Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (11)

10

Скийт се приближи до Дали, двамата застанаха на края на басейна и я загледаха. Най-накрая Скийт проговори:

— Тя не изплува бързо — отбеляза той.

Дали пъхна един палец в джоба на джинсите си.

— Изглежда, не може да плува. Трябваше да се сетя.

Скийт се обърна към него.

— Чу ли странния начин, по който казва „копеле“? Като „ко-па-ле“. Не мога да го кажа като нея. Наистина е странно.

— Аха. Смешният й акцент със сигурност успява да скапе и най-хубавите американски ругатни.

Пляскането в басейна постепенно започна да утихва.

— Ще скочиш ли да я спасиш по някое време през следващия век? — попита Скийт.

— Май ще е по-добре да го направя. Освен ако ти не мислиш да го сториш.

— Не, по дяволите. Връщам се в леглото.

Скийт се извърна и тръгна към портата, а Дали седна на ръба на един шезлонг, за да събуе ботушите си. Той я погледа за кратко, за да види колко сили й бяха останали, и когато прецени, че моментът е настъпил, отиде до ръба и скочи.

Франческа тъкмо беше разбрала колко много не иска да умира. Въпреки филма, бедността, загубата на всичките й вещи, беше твърде млада. Целият живот беше пред нея. Но докато ужасната тежест на водата я притискаше към дъното, тя разбираше, че се случва именно това. Дробовете й горяха, крайниците й вече не отговаряха на командите й. Умираше, а още дори не беше живяла.

Неочаквано нещо я обви през гърдите и започна да я тегли нагоре. Държеше я здраво, не я пускаше, дърпаше я към повърхността, спасяваше я! Главата й проби водата и дробовете й си поеха въздух. Тя го вдиша, кашляше и се давеше, стискаше ръцете, които я държаха, от страх, че може да я пуснат, хлипаше и плачеше от радост, че още е жива.

Без да осъзнава как точно се е случило, тя установи, че е била издърпана на твърда земя, а последните парчета от бежовата й копринена блуза плуват във водата. Но дори когато почувства твърдата бетонна повърхност под себе си, не пусна Дали.

Когато най-накрая успя да проговори, думите й заизлизаха на кратки задавени серии.

— Никога няма да ти простя… Мразя те… — Прилепи се до тялото му, притисна се до голите му гърди, обви ръце около раменете му, стисна го по-силно, отколкото бе стискала нещо в живота си. — Мразя те — задави се. — Не ме оставяй.

— Франси, ти май доста откачи, а?

Но тя не можеше да отговори. Всичко, което можеше да прави, е да се държи за живота си. Остана вкопчена в него, докато я водеше обратно в стаята, държеше го, докато той говореше с мениджъра на хотела, който ги чакаше, държеше го, докато вдигаше куфарчето й от чакъла, бъркаше в него и я водеше в друга стая.

Дали се наведе, за да я остави в леглото.

— Можеш да поспиш тук…

— Не! — Познатата паника се завърна.

Той се опита да махне ръцете й от врата си.

— О, хайде, Франси, почти два сутринта е и искам да поспя малко, преди да се наложи да ставам.

— Не, Дали! — Тя вече плачеше, взираше се право в сините му очи и ридаеше сърцераздирателно. — Не ме оставяй. Знам, че ще си тръгнеш, ако те пусна. Утре ще се събудя и ще си тръгнал, и няма да знам какво да правя.

— Няма да си тръгна, преди да поговорим — каза накрая той, като отскубна ръцете й.

— Обещаваш ли?

Той събу напълно мокрите й сандали „Ботега Венета“, които по чудо бяха останали на краката й и ги пусна на пода заедно с мръсната тениска, която беше донесъл със себе си.

— Да, обещавам.

Макар че й даде дума, звучеше неохотно и Франческа издаде тих нечленоразделен звук на протест, докато той отиваше към вратата. И тя самата обещаваше всякакви неща, а после ги забравяше. Откъде можеше да знае, че той не прави същото?

— Дали?

Но той вече беше излязъл.

Някак успя да намери сили да съблече мокрите джинси и бельо, остави ги да паднат на купчинка край леглото и се пъхна под завивките. Отпусна мократа си глава на възглавницата, затвори очи и незабавно потъна в дълбок сън, чудейки се дали нямаше да е по-добре, ако Дали я беше оставил на дъното на басейна.

Сънят й беше дълбок, но се събуди само четири часа по-късно, когато първите слънчеви лъчи се процедиха между плътните завеси в стаята. Отхвърли завивките и скочи нестабилно от леглото, препъвайки се гола към прозореца. Всеки мускул по тялото й я болеше. Едва след като дръпна завесата и погледна навън към мрачния, влажен ден, стомахът й се успокои. Ривиерата беше все още там.

Сърцето й възстанови нормалния си ритъм и тя бавно се отправи към огледалото, правейки инстинктивно това, което бе правила всяка сутрин от живота си, откакто се помнеше. Поздравяваше образа си, за да се увери, че светът не се е променил през нощта, че все още обикаля по установения си модел около слънцето на собствената й красота.

И нададе приглушен вик на отчаяние.

Ако беше спала повече, може би щеше да понесе шока по-добре, но в това състояние едва разпозна какво вижда. Красивата й коса висеше оплетена около лицето, дълга драскотина опетняваше грациозната извивка на шията й, върху плътта й се бяха появили синини, а долната й устна, идеалната й долна устна беше подпухнала като поничка.

Обзета от паника, Франческа се втурна към куфарчето и прегледа останалите си вещи: пътническа опаковка на душ гел „Рене Гаро“, паста за зъби (никакви следи от четка), три червила, прасковените сенки и безполезният диспенсър за противозачатъчни, който прислужницата на Сиси беше опаковала. Чантичката й съдържаше два цвята руж, портмонето й от гущерова кожа и флакон „Фем“. Това заедно с избелялата тениска, която Дали й беше хвърлил предната нощ, и малката купчинка прогизнали дрехи на пода, бяха всичките й вещи… всичко, което имаше на света.

Мащабът на загубите й беше твърде опустошителен, за да го осмисли, така че тя избяга под душа, където направи каквото можа с мотелския шампоан. После използва оскъдната козметика, която имаше, за да се опита да възстанови личността си. След като намъкна неприятно влажните джинси и се измъчи с мокрите сандали, тя си пръсна „Фем“ под мишниците и накрая облече тениската на Дали. Погледна към думата, изписана с бяло на лявата й гърда, и се зачуди какво ли значи „Аджи“. Още една мистерия, поредното непознато нещо, което я караше да се чувства като натрапник в непозната земя. Защо никога не се бе чувствала така в Ню Йорк? Без да затваря очи, можеше да се види как върви по Пето авеню, вечеря в „Ла Каравел“, прекосява фоайето на „Пиер“ и колкото повече мислеше за света, който бе оставила зад себе си, толкова по-откъсната се чувстваше от този, в който се бе озовала. На вратата се почука и тя бързо среса косата си с пръсти, без да рискува да погледне в огледалото.

Дали се беше облегнал на рамката на вратата, облечен в небесносиньо яке и избелели джинси с оръфана дупка на едното коляно. Косата му бе влажна и накъдрена по краищата. Мръсноруса, не истински руса, помисли си тя презрително. Трябваше му и една хубава фризура. Също и нов гардероб. Раменете му изпъваха шевовете на якето, джинсите му биха опозорили и просяк от Калкута.

Но всичко това нямаше значение. Без значение колко ясно виждаше недостатъците му, без значение колко силно желание да го сведе до нещо обикновено, той все така си оставаше най-непоносимо великолепният мъж, когото бе виждала.

Дали опря едната си ръка на рамката на вратата и я погледна.

— Франси, от вчера се опитвам по всички възможни начини да ти дам да разбереш, че не желая да чувам историята ти, но тъй като ти си дяволски решена да ми я разкажеш и тъй като вече доста отчаяно искам да се отърва от теб, нека го направим сега. — С тези думи той влезе в стаята й, тръшна се в един стол и вдигна краката си на бюрото. — Дължиш ми някъде към двеста долара.

— Двеста…

— Снощи направо съсипа стаята. — Той се облегна назад, докато на земята останаха само задните два крака на стола. — Телевизор, две лампи, няколко кратера в стената с размер пет на четири сантиметра. Щетите възлизат на петстотин и шейсет долара, и то само защото обещах на мениджъра, че следващия път когато мина от тук, ще изиграя с него осемнайсет дупки. В портмонето ти имаше само триста, които не бяха достатъчни, за да покрият всичко.

— Портмонето ми? — Тя отвори куфарчето си. — Бъркал си в портмонето ми?! Как можа да направиш подобно нещо? Това е моя собственост. Нямаш никакво… — Докато успее да измъкне портмонето си, дланите й се овлажниха колкото и джинсите. Отвори го и се взря вътре. Когато най-накрая беше в състояние да говори, гласът й представляваше шепот: — Празно е. Взел си всичките ми пари.

— Сметки от този сорт трябва да се уреждат много бързо, освен ако не искаш да привлечеш вниманието на местната полиция.

Тя се отпусна в единия край на леглото, усещането за загуба беше толкова отчайващо, че тялото й сякаш изтръпна. Беше ударила дъното. Точно в този момент. Точно сега. Всичко бе изчезнало — козметиката, дрехите, последните й пари. Нищо не й беше останало. Катастрофата, която набираше скорост като експресен влак, откакто Клоуи почина, най-накрая я настигна.

Дали потропваше с една химикалка по бюрото.

— Франси, нямаше как да не забележа, че в портмонето ти липсваха кредитни карти… както и самолетен билет. Сега искам много бързо да ми кажеш, че имаш билет за Лондон, пъхнат някъде в „господин Хуитон“ и че „господин Хуитон“ е заключен в някое от двайсет и пет центовите багажни шкафчета на летището.

Тя обви ръце около себе си и се взря в стената.

— Не знам какво да правя — каза най-накрая.

— Ти си голямо момиче и е най-добре бързичко да измислиш нещо.

— Нуждая се от помощ. — Тя се обърна към него с молба да я разбере. — Не мога да се оправя сама с това.

Двата предни крака на стола се удариха в земята.

— О, напротив, можеш! Това си е твой проблем, госпожице, и няма да ми го пробутваш. — Гласът му звучеше сурово и грубо, не като смеещия се Дали, който я беше качил по пътя, или като рицаря в бляскави доспехи, който я беше спасил от сигурна смърт в „Блу Чокто“.

— Ако не искаш да ми помогнеш — изплака Франческа, — не трябваше да ми предлагаш да ме закараш. Трябваше да ме изоставиш, като всички останали.

— Може би е добре да започнеш да осъзнаваш защо всички толкова много искат да се отърват от теб.

— Вината не е моя, не разбираш ли? Обстоятелствата са такива. — Тя се зае да му ги разказва, като започна със смъртта на Клоуи, като заваляше думите в бързината да ги изплюе, преди той да си е тръгнал. Каза му как е продала всичко, за да плати самолетния си билет до къщи, но тогава е осъзнала, че дори да има билет, не може да се върне в Лондон без пари, без дрехи, с новината за унижението си в този ужасен филм, разнасяна от всеки, така че всички да й се присмиват. Как бе осъзнала, че трябва да остане там, където е, където никой не я познава, докато Ники не се върне от ужасната си забежка с русата математичка и тя получи шанса да поговори с него по телефона. Ето защо решила да намери Дали в „Блу Чокто“. — Не разбираш ли? Не мога да се върна в Лондон, докато не съм сигурна, че Ники ще е на летището и ще ме чака.

— Мислех, че ти е годеник.

— Така е.

— Тогава защо е забягнал с някаква руса математичка?

— Сърдит ми е.

— Боже, Франси…

Тя се изправи, а после коленичи до стола му, погледна нагоре към него с убийствените си очи.

— Вината не е моя, Дали. Наистина. Последния път, когато го видях, двамата се скарахме ужасно, защото отказах предложението му за женитба. — Лицето на Дали неочаквано се скова и тя осъзна, че той я е разбрал погрешно. — Не, не е това, което си мислиш! Той ще се ожени за мен! Карали сме се стотици пъти и той отново ми предлага. Просто трябва да го хвана на телефона и да му кажа, че му прощавам.

Дали поклати глава.

— Горкото копеле — промърмори той.

Франческа се опита да го изгледа сърдито, но очите й бяха твърде насълзени, така че се изправи и се извърна, опитвайки се да запази самообладание.

— Това, от което се нуждая, Дали, е по някакъв начин да издържа следващите няколко седмици, докато успея да говоря с Ники. Мислех, че ти можеш да ми помогнеш, но снощи не искаше да говориш с мен, което ме ядоса толкова много, а сега ми взе и парите. — Извърна се към него с почти хленчещ глас. — Не виждаш ли? Ако беше разумен, това изобщо нямаше да се случи.

— Проклет да съм. — Ботушите на Дали докоснаха пода. — Готова си да обвиниш за всичко мен, нали? Боже, мразя хора като теб. Без значение какво се случва, успяваш така да извъртиш нещата, че да обвиниш някой друг.

Тя скочи.

— Няма да слушам това! Всичко, което исках, е помощ.

— А с нея и малко кеш.

— Ще ти върна всяко пени след няколко седмици.

— Ако Ники те вземе обратно. — Дали отново протегна краката си и ги кръстоса в глезените. — Франси, ти, изглежда, не разбираш, че аз съм един напълно непознат, който няма никакви задължения към теб. Аз не успявам да се грижа особено добре дори за себе си и съм адски сигурен, че няма да те взема под крилото си дори за няколко седмици. Откровено казано, аз дори не те харесвам.

Тя го погледна с изумено изражение.

— Не ме харесваш?

— Наистина не те харесвам, Франси. — Гневният му изблик беше утихнал и той говореше спокойно и с толкова очевидно убеждение, че тя разбра, че казва истината. — Виж, скъпа, с това лице би имала страхотен успех на автостоп и макар че си малко хилава, се целуваш страхотно. Не мога да отрека, че ми хрумнаха няколко неща за това, какво бихме могли да направим ние двамата под завивките, и ако ти беше друг човек, дори бих могъл да си се представя как ми завърташ главата за няколко седмици. Но ти си такава, каквато си, което до голяма степен е съчетание от всички лоши качества на всеки мъж или жена, които съм срещал, без нито едно от добрите, които да ги компенсират.

Тя се отпусна в единия край на леглото, дълбоко засегната.

— Разбирам — каза тихо.

Той се изправи и извади портфейла си.

— Точно сега нямам много пари в брой. Ще покрия останалата част от сметката за мотела с кредитна карта и ще ти оставя петдесет долара, за да изкараш няколко дни. Ако си в състояние да ми ги върнеш, прати ми чек до поискване в Уайнет, Тексас. Ако не си, ще знам, че нещата между теб и Ники не са се получили и ще се надявам скоро да попаднеш на по-зелени пасбища.

След тези думи той хвърли ключа от мотела на бюрото и излезе.

Франческа остана напълно сама. Взираше се в едно тъмно петно върху килима, което изглеждаше като логото на Капри. Сега. Сега беше ударила дъното.

 

 

Скийт надникна през прозореца на пасажерското място, докато Дали приближаваше ривиерата.

— Искаш ли аз да карам? — попита. — Можеш да се опънеш отзад и да се опиташ да поспиш.

Дали отвори шофьорската врата.

— Ти караш дяволски бавно, а на мен не ми е до сън.

— Както искаш. — Скийт се настани удобно и подаде на Дали стиропорена чашка кафе с капачка. После му връчи и един розов лист. — Телефонният номер на касиерката.

Дали смачка листа и го пъхна в пепелника при други два. Издърпа капачката.

— Някога чувал ли си за Пигмалион, Скийт?

— Онзи бейзболист, който играеше за „Уайнет Хай“?

Дали захапа капачката, докато завърташе ключа.

— Не, онзи беше Пигела, Джими Пигела. Той се премести в Корпус Кристи преди няколко години и отвори магазин за шумозаглушители. „Пигмалион“ е пиеса от Джордж Бърнард Шоу за някаква цветарка от Лондон, която се превръща в истинска лейди. — Той включи предните чистачки.

— Не ми звучи много интересно, Дали. Пиесата, която ми харесва, е „О! Калкута!“, която гледахме в Сейнт Луис. Тя беше наистина добра.

— Знам, че хареса пиесата, Скийт. Аз също я харесах, но както знаеш, тя не се приема за добра литература. Не се занимава с човешката съдба, ако ме разбираш. От друга страна, „Пигмалион“ разказва, че хората могат да се променят… че могат да станат по-добри с малко помощ. — Той даде на задна и излезе от паркинга. — Също така разказва, че човекът, подпомагащ тази промяна, не получава нищо за усилията си освен много тъга.

 

 

Франческа стоеше на вратата на мотелската стая с широко отворени очи, притиснала куфарчето си до гърдите като мече, и наблюдаваше как ривиерата напуска паркинга. Дали наистина щеше да го направи. Щеше да си тръгне и да я остави сам-сама, макар да беше признал, че би си легнал с нея. Досега това винаги се бе оказвало достатъчно да задържи някой мъж до нея, но неочаквано вече не беше. Как бе възможно? Какво ставаше със света й? Изумлението победи страха. Чувстваше се като дете, което е научило цветовете погрешно и току-що е разбрало, че червеното всъщност е жълто, а синьото е зелено — само дето сега, когато вече знаеше за грешката си, не можеше да реши какво да прави.

Ривиерата сви към изхода, изчака да се включи в трафика и после подкара по мокрия път. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха, краката й започнаха да се подкосяват, сякаш мускулите й бяха загубили цялата си сила. Ръмящият дъждец намокри тениската й, над бузата й падна кичур коса.

— Дали! — Тя се спусна да тича с всичка сила.

— Работата е там — каза Дали, докато се взираше в огледалото за обратно виждане, — че тя не мисли за никой друг, освен за себе си.

— Най-самовлюбената жена, която някога съм виждал — потвърди Скийт.

— И не знае абсолютно нищо друго, освен как да си маже грим по лицето.

— Със сигурност не може да плува.

— Няма и грам разум.

— Нито грам.

Дали изрече особено неприлична ругатня и натисна спирачките.

Франческа настигна колата и изрече задъхано:

— Недей! Не ме оставяй!

Силата на гнева му я хвана неподготвена. Той изскочи навън, измъкна куфарчето от ръцете й и после я притисна към колата, така че дръжката се заби в хълбока й.

— Сега ме слушай и ме чуй добре! — изкрещя той. — Вземам те с мен по принуда, затова спри веднага това проклето подсмърчане!

Тя хлипаше и мигаше през дъжда.

— Но аз…

— Казах да спреш! Не искам да правя това, наистина имам много лошо предчувствие, така че от тази минута е по-добре да правиш точно каквото ти кажа. Всичко, което ти кажа. Няма да ми задаваш никакви въпроси, няма да правиш никакви коментари. И ако се наложи да изтърпя дори една от модните ти глупости, кльощавия ти задник веднага изхвърча.

— Добре — изплака тя, гордостта й се държеше само на тънка нишка, гласът й беше задавен от унижение. — Добре!

Той я погледна с презрение, което не си даде труд да прикрие, после отвори задната врата. Франческа се обърна, за да се качи, но точно когато се навеждаше, той протегна ръка и я плесна силно по дупето.

— Имам запас от още — каза — и ръката ме сърби за следващия.

Всеки километър по пътя към Лейк Чарлс й се струваше като сто. Обърна глава към прозореца и се опита да си представи, че е невидима, но когато пътниците в другите коли се заглеждаха в нея, докато ривиерата ги подминаваше, не можеше да потисне нелогичното усещане, че те знаят какво се е случило, че всъщност могат да видят как е била унижена да моли за помощ, да видят, че е сломена за първи път в живота си. Няма да мисля за това — каза си, докато преминаваха покрай наводнените оризови полета и мочурища с лигави зелени водорасли. — Ще мисля за това утре, следващата седмица, друг път, но не сега, когато може да заплача отново и той да спре колата и да ме изхвърли на магистралата. Но не можеше да спре да мисли и захапа разкървавената си устна, за да не издаде и най-тихия звук.

Видя знака на Лейк Чарлс, а след това прекосиха голям извит мост. На предната седалка Скийт и Дали говореха или мълчаха и не й обръщаха никакво внимание.

— Мотелът е ей там — най-накрая напомни Скийт на Дали. — Помниш ли, когато миналата година Холи Грейс се появи тук с онзи дилър на шевролети от Тулса?

Дали изсумтя нещо, което Франческа не успя да разбере напълно, докато отбиваше на досущ същия паркинг като онзи, който бяха напуснали преди няколко часа, и се извръщаше към рецепцията. Стомахът й изкъркори и тя осъзна, че не е яла нищо от предната вечер, когато погълна един хамбургер, след като продаде куфара си. Нищо за ядене… и никакви пари, с които да си го купи. И после се зачуди коя ли е Холи Грейс, но беше твърде сломена, за да почувства нещо повече от мимолетно любопитство.

— Франси, преди да те срещна, вече почти бях изразходвал кредитния си лимит, а малката ти лудория довърши работата. Ще трябва да делиш стаята със Скийт.

— Не!

— Не!

Дали въздъхна и изключи двигателя.

— Добре, Скийт. Двамата с теб ще делим стая, докато не се отървем от Франси.

— Едва ли. — Скийт блъсна вратата на ривиерата. — Не съм делил стая с теб, откакто стана професионалист, и не възнамерявам да започвам сега. Ти стоиш буден през половината нощ, а сутрин вдигаш толкова шум, че можеш да събудиш и мъртвец. — Излезе от колата и се отправи към рецепцията, като извика през рамо: — Тъй като ти беше толкова нетърпелив да вземеш с нас госпожица Франческа, можеш и да спиш с нея, по дяволите.

Дали ругаеше през цялото време, докато разтоварваше куфарите и ги внасяше вътре. Франческа седна в края на едно от двете легла в стаята с изпънат гръб, прибрани крака и прилепени колене, като малко момиченце, което се държи прилично на купон на възрастни. От съседната стая чуваше гласа на телевизионния говорител, който разказваше за протестите на антиядрена група пред военна база. После някой прехвърли канала на футболен мач и се разнесе химнът на Щатите. Горчивината се натрупваше в нея, докато музиката й припомняше за кръглата значка, която бе видяла закачена на ризата на шофьора: АМЕРИКА, СТРАНАТА НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ. Какви възможности? Възможността да плащаш за храна и подслон с тялото си в някакъв ужасен мотел. Нищо на този свят не беше безплатно, нали? А тялото й беше всичко, което притежаваше. Като придружи Дали в тази стая, не се ли беше съгласила мълчаливо да му даде нещо в замяна?

— Ще спреш ли да гледаш така! — Дали хвърли куфара си на леглото. — Повярвай ми, Мис Каприз, не съм хвърлил око на тялото ти. Стой в твоята част на стаята и колкото е възможно по-далеч от погледа ми, и ще се погаждаме добре. Но първо си искам петдесетте долара обратно.

Тя трябваше да спаси последната частица от самоуважението си, така че, когато му подаде парите, повдигна глава и отметна косата си от раменете, сякаш нямаше никакви грижи.

— Разбрах, че си голф играч — отбеляза безцеремонно, в опит да му покаже, че грубостта му не й е повлияла. — Това професията ти ли е, или просто хоби?

— По-скоро е страст. — Той грабна един панталон от куфара си и после се пресегна към ципа на джинсите.

Франческа бързо се извърна с гръб към него.

— Аз… аз малко ще се разтъпча из паркинга.

— Давай.

Тя обиколи два пъти паркинга, като четеше лепенките по колите, изучаваше заглавията на вестниците през стъклените витрини на автоматите, взираше се сляпо във фотографията на първа страница на къдрокос мъж, който крещеше на някого. Изглежда, Дали не я искаше в кревата си. Какво облекчение! Гледаше неоновия надпис, оповестяващ наличието на свободни стаи, и колкото повече го гледаше, толкова повече се чудеше защо той не я желае. Какво не беше наред? Въпросът я тормозеше като сърбеж. Макар че беше изгубила дрехите и парите си, и всичките си вещи, все още имаше красотата си, нали? Все още беше привлекателна. Или пък някак си беше загубила и това заедно с багажа и гримовете?

Глупости. Беше изтощена, това бе всичко и не можеше да мисли нормално. Веднага щом Дали заминеше за голф игрището, щеше да си легне и да спи, докато отново не се почувства себе си. Няколко останали искрици оптимизъм потрепнаха в нея. Просто беше уморена. Един хубав нощен сън и всичко щеше да е наред.