Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (16)

15

Франческа чу Дали да я вика. Тръгна по-бързо, очите й бяха замъглени от сълзите. Сандалите й се плъзгаха по чакъла, докато тичаше през паркинга към магистралата. Но крачките й не можеха да се мерят с неговите и той я хвана, преди да стигне пътя.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става? — изкрещя той, като я улови за рамото и я обърна към себе си. — Защо бягаш, защо ме наруга и защо се изложи пред всички тези хора, които тъкмо започваха да си мислят, че си нормално човешко същество?

Той й крещеше, сякаш вината беше нейна, сякаш тя беше лъжец, измамник, коварна змия, която превръща любовта в предателство. Замахна с ръка и го зашлеви през лицето с всичка сила.

Той я зашлеви на свой ред.

Макар че беше достатъчно ядосан, че да я удари, не беше достатъчно ядосан, че да я нарани, така че приложи само частичка от силата си. И все пак тя беше толкова дребна, че загуби равновесие и се блъсна в една кола. Сграбчи страничното огледало с една ръка и притисна другата към бузата си.

— Исусе, Франси, едва те докоснах. — Той се втурна напред и се протегна да я хване.

— Копеле такова! — Тя се извърна към него и го удари отново, този път уцели челюстта му.

Той сграбчи двете й ръце и я разтърси.

— Сега се успокой, чуваш ли ме? Успокой се, преди да пострадаш.

Тя го ритна силно в пищяла, но кожата на най-стария му чифт каубойски ботуши не го предпази от острия връх на сандала й.

— Проклятие! — извика той.

Франческа се засили да го ритне отново. Той протегна здравия си крак, спъна я и я просна на чакъла.

— Проклето копеле! — изпищя тя, а по бузите й се размазаха сълзи и мръсотия. — Проклето измамно копеле! Ще си платиш за това! — Надигна се с желанието отново да му се нахвърли. Не й пукаше дали ще я нарани, дали ще я убие. Надяваше се да го направи. Искаше да я убие. Така или иначе, щеше да умре от ужасната болка, която я разяждаше отвътре като смъртоносна отрова. Ако той я убиеше, поне болката щеше да свърши бързо.

— Спри, Франси — извика той, докато тя се олюляваше на крака. — Не се приближавай или наистина ще пострадаш.

— Проклето копеле — изхлипа тя и избърса нос с ръката си. — Проклето женено копеле! Ще те накарам да си платиш! — После отново му се нахвърли — разглезена малка британска котка срещу огромна, свободна американска пума.

Холи Грейс стоеше сред тълпата, която се бе събрала пред вратата на „Роустабаут“ да гледа.

— Не мога да повярвам, че Дали не й е казал за мен — обърна се тя към Скийт. — Обикновено не са му нужни повече от трийсет секунди, за да обяви съществуването ми на жената, с която в момента е.

— Не ставай смешна — изръмжа Скийт. — Тя знае за теб. Говорили сме пред нея стотици пъти за теб. Ето защо е толкова бесен. Всеки на този свят знае, че вие двамата сте женени от тийнейджъри. Това е просто поредният пример за това, каква глупачка е тази жена. — Тревогата вдълба бръчка между рошавите му вежди, когато Франческа замахна за нов удар. — Знам, че Дали се опитва да я държи на разстояние, без да я нарани, но ако някой от тези ритници попадне близо до опасната зона, тя ще свърши в болницата, а той за нанесена телесна повреда в затвора. Виждаш ли какво ти казвах за нея, Холи Грейс? Никога не съм виждал друга толкова проблемна жена като тази.

Холи Грейс си пийна от бутилката на Дали, която бе взела от масата, после каза на Скийт:

— Ако мълвата за този малък спор стигне до господин Дийн Биман, ще изритат Дали от професионалните турнири. Обществото не обича футболните играчи да бият жени, да не говорим за голфърите.

Холи Грейс забеляза проблясъка от сълзите по бузите на Франческа. Въпреки решимостта на Дали да държи това дребно момиче на разстояние, то продължаваше да го напада. Струваше й се, че около нея има нещо повече, отколкото Скийт й беше казал по телефона. И все пак жената не беше особено разумна. Само глупак би нападнал Дали Бодин, без да държи зареден пистолет в едната ръка и камшик в другата. Потрепна, когато един от ритниците на Франческа успя да го засегне под коляното. Той бързо отвърна и успя да я обездвижи частично, като прикова и двата й лакътя зад гърба й и притисна лицето й до гърдите си.

Холи Грейс каза тихо на Скийт:

— Приготвя се отново да го ритне. По-добре да се намесим, преди нещата да отидат твърде далеч. — Подаде бутилката на мъжа до нея. — Аз ще се погрижа за Дали. Ти хвани нея, Скийт.

Скийт не възрази за разпределението. Макар че не му харесваше идеята да успокоява госпожица Франческа, знаеше, че Холи Грейс е единственият човек с някакъв шанс да удържи Дали, когато наистина се разяреше. Бързо прекосиха паркинга и когато стигнаха до двамата, Скийт каза:

— Остави я на мен, Дали.

Франческа нададе приглушен хлип от болка. Лицето й беше притиснато към тениската на Дали. Извитите й зад гърба ръце сякаш всеки момент щяха да изскочат от раменните стави. Той не я беше убил. Въпреки болката, все пак не я беше убил.

— Остави ме на мира! — изкрещя тя в гърдите на Дали.

Никой не разбра, че всъщност крещи на Скийт.

Дали не помръдна. Погледна смразяващо Скийт над главата на Франческа.

— Гледай си скапаната работа.

Холи Грейс пристъпи напред.

— Хайде, скъпи — каза тихо тя. — Има поне хиляда неща, които съм се приготвила да ти разкажа. — Започна да гали ръката на Дали със спокоен, собственически жест на жена, която осъзнава правото си да докосва един мъж по всеки начин, който й харесва. — Видях те по телевизията в Кайзер. Айръните ти този път изглеждаха наистина чудесно. Ако някога се научиш и как да правиш път, може би един ден най-сетне ще играеш прилично.

Постепенно хватката на Дали се отпусна и Скийт внимателно се протегна, за да я издърпа. Но в мига, в който я докосна, Франческа заби зъбите си в твърдата плът на гърдите на Дали, стискайки пекторалния му мускул.

Дали изкрещя продължително, докато Скийт издърпваше Франческа.

— Луда кучка! — развика се той, като замахна с ръка, за да я удари.

Холи Грейс скочи пред него и използва тялото си като щит, защото не можеше да понесе мисълта да го изхвърлят от турнира. Дали се спря, положи ръка на рамото й и потърка гърдите си със свит юмрук. На слепоочието му пулсираше вена.

— Разкарай я от погледа ми! Сериозно, Скийт! Купи й самолетен билет за къщи и не ми позволявай да я видя никога повече!

Точно преди Скийт да я извлече, Франческа чу ехото от гласа на Дали да я достига отново, много по-тихо и нежно.

— Съжалявам! — каза той.

Съжалявам… Думата кънтеше в главата й като горчив рефрен. Само тази едничка дума като извинение, че е разрушил всичко, което бе останало от живота й. Но после чу и останалата част.

— Съжалявам, Холи Грейс.

Франческа позволи на Скийт да я остави на предната седалка в колата и остана седнала, без да помръдва, когато той подкара по магистралата.

Пътуваха в мълчание няколко минути и накрая той каза:

— Виж, Франси, ще спра на бензиностанцията, за да се обадя на една моя приятелка да я питам дали може да те приюти за тази нощ. Много е мила. Утре сутринта ще дойда с багажа ти и ще те закарам до летището в Сан Антонио. Ще си се прибрала в Лондон, преди да разбереш.

Тя не отговори и той я изгледа неспокойно. За първи път откакто я беше срещнал, изпита съжаление към нея. Беше доста хубава, когато не говореше, и можеше да види, че е наистина наранена.

— Слушай, Франси, няма причина да се дразниш толкова заради Холи Грейс. Дали и Холи Грейс са просто факт от живота, като бирата и футбола. Но те са спрели да се бъркат в сексуалния си живот преди много време и ако тази вечер не беше вбесила толкова Дали, вероятно той щеше още да те задържи.

Франческа потръпна. Дали щял да я задържи — като някой от своите мелези. Преглътна сълзите и горчилката, докато си мислеше колко ниско е паднала.

Скийт настъпи по-здраво педала и няколко минути по-късно отбиха на бензиностанцията.

— Стой тук, веднага се връщам.

Франческа изчака, докато Скийт изчезна вътре, преди да се измъкне от колата и да започне да бяга. Тичаше по магистралата, избягвайки фаровете на колите, тичаше в нощта, сякаш можеше да избяга от себе си. Присви я от едната страна и това най-накрая я принуди да забави темпото, но продължи.

Скита се часове по пустите улици на Уайнет, без да гледа къде върви, без да я е грижа. Докато минаваше край празните магазини и притихналите домове, усещаше, че сякаш и последната част от старото й аз умира… най-добрата част, вечната светлина на оптимизма. Без значение колко мрачна беше ситуацията след смъртта на Клоуи, тя винаги беше усещала, че трудностите са само временни. Сега най-накрая осъзна, че изобщо не е така.

Сандалът й се плъзна по мръсната оранжева вътрешност на някакъв тиквен фенер, смачкан на улицата, и тя падна, като удари хълбока си в тротоара. Остана да лежи за момент с неудобно извит под себе си крак, а по предмишницата й се смесваха тиквено пюре и засъхнала кръв. Не беше от типа жени, които мъжете изоставяха — тя изоставяше мъжете. Сълзите отново напълниха очите й. Какво беше направила, за да заслужи това? Толкова ужасна ли беше? Толкова лошо ли беше наранявала хората, че това да е наказанието й?

Не можеше да измисли какво да прави, затова остана да лежи в мръсотията и тиквата и да плаче. Всичките й мечти, всичките й планове, всичко… беше изчезнало. Дали не я обичаше. Нямаше да се ожени за нея. Нямаше да заживеят щастливо завинаги.

Не помнеше как е взела решение отново да тръгне, но след малко осъзна, че краката й се движат и че върви по друга улица. В мрака се спъна в тротоара, вдигна поглед и видя, че стои пред пъстроцветната къщичка на Дали.

 

 

Холи Грейс отби ривиерата по алеята и изключи двигателя. Беше почти три часът през нощта. Дали се беше отпуснал на мястото до шофьора, но макар че очите му бяха затворени, тя не мислеше, че е заспал. Излезе от колата и заобиколи към вратата му. Притеснена, че той може да падне на земята, подпря вратата с хълбок, докато я отваряше. Дали не помръдна.

— Хайде, скъпи — каза тя, протегна се и дръпна ръката му. — Да се прибираме.

Дали промърмори нещо неразбираемо и отпусна единия си крак на земята.

— Точно така — окуражи го тя. — Хайде.

Той се изправи и обгърна с едната си ръка раменете й, както бе правил толкова много пъти преди. Част от Холи Грейс искаше да се отдръпне и се надяваше, че той ще се изсипе на земята като гнила круша, но другата част не би го оставила за нищо на света — нито за перспективата да стане регионален мениджър продажби, нито за възможността да смени своя файърбърд с порше, защото Дали Бодин беше човекът, когото обичаше почти най-много на света. Почти, но не съвсем, защото човекът, когото се беше научила да обича най-много, бе тя самата. Дали я беше научил на това преди много време. Беше я научил на много хубави неща, които сам не бе успял да усвои.

Той неочаквано се отдръпна от нея и тръгна към къщата. Залиташе съвсем леко, въпреки че не беше пил малко. Холи Грейс се загледа след него. Бяха изминали шест години, но той все още не забравяше Дани.

Дали се отпусна на най-горното стъпало на верандата.

— Сега отивай при майка си — каза той тихо.

— Ще остана, Дали. — Тя изкачи стъпалата, свали шапката си и я захвърли върху люлката на верандата.

— Хайде, отивай. Ще дойда да те видя утре.

Дали говореше по-отчетливо от обикновено, сигурен признак колко пиян е всъщност. Тя седна до него и се взря в мрака, решена да повдигне въпроса.

— Знаеш ли за какво си мислех днес? — попита го. — Мислех си за това, как обикаляше наоколо с Дани на раменете, а той се държеше за косата ти и пищеше. И от време на време пелената му протичаше, така че, когато го смъкнеше долу, имаше мокро петно на гърба на тениската ти. Мислех си, че това е смешно — моят красив съпруг момче, който се разхожда с тениска, напишкана от бебето. — Дали не отговори. Тя помълча за момент и опита пак. — Помниш ли онзи ужасен спор, който имахме, когато го заведе в бръснарницата и накара да отрежат всичките му бебешки къдрици? Замерих те със „Западната цивилизация“ и се любихме на пода в кухнята… само дето никой не го беше почиствал от седмица и всичките бисквитки, които Дани беше захвърлил, се стриха под гърба ми, да не говорим за другите места.

Той се разкрачи, облегна лакти на коленете си и наведе глава.

Холи Грейс докосна ръката му и каза тихо:

— Мисли за хубавите моменти, Дали. Минаха шест години. Трябва да се отърсиш от лошото и да мислиш за доброто.

— Бяхме скапани родители, Холи Грейс.

Тя го стисна по-здраво.

— Не, не бяхме. Обичахме Дани. Никое друго момче не е било по-обичано от него. Помниш ли как нощем го слагахме в леглото между нас, макар всички да казваха, че ще израсне странен?

Дали вдигна глава и каза горчиво:

— Това, което помня, е как излизахме вечер и го оставяхме сам с всички онези дванайсетгодишни бавачки. Или го влачехме с нас, когато не можехме да намерим кой да го гледа. Поставяхме малката му пластмасова седалка в ъгъла на тезгяха в бара и ако плачеше, го хранехме с чипс или наливахме „7 Up“ в шишето му. Боже…

Холи Грейс сви рамене и го пусна.

— Нямахме и деветнайсет, когато Дани се роди. Самите ние бяхме още деца. Направихме най-доброто, което можехме.

— Да бе! Е, обаче не беше достатъчно, по дяволите!

Тя пренебрегна избухването му. Справяше се по-добре със смъртта на Дани от Дали, макар че трябваше да се извръща, когато видеше някоя майка да прегръща малкото си русо момченце. Хелоуин беше най-трудното време за Дали, защото Дани беше умрял на този ден, но рожденият му ден беше най-труден за нея. Взря се в силуетите на тъмните орехови дървета и си спомни онзи ден.

Макар че сесията му беше в разгара си и Дали имаше да пише курсова работа, бе излязъл да играе с няколко фермери на голф игрището, за да могат да купят детско креватче. Водите й изтекоха, но тя се страхуваше да отиде в болницата сама, така че подкара един стар форд, който беше заела от съседа им, също студент, към игрището. Макар че беше седнала върху сгъната на няколко ката дебела хавлия, седалката бе подгизнала.

Едно от момчетата беше отишло да извика Дали и се върна с него след по-малко от десет минути. Когато Дали я видя, облегната на колата, с мокри петна по джинсовия си сукман, той скочи от електрическата количка и се затича към нея.

— Казвам ти, Холи Грейс, играта тъкмо се подреждаше отлично за мен… Не можа ли да изчакаш още мъничко? — После се разсмя, вдигна я с мокрите дрехи и я задържа, притисната, до гърдите си, когато една контракция не я накара да изплаче.

Докато мислеше за това, Холи Грейс почувства в гърлото й да засяда буца.

— Дани беше толкова красиво бебе — прошепна на Дали. — Помниш ли колко уплашени бяхме, когато след болницата го донесохме вкъщи?

Отговорът му бе тих и твърд.

— Хората се нуждаят от разрешително, за да имат куче, но ни оставят да изнесем бебе от болницата, без да ни зададат и един въпрос.

Тя скочи от стъпалата.

— По дяволите, Дали! Искам да оплача нашето малко момче. Искам да го оплача с теб тази вечер, не да слушам как съсипваш всичко.

Той сведе глава.

— Не трябваше да идваш. Знаеш какъв съм по това време на годината.

Холи Грейс положи длан на главата му, сякаш го кръщаваше.

— Опитай тази година да оставиш Дани да почива в мир.

— Щеше ли да можеш да го направиш, ако ти го беше убила?

— Аз също знаех за капака на резервоара.

— И ми каза да го поправя. — Той се изправи бавно и се облегна на перилата на верандата. — Каза ми два пъти, че пантата е счупена и че съседските момчета често издърпват капака, за да хвърлят камъни долу. Не беше ти тази, която остана у дома с Дани този следобед. Не беше ти тази, която се предполагаше, че го гледа.

— Дали, ти учеше. Не е като да си лежал пиян на пода, когато той се е измъкнал навън.

Тя затвори очи. Не искаше да мисли за тази част — за малкото си двегодишно момче, припкащо през двора към резервоара и поглеждащо надолу в него с бездънно любопитство. Губи равновесие… Пада напред… Не искаше да си представя това малко момче, което се бори за живота си в усойната вода и плаче. Какво си беше мислило накрая, когато всичко, което е виждало, е бил кръг светлина далеч над него? За нея ли си е мислило, за майка си, която не е била там, за да го издърпа на сигурно място в прегръдките си, или е мислило за баща си, който го целуваше, лудееше с него и го прегръщаше толкова силно, че чак пищеше? Какво си е мислило в този последен миг, докато малките му дробове са се пълнели с вода?

Като премигна през сълзи, тя отиде при Дали и обви с ръка кръста му. После положи челото си на рамото му.

— Бог ни дарява живота — каза тя. — Нямаме никакво право да поставяме условия.

Той започна да трепери и Холи Грейс се прилепи по-плътно към него.

 

 

Франческа ги наблюдаваше откъм ореховото дърво близо до верандата. Нощта беше тиха и тя чу всяка дума. Чувстваше се зле… още по-зле отпреди, когато бе избягала от кръчмата. Собствената й болка сега изглеждаше повърхностна, сравнена с тяхната. Изобщо не познаваше Дали. Никога не бе виждала в него друго, освен засмения тексаски шегаджия, който отказваше да приеме живота на сериозно. Беше скрил съпругата си от нея… смъртта на сина си. Докато гледаше двете съсипани от скръб фигури, застанали на верандата, интимността между тях изглеждаше солидна като самата къща — интимност, създадена от общия им живот, от споделеното щастие и мъка. Тогава осъзна, че тя и Дали не бяха споделили нищо повече от телата си и че любовта има дълбини, които дори не си беше представяла.

Гледаше как Дали и Холи Грейс изчезват в къщата. За един кратичък миг най-добрата част от нея се надяваше, че ще намерят утеха един с друг.

 

 

Наоми никога не беше ходила в Тексас и ако зависеше от нея, нямаше да дойде повторно. Докато един пикап я изпреварваше в дясната лента с поне сто и трийсет километра в час, тя реши, че някои хора не са създадени да се скитат извън предсказуемите градски задръствания и успокоителната миризма на отработени газове, изпускана от пъплещите жълти таксита. Тя беше градско момиче, откритите пътища я изнервяха. Или може би причината не беше в тях. Може би беше заради Джери, свит на седалката до нея на наетия кадилак, намръщен като разглезено хлапе.

Когато предишната вечер се беше върнала в апартамента си, за да си стегне багажа, Джери бе обявил, че ще дойде в Тексас с нея.

— Трябва да се махна от тук, преди да полудея — възкликна той, като прокара ръка през косата си. — Ще отида в Мексико за известно време, ще живея нелегално. Тази вечер ще отлетя за Тексас с теб, ченгетата на летището няма да търсят двойка, пътуваща заедно, и после ще уредя да премина границата. Имам приятели в Дел Рио, те ще ми помогнат. Ще ми е добре в Мексико. Ще реорганизираме Движението.

Тя му каза, че не може да дойде с нея, но той отказа да я слуша. Тъй като чисто физически не можеше да го възпре, тя се качи на самолета за Сан Антонио, хваната за ръка с Джери.

Протегна се зад волана, неволно натискайки газта, така че колата леко ускори. Джери пъхна ръка дълбоко в джоба на сивия си памучен панталон, с който се беше сдобил отнякъде. Облеклото му трябваше да го накара да изглежда уважаван бизнесмен, но беше някак не на място, защото бе отказал да се подстриже.

— Отпусни се — каза му Наоми. — Откакто сме дошли, никой не ти е обръщал внимание.

— Ченгетата няма да ме оставят да се измъкна лесно — рече той, поглеждайки нервно през рамо за стотен път, откакто бяха излезли от гаража на хотела в Сан Антонио. — Играят си с мен. Ще ме оставят да стигна толкова близо до границата, че да я подуша, и после ще ме затворят. Шибани свине.

Параноята на 60-те години. Тя почти беше забравила за това. Когато Джери научи за подслушванията на ФБР, започна да вярва, че във всяка сянка се крие ченге, че всеки нов член на организацията е доносник, че могъщият Дж. Едгар Хувър лично проверява за доказателства за подривна дейност всеки употребяван тампон, който жените от организацията изхвърляха. Макар че по онова време имаше причини да са предпазливи, накрая страхът бе по-изтощителен от реалността.

— Сигурен ли си, че на полицията изобщо й пука? — попита Наоми. — Никой не погледна повторно към теб, докато се качвахме на самолета.

Той й хвърли един поглед и тя разбра, че го е обидила, омаловажавайки значимостта му като беглец.

— Ако бях сам, много бързо щяха да ме забележат.

Наоми се зачуди дали е така. Въпреки всички твърдения на Джери, че полицията го издирва, изглежда, не търсеха много усилено. Това я накара да изпита странна тъга. Помнеше дните, когато полицията обръщаше голямо внимание на действията на брат й.

Кадилакът изкачи едно възвишение и скоро се появи табела, указваща, че влизат в Уайнет. Заля я пристъп на вълнение. След цялото това време най-накрая щеше да види своето дръзко момиче. Надяваше се, че не е направила грешка, като не се е обадила предварително, но инстинктивно усещаше, че първият контакт трябва да е личен. Освен това фотографиите понякога лъжеха. Трябваше да я види лице в лице.

Джери погледна дигиталния часовник на таблото.

— Още няма девет. Тя вероятно е в леглото. Не разбирам защо трябваше да тръгваме толкова рано.

Наоми не си направи труда да му отговори. За Джери нищо не беше важно освен собствената му мисия самостоятелно да спаси света. Тя отби, за да попита за посоката. Брат й се сви в седалката си, като се криеше зад една отворена карта, в случай че пъпчивото дете, застанало до газовата колонка, в действителност е елитен правителствен агент с мисия да залови обществен враг номер едно.

Докато Наоми подкарваше колата обратно на улицата, каза:

— Джери, ти си на трийсет и две години. Не се ли умори да живееш така?

— Няма да се продам, Наоми!

— Ако питаш мен, да избягаш в Мексико, е по-близо до това да се продадеш, отколкото да останеш и да се опиташ да работиш срещу системата отвътре.

— Просто млъкни, ако обичаш.

Дали само си въобразяваше, или Джери наистина звучеше по-несигурен?

— Ти можеш да станеш чудесен адвокат — настоя тя. — Смел и неподкупен. Като средновековен рицар в битка за справедливост.

— Ще си помисля, ясно? — тросна се той. — Ще си помисля, след като стигна в Мексико. Помни, че ми обеща да ме закараш по-близо до Дел Рио, преди да мръкне.

— Боже, Джери, не можеш ли да мислиш за друго, освен за себе си?

Той я погледна с отвращение.

— Светът е на път да се взриви, а ти самата мислиш единствено как да продаваш парфюми.

Тя отказа да се впусне в поредното състезание по крещене с него и те пропътуваха в мълчание останалата част от пътя до къщата. Докато Наоми паркираше колата, Джери се взираше нервно през рамо към улицата. Когато не видя нищо подозрително, се отпусна достатъчно, че да се облегне назад и да проучи къщата.

— Хей, това място ми харесва. — Той посочи към изрисуваните зайци. — Има страхотни вибрации.

Наоми взе чантата и куфарчето си. Точно когато се канеше да отвори вратата, Джери я хвана за ръката.

— Това е важно за теб, нали, сестро?

— Знам, че не можеш да го разбереш, Джери, но обичам работата си.

Той кимна бавно и после й се усмихна.

— Успех, дечко.

Звукът от затръшването на вратата на колата събуди Франческа. Първо не можа да си спомни къде е, а после осъзна, че като животно, което се промъква в пещера, за да умре само, се бе свила на задната седалка на ривиерата и бе заспала. Заляха я спомените от предишната нощ и донесоха нова вълна от болка. Изправи се и изстена тихо, когато мускулите по различни части на тялото й запротестираха срещу смяната на позицията. Котката, която се бе свила на пода под нея, повдигна безформената си глава и измяука.

И тогава видя кадилака.

Затаи дъх. Откакто се помнеше, големите скъпи коли винаги бяха донасяли чудесни неща в живота й — заможни мъже, модни места, блестящи партита. Обзе я нелогичен пристъп на надежда. Може би някой от нейните приятели я беше проследил и бе дошъл да я върне при стария й живот. Отметна косата от лицето си с трепереща ръка, излезе от колата и тръгна предпазливо към къщата. Тази сутрин не можеше да срещне Дали, а още по-малко пък Холи Грейс. Докато се промъкваше по входните стълби, си каза да не се надява много, защото колата можеше да е на някой журналист, дошъл да интервюира Дали, или дори на някой продавач на застраховки, но всеки мускул в тялото й беше напрегнат в очакване. През отворената врата чу непознат женски глас и отстъпи встрани, така че да слуша необезпокоявано.

— … търсих я навсякъде — казваше жената. — Най-накрая успях да я проследя дотук, като разпитвах хората за господин Бодин.

— И всички тези неприятности само заради една реклама в списание? — отвърна госпожица Сибил.

— О, не — възрази женският глас. — Това е много по-важно. „Блейкмор, Стърн и Роденбо“ е една от най-значимите рекламни агенции в Манхатън. Планираме мащабна кампания за пускането на нов парфюм и имаме нужда от необикновено красива жена за наше дръзко момиче. Ще я показват по телевизията, по билбордовете. Ще има публични изяви из цялата страна. Планираме да я направим едно от най-известните лица в Америка. Всички ще познават нашето дръзко момиче.

Франческа чувстваше как животът й се възвръща. Дръзкото момиче! Търсеха нея! През вените й потече вълна от радост, докато я завладяваше зашеметяващото осъзнаване, че сега ще може да си тръгне от Дали с високо вдигната глава. Тази вълшебница от Манхатън щеше да й върне самоуважението.

— Опасявам се обаче, че нямам никаква представа къде е — казваше госпожица Сибил. — Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, след като сте били толкова път, но ако ми дадете визитката си, ще я предам на Далас. Той ще се погрижи тя да я получи.

— Не! — Франческа сграбчи вратата и я отвори, нелогично уплашена, че жената ще се изпари, преди да стигне до нея. Докато се втурваше вътре, видя слаба жена с тъмна коса, в сив бизнес костюм, която стоеше до госпожица Сибил. — Не! — възкликна отново. — Тук съм! Тук…

— Какво става? — попита провлачено един гърлен глас. — Хей, как си, госпожице Сибил? Не можах да те видя снощи. Има ли готово кафе?

Франческа замръзна на вратата, докато Холи Грейс Бодин слизаше по стълбите, а дългите й голи крака се показваха под една от бледосините тениски на Дали. Тя се прозя и алтруистичните чувства на Франческа към нея от предишната нощ изчезнаха. Дори и без грим, и с разрошена от съня коса изглеждаше необикновено.

Франческа прочисти гърло и пристъпи навътре в хола, видима за всички.

Жената в сивия костюм ахна.

— Боже! Онези снимки не бяха и наполовина толкова хубави! — Тя тръгна напред и се усмихна широко. — Нека да съм първата, която ще поздрави нашето красиво дръзко момиче.

И после протегна ръка към Холи Грейс Бодин.