Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (21)

20

През следващите няколко месеца Франческа откри нещо доста чудесно за себе си. С притиснат до стената гръб, с насочен към челото пистолет, с тиктакаща в утробата й бомба, тя научи, че е доста интелигентна. Усвояваше лесно новите неща, запаметяваше новопридобитото знание и имаше толкова малко академични предразсъдъци, наложени й от учителите, че мисленето й изобщо не беше ограничено. След като оцеля през първите месеци, откри привидно безкраен капацитет за усилена работа, от който започваше да се възползва, като оставаше до късно вечерта, четеше вестници и специализирани медийни списания, слушаше записи на предавания и се подготвяше да направи още една малка крачка.

— Имаш ли минутка, Клеър? — попита тя, като промуши глава в хранилището, стиснала касета във влажната си длан.

Клеър прелистваше един справочник и не си направи труда да вдигне глава.

Хранилището всъщност представляваше просто голям килер с албуми, подредени по рафтовете, с прикрепени към гръбчетата им ивици цветно тиксо, с което се обозначаваха различните категории — мъже вокалисти, жени вокалисти или групи. Франческа беше избрала умишлено това място, защото беше ничия територия и не искаше да даде на Клеър допълнителното предимство да седи като бог зад бюрото си, докато решава съдбата на молещия се в евтиния стол срещу нея.

— Имам цял ден — отвърна й тя саркастично, докато продължаваше да прелиства. — Всъщност седя тук от часове и си клатя краката, докато чакам някой да ме прекъсне.

Не беше най-благоприятното начало, но Франческа пренебрегна сарказма на Клеър и се разположи в центъра на вратата. Носеше най-новата дреха в гардероба си — мъжки суитшърт, който висеше като торба край хълбоците й. Скрити под него, джинсите й бяха разкопчани и се придържаха да не паднат от грубо зашита връв.

Франческа погледна Клеър право в очите.

— Искам да пробвам работата на Тони като говорител, когато напусне.

Веждите на Клеър отскочиха до средата на челото й.

— Майтапиш се.

— Всъщност не. — Франческа вирна брадичка и продължи с цялата увереност на света. — Отделих известно време да се упражнявам и Джери ми помогна да си направя касета за прослушване. — Тя протегна ръка. — Мисля, че мога да се справя с работата.

Жестока развеселена усмивка изви ъгълчетата на устните на Клеър.

— Интересна амбиция, имайки предвид отчетливия ти британски акцент и това, че никога не си сядала зад микрофон през живота си. Разбира се, малката мажоретка, която зае мястото ми в Чикаго, също не беше виждала микрофон, затова може би трябва да внимавам.

Франческа държеше нервите си под контрол.

— Все пак бих искала да опитам. Заради британския акцент ще звуча по-различно от всеки друг.

— Ти чистиш тоалетни — тросна се Клеър и си запали цигара. — Наела съм те за това.

Франческа дори не трепна.

— И се справям добре, нали? Чистя тоалетни и върша всяка друга проклета работа, която ми възложиш. Сега ми дай право да опитам тази.

— Забрави.

Франческа реши да заложи всичко на карта. Трябваше да мисли за бебето и за бъдещето си.

— Знаеш ли, всъщност започвам да ти съчувствам, Клеър.

— Какво имаш предвид?

— Чувала си старата поговорка за това, как не можеш да разбереш друг човек, докато не се поставиш на неговото място. Разбирам те, Клеър. Знам точно какво е да те дискриминират заради това, което си, без значение колко усилено работиш. Знам какво е да ти отказват възможност за работа не заради липсата ти на способности, а заради личните предразсъдъци на работодателя ти.

— Предразсъдъци! — Клеър избълва облак дим подобно на дракон. — Никога не съм била предубедена. Аз самата съм жертва на предубеждения.

Нямаше място за отстъпление и Франческа я притисна още повече.

— Не желаеш да отделиш дори петнайсет минути, за да изслушаш една касета. На това му казвам предразсъдък.

Клеър стисна челюсти.

— Добре, Франческа. Ще ти дам петнайсет минути. — Тя грабна касетата от ръката й. — Но не се надявай особено.

През останалата част от деня вътрешностите на Франческа бяха като желирани. Тази работа й трябваше. Не само защото отчаяно се нуждаеше от пари, но и защото трябваше да успее в нещо. Радиото беше медия, която функционираше без изображения, медия, в която зелените очи и идеалният профил нямаха значение. Радиото беше нейният тест, нейният шанс да докаже, че никога повече няма да й се налага да разчита на външността си.

В един и трийсет Клеър промуши глава през вратата на кабинета си и извика при себе си Франческа, която остави листовките, които подреждаше в един кашон, и се опита да изглежда уверено. Не успя да се справи напълно.

— Касетата не е ужасна — каза Клеър, като се настани в стола си, — но не е и много по-добре. — Тя я бутна през бюрото си.

Франческа се взря в нея в опит да скрие унищожителното разочарование, което изпита.

— Гласът ти е твърде задъхан — продължи Клеър енергично и безпристрастно. — Говориш много бързо и слагаш ударения на най-странните места. Британският ти акцент е единственото нещо, което е в твоя полза. Иначе звучиш като лоша имитация на който и да е мъж от тази станция.

Франческа се мъчеше да долови следа от лична неприязън в гласа й, някакъв намек, че Клеър е отмъстителна. Но всичко, което долови, беше безстрастната оценка на опитен професионалист.

— Нека да направя друга касета — помоли тя. — Нека опитам отново.

Столът изскърца, когато Клеър се облегна в него.

— Не искам да слушам друга касета, няма да е по-различна. В радиостанциите на средни вълни се говори за хората. Ако слушателите искат музика, те се прехвърлят на късите вълни. Ако искаш да успееш като водещ, трябва да помниш, че говориш на хората, не на микрофона. Иначе ще си поредната Туинки.

Франческа сграбчи касетата и се отправи към вратата, самоконтролът й почти се разпадаше. Как изобщо си беше представяла, че може да пробие в радиото без никакъв опит? Поредната заблуда. Поредният пясъчен замък, който беше построила твърде близо до водата.

— Най-доброто, което мога да направя, е да те използвам като заместник водещ през празниците, когато всички други почиват.

Франческа се завъртя.

— Заместник водещ! Ще ме използваш като заместник водещ?

— За бога, Франческа. Не се дръж така, сякаш ти правя голяма услуга. Това просто означава, че ще работиш следобеда на Великден, когато и без това никой не ни слуша.

Но Франческа не позволи раздразнителността на Клеър да помрачи настроението й и нададе радостен вик.

Същата вечер тя извади консерва котешка храна от единствения кухненски шкаф и започна да говори на Звяра.

— Ще постигна нещо сама — каза му. — Не ме интересува колко усилено трябва да работя или какво трябва да правя. Ще съм най-добрият говорител, който KDSC някога е виждал.

Звярът повдигна задния си крак и започна да се ближе.

Франческа се намръщи.

— Това е възможно най-отвратителният ти навик и ако си мислиш, че ще го правиш около дъщеря ми, помисли си пак.

Звярът не й обръщаше внимание. Тя се пресегна за ръждивата отварачка и я затегна около ръба на консервата, но не започна да я отваря веднага. Вместо това се загледа замечтано пред себе си. Знаеше интуитивно, че ще има дъщеря — малко, обсипано със звезди американско бебенце, което от самото начало ще се научи да не разчита на физическата си красота, която бе предопределено да наследи от родителите си. Дъщеря й щеше да е четвъртото и най-добро поколение жени Серитела. Франческа се закле да я научи на всичко, което бе принудена да научи сама, всички неща, които едно малко момиче трябва да знае, така че никога да не се озове на незнаен прашен път и да се чуди как е стигнала дотам.

Звярът прекъсна фантазията й, като потупа маратонката й с лапа и й напомни за вечерята. Франческа започна да отваря консервата.

— Твърдо съм решила да я кръстя Натали. Името е много хубаво — женствено, но силно. Какво мислиш?

Звярът се взираше в храната, която се приближаваше към него толкова бавно, цялото му внимание беше фокусирано върху вечерята. В гърлото на Франческа заседна малка буца, когато я свали на земята. Жените не трябваше да раждат бебета, когато имаха само една котка, с която да споделят мечтите си за бъдещето. После се отърси от самосъжалението. Никой не я беше принуждавал да запази бебето. Тя сама бе взела решението и нямаше да започне да хленчи. Седна с кръстосани крака върху постлания с балатум под до купичката на котката и се протегна да я погали.

— Познай какво стана днес, Звяр! Най-прекрасното нещо. — Пръстите й се плъзнаха през меката козина на животното. — Почувствах как бебето ми мърда…

 

 

Три седмици след разговора й с Клеър, водещите на KDSC бяха покосени от грипна епидемия и желязната шефка бе принудена да позволи на Франческа да се настани в студиото. Сърцето на Франческа биеше толкова бързо, че имаше чувството, че в гърдите й се въртят перки на хеликоптер.

Студиото беше малко и задушно. Франческа се настани пред контролното табло и несръчно си сложи слушалките. Ръцете й трепереха. В малка радиостанция като KDSC нямаше тонрежисьори, които да обслужват контролното табло, говорителите правеха всичко сами. Франческа бе прекарала часове наред да се научи как да пуска плочите, да работи с копчетата за микрофона, да променя нивото на звука и да използва трикасетния дек, макар че можеше да достига само две от отделенията от стола си пред микрофона.

Когато новините свършиха, тя погледна редицата циферблати на контролното табло. Струваше й се, че променят формата си пред очите й, че се разтапят, докато накрая не можеше да си спомни за какво служи нито един от тях. Насили се да се концентрира. Ръката й се насочи към таблото. Бутна лоста, който задействаше микрофона и увеличи звука. Между гърдите й се стичаше пот. Трябваше да се представи добре. Ако объркаше нещо днес, Клеър никога нямаше да й даде втори шанс.

Когато отвори уста, езикът й сякаш беше залепнал за небцето.

— Здравейте — изграчи тя. — Аз съм Франческа Дей от KDSC, с музика в сряда сутринта.

Говореше твърде бързо, сливаше думите и не можеше да измисли какво да каже, макар че беше репетирала този момент в ума си стотици пъти. Паникьосана, тя пусна плочата, но я беше нагласила твърде близо до началото на песента и тя тръгна с провлачване. Франческа изстена на глас, а после осъзна, че не е изключила микрофона, така че и това бе прозвучало в ефир. Засуети се с лоста.

Клеър я гледаше от приемната през прозрачната стена и клатеше глава с отвращение. Франческа имаше чувството, че чува думата „Туинки“ да достига до слуха й през изолираните стени.

Нервите й постепенно се успокоиха и тя започна да се справя по-добре, но през последните месеци беше слушала касети с твърде много добри говорители, за да знае колко е посредствена. Когато времето й най-накрая свърши и тя излезе от студиото, куцаща от изтощение, Кейти й се усмихна съчувствено и промърмори нещо за нервите при първия път. Клеър изскочи от кабинета си и обяви, че грипната епидемия е повалила и Пол Мейнърд и че отново ще пусне Франческа в ефир следващия следобед. Говореше толкова язвително, че Франческа не изпита и най-малко съмнение колко й е неприятна създалата се ситуация.

Същата вечер, докато използваше една от четирите си вилици, за да сипе препържените бъркани яйца в чинията си, тя се опита за хиляден път да прецени какво е объркала. Защо не можеше да говори пред микрофона така, както говореше на хората?

Хората. Остави вилицата си, връхлетяна от неочаквана идея. Клеър все говореше за хората, но къде бяха те? Скочи импулсивно от масата и започна да прелиства списанията, които беше взела от студиото. Най-накрая изряза четири снимки на хора, за които реши, че може би ще слушат предаването следващия следобед — млада майка, побеляла възрастна жена, козметичка и шофьор на камион с наднормено тегло, като онези, които пътуваха из страната по щатските магистрали и хващаха сигнала на KDSC в радиус от петдесетина километра. Те щяха да са публиката й утре. Само тези четиримата.

Следващия следобед тя залепи снимките върху контролното табло, като изпусна старата дама два пъти с несръчните си пръсти. Сутрешният водещ пусна новините и тя се настани на стола, нагласяйки слушалките си. Без повече имитации. Щеше да го направи по своя си начин. Погледна снимките пред себе си — младата майка, старата жена, козметичката и шофьора. Говори на тях, мамка му. Бъди себе си и забрави всичко останало.

Новините свършиха. Франческа се взря в приветливите кафяви очи на младата майка, натисна копчето на микрофона и пое дълбоко въздух.

— Здравейте всички, аз съм Франческа с музика и леки разговори в четвъртък следобед. Прекарвате ли си наистина добре днес? Надявам се да е така. Ако не, може би ние ще променим нещата. — Боже, звучеше като Мери Попинз. — За добро или зло, ще съм с вас през целия следобед, ако успея да натисна правилните копчета. — Така беше по-добре. Усещаше, че се отпуска малко. — Да започнем с музика. — Погледна към своя шофьор. Изглеждаше като някой, който Дали би харесал, пияч на бира, който обича футбола и мръсните шегички. Тя му се усмихна. — Чуйте тази абсолютно отегчителна песен на Деби Буун. Обещавам ви, че песните ще стават по-хубави с напредването на предаването.

Пусна първата плоча, свали микрофона си и докато сладкият глас на Деби Буун се носеше от контролния апарат, погледна към прозрачната стена. Там бяха изникнали три стреснати лица — на Кейти, на Клеър и на директора на новините. Франческа прехапа устни, приготви за пускане първата реклама и започна да брои. Не беше стигнала и до десет, когато Клеър влетя през вратата.

— Да не си полудяла? Какво беше това с отегчителната песен?

— Радио с характер — отвърна Франческа, погледна невинно Клеър и безгрижно махна с ръка, сякаш всичко беше някакъв майтап.

Кейти подаде главата си в студиото.

— Клеър, телефонните линии започват да прегряват. Какво да правя?

Клеър помисли за момент и после се обърна към Франческа.

— Добре, госпожице Характер. Приеми разговорите в ефир. И си дръж пръста на копчето, защото слушателите ни невинаги говорят прилично.

— В ефир? Не говориш сериозно!

— Ти си тази, която реши да се прави на умница. Недей да спиш с моряци, ако се страхуваш от венерически болести. — Клеър излезе от студиото и остана на пост пред прозореца, където пушеше и слушаше.

Деби Буун изпя последните ноти на „Ти осветяваш живота ми“ и Франческа извъртя трийсетсекундната реклама на местна дъскорезница. Когато и тя свърши, включи микрофона. „Хора — каза си. — Говориш на хора.“

— Телефонните ни линии са отворени. Аз съм Франческа. Какво искате да споделите с нас?

— Мисля, че сте поклонничка на дявола — каза капризен женски глас от другата страна на линията. — Не знаете ли, че Деби Буун е написала тази песен за Господ?

Франческа се взря в снимката на белокосата дама, залепена на контролното табло. Как можеше тази сладка възрастна жена да се държи така с нея? Тя настръхна.

— Деби лично ли ви го каза?

— Не ми отговаряйте така нахално! — върна й го гласът. — Все трябва да слушаме песни за секс, секс и пак секс, а когато най-после се появи нещо хубаво, вие го осмивате. Всеки, който не харесва тази песен, не обича Господа.

Франческа се взря във възрастната дама.

— Това е ужасно ограничено схващане, не смятате ли?

Жената й затвори, а звукът от затръшването на телефона прозвуча като звук от куршум в слушалките. Франческа със закъснение се сети, че това са нейните слушатели и би трябвало да се държи мило с тях. Направи гримаса към снимката на младата майка.

— Съжалявам. Може би не трябваше да казвам това, но тя звучеше като истинска злобарка, нали?

С периферното си зрение можеше да види как Клеър отпуска глава и се удря по челото. Набързо се поправи.

— Разбира се, аз самата бях ужасно ограничена в миналото, така че вероятно не трябва да съдя другите. — Натисна бутона на телефонната линия. — Говорите с Франческа. Какво искате да споделите?

— Да… ъъъ. Аз съм Сам. Обаждам се от паркинга за камиони на шосе 90. Вижте, ъъъ… радвам се, че казахте това за оная песен.

— И ти ли не я харесваш, Сам?

— Неее. По мое мнение това е най-страхотно педалската лайняна музика…

Франческа натисна бутона и каза задъхано:

— Имаш много мръсен език, Сам, затова те отрязвам.

Инцидентът я изнерви и тя бутна на пода купчина листове точно когато следващият й слушател се представи като Силвия.

— Ако смятате, че „Ти осветяваш живота ми“ е толкова лоша, защо я пускате? — попита я тя.

Франческа реши, че единственият начин да постигне успех, е да бъде себе си — за добро или зло. Тя погледна козметичката.

— Всъщност, Силвия, първоначално и аз харесвах песента, но се уморих от нея, защото всеки ден я пускаме много често. Това е част от програмната ни политика. Ако не я пусна поне веднъж в моето предаване, може да си загубя работата и за да съм напълно честна с теб, шефката ми и без това не ме харесва особено.

Устата на Клеър от другата страна на прозореца се отвори в мълчалив писък.

— Много добре знам за какво говорите — отвърна Силвия.

И после, за изненада на Франческа, призна, че бившият й шеф също й вгорчавал живота. Франческа й зададе няколко съчувствени въпроса и Силвия, която очевидно беше бъбрива, й отговори откровено. В главата й започна да се оформя идея. Франческа осъзна, че без да иска, е уцелила чувствително място, и бързо започна да моли и другите слушатели да споделят опита си с техните работодатели.

Линиите останаха отворени през по-голямата част от следващите два часа.

Когато времето й изтече, Франческа излезе от студиото с прилепнал към тялото й пуловер, а адреналинът все още препускаше из вените й. С леко смаяно изражение, Кейти наклони глава към кабинета на шефката.

Франческа решително изправи рамене, влезе вътре и откри Клеър да говори по телефона.

— Естествено, разбирам позицията ви. Абсолютно. Благодаря ви за обаждането… О, да, със сигурност ще говоря с нея. — Тя остави слушалката и се взря във Франческа, чието въодушевление започваше да се изпарява. — Това беше последният господин, който говори в ефир — обясни Клеър. — Онзи, за когото обяви, че звучи като „някой гаден тип, който бие жена си и после я праща да му купи бира“. — Клеър се облегна в стола си и кръстоса ръце пред плоските си гърди. — Този гаден тип е един от най-големите ни спонсори. Или поне беше.

Франческа почувства замайване. Беше стигнала твърде далеч. Толкова се беше увлякла да бъде себе си и да говори на снимките, че бе забравила да се сдържа. Не се ли научи на нещо през последните няколко месеца? Обречена ли бе да продължава така вечно, безразсъдна и безотговорна, втурваща се напред, без да обмисля последствията? Помисли си за малкото същество, което растеше в нея. Инстинктивно докосна корема си с ръка.

— Съжалявам, Клеър. Не исках да те разочаровам. Опасявам се, че се увлякох. — Франческа се обърна към вратата в опит да се измъкне, за да ближе на спокойствие раните си, но не беше достатъчно бърза.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— В тоалетната.

— Божичко. Туинки се разтапя при първия признак за неприятности.

Франческа се извърна.

— По дяволите, Клеър!

— Наистина, по дяволите! Още когато прослушах касетата, ти казах, че говориш твърде бързо. Сега дяволски много искам за утре да забавиш темпото.

— Говоря твърде бързо? — Франческа не можеше да повярва на ушите си. Беше прогонила един от спонсорите на KDSC, а Клеър й крещеше, че говори бързо? А после осъзна и останалата част от думите й. — Утре?

— Можеш да заложиш сладкия си задник.

Франческа я зяпна.

— Ами спонсорът, мъжът, който ти се обади току-що?

— Майната му. Сядай, маце. Сега ще си направим първокласно радиошоу.

 

 

За два месеца деветдесетминутното предаване на Франческа се наложи като най-близкото нещо до хит на KDSC и враждебността на Клеър към нея постепенно намаля до същия цинизъм, който проявяваше и към останалата част от водещите. Продължи да мъмри Франческа практически за всичко — за това, че говори твърде бързо, че не произнася правилно думите, че пуска два спота заедно — но без значение колко скандални бяха коментарите й в ефир, никога не я цензурираше. Макар че спонтанността на Франческа понякога им носеше неприятности, Клеър знаеше какво е добро за радиото. Тя нямаше намерение да убива гъската, която толкова неочаквано бе започнала да снася златни яйца в нейната затънтена радиостанция. Рекламодателите започваха да искат ефирно време в предаването на Франческа и заплатата й бързо нарасна на сто трийсет и пет долара седмично.

За първи път в живота си Франческа откри удовлетворението от добре свършената работа и изпита огромното удоволствие от осъзнаването, че колегите й искрено я харесват. Момичетата скаути я поканиха на годишния им банкет за майки и дъщери и тя говори за значението на усилената работа. Осинови още една улична котка и прекарваше по-голямата част от почивните дни да пише серия публични обяви за приюта за животни на Сълфър Сити. Колкото повече откриваше живота си за другите хора, толкова по-добре се чувстваше.

Единственият облак на хоризонта беше тревогата й, че Дали може да чуе предаването й, докато пътува по шосе 90, и да реши да я проследи. Само като си помислеше колко идиотски се беше държала и настръхваше. Той й се присмиваше, отнасяше се снизходително с нея, третираше я като малоумна, а нейната реакция беше да скочи в леглото му и да си внуши, че е влюбена в него. Каква безгръбначна малка глупачка беше! Само дето вече не бе такава и ако Дали Бодин имаше наглостта да си напъха носа в работите й, щеше да съжалява. Това си беше нейният живот и всеки, който застанеше на пътя й, си търсеше боя.

Следвайки инстинктите си, Клеър започна да организира излъчвания на предаването на Франческа от различни местоположения, като например местната железария или полицията. В железарията Франческа се научи да използва правилно бормашина. В полицията издържа фалшив арест. И двете предавания имаха фантастичен успех главно защото Франческа не държеше в тайна колко мрази всяко от тези преживявания. Беше ужасена, че бормашината ще й се изплъзне и ще пробие ръката й. А пък килията, в която я бяха затворили, беше пълна с най-отвратителните буболечки, които беше виждала.

— О, боже, тази има щипки! — изстена тя пред слушателите си, докато вдигаше краката си от напукания балатум на пода. — Мразя това място, наистина. Не е чудно, че престъпниците са такива варвари.

Местният шериф, който седеше от другата страна на микрофона и я гледаше като влюбено теле, смачка натрапника с ботуша си.

— Но моля ви, госпожице Франческа, тези буболечки са безобидни. Трябва да се пазите от отровните стоножки.

Слушателите на KDSC чуха нещо, което звучеше като смесица от стон и писък, и се засмяха. Франческа отразяваше собствените им човешки слабости по забавен начин. Казваше това, което й се въртеше в главата, а доста често и в техните глави, макар че повечето от тях нямаха куража да излязат и да признаят слабостите си пред всички, както правеше тя. Подобен човек заслужаваше възхищение.

Рейтингите продължаваха да растат и Клеър Паджет потриваше наум ръце със задоволство.

Част от увеличената си заплата Франческа използва, за да купи електрически вентилатор в опит да прогони душната следобедна жега в стаята си, поръча си плакат на картина на Сезан, с който замести китарата, и направи първата вноска за един ръждясал шестгодишен „Форд Фалкън“. Остатъка скъта в първата си спестовна сметка.

Макар да знаеше, че външният й вид се е подобрил, тъй като вече се хранеше по-добре и се тревожеше по-малко, почти не обръщаше внимание на факта, че кожата й е възвърнала здравословния си блясък, а косата й отново е лъскава. Нямаше нито време, нито желание да се задържа пред огледалото, развлечение, което беше абсолютно безполезно за оцеляването й.

Летището на Сълфър Сити рекламираше клуб за парашутисти и обикновено раздразнителният нрав на Клеър стана още по-неприветлив. Тя винаги надушваше добрата програмна идея, но дори и тя не можеше да заповяда на жена, бременна в осмия месец, да скочи с парашут. Бременността на Франческа силно изнервяше Клеър и тя рядко се съобразяваше с този факт.

— Ще насрочим скока два месеца след раждането на детето. Така ще имаш повече от достатъчно време да се възстановиш. Ще използваме безжичен микрофон, за да могат слушателите ти да чуват как пищиш по целия път надолу.

— Няма да скачам с парашут! — възкликна Франческа.

Клеър посочи купчината формуляри от Американското бюро по натурализация и имиграция върху бюрото си, чрез които трябваше да се узакони престоят на Франческа в Щатите.

— Ако искаш да попълня тези формуляри, ще скочиш.

— Това е изнудване.

Клеър сви рамене.

— Аз съм реалист. Вероятно няма да се задържиш дълго тук, маце, но докато си ми подръка, ще изцедя и последната ти капка кръв.

Това не беше първият път, в който Клеър намекваше за бъдещето й, и всеки път, когато го направеше, Франческа я заливаше вълна на очакване. Тя знаеше правилото: хората, които бяха добри, не се задържаха много дълго в KDSC, разкриваха им се нови, по-големи хоризонти.

През този ден тя излезе тромаво от кабинета на Клеър, доволна от себе си. Предаването й се развиваше добре, имаше спестени почти петстотин долара в банката и светлото бъдеще, изглежда, се очертаваше на не много далечния хоризонт. Усмихна се. Всичко, което бе нужно, за да успееш в живота, беше малко талант и много усилена работа. После видя от входната врата към нея да се приближава позната фигура и настроението й помръкна.

— Виж ти — провлече Холи Грейс Бодин, като спря в средата на приемната. — Този глупав кучи син ти е надул корема.