Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (12)

11

Наоми Яфе Танака удари с длан тежката стъклена повърхност на бюрото си.

— Не! — възкликна в слушалката, а напрегнатите й кафяви очи проблеснаха с раздразнение. — Тя дори не се доближава до онова, което си представям под дръзко момиче. Ако не си в състояние да намериш нещо по-добро от нея, ще се обърна към друга модна агенция, която ще бъде.

Гласът от другата страна на линията стана саркастичен.

— Искаш ли да ти дам малко телефонни номера, Наоми? Сигурен съм, че хората във „Вилхелмина“ ще ти свършат чудесна работа.

На хората от „Вилхелмина“ им беше писнало от Наоми, но тя нямаше намерение да споделя точно тази информация с жената на телефона. Прокара безцеремонно и нетърпеливо пръсти през тъмната си коса, която бе подстригана късо и гладко като на момче от известен нюйоркски фризьор, надъхан да предефинира думата „шикозен“.

— Просто продължавайте да търсите. — Тя захвърли последния брой на „Рекламна епоха“ през бюрото си. — И следващия път се опитайте да намерите някоя с индивидуалност.

Докато поставяше слушалката на мястото й, Трето авеню — осем етажа под нейния ъглов офис във фирмата „Блейкмор, Стърн и Роденбау“ — се огласи от сирени, но Наоми не им обърна никакво внимание. Цял живот търпеше шумовете на Ню Йорк и не беше чувала съзнателно звука на сирена от миналата зима, когато двамата гей членове на нюйоркския градски балет, които живееха в апартамента над нея, не бяха запалили фондюто си близо до завесите. Тогавашният съпруг на Наоми, брилянтен японски биохимик, на име Тони Танака, абсолютно нелогично обвини нея за инцидента и отказа да й проговори до края на уикенда. Скоро след това тя се разведе с него — не заради реакцията му на огъня, а защото да живее с мъж, който не споделя дори най-елементарните си чувства, беше станало твърде болезнено за богатото еврейско момиче от Ъпър Ийст Сайд в Манхатън, което през незабравимата пролет на 1968 година бе подпомогнало превземането на деканския кабинет на Колумбийския университет в Ню Йорк и го беше окупирало в името на Движението.

Наоми подръпна сребристочерната перлена огърлица, която допълваше сивия костюм от каша и копринената блуза — дрехи, които би презирала в онези яростни дни на свити юмруци с Хюи и Рени, и Аби, когато страстта й беше фокусирана върху анархията, а не върху пазарните дялове. През последните няколко седмици, докато се появяваха вестникарските репортажи за последното антиядрено приключение на брат й Джери, в ума й продължаваха да потрепват далечни спомени от онова време и тя откри, че изпитва носталгия по някогашното момиче, по малката сестра, която се опитваше толкова усилено да спечели уважението на големия си брат, че бе изтърпяла седящи стачки, лежащи стачки, секс стачки и дори трийсетдневна присъда.

Докато двайсет и четири годишният й по-голям брат разпалваше революция от стъпалата на Спрол Хол в „Бъркли“, Наоми беше първокурсничка в „Колумбия“ на повече от три хиляди километра от него. Тя беше радостта и гордостта на родителите им — красива, популярна и добра студентка — тяхната утешителна награда заради създаването на „другия“, синът, чиито странности ги бяха опозорили и чието име не трябваше да се споменава. Първоначално Наоми потъна в ученето, странеше от радикалните студенти в „Колумбия“. Но после Джери пристигна в кампуса и я хипнотизира заедно с останалите.

Тя винаги бе обожавала брат си, но през онзи зимен ден, когато го наблюдаваше, застанал като млад воин със сини джинси на върха на стъпалата, опитващ се да промени света с пламенната си реч, чувството беше още по-силно. Изучаваше волевите му семитски черти, обградени от голям ореол къдрава черна коса, и не можеше да повярва, че те двамата са излезли от една и съща утроба. Джери имаше пълни устни и изсечен нос, недокоснат от пластичния хирург, който беше оформил нейния. Всичко в него беше свръх, а тя самата се чувстваше просто обикновена. Повдигнал силните си ръце над главата, той размахваше юмруци във въздуха и отхвърляше глава, а зъбите му проблясваха като бели звезди на маслинената кожа. Наоми никога не беше виждала нещо по-чудесно в живота си от своя брат, увещаващ през този ден тълпите да се разбунтуват в „Колумбия“.

Преди края на годината тя стана част от военизираната студентска група в университета, действие, което най-накрая й спечели одобрението на брат й, но доведе и до болезнено отчуждаване от родителите й. Илюзиите й бавно бяха разбити през следващите няколко години, когато стана жертва на необуздания мъжки шовинизъм на Движението, на неорганизираността му и на параноята. До третата си година в университета тя вече беше прекъснала връзки с лидерите му и Джери никога не й го прости. През изминалите две години те се видяха само веднъж и през цялото време спориха. Сега тя прекарваше дните си в молитви Джери да не стори нещо толкова непоправимо ужасно и всички в агенцията да разберат, че й е брат. Някак си не можеше да си представи, че консервативните собственици на „Блейкмор, Стърн и Роденбау“ ще назначат сестрата на всепризнат радикал за първия вицепрезидент от женски пол.

Отдалечи мислите си от бившия си живот и се върна в настоящето — графичния дизайн, разтворен върху бюрото. Както обикновено, почувства пристъп на задоволство от добре свършената работа. Опитното й око одобряваше дизайна на бутилката на „Дързък“, сълзата от замръзнало стъкло, върху която имаше капачка във формата на вълна в морскосиньо. Флаконът на парфюма щеше да е елегантно опакован в блестяща синя кутия с цикламените букви на слогана, който тя беше измислила — „ДЪРЗЪК! Само за свободни души“. Удивителната след името на продукта беше нейна идея, която й харесваше особено много. И все пак, въпреки успеха на опаковката и слогана, духът на кампанията липсваше, защото Наоми не можеше да изпълни една проста задача: не беше в състояние да намери дръзкото момиче.

Интеркомът иззвъня и секретарката й напомни, че има среща с Хари Р. Роденбо, старши вицепрезидент и член на борда на „БС & Р“. Господин Роденбо изрично бе поискал да донесе графичния дизайн на „Дързък“. Наоми изстена наум. Като един от двамата творчески директори на компанията, тя се занимаваше с парфюмите и козметиката от години и никога не бе имала толкова неприятности. Защо Хари Роденбо трябваше да изпитва такава слабост към проекта на „Дързък“? Хари, който отчаяно искаше още една награда „Клио“, преди да се пенсионира, настояваше за ново лице, което да представя новия продукт. Модел, който е вълнуващ, но не е познат на читателите на модните списания.

— Искам личност, Наоми, а не поредното лице от конвейера — беше й казал, когато я извика на своя персийски килим предната седмица. — Искам дългостеблена американска роза с няколко бодли по нея. Тази кампания е за американската жена със свободен дух и ако не можеш да намериш нещо по-близо до целта ни от всички тези преизползвани детски лица, които ми пробутваш през последните три седмици, не виждам как ще се справиш с позицията на вицепрезидент.

Лукавото му старо копеле.

Наоми събра книжата си по същия начин, както правеше всичко — с бързи, концентрирани движения. Утре щеше да започне да се обажда на всички театрални агенции и да търси актриса вместо модел. И по-печени шовинисти от Хари Р. Роденбо се бяха опитвали да я смачкат, но досега никой не беше успявал.

Наоми мина край бюрото на секретарката си, спря, за да вземе току-що пристигнала пратка, и бутна едно списание на пода.

— Ще го вдигна — каза секретарката и се протегна.

Но Наоми вече го беше вдигнала, а критичното й око бе привлечено от серия импровизирани фотографии на страницата, която се беше отворила. Почувства как косъмчетата на тила й настръхват — инстинктивна реакция, която й казваше по-ясно от всяка фокус група, че е открила нещо значимо. Нейното дръзко момиче! Профил, анфас, три четвърти — всяка снимка беше по-добра от предишната. Беше намерила своята американска красавица на пода в кабинета на секретарката си.

Погледна заглавието. Момичето не беше професионален модел, но това не беше непременно проблем. Отгърна на предната корица и се намръщи.

— Това списание е отпреди шест месеца.

— Разчиствах чекмеджето си и…

— Няма значение. — Нанси отгърна отново на снимката и посочи с показалец страницата. — Звънни тук и там, докато съм в среща и виж дали можеш да я намериш. Не установявай контакт, просто разбери откъде е.

Но когато Наоми се върна от срещата си с Хари Роденбо, установи, че секретарката й не е успяла да открие нищо.

— Тя, изглежда, е изчезнала, госпожо Танака. Никой не знае къде е в момента.

— Ще я намерим — каза Наоми. Колелата в ума й вече се въртяха, докато прехвърляше списъка с контактите си. Погледна ролекса си и изчисли часовата разлика. После сграбчи списанието и се отправи към кабинета си. Докато набираше номера, погледна надолу към снимките. — Ще те намеря — каза на красивата жена от страницата. — Ще те намеря и когато приключа с теб, животът ти няма да е същият.

 

 

Разногледата котка последва Франческа към мотела. Имаше мръсносива козина с плешиви петна около костеливите плешки от някакъв отдавнашен бой. Муцуната й беше сплескана отстрани, а едно от очите й беше обезобразено, така че се виждаше само млечнобялото. В добавка към този непривлекателен вид, липсваше и връхчето на едното ухо. На Франческа й се щеше животното да си беше намерило друг, когото да следва по пътя, и забърза крачка, докато се връщаше към паркинга. Неумолимата грозота на котката я притесняваше. Изпитваше необяснимо желание да не се доближава край нещо толкова грозно, мислеше, че част от грозотата му може да се полепи по нея, че хората ще я съдят според компанията й.

— Махай се! — изкомандва тя.

Животното й хвърли зъл поглед, но не промени курса си. Франческа въздъхна. С този късмет напоследък какво очакваше?

Беше проспала първия си следобед и нощ в Лейк Чарлс и едва усети, че Дали влиза в стаята и вдига шум, а после отново го прави, когато излиза на сутринта. По времето, когато се събуди напълно, го нямаше от няколко часа. Почти припаднала от глад, тя се изкъпа набързо и използва без задръжки тоалетните принадлежности на Дали. После взе петте долара, които й беше оставил за храна, и докато се взираше в банкнотата, взе едно от най-трудните решения в живота си.

Сега държеше в ръка малък хартиен плик, който съдържаше два чифта евтини гащички, евтина спирала за мигли, най-малката опаковка лакочистител, която откри, и пакетче пили за нокти. С няколкото цента, които й останаха, си купи единствената храна, която можеше да си позволи, десерт „Милки Уей“. Усещаше със задоволство тежестта му на дъното на плика. Искаше истинска храна, петел, див ориз, куп салата с дресинг със синьо сирене, резен трюфелова торта, но имаше нужда и от бикини, спирала и спасение от позорните си нокти. Докато извървяваше километър и половина на отиване и на връщане по магистралата, си мислеше за всички пари, които бе пропиляла през годините. Стодоларови обувки, хилядадоларови рокли — парите изтичаха през пръстите й като карти от ръката на магьосник. На цената на един обикновен копринен шал можеше да се нахрани като царица.

Тъй като Франческа не разполагаше с пари колкото за един шал, реши да се наслади изцяло на кулинарното си преживяване, колкото и скромно да беше. Край мотела растеше сенчесто дърво, под което бе поставен ръждясал градински стол. Щеше да седне на него, да се наслади на топлината на следобеда и да изяде шоколадовия десерт хапка по хапка, като вкуси докрай всяка, за да продължи удоволствието по-дълго. Но първо щеше да се отърве от котката.

— Къш! — изсъска й тя, като тропна с крак по асфалта. Котката наклони деформираната си глава към нея и не помръдна. — Махай се, проклет звяр, намери си друг да го тормозиш.

Когато животното не помръдна, Франческа изсумтя с отвращение и тръгна към стола. Котката я последва. Франческа я игнорира, отказвайки да позволи на това грозно животно да съсипе удоволствието й от първата храна, която щеше да хапне от събота вечерта.

Изрита сандалите си и охлади петите си в тревата, докато ровеше в пакета за десерта. Беше ценен колкото кюлче злато. Внимателно го разопакова и наслюнчи пръста си, за да обере няколкото шоколадови стърготини, които паднаха върху джинсите й. Амброзия… Плъзна ъгълчето на десерта в устата си, заби зъби през шоколадовата обвивка в нугата и отхапа. Докато дъвчеше, знаеше, че никога през живота си не е вкусвала нещо толкова великолепно. Трябваше да се насили да отхапе отново бавно, вместо да натъпче всичко в устата си.

Котката издаде дълбок, дрезгав звук, за който Франческа реши, че е някакво извратено мяучене.

Загледа се в животното, застанало до дънера на дървото, което я гледаше със здравото си око.

— Забрави, звяр. Аз повече се нуждая от храна. — Тя отхапа отново. — Не съм любител на животните, така че няма защо да ме гледаш по този начин. Не обичам нищо, което има лапи и не знае как да пуска водата в тоалетната.

Животното не помръдна. Франческа огледа очертаните му ребра и проскубаната козина. Дали само си въобразяваше, или наистина виждаше някакво тъжно примирение в това кривогледо лице? Отхапа още една малка хапка. Шоколадът вече не беше чак толкова вкусен. Ако само не знаеше колко са ужасни пристъпите на глад.

— Адско проклятие! — Тя откъсна парче от края на десерта, начупи го на малки късчета и ги подреди върху опаковката. Постави ги на земята и се загледа в котката. — Надявам се, че си доволна, нещастна котко.

Котката се приближи до стола, наведе обезобразената си глава към шоколада и изяде всяко парченце, все едно й правеше услуга.

Дали се върна от игрището към седем вечерта. По това време тя вече беше оправила маникюра си, беше преброила тухлите в стената на стаята и четеше „Битие“. Когато той се появи на вратата, толкова отчаяно копнееше за човешка компания, че скочи от стола си и едва в последния момент успя да се въздържи да не се хвърли към него.

— Там отвън стои най-грозната котка, която съм виждал през живота си — каза Дали, като хвърли ключовете си на тоалетката. — Мамка му, мразя котки. Единствените животни на света, които не мога да понасям, са котките. — Тъй като точно в този момент Франческа също не беше много добре настроена към този вид, не започна да спори. — Ето — каза Дали и хвърли един пакет към нея. — Донесох ти вечеря.

Тя нададе тих вик, грабна пакета и го разкъса.

— Хамбургер! О, боже… пържени картофки, великолепно! Обожавам те. — Тя извади картофките и незабавно набута два в устата си.

— Боже, Франси, не е нужно да се правиш, че умираш от глад. Оставих ти пари за обяд.

Той взе чисти дрехи от куфара си и изчезна в банята за душ. Докато се върне, облечен в обичайната си униформа от джинси и тениска, тя беше задоволила глада си, но не и нуждата си от компания. С тревога видя, че той се приготвя да излезе отново.

— Пак ли излизаш?

Дали седна в крайчеца на леглото и издърпа ботушите си.

— Двамата със Скийт имаме среща с мъж, на име Пърл.

— По това време на нощта?

Той се подсмихна.

— Господин Пърл има доста гъвкаво приемно време.

Франческа имаше чувството, че изпуска нещо, но не можеше да си представи какво. Отмести останките от храната и скочи на крака.

— Мога ли да дойда с теб, Дали? Ще стоя в колата, докато свършите със срещата си.

— Не мисля, Франси. Този вид срещи понякога продължават до малките часове.

— Нямам нищо против. Наистина, нямам. — Тя се мразеше заради това, че настоява, но не смяташе, че ще може да издържи затворена в стаята, без човек, с който да поговори.

— Съжалявам, Мис Каприз. — Той тикна портфейла си в задния си джоб.

— Не ме наричай така! Мразя, когато го правиш! — Той повдигна една вежда към нея и тя бързо смени темата. — Разкажи ми за турнира. Как мина?

— Днес само се упражнявахме. Про-Ам е в сряда, но истинският турнир е чак в четвъртък. Има ли някакъв напредък в опитите ти да се свържеш с Ники?

Тя поклати глава, без особено желание да говори по темата.

— Колко ще спечелиш, ако победиш в турнира?

Той взе шапката си и я постави на главата си и американският флаг се облещи насреща й.

— Само около десет хиляди. Това не е някакъв особен турнир, но членовете му са ми приятели, така че играя в него всяка година.

Сумата, която само преди година щеше да й се стори нищожна, сега й изглеждаше като цяло състояние.

— Но това е чудесно. Десет хиляди долара! Трябва да спечелиш, Дали.

Той я погледна с необичайно безизразно лице.

— И защо?

— Ами за да получиш парите, разбира се.

Той сви рамене.

— Докато ривиерата е в движение, не ми пука за парите, Франси.

— Това е нелепо. На всеки му пука за пари.

— На мен не. — Той излезе през вратата и после почти незабавно се появи отново. — Защо има опаковка от хамбургер навън, Франси? Нали не храниш тази грозна котка?

— Не ставай смешен. Ненавиждам котките.

— Е, това е първото смислено нещо, което си казала, откакто те срещнах. — Той й кимна одобрително и затвори вратата.

Тя ритна стола пред бюрото с върха на сандалите си и отново започна да брои тухлите.

 

 

— Пърл е бира! — извика пет вечери по-късно, когато Дали се върна призори от полуфиналите на турнира. Размаха му една блестяща реклама от списание в лицето. — През всичките нощи, когато ме оставяше сама в тази забравена от бога стая с нищо освен телевизора за компания, си ходил да пиеш бира в някой долнопробен бар.

Скийт остави стиковете на Дали в ъгъла.

— Не е зле да ставаш по-рано, ако искаш да заблудиш госпожица Франческа. И не бива да държиш тези стари списания наоколо, Дали.

Дали сви рамене и разтърка един схванат мускул на лявата си ръка.

— Кой би предположил, че тя може да чете?

Скийт се изкиска и излезе. Коментарът на Дали предизвика пристъп на болка у Франческа. Връхлетяха я неудобни спомени за нелюбезни коментари, които тя самата беше правила, коментари, които някога изглеждаха остроумни, но сега бяха просто жестоки.

— Смяташ, че съм ужасно смешна, нали? — каза тя тихо. — Харесва ти да правиш шеги, които не разбирам, и коментари, които не схващам. Дори не си даваш труд да ми се подиграваш зад гърба, присмиваш ми се в лицето.

Дали разкопча ризата си.

— Боже, Франси, не преувеличавай толкова.

Тя се отпусна на ръба на леглото. Дали не беше погледнал към нея нито веднъж, откакто беше влязъл в стаята, дори когато й говореше. Франческа бе станала невидима за него, безполова и невидима. Страховете й, че Дали ще очаква от нея да спят заедно в замяна на това, че споделят стаята, сега й изглеждаха нелепи. Той изобщо не беше привлечен от нея. Дори не я харесваше. Докато сваляше ризата си, тя гледаше гърдите му, покрити с косъмчета и с добре оформени мускули. Облакът на депресията, който я преследваше от дни, сега се спусна още по-ниско.

Той съблече ризата си и я хвърли на леглото.

— Виж, Франси, няма да харесаш заведенията, които двамата със Скийт посещаваме. Масите нямат покривки, храната е само пържена.

Тя си спомни за „Блу Чокто“ и осъзна, че вероятно е прав. После погледна към включения телевизор, по който за втори път днес излъчваха нещо, наречено „Мечта за Джини“.

— Не ме е грижа, Дали. Обичам пържени храни, а покривките вече не са на мода. Миналата година майка ми организира парти за Нуреев и използвахме подложки за маса.

— Обзалагам се, че не са били с картата на Луизиана.

— Мисля, че липсваше в мострите на „Порто“^[1], измежду които можеше да избира.

Той въздъхна и почеса гърдите си. Защо не гледаше към нея? Тя се изправи.

— Това беше шега, Дали. Аз също мога да се шегувам.

— Не се обиждай, Франси, но шегите ти не са много смешни.

— За мен са. За приятелите ми също.

— Така ли? Е, това е друго нещо. Имаме различен вкус за приятели и знам, че ти не би харесала тези, с които пия заедно. Неколцина от тях са голф играчи, някои са местни, и повечето дори не говорят правилен английски. Не са твоят тип хора.

— Ако трябва да съм напълно откровена — каза Франческа, взирайки се в телевизионния екран, — всеки, който не живее в контейнер за боклук, е мой тип човек.

Дали се усмихна и изчезна в банята, за да си вземе душ. Десет минути по-късно вратата се отвори и той нахлу в спалнята с хавлия, увита около кръста, и почервеняло лице.

— Защо четката ми за зъби е мокра? — изрева той и тикна обезчестения предмет в лицето й.

Желанието й се беше изпълнило. Сега той я гледаше, взираше се право в нея и това изобщо не й харесваше. Франческа отстъпи назад и прехапа устни с изражение, което се надяваше да изглежда очарователно виновно.

— Опасявам се, че се наложи да я взема назаем.

— Да я вземеш назаем?! Това е най-отвратителното нещо, което съм чувал.

— Да, ами виж, аз изгубих своята и…

— Я взе назаем! — Франческа отстъпи още една крачка, когато видя, че той набира пара. — Тук не става дума за чаша захар, сестро! Говорим за шибаната ми четка за зъби, най-личното притежание на един човек!

— Всеки път я дезинфектирам — обясни тя.

— Дезинфектираш я — повтори зловещо той. — Това означава ли, че не става въпрос за еднократно ползване? Намекваш, че става дума за продължителна употреба?

— Всъщност не е продължителна. Искам да кажа, ние се познаваме едва от няколко дни.

Той хвърли четката за зъби по нея и я удари по ръката.

— Вземи я! Задръж шибаната четка! Пренебрегвах факта, че се навличаш в дрехите ми, че ми прецака бръснарското ножче, че не слагаш капачката на дезодоранта ми! Затварях си очите за бъркотията, която създаваш в стаята, но проклет да съм, ако пренебрегна това.

Осъзна, че Дали й е истински ядосан и че несъзнателно е прекрачила някаква невидима граница. Поради причина, която не разбираше, историята с четката за зъби беше достатъчно важна за него, че да реши да повдигне въпроса. Усети да я залива пристъп на паника. Беше го притиснала твърде много и сега той щеше да я изрита. В следващите няколко секунди щеше да вдигне ръка, да посочи с пръст към вратата и да й каже завинаги да се махне от живота му.

Тя бързо се приближи до него.

— Дали, съжалявам. Наистина.

Той я изгледа с каменно изражение.

Франческа повдигна ръце и ги положи леко на гърдите му с разперени пръсти. Късите й нелакирани нокти бяха леко жълти от годините, в които ги беше покривала с лак. Изви глава нагоре и го погледна право в очите.

— Не ми се ядосвай. — Премести тежестта си по-близо, така че краката й се притиснаха към неговите, и после приближи глава към гърдите му и положи брадичката си върху голата му кожа. Никой мъж не можеше да й устои. Не напълно. Не и когато си беше наумила нещо. Просто още не си го бе наумила, това е всичко. Клоуи не я ли беше възпитавала от самото й раждане как да очарова мъжете?

— Какво правиш? — попита той.

Франческа не му отговори, просто се облегна на него, нежна и покорна като спящо котенце. Дали миришеше на чисто и на сапун и тя вдъхна дълбоко аромата. Нямаше да я изгони. Нямаше да му го позволи. Ако го направеше, не й оставаше нищо и никой друг. Щеше да изчезне. Точно сега Дали Бодин беше единственото, което имаше на света, и тя щеше да направи абсолютно всичко, за да го запази. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му. Повдигна се на пръсти и обви врата му с ръце, после прокара устни по линията на челюстта му и притисна гърдите си към неговите. Можеше да усети как той се възбужда под хавлията и отново изпита усещане за собствената си сила.

— Какво точно си си наумила с всичко това? — попита той тихо. — Боричкане под чаршафите?

— Неизбежно е, нали? — Франческа се насили да звучи безцеремонно. — Не че не се държиш като идеален джентълмен, но все пак споделяме една стая.

— Трябва да ти кажа, Франси, че не смятам това за добра идея.

— Защо не? — Тя направи възможно най-доброто изпълнение с мигли, като се имаше предвид, че си бе сложила само евтина спирала, и премести бедрата си по-близо до тялото му, идеалната кокетка, жена, създадена само за да доставя удоволствие на мъжете.

— Не е ли очевидно? — Ръката му се плъзна около кръста й, а пръстите му нежно замилваха кожата й. — Ние не се харесваме. Искаш ли да правиш секс с мъж, който не те харесва, Франси? Който няма да те уважава на сутринта? Защото, както си го подкарала, точно това ще се случи.

— Вече не ти вярвам. — Старата й увереност се възвърна удовлетворяващо бързо. — Мисля, че ме харесваш повече, отколкото признаваш. Мисля, че затова толкова се стараеш да ме отбягваш през последната седмица, затова изобщо не ме поглеждаш.

— Това няма нищо общо с харесването — каза Дали, другата му ръка загали хълбоците й, гласът му стана нисък и дрезгав. — Това е просто заради физическото привличане.

Дали наведе глава и тя усети, че се приготвя да я целуне. Измъкна се от ръцете му и се усмихна съблазнително.

— Дай ми само няколко минутки. — Отдалечи се от него и се отправи към банята.

Веднага щом се озова вътре, се облегна на вратата и си пое дълбок, треперлив дъх, опитвайки се да потисне нервността си от предстоящото. Това беше. Това беше нейният шанс да задържи Дали при себе си, да бъде сигурна, че няма да я изрита, че ще продължи да я храни и да се грижи за нея. Но имаше и нещо повече. Ако накараше Дали да прави любов с нея, щеше отново да стане себе си, макар вече да не беше сигурна какво точно означава това.

Щеше й се да има една от онези роби на „Натори“. И шампанско, и красива спалня с балкон към морето. Зърна изображението си в огледалото и се приближи. Изглеждаше ужасно. Косата й беше твърде свободна, лицето й — твърде бледо. Трябваха й дрехи и грим. Изстиска паста за зъби върху пръста си и го завря в устата си, за да освежи дъха си. Как можеше да позволи на Дали да я види с тези ужасни евтини бикини? С треперещи пръсти разкопча джинсите си и ги смъкна по краката си. Изстена тихо, когато видя червените белези по кожата си близо до пъпа, където се беше отбелязал коланът. Не искаше Дали да я вижда с бръчки. Потърка белезите с пръст и се опита да ги заглади, но само зачерви още повече кожата си. Реши, че ще изгаси светлините.

Смъкна бързо тениската си и се уви в хавлия. Дишаше учестено и плитко. Докато издърпваше евтините си силонови бикини, видя малко косми, които беше пропуснала при бръсненето. Изпружи крак на тоалетната чиния и плъзна острието на Дали по оскърбителния участък. Така беше по-добре. Опита се да измисли какво още може да направи, за да се разхубави. Освежи червилото си и после попи излишъка с тоалетна хартия, така че да не се размаже, докато се целуват. Вдъхна си увереност, като си напомни, че се целува отлично, както и той.

Нещо в нея се смаляваше като стар балон, караше я да се чувства увиснала и безформена. Ами ако той не я харесаше? Ами ако тя просто не ставаше, както не ставаше за Еван Вариън или за скулптора в Маракеш? Ами ако… зелените й очи я гледаха от огледалото, когато й хрумна ужасяваща мисъл. Ами ако миришеше лошо? Грабна шишето с „Фем“ от тоалетката, разтвори краката си и пръсна.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя се извърна и видя, че Дали стои в рамката на вратата с една ръка на кръста. Откога ли беше там? Какво беше видял? Тя се изправи виновно.

— Нищо… аз… не правя нищо.

Той погледна шишето „Фем“, което висеше от ръката й.

— Няма ли нещо в теб, което да е истинско?

— Аз… не знам какво имаш предвид.

Той пристъпи в банята.

— Да не би да тестваш нови варианти за употреба на парфюма, Франси? Това ли правеше? — Дали опря едната си ръка в стената и се наведе напред. — Имаш дизайнерски джинси, дизайнерски обувки, дизайнерски куфар. А сега Мис Каприз ще има и дизайнерско котенце.

— Дали!

— Ти си завършен консуматор, скъпа, мечтата на всеки рекламист. Ще му сложиш ли и малки златни дизайнерски инициали?

— Това не е смешно. — Тя тръшна шишето на тоалетката и стисна хавлията здраво с ръка. Кожата й се зачерви от срам.

Той поклати глава с неизмерима досада, която тя сметна за обидна.

— Хайде, Франси, обличай се. Казах, че няма да го направя, но не мога да се сдържа. Тази вечер те вземам с мен.

— На какво дължа това великодушие? — тросна се тя.

Дали се извърна и излезе от банята, така че думите му долетяха през рамото му.

— Истината е, скъпа, че се страхувам, че ако скоро не се запознаеш с истинския свят, ще си навлечеш някоя непоправима беда.