфордски преподавател. Носеше поло в лавандулов цвят с широк цветен шал и бял ленен панталон. Но най-важното за Франческа беше, че имаше лула — великолепна кафява бащинска лула с шарено дървено гнездо. — Не е ли малко късно да си будна? — попита я той.

— Винаги стоя до късно — отвърна му тя, като леко тръсна къдриците си с цялата важност, която можеше да си придаде. — Само бебетата си лягат рано.

— О, разбирам. А ти със сигурност не си бебе. Предполагам, че се промъкваш, за да се срещнеш с някой обожател, нали?

— Не, глупчо. Мама ме събуди, за да направя номера с хайвера.

— А, да, номерът с хайвера. — Той притисна тютюна в гнездото на лулата с палеца си. — Сложи ли ти превръзка за сляп тест, или беше обикновена демонстрация?

— Обикновена. Не ме моли да правя номера с превръзката, защото последния път започнах да се давя. — Видя, че той се приготвя да отмине, затова действа бързо. — Не мислиш ли, че мама изглежда страшно хубава тази вечер?

— Твоята майка винаги изглежда хубава. — Той заслони клечка кибрит с дланта си и я поднесе към лулата.

— Сесил Бийтън казва, че тя е една от най-красивите жени в Европа. Фигурата й е почти идеална и разбира се, е великолепна домакиня. — Франческа потърси пример, който да го впечатли. — Знаеш ли, че мама правеше къри, преди който и да е друг да си помисли за това?

— Легендарен удар, принцесо, но преди да се напрегнеш още повече във възхваляването на достойнствата й, не забравяй, че ние двамата се презираме.

— Ами! Тя ще те хареса, ако й кажа. Мама винаги прави каквото искам.

— Забелязал съм — отвърна той сухо. — Дори и да успееш да промениш мнението на майка си обаче, което доста ме съмнява, няма да промениш моето, така че се опасявам, че ще трябва да хвърлиш мрежата си за баща някъде другаде. Трябва да ти кажа, че дори мисълта да съм постоянно окован за неврозите на Клоуи ме кара да потръпвам.

Тази вечер на Франческа не й вървеше в нищо и тя каза кисело:

— Страхувам се, че тя ще се омъжи за Джанкарло и ако го направи, ще е по твоя вина! Той е отвратително лайно и аз го мразя.

— Боже, Франческа, използваш ужасен език за дете. Клоуи трябва да те напляска.

В очите й се събраха буреносни облаци.

— Това е зверско! Мисля, че ти също си лайно!

Вариън подръпна крачолите на панталона си, за да не ги намачка, като клекна до нея.

— Франческа, херувим мой, трябва да се смяташ за щастливка, че не съм ти баща, защото, ако бях, щях да те заключа в някой тъмен гардероб и да те оставя там, докато се мумифицираш.

Истински сълзи запариха в очите на Франческа.

— Мразя те — изплака тя и го ритна силно в пищяла.

Вариън скочи с вик.

Вратата на „Корфу“ се отвори рязко.

— Твърде много ли иска един стар човек просто да го оставят да спи спокойно! — Ръмженето на сър Уинстън Чърчил изпълни коридора. — Можете ли да си гледате работата някъде другаде, господин Вариън? А вие, госпожичке, веднага отивайте в леглото или ще отменя утрешната ни игра на карти!

Франческа се затича към „Лесбос“, без да възрази и думичка. Ако не можеше да има баща, поне можеше да има дядо.

 

 

С течение на годините романтичните връзки на Клоуи станаха толкова заплетени, че дори Франческа прие факта, че майка й никога няма да остане с един мъж достатъчно дълго време, че да се омъжи за него. Тя се насили да възприема липсата на баща като предимство. Имаше достатъчно възрастни в живота й, с които да се справя, и със сигурност не се нуждаеше от още един, който да й казва какво трябва или не трябва да прави, особено когато започна да привлича вниманието на юношите. Те се препъваха винаги когато се озовеше близо до тях, а гласовете им изневеряваха, когато се опитваха да я заговорят. Тя им се усмихваше нежно и коварно, за да се изчервят, и упражняваше всички номера на флиртуването, които използваше и Клоуи — звънкия смях, изящното накланяне на главата, косите погледи. Всеки от тях работеше.

Ерата на Водолея намери своята принцеса. Момичешките дрехи на Франческа отстъпиха пред рокли с индийски шалове и многоцветни мъниста, нанизани на копринени върви. Накъдри косата си, продупчи ушите си и се гримираше професионално, за да уголеми очите си, докато сякаш не започваха да запълват цялото й лице. Върхът на главата й едва достигаше веждите на майка й, когато за голямо свое разочарование спря да расте. Но за разлика от Клоуи, която все още пазеше останките от закръгленото дете дълбоко в себе си, Франческа никога не бе имала причина да се съмнява в собствената си красота. Тя просто съществуваше, това бе всичко — като въздуха, светлината и водата. Точно като Мери Куонт, за бога! Докато стане на седемнайсет, дъщерята на Блек Джак Дей вече беше легенда.

Еван Вариън се появи отново в живота й една вечер в „Анабел“. Тя и момчето, с което беше на среща, си тръгваха, за да отидат до „Бялата кула“ за баклава и тъкмо минаваха край стъкленото отделение, което отделяше дискотеката от трапезарията на „Анабел“. Дори в модната атмосфера на най-популярния клуб в Лондон пурпурният кадифен ансамбъл от сако с подплънки на раменете и панталон на Франческа предизвикваше доста внимание, тъй като беше забравила да сложи блуза под отвореното сако с дълбоко V-образно деколте и седемнайсетгодишните й гърди изпъкваха съблазнително под мястото, където реверите се събираха. Ефектът ставаше още по-изкусителен заради късата й прическа а ла Туиги, с която изглеждаше като най-еротичното момче в Лондон.

— И това ако не е моята малка принцеса. — Звучният глас прокънтя в идеални тонове, модулирани така, че да бъдат чути и в най-далечните кътчета на Националния театър. — Изглежда, е пораснала и готова да завладее света.

Като се изключеха шпионските филми за Булет, Франческа не беше виждала Еван Вариън от години. Сега, докато се завърташе с лице към него, се почувства, все едно се сблъсква с образа му от екрана. Той носеше същия костюм от „Савил Роу“, който му стоеше безупречно, същата бледосиня риза и ръчно изработени италиански обувки. От последната им среща на борда на „Кристина“ слепоочията му бяха посребрели и сега косата му беше консервативно подстригана от професионалист.

Кавалерът й за вечерта, един баронет, който тъкмо се беше прибрал от „Итън“, неочаквано започна да изглежда млад като теле сукалче.

— Здравей, Еван — каза тя и се усмихна на Вариън едновременно високомерно и пленително.

Той пренебрегна очевидното нетърпение на русата красавица, увиснала на ръката му, докато изучаваше пурпурния кадифен костюм на Франческа.

— Малката Франческа. Последния път, когато те видях, не носеше толкова много дрехи. Доколкото си спомням, беше по нощница.

Други момичета може би щяха да се изчервят, но те не притежаваха бездънната самоувереност на Франческа.

— Наистина ли? Забравила съм. Забавно е, че ти си спомняш. — И после, понеже вече беше решила да привлече зрялото внимание на изтънчения Еван Вариън, тя кимна на придружителя си и му позволи да я отведе.

Вариън й позвъни на следващия ден и я покани да вечерят заедно.

— В никакъв случай — изпищя Клоуи, като скочи от лотосовата поза по средата на килима в приемната, където се отдаваше на медитация два пъти дневно, освен в понеделник, когато си епилираше краката. — Еван е с двайсет години по-възрастен от теб и е печално известен плейбой. За бога, той вече е имал четири съпруги! Категорично забранявам да се забъркваш с него.

Франческа въздъхна и се протегна.

— Извинявай, мамо, но това е свършен факт. Той ме срази.

— Бъди разумна, скъпа. Достатъчно е стар, за да ти е баща.

— Бил ли ти е любовник?

— Разбира се, че не. Знаеш, че двамата не се разбирахме.

— Тогава не знам какви възражения би могла да имаш.

Клоуи я молеше и убеждаваше, но Франческа не я послуша.

Беше уморена да я третират като дете. Беше готова за истинско приключение — сексуално приключение.

Няколко месеца по-рано беше направила страхотно изпълнение, като настоя Клоуи да я заведе на лекар, за да й изпише противозачатъчни хапчета. Първоначално Клоуи се възпротиви, но бързо промени решението си, когато се натъкна на Франческа, впита в страстна прегръдка с млад мъж, който бе пъхнал ръце под полата й. Оттогава всяка сутрин едно такова хапче се появяваше със закуската на Франческа, за да бъде церемониално погълнато.

Франческа не беше казала на никого, че до този момент от хапчетата нямаше полза, нито пък бе позволила на някой да забележи, че девствеността й я притеснява. Всичките й приятели говореха толкова хладнокръвно за сексуалните си преживявания, че тя бе ужасена, че могат да открият лъжите й за нейните собствени. Ако някой разбереше какво абсолютно дете беше, тя бе сигурна, че ще загуби позициите си като най-модния член на лондонската младежка сцена.

С упорита решителност сведе сексуалността си просто до въпрос на социална позиция. Така беше по-лесно, тъй като социалната позиция бе нещо, което разбираше, докато самотата вследствие на ненормалното й детство и болезнената нужда от дълбока връзка с друго човешко същество само я смущаваше.

Въпреки решимостта си да изгуби своята девственост обаче, Франческа се сблъска с неочаквано препятствие. Беше прекарала толкова голяма част от живота си с възрастни, че не се чувстваше удобно с връстниците си, дори с онези обожаващи я момчета, които я следваха навсякъде като кучета. Разбираше, че за да прави секс, трябва да има известно доверие на партньора си, а не можеше да си представи да вярва на тези незрели момчета. Когато съзря Еван Вариън в „Анабел“, отговорът на дилемата й стана очевиден. Кой щеше да я преведе по-добре през тези крехки последни порти към зрелостта от най-опитния мъж на света? Не направи никаква връзка между това, че избра Еван да е първият й любовник, и предишния й избор да й е баща.

И така, пренебрегвайки протестите на Клоуи, Франческа прие поканата на Еван за вечеря в „Мирабел“ през следващия уикенд. Седнаха на маса близо до един от малките парници със свежите цветя на ресторанта и си поръчаха агнешко, пълнено телешко и трюфели. Той докосваше пръстите й, накланяше глава с внимание, когато тя говореше, и й казваше, че е най-красивата жена в заведението. Франческа обмисли този доста изтъркан комплимент, но той я изпълни с доволство, особено след като екзотичната Бианка Джагър гризеше някакъв омар пред една от покритите с гоблени стени в другия край на салона. След вечерята отидоха в „Лейт“, за да хапнат силен лимонов мус и желирани ягоди, и после в кенсингтънския дом на Вариън, където той й изсвири една мазурка на Шопен на рояла във всекидневната и я целуна незабравимо. И все пак, когато се опита да я поведе нагоре по стълбите към спалнята си, тя се дръпна.

— Може би друг път — каза безгрижно. — Не съм в настроение. — Не й хрумна да му каже, че би й харесало много повече, ако той просто я прегърне или погали косата й, или й позволи да се сгуши до него.

Вариън не хареса отказа й, но тя оправи настроението му с дръзка усмивка, която обещаваше бъдещи удоволствия.

Две седмици по-късно Франческа се насили да се изкачи с него по извитото двойно стълбище край пейзажа от Констабъл и една отоманка, да мине през сводестия вход и да влезе в пищно украсената спалня в стил „Луи XIV“.

— Много си сочна — каза й той, излизайки от дрешника си в кафяво-син копринен халат със сложно изписан монограм JB на джобчето, очевидно костюм, който бе придобил от последния си филм. Приближи се към нея с протегната ръка да погали гърдите й над хавлията, с която се беше увила, след като се беше съблякла в банята. — Красота като гръд на гълъбица, нежна като утрото и сладка като майчино мляко — изрецитира Еван.

— Това от Шекспир ли е? — попита Франческа нервно. Щеше й се да не си бе слагал толкова силен одеколон.

Той поклати глава.

— Това е от „Сълзите на мъртъвците“, точно след като промушвам сърцето на руския шпионин с писалката. — Прокара пръсти по извивката на врата й. — Може би сега е време да отидеш в леглото.

Франческа не искаше да прави нищо подобно — дори не беше сигурна, че харесва Еван Вариън — но беше стигнала твърде далеч, за да се откаже без да се унижи, така че изпълни молбата му. Матракът изскърца, когато легна на него. Защо матракът му скърцаше? Защо стаята беше толкова студена?

Без предупреждение, Еван падна върху нея. Притеснена, тя се опита да го отблъсне, но той мърмореше нещо в ухото й, докато се бореше с хавлията.

— О… спри! Еван…

— Моля те, скъпа, прави каквото ти кажа…

— Махни се от мен! — В гърдите й забушува паника. Тя заблъска рамото му, когато хавлията започна да се свлича.

Той отново измърмори нещо, но в паниката си тя чу само част от думите.

— … ме възбужда — прошепна той и разтвори халата си.

— Чудовище! Махай се! Остави ме. — Докато крещеше, тя сви ръце в юмруци и започна да го налага по гърба.

Той разтвори краката й с коленете си.

— … само веднъж и ще спра. Наречи ме по име само веднъж.

— Еван!

— Не! — В нея се отъркваше някаква ужасна твърдост. — Наречи ме… Булет.

— Булет?

В мига, в който думата се отрони от устните й, той проникна в нея. Франческа изпищя, когато я заля остра, гореща болка, и после, преди да успее да изкрещи втори път, той започна да трепери.

— Свиня такава — изхлипа тя истерично, удряше гърба му и се опитваше да го ритне с прикованите си крака. — Ужасна мръсна свиня. — Със сила, която не подозираше, че притежава, тя най-накрая го изблъска от себе си и скочи от леглото, повличайки покривалото, за да скрие голото си покорено тяло. — Ще накарам да те арестуват — изплака, докато сълзите се стичаха по бузите й. — Ще те накажат за това, проклет перверзник.

— Перверзник? — Той загърна халата си и стана от леглото, гърдите му все още се повдигаха тежко. — Не бих избързвал с определенията, Франческа — каза хладно. — Ако ти не беше толкова посредствена любовница, нищо подобно нямаше да се случи.

— Посредствена! — Обвинението я порази толкова много, че почти забрави за пулсиращата болка между краката и отвратителната лепкавост по бедрата си. — Посредствена? Ти ме нападна!

Той завърза колана си и я погледна враждебно.

— Колко ще се забавляват всички, когато им кажа, че красивата Франческа Дей е фригидна.

— Не съм фригидна!

— Разбира се, че си фригидна. Любил съм се със стотици жени, а ти си първата, която се оплаква. — Той тръгна към позлатения комод и си взе лулата. — Боже, Франческа, ако само знаех, че си такава ужасна смотанячка, нямаше да се занимавам с теб.

Франческа избяга в банята, намъкна дрехите си и изхвърча от къщата. Принуди се да потисне осъзнаването, че е била изнасилена. Беше се случило ужасно недоразумение и тя просто щеше да го забрави. Все пак тя беше Франческа Серитела Дей. Не можеше да й се случи нищо наистина ужасно.