Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уайнет, Тексас (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fancy Pants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Papi (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Сюзън Елизабет Филипс

Заглавие: Мис Каприз

Преводач: Милена Иванова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 08.12.2015

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-137-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1949

История

  1. — Добавяне

Пролог

— Самурът е отвратителен — промърмори Франческа Серитела Дей под нос, докато светкавиците я заслепяваха. Сви глава във високата яка на руското си кожено палто и си пожела да е ден, за да може да си сложи и черните очила.

— Това не е широко разпространено схващане, скъпа — отвърна принц Стефан Марко Бранкузи, като сграбчи ръката й и я поведе през тълпата от папараци, разположени пред нюйоркския ресторант „Ла Кафе Баск“, за да снимат звездите при пристигането им на частното парти вътре.

Стефан Бранкузи беше нежененият монарх на малко балканско княжество, което стремително изместваше Монако като ново данъчно убежище за богаташите. Вниманието на фотографите обаче, както и това на голяма част от американското общество, бе привлечено не от принца, а от красивата англичанка до него.

Докато Стефан я водеше към лимузината, Франческа повдигна облечената си в ръкавица ръка в безпомощен жест, който не успя да спре водопада от въпроси, насочен към нея — за работата й, за връзката й с Бранкузи, дори за приятелството й със звездата от хитовия телевизионен сериал „Чайна Колт“.

Когато двамата най-сетне се настаниха на луксозните кожени седалки и лимузината се вля в късния нощен трафик по Петдесет и пета източна улица, тя изстена:

— Този медиен цирк е заради палтото. Теб пресата почти не те безпокои. Заради мен е. Ако бях облякла стария си шлифер, можехме да се промъкнем, без да привличаме внимание. — Стефан я погледна развеселен. Тя му се намръщи укорително. — От това може да се извлече важен морален урок, Стефан.

— И какъв е той, скъпа?

— При наличието на толкова глад по света жените, които носят самур, заслужават съдбата си.

Той се разсмя.

— Щяха да те разпознаят, без значение какво си облякла. Виждал съм те да предизвикваш задръствания и по анцуг.

— Не мога да направя нищо — каза навъсено тя. — В кръвта ми е. Това е проклятието на Серитела.

— Наистина, Франческа, не познавам друга жена, която толкова да мрази факта, че е красива, колкото теб.

Тя промърмори нещо, което Стефан не чу и вероятно беше по-добре така, после зарови ръце дълбоко в джобовете на палтото. Както обикновено, не беше впечатлена от забележката за своята нажежаваща физическа красота. Наруши мълчанието след дълга пауза.

— Лицето ми е носило само неприятности още от самия ден на раждането ми.

А какво да кажем за чудното ти малко тяло, помисли си Стефан, но мъдро запази този коментар за себе си. Докато Франческа се взираше отнесено през затъмненото стъкло, той се възползва от разсейването й, за да огледа невероятните черти, които бяха пленявали толкова много хора.

Все още помнеше думите на един известен моден редактор, който, решен да избегне всички клишета за Вивиан Лий, отправяни към Франческа през годините, бе написал: „Със своята кестенява коса, овално лице и мъдри зелени очи Франческа Дей прилича на принцеса от приказките, която прекарва следобедите си в предене на свила в градината на собствения си приказен замък“. Насаме редакторът не беше толкова изтънчен: „Дълбоко в сърцето си знам, че на Франческа Дей не й се налага да ходи до тоалетната“.

Стефан посочи към бара от орехово дърво и месинг, вграден дискретно в лимузината.

— Искаш ли питие?

— Не, благодаря ти. Не мисля, че мога да понеса още алкохол. — Тя не беше спала добре и британският й акцент се долавяше по-ясно от обикновено. Палтото й се разтвори и Франческа погледна към красивата си рокля „Армани“. Рокля от „Армани“… палто от „Фенди“… Обувки от „Марио Валентино“. Затвори очите си, защото внезапно си спомни едно отминало време, един горещ есенен следобед, когато лежеше в прахта насред тексаско шосе, облечена в чифт мръсни сини джинси и с двайсет и пет цента в задния джоб. Този ден беше нейното начало. Начало и край.

Лимузината зави на юг по Пето авеню и спомените й се плъзнаха още по-назад, към детството й в Англия, преди изобщо да знае за съществуването на места като Тексас. Какво разглезено малко чудовище беше тогава — угаждаха й и я обожаваха, докато майка й Клоуи я мъкнеше от една европейска площадка за игра към друга, от едно парти към следващото. Дори като дете беше невероятно арогантна — абсолютно уверена, че известната красота на Серитела ще сложи света в краката й и че ще подреди всичко по начин, който си пожелае. Малката Франческа — суетно, безотговорно създание, напълно неподготвено за онова, което животът й беше намислил.

Беше на двайсет и една през онзи ден на 1976 година в прахта на тексаското шосе. На двайсет и една, неомъжена, сама и бременна.

Сега беше почти на трийсет и две и макар че притежаваше всичко, за което някога бе мечтала, се чувстваше също толкова самотна, както в онзи горещ есенен следобед. Стисна здраво очи в опит да си представи каква посока би могъл да вземе животът й, ако беше останала в Англия. Но Америка я бе променила толкова дълбоко, че не можа да го направи.

Усмихна се на себе си. Когато Ема Лазарус е писала поемата си за блъскащата се тълпа, копнееща да диша свободно, със сигурност не е мислила за суетно младо момиче от Англия, пристигнало в страната с кашмирен пуловер и куфар на „Луи Вюитон“. Но горките малки богати момиченца също имаха мечти и мечтата за Америка се оказа достатъчно голяма, за да привлече дори нея.

Стефан знаеше, че нещо тревожи Франческа. Беше необичайно тиха през цялата вечер, което не беше типично за нея. Той планираше да й предложи брак, но сега се чудеше дали няма да е по-добре да изчака. Тя беше толкова различна от другите жени, които познаваше, че никога не би могъл да предугади точно как ще реагира. Подозираше, че дузините други мъже, които бяха влюбени в нея, бяха преживели нещо подобно.

1

Когато за първи път поставиха Франческа в обятията на майка й, Клоуи Серитела Дей избухна в сълзи и настоя, че сестрите в частната лондонска болница, където беше родила, са загубили нейното бебе. Всеки малоумник би могъл да види, че не е възможно това грозно малко създание с безформена глава и подути клепачи да е излязло от нейното изящно тяло.

Тъй като нямаше никакъв съпруг наоколо, за да успокои истеричната Клоуи, се наложи сестрите да й обясняват, че повечето новородени в първите няколко дни не са в най-добрата си форма. Клоуи им нареди да отнесат грозната самозванка и да не се връщат, докато не намерят собственото й скъпоценно дете. После освежи грима си и посрещна посетителите си — сред тях беше една френска филмова звезда, секретарката на британското Министерство на вътрешните работи и Салвадор Дали — със сълзлив разказ за ужасната трагедия, която я беше сполетяла. Посетителите, отдавна привикнали към драмите на красивата Клоуи, едва-едва потупаха ръката й и обещаха да се погрижат. В пристъп на великодушие Дали обяви, че ще нарисува сюрреалистична версия на въпросното новородено като подарък за кръщенето му, но милостиво изгуби интерес към проекта и вместо това изпрати посребрени бокали за събитието.

Измина седмица. В деня, в който трябваше да я изпишат от болницата, сестрите помогнаха на Клоуи да облече свободно падаща рокля без ръкави на „Балмен“ с широк муселинен колан. След това я поведоха към една инвалидна количка и положиха отхвърленото бебе в ръцете й. Изминалото време почти не бе подобрило външния вид на детето, но в мига, в който погледна надолу към вързопчето в ръцете си, Клоуи преживя една от светкавичните промени в настроението си. Взирайки се в петнистото лице, тя обяви на всеослушание, че красотата на третото поколение Серитела е подсигурена. Никой не възрази, което щеше да е проява на много лошо възпитание, и както се оказа, това бе напълно уместно, защото само след няколко месеца Клоуи доказа правотата си.

 

 

Чувствителността на Клоуи по въпросите на женската красота се коренеше в собственото й детство. Като момиче тя беше закръглена, с допълнителен пласт мазнина, натрупан около талията, и бузи, изкривяващи деликатните черти на лицето й. Не беше достатъчно пълна, за да минава за дебела в очите на света, а само колкото да се чувства грозна, особено в сравнение с елегантната си стилна майка, известната модистка от италиански произход Нита Серитела. И едва през 1947 година, лятото, когато Клоуи навърши дванайсет, за първи път й казаха, че е красива.

Беше си у дома за кратка ваканция от пансиона в Швейцария, където прекара по-голямата част от детството си, и седеше възможно най-незабележимо с пълните си бедра на позлатения стол в ъгъла на елегантния салон на майка си, който се намираше на Рю дьо ла Пе. Наблюдаваше с презрение и завист как Нита, тънка като молив, облечена в силно втален черен костюм с огромни малинови сатенени ревери, разговаря с елегантно облечените клиенти. Майка й носеше синьо-черната си коса подстригана късо, така че да пада върху бледата й кожа на лявата буза в огромна запетайка, а вратът й, като от картина на Модиляни, бе подчертан от огърлица с черни перли. Перлите заедно със съдържанието на малкия стенен сейф в спалнята й бяха подарени от нейните обожатели — преуспели мъже, които бяха щастливи да купуват бижута на жена, която можеше да си ги купи и сама. Един от тези мъже беше бащата на Клоуи, макар че Нита открито заявяваше, че не си спомня кой точно е, тъй като никога не е обмисляла да се омъжи за него.

Привлекателната блондинка, която бе ангажирала цялото внимание на Нита в салона този следобед, говореше испански, а приказките й бяха изненадващо простовати за човек, който бе привлякъл толкова много световно внимание точно през лятото на 1947 година. Клоуи следеше разговора с половин ухо и изучаваше кльощавите манекенки, които позираха в центъра на салона с последните творби на Нита. Защо не можеше да е слаба и самоуверена като тях? Защо не можеше да изглежда точно като майка си, особено като имаше същата черна коса и зелени очи? Ако беше красива, мислеше си Клоуи, може би майка й щеше да спре да я гледа с отвращение. За стотен път реши да се откаже от сладкото, така че да спечели одобрението й — и за стотен път почувства неприятното присвиване в стомаха, което й напомняше, че няма толкова силна воля. Сравнена с всепоглъщащата сила на характера на майка си, Клоуи се чувстваше като лебедово пухче за пудра.

Блондинката неочаквано вдигна поглед от скицата, която изучаваше, и без предупреждение бистрите й кафяви очи се спряха на Клоуи. Тя отбеляза със странния си груб испански:

— Един ден малката ще стане голяма хубавица. Много прилича на теб.

Нита погледна Клоуи със зле прикрито презрение.

— Не виждам абсолютно никаква прилика, Senora. И тя никога няма да бъде красива, ако не се научи да възпира вилицата си.

Клиентката на Нита повдигна ръката си, отрупана с няколко крещящи пръстена, и помаха на Клоуи.

— Ела тук, querida[1]. Ела и дай на Евита целувка.

За момент Клоуи не помръдна, докато се опитваше да смели това, което бе казала жената. После се надигна колебливо от стола и прекоси салона, болезнено осъзнаваща дундестите си прасци, които се подаваха изпод ръба на памучната й лятна рокля. Когато стигна до жената, тя се наведе надолу и положи стеснителна, но въпреки това благодарна целувка върху леко ухаещата буза на Евита Перон.

— Фашистка кучка! — изсъска по-късно Нита Серитела, когато първата дама на Аржентина си тръгна през предната врата на салона. Мушна абаносовото цигаре между устните си, но рязко го отдръпна, оставяйки пурпурно петно в края му. — Потръпвам, когато я докосвам! Всички знаят, че няма и един нацист в Европа, който да не може да намери убежище при Перон и дружките му в Аржентина.

Спомените за германската окупация на Париж все още бяха пресни в паметта на Нита и тя изпитваше единствено презрение към симпатизантите на нацистите. От друга страна обаче, беше практична жена и Клоуи знаеше, че майка й не вижда смисъл да праща парите на Ева Перон, без значение колко безчестно бяха спечелени, на авеню „Монтен“, където властваше модна къща „Диор“.

След тази случка Клоуи започна да изрязва снимките на Ева Перон от вестниците и да ги лепи в албум с червени корици. В моментите, когато критиките на Нита ставаха особено хапливи, тя гледаше снимките и оставяше по някое случайно шоколадово петно по страниците, докато си спомняше как Евита Перон й бе казала, че някой ден ще стане голяма красавица.

През зимата, когато беше на четиринайсет, мазнините й чудодейно се стопиха заедно с апетита й за сладко и легендарните кости на Серитела най-сетне се очертаха ясно. Тя започна да прекарва часове, взряна в огледалото, омагьосана от елегантния и слаб образ в него. Сега, каза си, всичко ще бъде различно. Откакто се помнеше, се чувстваше отхвърлена в училище, но сега неочаквано се оказа част от вътрешния кръг. Не разбираше, че другите момичета са по-привлечени от новооткритата й самоувереност, отколкото от петдесет и шест сантиметровата талия. За Клоуи Серитела красотата означаваше приемане.

Нита изглеждаше доволна от отслабването й, така че, когато Клоуи се върна за лятната ваканция у дома в Париж, събра кураж да покаже на майка си няколко скици на рокли по неин дизайн с надеждата някой ден самата тя да стане модистка. Нита сложи рисунките на работната си маса, запали цигара и направи дисекция на всяка от тях с критичното око, което й бе донесло дизайнерската слава.

— Тази линия е нелепа. А пропорциите тук са напълно сбъркани. Виждаш ли как си съсипала тази с твърде много детайли? Къде ти е усетът, Клоуи? Къде ти е вкусът?

Клоуи сграбчи скиците и никога повече не повтори опита си.

Когато се върна в училище се посвети на това да стане по-красива, по-остроумна и по-популярна от всеки друг, решена никой да не заподозре, че непохватното дебело момиче все още живее в нея. Научи се да драматизира и най-тривиалното събитие в живота си с преувеличени жестове и екстравагантни въздишки и така всичко, което правеше, изглеждаше по-важно от онова, което останалите вършеха. Постепенно дори най-обикновеното събитие в живота на Клоуи Серитела се изпълваше с драма.

На шестнайсет отдаде девствеността си на брата на своя приятелка в градинската беседка срещу езерото Люцерн. Преживяването беше неловко и неудобно, но сексът накара Клоуи да се чувства елегантна. Тя бързо реши да го направи отново с някой по-опитен.

През пролетта на 1953 година, когато Клоуи беше на осемнайсет, Нита неочаквано почина от спукан апендикс. Клоуи беше зашеметена и смълчана по време на погребението на майка си, твърде вцепенена, за да разбере, че дълбочината на мъката й извира не толкова от смъртта, колкото от чувството, че никога не е имала майка. В ужаса си да остане сама, тя се озова в леглото на много по-възрастен от нея богат полски граф. Той й осигури временно убежище от страховете и шест месеца по-късно й помогна да продаде салона на Нита на зашеметяващо висока цена.

В края на краищата графът се върна при жена си и Клоуи устрои живота си с наследството. Беше млада, богата, без семейство и бързо започна да привлича бездейни младежи, които се заплитаха като позлатени нишки в тъканта на международното общество. Клоуи стана нещо като колекционерка, прелиташе от един на друг в търсене на мъжа, който да й даде безусловната любов, която никога не беше получила от майка си, мъжа, който щеше да я накара да спре да се чувства като нещастно дебело момиче.

Джонатан Дей, или Блек Джак, нахлу в живота й от срещуположната страна на рулетката в един хазартен клуб на Бъркли Скуеър. Дей беше получил прякора си Блек Джак не заради външния си вид, а заради склонността си към хазарта. На двайсет и пет вече беше унищожил три високоскоростни спортни коли и значителен брой жени. Той беше порочно красив американски плейбой от Чикаго, с кестенява коса, която падаше на немирни къдрици по челото му, и закачлив мустак. В много отношения не се различаваше от другите млади хедонисти, които съставяха голяма част от живота на Клоуи. Пиеше джин, носеше изискано ушити костюми и сменяше игралното поле всеки сезон. Но другите мъже не притежаваха склонността му към безразсъдност и способността му да рискува всичко — дори състоянието, което бе наследил от Американските железници — с едно-единствено завъртане на рулетката.

Напълно съзнаваща погледа му върху себе си, докато рулетката се въртеше, Клоуи наблюдаваше как малкото топче от слонова кост преминава от червено към черно и обратно, преди най-накрая да се установи на 17 черно. Тя си позволи да погледне нагоре и откри, че Джонатан Дей се взира в нея през масата. Усмивката накъдри мустака му. Тя също му се усмихна, уверена, че изглежда в най-добрия си вид в сребристосивата рокля на „Жак Фат“ от сатен и тюл, която подчертаваше тъмната й коса, бледността на кожата й и зелените дълбини на очите й.

— Изглежда, тази вечер не може да изгубиш — каза му тя. — Винаги ли имаш такъв късмет?

— Невинаги — отвърна той. — А ти?

— Аз? — Тя изпусна една от своите дълги драматични въздишки. — Тази вечер губя във всичко. Je suis miserable.[2] Никога нямам късмет.

Той извади цигара от сребърна табакера, докато очите му обхождаха арогантно тялото й.

— Разбира се, че имаш. Нали срещна мен. Тази вечер ще те заведа у дома.

Клоуи беше заинтригувана и възбудена от дързостта му и ръката й инстинктивно стисна ръба на масата за подкрепа. Почувства се така, сякаш потъмнелите му сиви очи прогаряха роклята й и се впиваха в най-съкровените кътчета на тялото й. Без да може да определи точно какво различава Блек Джак от останалите, тя усети, че само най-изключителната жена може да спечели сърцето на този мъж с върховна самоувереност и ако тя се окажеше тази жена, можеше завинаги да спре да се тревожи за дебелото момиченце в себе си.

Но колкото и да го желаеше, Клоуи се въздържа. През изминалата от смъртта на майка й година тя бе започнала да разбира мъжете по-добре, отколкото себе си. Беше наблюдавала безразсъдния блясък в очите им, докато топчето тракаше из отделенията на рулетката, и подозираше, че Блек Джак няма да оцени високо нещо, което е придобил твърде лесно.

— Съжалявам — отвърна тя хладно. — Имам други планове. — И преди да успее да й отговори, хвана чантичката си и напусна помещението.

Той се обади по телефона на следващия ден, но тя бе наредила на икономката си да каже, че я няма. Забеляза го в друг хазартен клуб седмица по-късно и след като му позволи един мъчителен поглед към себе си, се измъкна, преди да успее да я приближи. Дните минаваха и тя откри, че не може да мисли за друго, освен за младия плейбой от Чикаго. Той позвъни още веднъж и тя отново отклони разговора. По-късно същата нощ го видя в театъра и го дари само с кимване и полуусмивка, преди да се настани в ложата си.

Третия път, когато позвъни, тя прие разговора, но се престори, че не помни кой е. Той се изсмя сухо и й каза:

— Идвам при теб след половин час, Клоуи Серитела. Ако не си готова, няма да се видим повече.

— Половин час? Не е възможно… — Но той вече беше затворил.

Ръката й се разтрепери, докато поставяше слушалката на вилката. Пред очите й се мярна въртящата се рулетка, топчето от слонова кост, преминаващо от червено на черно, от черно на червено в играта, която играеха заедно. С треперещи ръце облече тясна бяла вълнена рокля с маншети от оцелот, после добави малка шапка с воал от прозрачен тюл. Отвори сама вратата точно половин час по-късно.

Той я поведе на разходка със спортната си червена кола „Изота-Фраскини“, която сам подкара с изумителна скорост по улиците на Найтсбридж, като управляваше кормилото само с пръстите на дясната си ръка. Тя се взираше в него с периферното си зрение, наслаждаваше се на къдриците на кестенявата му коса, които падаха толкова безгрижно над челото, както и на факта, че той е американец с гореща кръв, а не някакъв предсказуем европеец.

Най-накрая спряха пред един усамотен ресторант, където Блек Джак докосваше ръката й всеки път когато тя посегнеше към виното си. Клоуи изгаряше от желание по него. Под напрегнатия поглед на неспокойните му сребристи очи се чувстваше неустоимо красива и слаба не само външно, но и вътрешно. Всичко в него раздвижваше чувствата й — начинът, по който вървеше, звукът на гласа му, миризмата на тютюн в дъха му. Джак Дей беше върховният трофей, последното потвърждение на собствената й красота.

Когато напуснаха ресторанта, той я притисна към дънера на един чинар и я целуна, съблазнително, порочно. Пъхна ръката си зад нея и я плъзна по дупето й.

— Желая те — промърмори в устата й.

Тялото й беше толкова изпълнено с желание, че изпита истинска болка да не му се отдаде.

— Твърде бърз си за мен, Джак. Трябва ми време.

Той се разсмя и щипна брадичката й, сякаш изпитваше особено удоволствие от начина, по който го разиграва. После стисна гърдите й точно когато една възрастна двойка излизаше от ресторанта и поглеждаше към тях. По пътя към дома я забавляваше с вицове и не каза нищо за повторна среща.

Когато два дни по-късно икономката й обяви, че Джак я търси по телефона, Клоуи поклати глава и отказа да приеме разговора. После изтича в стаята си и изпадна в пристъп на плач от страх, че го отблъсква твърде силно и рискува той да загуби интерес. Следващия път когато го видя, на откриване на галерия, на ръката му висеше някаква червенокоса танцьорка. Клоуи се престори, че не забелязва.

На следващия следобед той се появи на вратата й и я заведе на разходка из провинцията. Тя заяви, че е ангажирана и не може да вечеря с него.

Хазартната им игра продължи и Клоуи не можеше да мисли за нищо друго. Когато Джак не беше с нея, тя го призоваваше във въображението си — неуморните движения, безгрижните къдрици, закачливия мустак. Едва можеше да мисли от плътното влажно напрежение, което задушаваше тялото й, но все още отблъскваше сексуалните му аванси.

Той я провокираше жестоко, като проследяваше формата на ухото й с устни и шепнеше:

— Не мисля, че си подходящата жена за мен.

В отговор тя обвиваше с ръка врата му.

— Не мисля, че си достатъчно богат за мен.

Топчето от слонова кост тракаше по рулетката, червено — черно, черно — червено… И Клоуи знаеше, че скоро ще спре.

— Тази вечер — каза Джак, когато вдигна телефона. — Бъди готова за мен в полунощ.

— Полунощ? Не ставай смешен, скъпи. Това е невъзможно.

— Полунощ или никога, Клоуи. Играта свърши.

Тази нощ тя облече черен кадифен костюм с кристални копчета над копринена блуза в цвят шампанско. Очите й проблеснаха ярко насреща й от огледалото, докато решеше тъмната си коса и подвиваше краищата й навътре. Блек Джак Дей се появи издокаран в смокинг на прага й точно в дванайсет. При вида му вътрешностите й се втечниха като парфюмирания лосион, който беше нанесла върху кожата си. Вместо към исота-фраскини, той я поведе към даймлер с нает шофьор и обяви, че отиват в „Хародс“.

Тя се разсмя.

— Не е ли малко късно за пазаруване в полунощ?

Той не каза нищо, а само се усмихна, докато се настаняваше на меките кожени седалки, и започна да говори за понито, което мисли да купи от Ага Хан. Не след дълго даймлерът отби край зелено-златния вход на „Хародс“. Клоуи погледна приглушеното осветление, което се виждаше през вратите на празния магазин.

— Изглежда, „Хародс“ не е отворен, Джак, дори и за теб.

— Ще видим, мила.

Шофьорът им отвори задната врата и Джак й помогна да слезе от колата.

За нейно изумление, иззад стъклената врата на магазина се появи портиер в ливрея и след като хвърли няколко бързи погледа дали някой на улицата не ги гледа, отключи вратата, за да влязат.

— Добре дошли в „Хародс“, господин Дей.

Тя погледна отворената врата с изумление. Дори Блек Джак Дей не можеше просто да си позволи да влезе в най-известния универсален магазин на света много след края на работното време и без присъствието на продавачи. Когато не помръдна, Джак я побутна напред с решителен натиск върху кръста й. Веднага щом влязоха, портиерът направи най-изумителното нещо — докосна шапката си, излезе на улицата и заключи след тях. Тя не можеше да повярва на очите си и погледна Джак неразбиращо.

— Рулетката беше особено щедра с мен, откакто те срещнах, мила. Помислих си, че едно частно пазаруване може да ти хареса.

— Но магазинът е затворен. Не виждам никакви служители.

— Още по-добре.

Тя настоя за обяснение, но той не каза почти нищо освен това, че е уредил лично — и както беше сигурна доста незаконно — споразумение с няколко от по-новите и по-безскрупулни служители на „Хародс“.

— Няма ли хора, които работят тук през нощта? Почистващ персонал? Охрана?

— Твърде много въпроси задаваш, мила. За какво са ти парите, ако не можеш да си купиш удоволствие? Нека видим какво ще привлече окото ти тази вечер. — Той взе един златист и един сребрист шал от стойката и ги надипли около кадифената яка на сакото й.

— Джак, не мога да ги взема просто така!

— Спокойно, мила. Магазинът ще бъде щедро компенсиран. А сега, ще ме отегчаваш ли с тревогите ти, или ще се забавляваме?

Клоуи не можеше да повярва на случващото се. Не се виждаха продавачи, нито уредници, нито пазачи. Наистина ли големият универсален магазин беше неин? Погледна към шала около врата си и изпусна задъхано възклицание. Той посочи с ръка изобилието от елегантни стоки.

— Давай. Вземи си нещо.

С безразсъден кикот тя се протегна и издърпа една чантичка с пайети, а после метна плетената дръжка през рамо.

— Много хубаво — каза той.

Тя обви ръце около врата му.

— Ти със сигурност си най-вълнуващият мъж на света, Джак Дей! Обожавам те!

Дланите му пропълзяха надолу по талията й към извивката на дупето и придърпаха хълбоците й плътно към неговите.

— А ти си най-вълнуващата жена. Не можех да позволя да консумираме любовната си афера на някакво обикновено място, нали?

Черно-червено… червено-черно… Твърдостта, притисната към корема й, не й позволи да интерпретира погрешно думите му и тя почувства как в нея се надига едновременно жега и студ. Играта щеше да свърши тук… в „Хародс“. Само Джак Дей можеше да измисли нещо толкова скандално. Мисълта за това завъртя главата й като червено-черното колело.

Той издърпа чантата от рамото й, махна черното й сако и ги увеси на една стойка за копринени чадъри с дръжки от палисандрово дърво. После свали сакото на смокинга си и го постави до нейното, така че остана само по бяла риза с плисиран нагръдник с лъскави черни ръкавели. Тънкият му кръст беше пристегнат с пояс.

— Ще ги вземем по-късно — обяви той, като постави отново един шал на раменете й. — Хайде да направим изследователска експедиция.

Заведе я в известната зала за храни на „Хародс“, с огромните мраморни тезгяхи и изрисуван таван.

— Гладна ли си? — попита я, като й поднесе сребърна кутия с шоколади от рафта.

— За теб — отвърна тя.

Устата му зад мустаците се изви. Махна капака на кутията, взе един бонбон от тъмен шоколад и го захапа от едната страна, така че от вътрешността му да се процеди малко кремообразен черешов ликьор. Бързо го притисна към устните й и започна да го плъзга навътре-навън, така че част от пълнежа да остане в устата й. После го пъхна в своята и наведе глава, за да я целуне. Когато устните й се отвориха, сладки и лепнещи от ликьора, той избута шоколадовата черупка напред с език, Клоуи погълна бонбона със стон и тялото й стана течно и безформено като сърцевината му.

След като той най-сетне се отдръпна, избра бутилка шампанско, махна тапата и я наведе първо към нейните, а после и към своите устни.

— За най-скандалната жена в Лондон — каза, наведе се напред и облиза последното петънце от шоколада, останало в ъгълчето на устата й.

Прекосиха първия етаж, взеха чифт ръкавици, букет копринени теменуги и ръчно изрисувана кутия за бижута и ги поставиха на купчина, която да вземат по-късно. Накрая стигнаха до отдела за парфюми и замайващата смес от най-изисканите аромати на света заля Клоуи, но този път уханието им не бе накърнено от тълпите хора, изпълващи пространството между щандовете през деня.

Когато стигнаха до средата, той пусна ръката й и се обърна да я погледне. Започна да разкопчава блузата й и тя почувства странна смесица от възбуда и притеснение. Въпреки факта, че магазинът беше празен, те все пак бяха в центъра на „Хародс“.

— Джак, аз…

— Не се дръж като дете, Клоуи. Следвай примера ми.

Потръпна от вълнение, когато той избута сатенената материя на блузата й, за да разкрие дантеления й сутиен с цвят на слонова кост. Издърпа една опакована в целофан кутия с „Джой“ от откритата стъклена витрина и разопакова парфюма.

— Облегни се на щанда — каза й с копринен глас. — Сложи ръце на ръба.

Тя изпълни инструкциите му, отслабена от напрегнатостта в сребристите му очи. Той извади запушалката от гърлото на шишето и я плъзна под дантеления ръб на сутиена й. Клоуи си пое рязко въздух, когато Джак потърка студения край по зърното й.

— Хубаво е, нали? — промърмори Джак с нисък и дрезгав глас.

Тя кимна, неспособна да говори. Той постави запушалката в шишенцето, взе втора капка парфюм и я плъзна от другата страна на сутиена, за да докосне другото й зърно. Клоуи усещаше как плътта й набъбва под бавното кръгово движение на стъклото и когато жегата започна да се натрупва вътре в нея, красивото безразсъдно лице на Джак сякаш заплува пред очите й.

Той плъзна запушалката надолу и тя почувства ръката му да се мушва под ръба на полата й и бавно да се издига по чорапите.

— Разтвори крака — прошепна Джак.

Тя стисна края на щанда с ръце и изпълни молбата му. Джак плъзна запушалката нагоре по едното й бедро, над ръба на чорапите и по голата й кожа, като описваше бавни кръгове до самия край на бикините й. Клоуи изстена и отвори краката си по-широко.

Той се разсмя коварно и извади ръката си изпод полата й.

— Не още, мила. Още не.

Двамата продължиха из притихналия магазин, вървяха от един отдел към друг почти без да разговарят. Той погали гърдите й, когато забоде една антична арменска игла на яката на блузата й, потърка дупето й през полата, докато плъзгаше гребен с дръжка от чисто сребро през косата й. Тя пробва един колан от крокодилска кожа и чифт обувки със заострени върхове. В отдела за бижута той махна перлените й обеци и ги замени със златни клипсове, оградени от дузини малки диаманти. Когато Клоуи възрази срещу това разточителство, той се изсмя.

— Това е само едно завъртане на рулетката, мила. Само едно.

Намери яка от пера на бяло марабу и след като я бутна към една мраморна колона, смъкна блузата по раменете й.

— Твърде много приличаш на ученичка — заяви и се протегна да махне сутиена й. Копринената материя се плъзна от пръстите му на килима и тя застана пред него гола до кръста.

Имаше големи, пълни гърди, увенчани с плоски зърна, големи колкото монета от петдесет цента, втвърдени и набъбнали от възбуда. Джак повдигна всяка от гърдите й в ръце. Харесваше й да се показва пред него и застана напълно неподвижна, хладината от колоната приятно докосваше горещия й гръб. Той защипа зърната й и тя ахна. Джак се разсмя, хвана меката яка и я уви около голите й рамене, така че да я покрие. После бавно започна да дърпа краищата напред-назад.

— Джак… — Тя искаше да я вземе там. Искаше да се плъзне надолу по колоната, да отвори крака и да го поеме в себе си.

— Развих неочакван копнеж за малко „Джой“ — прошепна й Джак. Отмести шала на една страна, покри голямото й зърно с уста и започна да го смуче настойчиво.

Тя потрепери, когато жегата изпълни всяка частица от нея, изгори вътрешните й органи, попари кожата й.

— Моля те… — промърмори. — О, моля те… не ме измъчвай повече.

Той се отдръпна от нея, неспокойните му очи припламваха игриво.

— Още мъничко, мила. Още не съм се наиграл. Мисля, че трябва да идем при кожите.

И после с полуусмивка, която й показа, че знае точно колко далеч я е отвел, той намести яката върху гърдите й, като драсна леко едното й зърно с нокът, докато наместваше краищата.

— Не искам да гледам кожи — каза тя. — Искам…

Но той я поведе към асансьора, който ловко задвижи с лостовете, сякаш го правеше всеки ден. Докато пътуваше нагоре с него, голите й гърди бяха покрити само с белите пера на марабуто.

Когато стигнаха, Джак сякаш забрави за нея. Отиваше от стелаж на стелаж, разглеждаше палтата и шаловете по тях, докато накрая избра дълго до земята палто от руски рис. Космите бяха дълги и дебели, сребристобели на цвят. Той огледа за момент палтото и после се обърна към нея.

— Свали си полата.

Пръстите й се запънаха на страничния цип и за момент тя си помисли, че ще трябва да го помоли за помощ. Но после закопчалката се предаде, Клоуи плъзна полата заедно с подплатата надолу по бедрата си и я прекрачи. Краищата на яката падаха до горната част на дантеления й жартиерен колан.

— Бикините. Свали и бикините.

Дъхът й излизаше на къси, тихи хрипове, докато изпълняваше молбата му, и накрая остана само по жартиери и чорапи. Без да й казва, сама махна боата и я пусна на земята, като леко изпъна рамене назад, така че Джак да пирува с гледката на гърдите й, узрели и набъбнали, и на лоното й, покрито с тъмни копринени косъмчета, очертани от бялата дантела на жартиерите.

Тръгна към нея, протегнал великолепното палто в ръце, а тъмните му очи проблясваха като лъскавите му ръкавели.

— За да избереш подходящата кожа, трябва да я почувстваш със своята собствена… с гърдите си… — Гласът му беше тих и мек като кожата на риса, която спускаше възбуждащо по тялото й. — С гърдите… с корема и с дупето… с вътрешността на бедрата…

Тя се протегна към палтото и притисна кожата до своята.

— Моля те… Измъчваш ме. Моля те, спри…

Той се отдръпна отново, но този път само за да махне ръкавелите от ризата си. Клоуи го гледаше как се съблича, а сърцето й биеше в гърлото от желание. Той застана пред нея гол, взе палтото от ръцете й и го положи с козината нагоре върху ниския подиум в центъра на помещението. После стъпи върху него и я издърпа при себе си.

Докосването на голата му кожа до нейната запали възбудата й толкова силно, че тя почти забрави да диша. Той прокара ръцете си по тялото й, после я обърна така, че да гледа към изложбеното пространство. Премести се леко зад нея и започна да гали гърдите й, сякаш я възбуждаше за невидима публика, която ги наблюдаваше мълчаливо в тъмния салон. Ръката му се спусна по корема й и покрай бедрата. Тя почувства пениса му да се втвърдява до бедрото й. Ръката му се намести между краката й и от докосването му жегата в нея се натрупа, в тялото й запулсира безкраен копнеж за освобождение.

Джак я положи върху меката дебела кожа и погали бедрата й, като ги разтвори и се намести между тях. Тя обърна бузата си към меката козина и изви хълбоци, отдаде му се изцяло в центъра на салона, върху подиума, специално проектиран да излага най-доброто от „Хародс“.

Той погледна часовника си.

— В момента охраната би трябвало да идва на работа. Чудя се колко ли време ще им е нужно да ни проследят дотук. — И после проникна в нея.

Отне й момент да осъзнае думите му. Изпусна дрезгаво възклицание, когато разбра какво е направил.

— Господи! Планирал си да стане така, нали?

Той замачка гърдите й с ръце и проникна по-дълбоко.

— Разбира се.

Огънят в тялото й и ужасът от разкриването им се сляха в разтърсваща експлозия от чувства. Докато оргазмът я помиташе, тя захапа рамото му.

— Копеле…

Той се разсмя и свърши със силно, шумно стенание.

Едва успяха да избягат от охраната. Облечен само с най-необходимото, Джак хвърли палтото от рис върху голата Клоуи и я повлече по стълбите. Докато босите й крака летяха по стъпалата, безразсъдният му смях отекваше в ушите й. Преди да напуснат магазина, той хвърли бикините й върху една стъклена витрина заедно с визитната си картичка.

На следващия ден Клоуи получи бележка, че майка му е болна и временно трябва да се върне в Чикаго. Докато го чакаше, тя живееше в агонията на разбърканите си емоции — гняв заради риска, на който я беше изложил, възбуда от вълнението, което й беше дарил, и силен страх, че няма да се върне. Изминаха четири седмици, после пет. Тя се опита да му позвъни, но връзката беше толкова лоша, че не успяваха дори да я разберат. Изнизаха се два месеца. Клоуи се убеди, че Джак не я обича. Той беше авантюрист, търсач на силни усещания. Беше видял дебелината в нея и не искаше да имат нищо общо.

Десет седмици след нощта в „Хародс“ той се появи толкова внезапно, колкото беше изчезнал.

— Здравей, мила — каза, застанал на входната врата на къщата й с кашмирено палто, безгрижно наметнато на раменете му. — Липсваше ми.

Тя се хвърли в прегръдките му, хлипаща от облекчение, че отново го вижда.

— Джак… Джак… Скъпи мой.

Той прокара палеца си по долната й устна, после я целуна. Тя дръпна ръцете си и силно го зашлеви през лицето.

— Бременна съм, копеле такова!

За нейна изненада, Джак незабавно се съгласи да се ожени за нея и те се бракосъчетаха три дни по-късно в провинциалното имение на неин приятел. Докато стоеше до красивия младоженец пред импровизирания градински олтар, Клоуи знаеше, че е най-щастливата жена на света. Блек Джак Дей можеше да се ожени за всяка, но беше избрал нея. С изминаването на седмиците тя решително игнорираше слуха, че докато е бил в Чикаго, семейството му го е лишило от наследство. Вместо това си фантазираше за бебето. Колко прелестно щеше да е да разполага с цялата любов на двама души, съпруг и дете.

Месец по-късно Джак изчезна заедно с десет хиляди паунда от една от сметките на Клоуи. Когато се появи отново шест седмици по-късно, тя го простреля в рамото с немски люгер. Последва кратко сдобряване, докато Джак не влезе в поредния късметлийски цикъл в хазартните клубове и не изчезна отново.

В Деня на свети Валентин на 1955 година Фортуна завинаги изостави Блек Джак Дей на едно коварно мокро шосе между Ница и Монте Карло. Топчето от слонова кост падна за последен път в отделението си и рулетката спря завинаги.

Бележки

[1] Скъпа (ит.). — Б.пр.

[2] Отчаяна съм. (фр.). — Б.пр.