Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (14)

13

Наоми Яфе Танака влезе в апартамента си с куфарче „Марк Крос“ в едната ръка и торба от „Забар“, полюшваща се от другата й страна. В торбата имаше пликче смокини, сладка горгонзола и френска багета — всичко, което й беше нужно за идеалната вечеря преди изпълнена с работа вечер. Остави куфара и положи торбата на черния гранитен кухненски плот, като я подпря на стената, боядисана в бургундско червено. Апартаментът беше скъп и стилен, точното жилище за един вицепрезидент на голяма рекламна агенция.

Наоми се намръщи, когато извади горгонзолата и я постави в порцеланова розова чиния. От поста на вицепрезидента я делеше само едно малко препятствие — намирането на дръзкото момиче. Хари Роденбо й беше изпратил хапливо съобщение със заплахата, че ще прехвърли проекта на някой от „по-агресивните мъже“ в агенцията, ако не успееше да я намери през следващите няколко седмици.

Събу сивите си велурени обувки и ги бутна настрани с обутия си в чорапогащи крак, докато измъкваше останалите покупки от торбата. Как можеше да е толкова трудно да се открие даден човек? През последните няколко дни тя и секретарката й бяха провели десетки телефонни разговори, но никой от тях не беше успешен. Наоми знаеше, че момичето бе някъде там, но къде точно? Разтри слепоочията си, но натискът не успя да облекчи главоболието, което я тормозеше цял ден.

След като прибра смокините в хладилника, тя взе обувките си и излезе уморено от кухнята. Щеше да си вземе душ, да си сложи най-стария халат и да си налее чаша вино, преди да се захване с работата, която си беше взела за вкъщи. С една ръка започна да разкопчава перлените копчета на роклята си, докато с лакътя на другата натисна ключа за осветлението в хола.

— К’во става, сестро?

Наоми изпищя и се завъртя по посока на гласа, а сърцето й подскочи в гърдите.

— Боже!

Джери Яфе се беше изтегнал на дивана, опърпаните му джинси и избелялата синя тениска контрастираха върху розовата копринена дамаска. Все още носеше черната си коса в афроприческа. Имаше малък белег на лявата скула и бръчици около пълните устни, които някога подлудяваха приятелките й. Носът му си беше същият — голям и дързък като на орел. Очите му бяха дълбоки черни ями, изпълнени с фанатичен огън.

— Как влезе тук? — попита го тя с разтуптяно сърце.

Почувства едновременно гняв и уязвимост. Последното, от което имаше нужда в живота си точно сега, беше още един проблем, а появата на Джери можеше да означава само неприятности. Мразеше и чувството на неадекватност, което винаги изпитваше в негово присъствие — малката сестра, която отново не може да достигне стандартите на брат си.

— Няма ли целувка за големия ти брат?

— Не те искам тук.

За кратко й се стори, че го е налегнало огромно изтощение, но усещането изчезна почти незабавно. Джери беше добър актьор.

— Защо първо не позвъни? — сопна му се тя. После си спомни, че преди няколко седмици във вестниците се бе появила негова снимка пред военноморската база в Бангор, Мейн, където водеше демонстрация срещу закотвянето на ядрената подводница „Трайдент“. — Отново си бил арестуван, нали?

— Хей, какво е още един арест в Страната на свободата, в Дома на смелостта? — Той се надигна от дивана, протегна ръцете си към нея и й се усмихна омагьосващо. — Хайде, сладурче. Какво ще кажеш за една целувчица?

Изглеждаше толкова много като големия брат, който й купуваше сладкиши, когато имаше астматични пристъпи, че тя почти се усмихна. Но временната й слабост беше грешка. С чудовищно ръмжене той се преметна през масичката от стъкло и мрамор и се насочи към нея.

— Джери!

Тя отстъпи, но той не спря. Оголи зъби, изви пръсти като ноктести лапи и се запромъква към нея в най-добрата си интерпретация на Франкенщайн.

— Четириокото чудовище отново е на свобода! — изръмжа.

— Престани! — Гласът й се извиси и се превърна в писък. Точно сега не можеше да се занимава с Четириокото зъбато чудовище — не и докато дръзкото момиче и постът на вицепрезидент, и главоболието й я тормозеха. Въпреки всички изминали години брат й така и не се бе променил. Беше си старият Джери. Но тя не беше очарована както едно време.

Той се промъкна към нея с комично изкривено лице, въртеше очи и я дразнеше с тази стара игра, откакто се помнеше.

— Зъбатото чудовище разкъсва плътта на млади девици. — Погледна я страшно.

— Джери!

— Вкусни млади девици!

— Престани!

— Сочни млади девици!

Въпреки раздразнението си, тя се изкикоти.

— Джери, недей!

Отстъпваше към коридора, без да сваля очи от него, докато се приближаваше. Накрая той скочи напред с нечовешки писък. Тя също изпищя, когато я хвана в прегръдките си и започна да я върти в кръг. Искаше да извика: Мамо! Мамо, Джери ме дразни! С неочакван пристъп на носталгия искаше да извика за защита жената, която сега извръщаше лицето си всеки път когато се споменеше името на по-голямото й дете.

Джери заби зъби в рамото й и я ухапа колкото тя да изписка отново, но не толкова, че да я нарани. После се вцепени.

— Какво е това? — извика разярено. — Това е отвратително. Това не е девствена плът. — Понесе я към дивана и я пусна безцеремонно. — Мамка му. Сега ще трябва да се задоволя с пица.

Тя го обичаше и го мразеше, и искаше да го прегърне толкова много, че скочи от дивана и го удари по ръката.

— Ау! Не на насилието, сестро.

— Глупости! Защо, по дяволите, се изтърсваш тук по този начин? Толкова си безотговорен. Кога ще пораснеш?

Той не каза нищо, просто стоеше и я гледаше. Крехкото веселие между двамата се стопи. Распутиновските му очи огледаха скъпата й рокля и стилните обувки, които бяха паднали на пода. Извади една цигара, запали я и продължи да я гледа. Беше способен да я накара да се чувства неадекватна, лично отговорна за греховете на света, но тя отказваше да се смути пред неодобрението, което постепенно се натрупваше в изражението му, докато изучаваше материалните артефакти на нейния свят.

— Сериозна съм, Джери — продължи тя. — Искам да се махнеш.

— Старецът ни би трябвало най-сетне да се гордее с теб — каза той глухо. — Малката му Наоми се е превърнала в добра капиталистическа свиня, точно като останалите.

— Не ми започвай с това.

— Така и не ми каза как реагира, когато се омъжи за японягата. — Той се изсмя цинично. — Само моята сестра Наоми може да се омъжи за японяга, който се казва Тони. Боже, каква страна.

— Майката на Тони е американка. И той е един от водещите биохимици в страната. Трудовете, които публикува, са много важни… — Тя спря, осъзнавайки, че защитава мъж, когото вече дори не харесва. Точно така й действаше Джери.

Отдели време, за да проучи по-внимателно изражението му. Умората, която си беше помислила, че вижда преди малко, изглежда, отново се беше появила и тя трябваше да си припомни, че това е просто преструвка.

— Отново си загазил, нали?

Джери сви рамене.

Той наистина изглежда уморен — помисли си, — а аз все още съм дъщеря на майка си.

— Хайде, ела в кухнята. Ще ти направя нещо за ядене. — Дори ако хуните разбиваха вратата на къщата, жените в нейното семейство пак биха събрали всички на разточителна вечеря.

Докато Джери пушеше, тя му приготви сандвич с печено говеждо, с допълнително парче швейцарско сирене, точно както го обичаше, и му добави от смокините, които беше купила за себе си. Постави храната пред него и после си наля чаша вино, като тайно го наблюдаваше как яде. Виждаше, че е гладен, точно както виждаше, че не желае тя да види колко е гладен, и се чудеше откога ли не се е хранил както трябва. Някога жените се редяха на опашка, за да получат честта да нахранят Джери Яфе. Представяше си, че сигурно още го правят, тъй като брат й продължаваше да има достатъчно сексапил. Но винаги се разяряваше, като виждаше колко небрежно се отнася той към жените, които са влюбени в него.

Направи му още един сандвич, който той унищожи също толкова бързо, колкото и първия. Наоми седеше на стола до него и почувства нелогичен пристъп на гордост. Брат й беше най-добрият от всички студентски водачи, въпреки чувството за комизъм на Аби Хофман, дисциплината на Том Хейдън и огнения език на Стокли Кармайкъл. Но сега Джери беше динозавър, радикал от шейсетте, който нямаше думата в тази епоха на егото. Атакуваше ядрени силози с чук и крещеше „Власт на народа“, на хора, чиито уши бяха запушени от слушалките на уокмените.

— Колко плащаш за това местенце? — попита я той, докато смачкваше салфетката си и ставаше да отиде до хладилника.

— Не ти влиза в работата. — Тя категорично отказваше да слуша лекцията му за броя на умиращите от глад деца, които може да нахрани с парите от наема.

Той извади кутия с мляко и си взе чаша от сушилника.

— Как е мама? — Въпросът му звучеше небрежно, но тя не се заблуди.

— Артритът я притеснява, но иначе е добре.

Джери изплакна чашата и я постави на горния рафт на съдомиялната. Открай време беше по-подреден от нея.

— Татко също е добре — продължи тя, неочаквано неспособна да понесе мисълта да го кара да я пита. — Знаеш, че се пенсионира миналото лято.

— Да, знам. Те питат ли изобщо…

Наоми не можа да се сдържи. Стана от стола, отиде до брат си и положи бузата си на рамото му.

— Знам, че мислят за теб, Джер — каза тихо. — Просто… просто за тях е трудно.

— А би трябвало да се гордеят с мен — рече той горчиво.

— Приятелите им те коментират — отвърна тя, макар да знаеше колко неубедително е това извинение.

Джери я прегърна за кратко, неловко, а после бързо се отдръпна и отиде в хола. Откри го, застанал до прозореца, дръпнал завесата с едната ръка и с цигара в другата.

— Кажи ми защо си тук, Джери. Какво искаш?

За момент той продължи да се взира в силуета на Манхатън. После бутна цигарата в ъгъла на устата си, притисна длани една към друга в молитвена поза и направи лек поклон.

— Търся убежище, сестро. Просто убежище.

 

 

Дали спечели турнира на Лейк Чарлс.

— Разбира се, че ще спечелиш проклетото нещо — изръмжа Скийт, докато тримата вървяха към мотелската стая в неделя вечерта със сребърен трофей и чек за десет хиляди долара. — Не ставаше въпрос за тенджера с боб, така че естествено беше да играеш по най-добрия начин от поне два месеца насам. Защо не направи същото и на „Файърстоун“ или на някое друго място с камера, насочена към теб, можеш ли да ми кажеш?

Франческа изрита сандалите си и седна в единия край на леглото. Беше уморена до мозъка на костите си. Бе извървяла всичките осемнайсет дупки на голф игрището, за да поздрави Дали, както и да обезкуражи всякакви нефтени секретарки, които можеше да се приближат твърде много. Сега, когато тя го обичаше, за Дали всичко щеше да се промени. Така беше решила. Той щеше да започне да играе за нея, точно както беше играл днес, да печели турнири, да печели пари, за да ги издържа. Бяха любовници по-малко от ден и тя осъзнаваше, че идеята Дали да я издържа е малко преждевременна, но не можеше да се сдържи да не мисли за това.

Дали започна да издърпва задния край на голф тениската си от светлосивия панталон.

— Уморен съм, Скийт, и китките ме болят. Ще имаш ли нещо против да оставим разговора за по-късно?

— Ти винаги казваш така. Но нищо не остава за по-късно, защото никога не говориш за това. Продължаваш…

— Престани! — Франческа скочи от леглото и закръжи около Скийт. — Остави го на мира, чуваш ли? Не виждаш ли колко е уморен? Държиш се така, сякаш е загубил проклетия турнир, а той го спечели. Беше великолепен.

— Великолепен, как ли пък не — провлече Скийт. — Това момче не игра и с три четвърти от способностите си и знае това по-добре от всеки друг. Какво ще кажеш да си гледаш грима, госпожице Франческа, и да оставиш на мен да се грижа за Дали? — Той излезе и затръшна вратата.

Франческа се обърна към Дали.

— Защо не го уволниш? Той е непоносим, Дали. Прави всичко толкова трудно за теб.

Той въздъхна и съблече тениската си през главата.

— Зарежи това, Франси.

— Този мъж е нает от теб и въпреки това се държи така, сякаш ти работиш за него. Трябва да сложиш край на това.

Тя го наблюдаваше как отиде до кафявия хартиен плик, който беше донесъл в стаята, и как извади от него пакет от шест бири. Пиеше твърде много, осъзна тя, макар че не му личеше. Беше го виждала и да гълта някакви хапчета, но се съмняваше да са витамини. Щом се появеше подходящ случай, щеше да го убеди да спре и с двете.

Дали взе една кутийка от опаковката и я отвори.

— Да се опитваш да застанеш между мен и Скийт, не е добра идея, Франси.

— Не се опитвам да застана между вас, а само да направя нещата по-лесни за теб.

— Така ли? Е, зарежи тази работа. — Той пресуши бирата на един дъх и се изправи. — Отивам да си взема душ.

Тя не искаше Дали да й се сърди, затова изви устни в неустоимо сексапилна усмивка.

— Имаш ли нужда от малко помощ за по-недостъпните места?

— Уморен съм — отвърна раздразнено той. — Просто ме остави на мира. — Отиде в банята и затвори вратата, но не и преди да зърне болката в очите й.

Съблече дрехите си и си пусна душа докрай. Водата потече върху болящото го рамо. Затвори очи и пъхна главата си под струята, мислейки за страдалческия израз върху лицето й. Трябваше да се досети, че ще започне да си въобразява, че е влюбена в него. Беше точно от типа жени, които не можеха да видят по-дълбоко от красивото му лице. По дяволите, трябваше да запази нещата между тях каквито си бяха, но те спяха в една и съща стая почти от седмица и достъпността й го подлудяваше. Какво друго можеше да очаква от себе си? Освен това, нещо в глупавата история за глигана, която тя разказа онази вечер, му беше подействало.

И въпреки това трябваше да си държи панталона закопчан. Сега тя щеше да се лепне за него като лош късмет, да очаква сърца и цветя, и всякакви други глупости, които той нямаше ни най-малко намерение да й даде. Нямаше начин, не и при положение, че наближаваха Уайнет, не и при положение, че Хелоуин чукаше на вратата, не и когато можеше да се сети за поне една дузина други жени, които харесваше много повече. И все пак, макар че нямаше намерение да й го признава, тя беше една от най-добре изглеждащите жени, които някога беше срещал. Макар да осъзнаваше, че това е грешка, подозираше, че не след дълго отново щяха да се озоват в леглото.

Ти си истинско копеле, нали, Бодин?

Мечката проблесна от тъмните кътчета на съзнанието му с ореол от божествена светлина около главата. Проклетият Мечка.

Ти си загубеняк, друже — прошепна той с познатия си провлечен говор от Средния запад. — Евтин загубеняк. Баща ти знаеше това и ти го знаеш. Идва Хелоуин, в случай че си забравил…

Дали отвъртя крана на студената вода и заглуши останалото.

Но нещата с Франческа не станаха по-лесни и на следващия ден връзката им не се подобри, когато след като преминаха границата между Луизиана и Тексас Дали започна да се оплаква, че чува странни шумове.

— Какво мислиш, че е това? — попита той Скийт. — Проверяваха двигателя преди няма и три седмици. Освен това сякаш идва от задната седалка. Чуваш ли го?

Скийт беше потънал в статия за Ан Маргарет от последното издание на „Пийпъл“ и поклати глава.

— Може би е ауспухът. — Дали погледна през рамо към Франческа. — Чуваш ли нещо там отзад, Франси? Някакъв странен стържещ звук?

— Нищичко не се чува — отвърна бързо Франческа.

Точно в този миг във вътрешността на колата се разнесе силно стъргане. Главата на Скийт подскочи.

— Какво беше това?

Дали изруга.

— Знам какъв е този звук. По дяволите, Франси. Взела си онази грозна разногледа котка, нали?

— Дали, не се разстройвай — помоли тя. — Нямах намерение да я вземам. Тя просто ме последва в колата и не можах да я изхвърля.

— Разбира се, че те е последвала! — извика Дали в огледалото за обратно виждане. — Ти я хранеше, нали? Макар че ти казах да не го правиш, ти хранеше проклетата котка.

Франческа се опита да го накара да разбере.

— Просто… Ребрата й стърчаха и ми беше трудно да ям, когато знаех, че е гладна.

Скийт се изкикоти от пасажерското място и Дали се обърна към него.

— Какво толкова смешно има, по дяволите, можеш ли да ми кажеш?

— Съвсем нищичко — отвърна ухилено Скийт. — Съвсем нищичко.

Дали отби на едно разклонение на магистралата и отвори вратата си. Обърна се назад и се надвеси над облегалката си, за да види котката, която се беше сгушила на пода близо до хладилната чанта.

— Разкарай я веднага от тук, Франси.

— Ще я блъсне кола — запротестира тя, без да е напълно наясно защо тази котка, която не я беше дарила дори с най-малък знак за привързаност, е заслужила защитата й. — Не можем да я оставим на магистралата. Ще я сгазят.

— И светът ще се превърне в едно по-добро място — отвърна Дали.

Франческа го изгледа сърдито. Той се наведе още повече над седалката и помаха към котката. Животното изви гръб, изсъска и заби зъбите си в глезена на Франческа. Тя извика от болка и изкрещя на Дали.

— Виж какво направи! — Издърпа ранения си крак в скута и огледа глезена, а после се скара на котката: — Ти, неблагодарно животно! Надявам се, че ще те хвърли под някой автобус!

Намръщената гримаса на Дали се превърна в усмивка. След миг размисъл той затвори вратата на ривиерата и погледна към Скийт.

— Може би все пак трябва да позволим на Франси да задържи котката. Срамота ще е да разделим една такава двойка.

 

 

За хората, които харесваха малките градчета, Уайнет, Тексас, беше хубаво място за живеене. Сан Антонио и ярките му светлини бяха на по-малко от два часа на югоизток, ако човекът зад волана не обръщаше твърде много внимание на ограничението на скоростта, което бюрократите във Вашингтон бяха измислили, за да възпрепятстват свободното придвижване на свободните граждани на Тексас. От двете страни по улиците на Уайнет растяха дървета рустифина и даряваха сянка, а в парка имаше мраморен фонтан с четири чучура. Жителите бяха твърдоглави фермери, честни колкото всеки тексасец. В общи линии, след като човек се установеше в Уайнет, си оставаше там.

Преди госпожица Сибил Чандлър да я поеме, къщата на Чери стрийт беше просто поредният викториански кошмар. През първата си година тук тя беше боядисала сивите претруфени капаци във великденски нюанси на розово и лавандула и бе окачила на предната веранда папрати във висящи саксии, чието макраме бе изработила сама. Все още недоволна, бе начупила тънките си учителски устни и бе нарисувала с помощта на шаблон редица от бледооранжеви скачащи зайци около рамките на предните прозорци. Когато свърши, подписа работата си с малки, стегнати букви близо до пощенската кутия на вратата. Този ефект я удовлетвори толкова много, че добави и кратка биография на вратата, близо до кутията:

Работа на госпожица Сибил Чандлър

Пенсионирана гимназиална учителка

Председател на Обществената библиотека „Приятели на Уайнет“

Страстен почитател на У. Б. Йейтс

Ъ. Хемингуей и други

Бунтар

И после, понеже помисли, че звучи твърде много като надгробен надпис, се задоволи само с първия ред и покри останалото с още един заек.

И все пак последната дума, която беше написала на вратата, не й излизаше от ума и дори сега я изпълваше с удоволствие. „Бунтар“. Как приятно звучеше и колко великолепно щеше да е тази дума да бъде изписана на надгробната й плоча. Просто името й, датите на раждането и смъртта (последната — далеч в бъдещето, надяваше се тя) и думата „бунтар“.

Докато размишляваше за големите литературни бунтари от миналото, тя знаеше, че не е много вероятно подобна вдъхваща страхопочитание дума да се отнесе към нея. Все пак беше започнала своя бунт само преди дванайсет години, когато на петдесет и една годишна възраст изостави преподавателския пост, който заемаше от трийсет и две години в престижно девическо училище в Бостън, опакова багажа си и се премести в Тексас. Приятелите й се побутваха и цъкаха с език, смятаха, че си е изгубила ума, без да се споменава значителната част от пенсията й. Но госпожица Сибил не послуша нито един, тъй като сковаващата предсказуемост на живота й просто я убиваше.

Смени дрехите си в тоалетната на самолета, летящ от Бостън до Сан Антонио — съблече тежкия вълнен костюм от тънкото си сухо тяло и се освободи от мрежата, която ограничаваше прошарената й коса. Нагласена в първия си чифт сини джинси и памучна туника, тя се върна на мястото си и прекара останалата част от полета да се наслаждава на червените си кожени ботуши до средата на прасеца и да чете Бети Фридан.

Госпожица Сибил беше избрала Уайнет, като затвори очи и забоде показалец в картата на Тексас. Училищното настоятелство я бе избрало, без да я вижда, по нейната биография, доволно, че толкова високо ценен учител кандидатства за работа в малката им гимназия. И все пак, когато тя се появи на първата им среща, облечена в свободно падаща хавайска рокля на цветя, осемсантиметрови сребърни обеци и червените кожени ботуши, директорът реши да я уволни толкова бързо, колкото я беше наел. Но тя го успокои, като го прониза с малките си прями очи и му каза, че няма да допусне никакви кръшкачи в час. След седмица започна да преподава, а три седмици по-късно разкъса настоятелството заради това, че бяха изключили „Спасителят в ръжта“ от списъка за четене.

Дж. Д. Селинджър се появи отново по рафтовете в библиотеката, горните класове повишиха устните си резултати по английски със сто точки спрямо предходната година, а госпожица Сибил Чандлър загуби девствеността си с Би Джей Рандал, който притежаваше магазина за електрически уреди в града и смяташе, че тя е най-чудесната жена на света.

Всичко вървеше добре за госпожица Сибил, докато Би Джей не почина и тя бе принудена да се пенсионира на шейсет и пет години. Бродеше безцелно из къщата с твърде много време на разположение, твърде малко пари и никой, за когото да се грижи. Една късна вечер тя се разходи от жилището си до центъра на града. Там я намери Дали Бодин, седнала на тротоара на „Мейн“ и „Елууд“, насред гръмотевична буря, облечена само по нощница.

Сега госпожица Сибил погледна часовника, докато връщаше слушалката на мястото й, след като бе приключила седмичния си разговор с Холи Грейс. После отнесе месинговата лейка в дневната на викторианската къща на Дали, за да се погрижи за растенията. Само след няколко часа нейните момчета щяха да са си у дома. Прескочи един от мелезите на Дали, остави лейката, настани се на един огрян от слънцето стол и позволи на ума си да се зарее назад през годините към зимата на 1965-а.

Тъкмо беше приключила да проверява работите от поправителния клас по английски върху Юлий Цезар, когато вратата на стаята се отвори и вътре влезе някакъв дългурест младеж, когото не беше виждала досега. Незабавно реши, че е твърде красив за собственото си добро, с наперена походка и дръзко изражение. Той плесна регистрационната си карта на бюрото й и без да чака покана, се отпусна в един празен стол, като опъна дългите си крака през пътеката. Момчетата го огледаха внимателно, момичетата се изкикотиха и изпънаха вратове, за да го видят по-добре. Той се ухили на няколко от тях и огледа неприкрито гърдите им. После се облегна назад и заспа.

Госпожица Сибил изчака удобен момент след биенето на звънеца и го повика до бюрото си. Той застана пред нея с един пръст, забоден в предния джоб на джинсите си и с непоколебимо отегчено изражение. Тя огледа картата с името му, провери възрастта му — почти шестнайсет — и го информира за правилата в класната й стая:

— Не поощрявам закъсненията, дъвченето на дъвка или кръшкането. Ще напишете кратко есе, в което ще се представите. Искам го на бюрото си утре сутрин.

Той я огледа за момент, после извади палеца си от джоба на джинсите.

— Върви на майната си, лейди.

Естествено, това заявление привлече вниманието й, но преди да успее да му отговори, той беше напуснал стаята. Докато се взираше в празната врата, в нея се надигна огромен прилив от вълнение. Беше видяла проблясване на интелект в тези свъсени сини очи. Удивително! Тя незабавно осъзна, че този млад мъж е разяждан не само от дързост. Той беше и бунтар, също като нея!

Точно в деветнайсет и трийсет същата вечер тя почука на предната врата на порутена къща близнак и се представи на мъжа, който беше посочен в регистрационната карта на момчето като негов настойник — зловещ тип, който едва ли имаше трийсет. Обясни затруднението си и мъжът обезсърчително поклати глава.

— Нещата с Дали тръгнаха на зле — обясни й той. — Първите няколко месеца всичко беше наред, но детето има нужда от дом и семейство. Ето защо му казах, че ще се установим в Уайнет, но го отстраниха от училище още първия ден, защото удари учителя по физическо.

Госпожица Сибил подсмръкна.

— Извънредно противен мъж. Далас е направил отличен избор. — Тя чу зад себе си тихи стъпки и бързо добави: — Не че одобрявам насилието, разбира се, макар че мога да си представя, че понякога е доста удовлетворително. — После се обърна и каза на дългурестото твърде красиво момче, застанало прегърбено в рамката на вратата, че е дошла да провери как върви домашната му работа.

— Ами ако ви кажа, че няма да я напиша? — подсмихна се той.

— Мисля си, че настойникът ви ще възрази. — Тя огледа Скийт. — Кажете ми, господин Купър, какво е мнението ви за физическото насилие?

— Никак не ме притеснява — отвърна Скийт.

— Смятате ли, че ще сте в състояние да окажете физически натиск върху Далас, ако не прави каквото му кажа?

— Трудно е да се прецени. Превъзхождам го на килограми, но той мен на височина. А ако е твърде наранен, няма да е в състояние да притисне момчетата в клуба този уикенд. В общи линии, бих казал „не“.

Тя не се отказа.

— Добре тогава, Далас. Моля те да направиш домашното си доброволно. В името на безсмъртната ти душа.

Дали поклати глава и забоде клечка за зъби в устата си.

Госпожица Сибил беше доста разочарована, но прикри чувствата си, като затършува в шарената торба, която беше взела със себе си, и извади от там книга с меки корици.

— Много добре тогава. Наблюдавах визуалния ти контакт с младите дами в класа днес и стигнах до заключението, че всеки толкова очевидно заинтересуван от сексуални активности като теб, трябва да прочете за тях от най-добрите световни писатели. Очаквам смислено съчинение от теб след два дни. — С това тя бутна в ръцете му книгата „Любовникът на лейди Чатърли“ и напусна къщата.

Почти цял месец неуморно обсаждаше малкия апартамент, натрапваше забранени книги на своя бунтовен ученик и тормозеше Скийт да държи изкъсо поводите на момчето.

— Вие не разбирате — изрази най-накрая Скийт объркването си. — Въпреки факта, че никой не го търси, той е беглец, а аз дори не съм негов законен настойник. Аз съм бивш мошеник, когото той намери в тоалетната на една бензиностанция, и всъщност Дали се грижи за мен, а не обратното.

— Въпреки това ти си пълнолетен, а той не е — отвърна му госпожица Сибил.

Постепенно интелигентността на Дали победи враждебността му, макар че по-късно щеше да настоява, че госпожица Сибил просто го е победила с неприличните си книги. Тя го придума да се върне в училище, премести го в подготвителния клас за колежа и го напътстваше във всичко извън голфа. Благодарение на нейните усилия на осемнайсет Дали се дипломира с почести и беше приет в четири колежа.

След като замина за Тексаския университет, й липсваше ужасно, макар че двамата със Скийт бяха направили Уайнет своя база и той идваше да я вижда през ваканциите, когато не играеше голф. Постепенно отговорностите му го отдалечаваха все повече и за по-дълги периоди. Веднъж не се видяха почти цяла година. В замаяното си състояние тя едва го разпозна в нощта, когато я откри да седи насред бурята на тротоара на „Мейн“ и „Елууд“ по нощница.

 

 

Франческа си беше представяла, че Дали живее в модерна кооперация близо до голф игрище, а не в стара викторианска къща с куличка и пищни капаци на прозорците в пастелни тонове. Тя се взря невярващо в прозорците на къщата, докато ривиерата завиваше и се плъзгаше по тясната чакълена алея.

— Това зайци ли са?

— Двеста петдесет и шест — отвърна Скийт. — Петдесет и седем, ако броиш и онзи на предната врата. Виж, Дали, онази дъга на гаража е нова.

— Някой ден ще си счупи глупавия врат, докато се катери по стълбите — изръмжа Дали. После се обърна към Франческа: — Сега се дръж прилично. Сериозен съм, Франси. Без модните ти глупости.

Говореше й така, сякаш беше дете, а не негова любовница, но преди да може да му го върне, задната врата на къщата се отвори и от там се показа странна жена, която се втурна към тях. Дългата й сива опашка се развяваше зад нея, а на златна верижка на врата й подскачаха чифт очила за четене.

— Далас! Скийт! Мили боже!

Дали излезе от колата и притисна дребното й слабо тяло в мечешка прегръдка. После Скийт я прегърна под още възгласи „боже, боже“.

Франческа се появи откъм задната седалка и ги погледна любопитно. Дали беше казал, че майка му е починала, но коя беше тази жена? Баба му? Доколкото знаеше, нямаше други роднини освен жена на име Холи Грейс. Това тя ли беше? Франческа се съмняваше. Беше останала с впечатлението, че Холи Грейс е сестра на Дали. Освен това не можеше да си представи тази ексцентрична възрастна дама да се появи в мотел с някакъв дилър на шевролети от Тулса. Котката се измъкна от колата, с едното си здраво око огледа наоколо презрително и изчезна под задните стъпала.

— А кой е това, Далас? — попита възрастната дама, като се обърна към Франческа. — Моля те, представи ме на приятелката си.

— Това е Франси… Франческа — поправи се Дали. — Старият Фицджералд много би я харесал, госпожице Сибил. Но ако ти причинява неприятности, само ми кажи. — Франческа му хвърли яден поглед, но той не й обърна внимание и продължи с представянето. — Госпожице Сибил Чандлър… Франческа Дей.

В нея се взряха малки кафяви очи и Франческа неочаквано се почувства така, сякаш оглеждаха душата й.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя, като едва се сдържаше да стои на едно място.

Госпожица Сибил засия при звука на акцента й, после протегна ръка за сърдечно здрависване.

— Франческа, ти си англичанка! Каква великолепна изненада. Не обръщай внимание на Далас. Той може да очарова и мъртвец, разбира се, но е пълен негодник. Чела ли си Фицджералд?

Франческа беше гледала филм по „Великият Гетсби“, но подозираше, че това не се брои.

— Опасявам се, че не — отвърна. — Не чета много.

Госпожица Сибил цъкна неодобрително с език.

— Е, скоро ще поправим това. Внесете куфарите вътре, момчета. Далас, дъвка ли дъвчеш?

— Да, госпожо.

— Моля те, махни я заедно с шапката си, преди да влезеш вътре.

Франческа се изкикоти, когато възрастната жена изчезна през задната врата.

Дали изплю дъвката си в хортензиите.

— Само почакай — каза той заканително на Франческа.

Скийт се изкиска.

— Изглежда, за разнообразие, добрата Франси ще поеме малко от жегата вместо нас.

Дали му се усмихна.

— Почти виждам как госпожица Сибил потрива ръце в очакване да я докопа. — Той погледна Франческа. — Сериозна ли беше, като каза, че не си чела Фицджералд?

Франческа започваше да се чувства така, сякаш бе признала серийно убийство.

— Това не е престъпление, Дали.

— Тук е. — Той се изхили злобно. — Хайде да влизаме.

Къщата на Чери стрийт имаше високи тавани, тежки орехови корнизи и светли стаи. Старите дървени подове на места бяха издраскани, няколко пукнатини помрачаваха измазаните стени, а във вътрешната декорация липсваше всякакъв усет за съчетаване. И все пак къщата излъчваше някакъв хаотичен чар. Тапети на ивици бяха залепени до тапети на цветя, а странната смесица от мебели беше оживена от плетени възглавнички и одеяла от многоцветни прежди. Растения, поставени в ръчно изработени керамични саксии, се гушеха в тъмните ъгли, гоблени украсяваха стените, а голф трофеи изскачаха отвсякъде — като подпирачки за врати, подпори за рафтове с книги, притискащи купчини от вестници или просто отразяващи светлината от слънчевите прозорци.

Три дни след пристигането им в Уайнет, Франческа се измъкна от стаята, където я беше настанила госпожица Сибил, и се запромъква през коридора. Под тениската на Дали, която падаше до средата на бедрата й, носеше изумителни копринени черни бикини, появили се чудодейно в малкия куп дрехи, които госпожица Сибил й беше заела, за да допълни гардероба й. Беше ги обула преди половин час, когато чу, че Дали се качва по стълбите и влиза в спалнята си.

След пристигането им едва го виждаше. Сутрин рано отиваше на полигона, от там на голф игрището и после бог знае къде, като я оставяше сама в компанията на госпожица Сибил. Франческа не бе прекарала в къщата и един ден, преди да й връчат екземпляр от „Нежна е нощта“ с приятелския съвет да не се цупи, когато нещата не се развиват според очакванията й. Безразличието на Дали я разстройваше. Той се държеше, сякаш между тях не се беше случило нищо, сякаш не бяха правили любов. Първоначално се опита да не обръща внимание, но сега беше решила, че трябва да започне да се бори за онова, което искаше, а то бе нещо повече от няколко нощи заедно.

Почука тихо с върха на нелакирания си нокът по отсрещната врата, опасявайки се, че госпожица Сибил ще се събуди и ще я чуе. Потръпна при мисълта какво би направила тази неприятна старица, ако разбереше, че Франческа се промъква по коридора до стаята на Дали за извънбрачен секс. Вероятно щеше да я прогони от къщата, крещейки „Блудница!“ с всичка сила. Когато не чу отговор от другата страна на вратата, Франческа почука малко по-силно.

Гласът на Дали прокънтя без предупреждение, като оръдие в нощната тишина.

— Ако си ти, Франси, влизай и спри да вдигаш толкова шум.

Тя се стрелна в стаята, съскайки като изпусната гума.

— Шшшт! Ще те чуе, Дали. Ще разбере, че съм при теб.

Той стоеше напълно облечен и удряше голф топки с пътъра си през килима към празна бирена бутилка.

— Госпожица Сибил е ексцентрична — каза, докато преценяваше линията на удара, — но в никакъв случай не е светица. Мисля, че беше разочарована, когато й казах, че ще спим в отделни стаи.

Франческа също беше разочарована, но нямаше да повдига въпроса сега, когато гордостта й вече беше ужилена.

— Едва те виждам, откакто пристигнахме тук. Мислех си, че може да си още ядосан заради Звяра.

— Звяра?

— Онази проклета котка. — В гласа й се прокрадна следа от раздразнение. — Вчера пак ме ухапа.

Дали се усмихна, но после стана сериозен.

— Всъщност, Франси, помислих си, че може би ще е добре да си държим ръцете далеч един от друг за известно време.

Нещо в нея потръпна.

— Защо? Какво имаш предвид?

Топката чукна стъклото, когато ударът му намери целта си.

— Искам да кажа, че не мисля, че в този момент можеш да понесеш още неприятности в живота си, а трябва да знаеш, че по отношение на жените на мен не може да се разчита. — Той използва стика, за да придърпа друга топка. — Не че се гордея с това, ако ме разбираш, но така стоят нещата. Така че, ако ти се въртят идеи за бунгала, пълни с рози, или за хавлиени кърпи с надпис „Той“ и „Тя“, трябва да се отървеш от тях.

От старата горда Франческа все още се беше запазило достатъчно, че да успее да се изсмее снизходително въпреки буцата в гърлото си.

— Бунгало с рози? Сериозно, Дали, какво изобщо си мислиш? Аз ще се омъжа за Ники, не помниш ли? Това е последната ми забежка, преди да ми надянат оковите за постоянно.

Само дето нямаше да се омъжи за Ники. Миналата вечер се беше обадила отново с надеждата, че той вече се е прибрал и ще може да измоли от него малък заем, така че да не е толкова зависима от Дали по отношение на парите. Обаждането й събуди иконома, който й каза, че господин Гуинуик е на сватбено пътешествие. Франческа бе застинала със слушалката в ръка за известно време, преди да успее да затвори.

Дали вдигна поглед от пода.

— Истината ли ми казваш? Без Той и Тя? Без дългосрочни планове?

— Разбира се, че ти казвам истината.

— Сигурна ли си? Когато ме гледаш така, в изражението ти има нещо странно.

Тя се тръшна в един стол и огледа стаята, сякаш карамелените стени и рафтовете с книги до тавана бяха далеч по-интересни от мъжа пред нея.

— Очарование, скъпи — каза безгрижно, като преметна голия си крак през облегалката на стола и изви стъпало. — Все пак ти си единствен по рода си.

— И нищо повече?

— Боже, Дали. Не искам да те обидя, но не съм от типа жени, които биха се влюбили в беден голф играч от Тексас.

Да, такава съм — помисли си. — Точно такава жена съм.

— Е, имаш право. Да ти кажа, не мога да си представя да се влюбиш в който и да е бедняк.

Тя реши, че е дошло време да спаси малкото останало от гордостта й, така че се изправи и се протегна, разкривайки долния край на копринените си бикини.

— Е, скъпи, мисля да тръгвам, изглежда, ти имаш с какво да се занимаваш.

Той я погледна за минута, сякаш премисляше нещо. После посочи със стика към отсрещния край на стаята.

— Всъщност мисля, че можеш да ми помогнеш. Иди и застани там, ако обичаш.

— Защо?

— Просто го направи. Аз съм мъжът. Ти си жената. Прави каквото кажа.

Франческа направи гримаса, но после се подчини, като се движеше бавно.

— Сега смъкни тази тениска — нареди той.

— Дали!

— Хайде, това е сериозно и нямаме цяла нощ.

Той изобщо не изглеждаше сериозен, така че тя покорно свали тениската, без да бърза, и докато му се разкриваше, през тялото й премина топла вълна.

Дали огледа голите й гърди и черните копринени бикини. После подсвирна с възхищение.

— Истинска красота, мила. Вдъхновяваща гледка. Ще се получи по-добре, отколкото си мислех.

— Какво ще се получи? — попита тя притеснено.

— Нещо, което ние, професионалните голф играчи, правим като упражнение. Ти ще легнеш на килима в поза, която аз избера. Когато си готова, ще смъкнеш бикините си, ще посочиш някоя част от тялото си и аз ще проверя колко близо мога да стигна до нея с един удар. Това е най-доброто упражнение на света за подобряване на концентрацията.

Франческа се усмихна и постави една ръка на голия си хълбок.

— Мога да си представя колко е забавно да си събереш топките, след като свършиш.

— По дяволите, вие, британските жени, сте много умни.

— Твърде умни, за да ти позволим това.

— Опасявах се, че ще го кажеш. — Той подпря стика на един стол и тръгна към нея. — Предполагам, че просто ще трябва да измислим нещо друго, с което да запълним времето си.

— Като например?

Той се протегна и я придърпа в обятията си.

— Не знам. Но мисля усилено.

По-късно, докато лежеше в прегръдките му, замаяна от секса, тя мислеше колко е странно, че една жена, която бе отхвърлила принца на Уелс, се беше влюбила в Дали Бодин. Наклони глава така, че устните й да докоснат голите му гърди, и лекичко го целуна. Точно преди да потъне в сън, тя си каза, че ще го накара да я обикне. Щеше да стане жената, която той искаше да бъде, и после Дали щеше да я обикне толкова, колкото и тя него.

Сънят не идваше и не идваше при Дали — през тази нощ и през следващите две седмици. Можеше да усети как Хелоуин скоростно наближава и лежеше буден, опитваше се да се разсее, като играеше голф в главата си или мислеше за Франческа. За жената, която се беше описала като една от най-изтънчените на света само защото бе обиколила Европа и ядеше охлюви. Но по негово мнение Мис Каприз щеше да е научила дяволски много повече, ако беше прекарала няколко полувремена под трибуните на стадиона в гимназията на Уайнет.

Тя, изглежда, не беше прекарала достатъчно време между завивките, за да се отпусне истински с него, и той можеше да види как се тревожи дали ръцете й са на правилното място или дали се движи по начин, който му харесва. Беше му трудно да се наслаждава на цялата тази всеотдайност, насочена към него.

Знаеше, че тя почти се е самоубедила, че е влюбена в него, но едва ли щяха да са й нужни и двайсет и четири часа в Лондон, за да забрави името му. И все пак трябваше да признае, че когато най-накрая я качеше на самолета, част от него щеше да чувства липсата й въпреки факта, че тя бе упорито създание, което не се отказваше лесно от установените си навици. Не можеше да подмине огледало, без да прекара ден и половина да съзерцава образа си, и оставяше бъркотия навсякъде, откъдето минеше, сякаш очакваше някакви прислужници да вървят след нея и да чистят. Но трябваше да признае, че изглежда полагаше усилия. Изпълняваше поръчките на госпожица Сибил в града и се грижеше за проклетата кривогледа котка, опитваше се да се сближи със Скийт, като му разказваше истории за всички филмови звезди, които бе срещала. Дори започна да чете Дж. Д. Селинджър. Но по-важното беше, че изглежда, най-накрая схвана идеята, че светът не е създаден за нейно удобство.

Едно нещо знаеше със сигурност. Щеше да изпрати на стария Ники дяволски по-добра жена, отколкото той му беше дал.