Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (20)

19

Сградата представляваше нисък бял квадрат от бетон, с четири прашни коли, паркирани отстрани до контейнер за боклук. Зад него имаше заключена с катинар барака, а на петдесетина метра зад нея беше тънкият метален прът на радиоантената, към която Франческа вървеше от почти два часа. Докато Звярът се отправяше да изследва околността, тя уморено изкачи двете стъпала, водещи към водната врата. Стъклената й повърхност беше помътняла от прах и отпечатъци от безброй пръсти. По-голямата част от лявата страна на вратата беше покрита с лепенки, рекламиращи „Търговската камара на Сълфър Сити“, „Юнайтед Уей“ и различни излъчвателни асоциации. Центърът беше зает от златните букви KDSC. Долната част на С-то липсваше, така че всъщност можеше и да е G, но Франческа знаеше, че не е, защото беше видяла С-то на пощенската кутия в началото на алеята.

Макар че можеше да се огледа във вратата, за да проучи външния си вид, тя не си направи труда. Вместо това потърка чело с опакото на дланта си, избута влажните кичури коса, които се бяха залепили за него, и изтупа джинсите си, доколкото можеше. Нямаше какво да направи за кървавите драскотини по ръката си, така че ги пренебрегна. Еуфорията й бе отшумяла, останало бе единствено изтощението и едно ужасно предчувствие.

Бутна вратата и се озова в нещо като приемна, претъпкана с шест разхвърляни бюра, почти толкова часовници, многобройни информационни табла, календари и плакати, закрепени към стените с жълт скоч. От лявата й страна се мъдреше модерен диван на кафяво-жълти ивици с изтърбушена централна част. В стаята имаше само един голям прозорец, който гледаше към студио. В него мъж със слушалки седеше пред микрофон. Гласът му се разнасяше в офиса през високоговорители, но звукът беше намален.

Закръглена червенокоса жена, приличаща на катерица, погледна към Франческа от единственото заето бюро в помещението.

— Мога ли да ви помогна?

Франческа прочисти гърло, погледът й се отмести от полюшващите се златни кръстове, висящи от ушите на жената към полиестерната блуза, и после към черния телефон до ръката й. Едно позвъняване до Уайнет и проблемът й щеше да бъде решен. Щеше да има храна, дрехи и покрив над главата. Но идеята да изтича при Дали за помощ бе изгубила привлекателността си. Въпреки изтощението и страха, нещо в нея завинаги се бе променило на онзи пуст прашен път. Беше й писнало да е просто красиво украшение, което всеки порив на вятъра може да отнесе. За добро или лошо, щеше да поеме контрол над живота си.

— Мога ли да разговарям с шефа ви? — попита тя катерицата.

Говореше предпазливо, опитваше се да звучи компетентно и професионално, а не като човек с мръсно лице и прашни сандали, който няма пукната пара.

Комбинацията от размъкнатия й външен вид и класния й британски акцент очевидно заинтригува жената.

— Аз съм Кейти Каткарт, секретарката. Бихте ли ми казали за какво става въпрос?

Можеше ли секретарката да й помогне? Франческа нямаше представа, но реши, че е по-добре да си има работа с мъжа на върха. Тя запази приятелски, но твърд тон.

— Всъщност е лично.

Жената се поколеба, после се изправи и тръгна към кабинета зад нея. Появи се миг по-късно.

— Стига да не отнеме твърде дълго време, мис Паджет ще ви приеме. Тя е мениджърът на станцията.

Нервността на Франческа се изстреля до космоса. Защо мениджърът на станцията трябваше да е жена? С мъж поне би имала половин шанс. После обаче си напомни, че това е възможност за ново начало — една нова Франческа, която не се опитва да се плъзга през живота, като използва старите трикове на бившето си Аз. Изпъна рамене и влезе в кабинета на мениджъра.

Златна на цвят табелка върху бюрото обявяваше присъствието на КЛЕЪР ПАДЖЕТ, елегантно име за една неелегантна жена. Беше в началото на четиридесетте си години и имаше мъжко лице с квадратна челюст, смекчено донякъде от останките на малко червило. Посивяващата й кестенява коса беше със средна дължина и лоша подстрижка, и макар че не изглеждаше особено поддържана, все пак беше чиста. Държеше цигарата си като мъж, пъхната между показалеца и средния пръст на дясната си ръка, и когато я повдигна до устата си, не толкова вдиша дима, колкото го погълна.

— Какво има? — попита грубо Клеър.

Говореше като професионален говорител, с богат и звучен глас, но без най-малка следа от приветливост. Откъм бюрото долетя слабият глас на мъжа в студиото, който четеше местните новини.

Макар че не беше поканена, Франческа се настани в единствения стол с облегалка в стаята, като реши на секундата, че Клеър Паджет не изглеждаше като човек, който би уважавал някой лесен противник. После се представи.

— Съжалявам, че идвам без уговорка, но искам да попитам за възможност за работа. — Гласът й звучеше нерешителен, вместо твърд. Какво се беше случило с цялата арогантност, която носеше със себе си като облак от парфюм?

След кратък оглед на външния й вид Клеър Паджет насочи обратно вниманието си към книжата пред себе си.

— Няма работа.

Франческа не беше и очаквала друго, но все пак се чувстваше така, сякаш й бяха изкарали въздуха. Помисли си за прашния път, който се извиваше към тънкия тексаски хоризонт. Езикът й беше сух и отекъл.

— Абсолютно сигурна ли сте? Готова съм да работя всичко.

Паджет засмука още дим и потупа с химикалката по най-горния лист хартия.

— Какъв опит имате?

Франческа започна да мисли трескаво.

— Била съм актриса. Имам много опит в ъъъ… модата.

— Това не ви квалифицира за работа в радиостанция. Дори и долнопробна като тази. — Клеър Паджет почука с химикалката си малко по-силно.

Франческа си пое дълбоко въздух и се приготви да скочи в твърде дълбока вода за човек, неумеещ да плува.

— Така е, госпожице Паджет, нямам никакъв опит в радиото. Но мога да работя здраво и имам желание да се уча. — Да работи здраво? Не беше работила никога през живота си.

Във всеки случай Клеър не беше впечатлена. Тя вдигна поглед и огледа Франческа с открита враждебност.

— Бях изритана от телевизията в Чикаго заради такава като теб — сладка малка мажоретка, която не знаеше да брои до три. — Шефката се облегна в стола си, присвила разочаровано очи. — Наричаме жените като теб Туинки — малки пухкави топки, които не знаят абсолютно нищо за радиопредаванията, но си мислят, че е много вълнуващо да правят кариера в радиото.

Шест месеца по-рано Франческа би изхвърчала оскърбена от кабинета, но сега стисна здраво ръце в скута си и повдигна брадичка малко по-високо.

— Готова съм да върша всичко, госпожице Паджет — да вдигам телефона, да изпълнявам поръчки… — Тя не можеше да обясни на тази жена, че не я привличаше кариерата в радиото. Ако в тази сграда се помещаваше фабрика за естествен тор, пак щеше да иска работа.

— Единствената работа, която мога да предложа, е като чистачка и момче за всичко.

— Приемам! — Мили боже, чистачка.

— Не смятам, че си подходяща за нея.

Франческа пренебрегна сарказма в гласа й.

— О, напротив, подходяща съм. Аз съм чудесна чистачка.

Отново привлече вниманието на Клеър Паджет, но този път жената изглеждаше развеселена.

— Всъщност исках някоя мексиканка. Имаш ли американско гражданство?

Франческа поклати глава.

— А зелена карта?

Тя отново поклати глава. Нямаше и смътна представа какво е „зелена карта“, но беше абсолютно сигурна, че няма, и отказваше да започне новия си живот с лъжа. Може би откровеността щеше да впечатли Клеър.

— Нямам дори паспорт. Откраднаха ми го на пътя преди няколко часа.

— Колко жалко. — Клеър Паджет не направи и минимално усилие да скрие колко се наслаждава на ситуацията. Напомняше на Франческа за котка с безпомощно птиче в устата. Очевидно, въпреки окаяния си вид, тя щеше да плаща за всички унижения, които Паджет е претърпяла през годините благодарение на красивите жени. — В такъв случай ще те назнача за шейсет и пет долара седмично. Ще почиваш всяка втора събота. През останалото време ще работиш тук от изгрев до залез-слънце, докато излъчваме. Ще ти плащаме в брой. Всеки ден тук пристигат стотици мексиканци, така че още първия път, в който се издъниш, изхвърчаш.

Надниците на тази жена бяха робски. Това беше работа за нелегални чужденци, които нямаха избор.

— Добре — каза Франческа, защото нямаше избор.

Клеър Паджет се усмихна мрачно и я поведе към секретарката.

— Прясно месо, Кейти. Дай й парцал и й покажи тоалетната.

Клеър изчезна, а Кейти погледна Франческа със съжаление.

— Никой не я е чистил от седмици. Доста е зле.

Франческа преглътна.

— Няма проблем.

Разбира се, проблем имаше. Тя застана пред килера към малката кухня в станцията и се загледа в рафта, отрупан с почистващи препарати, за никой от които нямаше и най-малка представа за какво служи. Знаеше да играе бакара и познаваше шеф готвачите на най-известните световни ресторанти, но нямаше и най-бегла идея как да изчисти една тоалетна. Прочете етикетите възможно най-бързо и половин час по-късно Клеър Паджет я откри на колене да изсипва син почистващ препарат на прах върху чинията на зловещо изцапаната тоалетна.

— Като търкаш пода, не забравяй и ъглите, Франческа. Мразя небрежната работа.

Франческа стисна зъби и кимна. Стомахът й се бунтуваше, докато се подготвяше да атакува мръсотията по чинията. Мислите й неволно се върнаха към Хеда, старата й икономка. Хеда с навитите чорапи и болния гръб, която прекарваше живота си на колене, за да чисти след Клоуи и Франческа.

Клеър си дръпна от цигарата и после я хвърли нарочно до крака й.

— По-добре се разбързай, маце. Приготвяме се да затваряме за днес.

Франческа чу злобното подхилкване, когато жената се отдалечи.

Малко по-късно говорителят, който беше в ефир, когато Франческа пристигна, мушна глава в тоалетната и каза, че ще заключва. Сърцето й подскочи. Нямаше къде да отиде, нямаше къде да спи.

— Всички ли си тръгнаха?

Той кимна и я огледа, и очевидно хареса видяното.

— Трябва ли ти превоз до града?

Франческа се изправи и отметна косата от очите си, опитвайки се да изглежда естествено.

— Не. Ще ме вземат. — Наклони глава към мръсотията, а решението й да не започва новия си живот с лъжи се изпари. — Госпожица Паджет ми нареди да свърша с това, преди да си тръгна. Каза, че аз мога да заключа. — Твърде безцеремонно ли звучеше? Какво щеше да прави, ако той не се съгласеше?

— Както решиш. — Той й се усмихна приятелски.

Франческа въздъхна с облекчение, когато чу предната врата да се затваря няколко минути по-късно.

Франческа прекара нощта на дивана заедно със Звяра, свит до корема й. И двете бяха хапнали сандвичи, които тя направи от стария хляб и фъстъченото масло, които откри в кухнята. Беше изтощена до мозъка на костите си, но не можеше да заспи. Вместо това лежеше с отворени очи, козината на Звяра се разделяше между пръстите й, и мислеше за това, колко много препятствия имаше пред себе си.

На следващата сутрин се събуди преди пет и веднага повърна в тоалетната, която бе изчистила с толкова болезнени усилия предната вечер. През останалата част от деня се опитваше да си внуши, че това е само реакция на фъстъченото масло.

 

 

— Франческа! По дяволите, къде е тя? — Клеър излетя от кабинета си, докато Франческа забързано излезе от нюзрума, където тъкмо бе предала пакет следобедни вестници.

— Тук съм, Клеър — каза уморено. — Какъв е проблемът?

Бяха изминали шест седмици от началото на работата й за KDSC и отношенията й с шефката на станцията не се бяха подобрили. Според слуховете, които бе дочула от членовете на малкия състав, радиокариерата на Клеър бе започнала по време, когато в тази сфера се допускали малко жени. Мениджърите я наемали заради интелигентността и агресивността й, а после я уволнявали по същата причина. Най-накрая се бе прехвърлила в телевизията, където бе водила горчиви битки за правото си да прави сериозни репортажи вместо леките истории, които се смятаха подходящи за жените.

По ирония на съдбата стана жертва на равноправието между половете. В началото на 70-те години, когато работодателите бяха принуждавани да наемат жени, те избягваха калените в битки ветерани като Клеър, с нейния остър език и циничен поглед, и предпочитаха по-нови, свежи лица, идващи направо от колежанските кампуси. Красиви, отстъпчиви момичета с дипломи в масовите комуникации. Жените като Клеър трябваше да се задоволят с останките — длъжности, за които бяха свръхквалифицирани, като да управляват затънтени радиостанции. В резултат на това те пушеха твърде много, насъбираха в себе си горчивина и стъжняваха живота на всяка жена, за която подозираха, че разчита единствено на красивото си лице.

— Току-що ми звънна оня глупак от банката в Сълфър Сити — извика тя на Франческа. — Иска коледната реклама още днес вместо утре. — Клеър посочи към кутия с камбановидни украси за дърво с името на радиостанцията, отпечатано от едната страна, и името на банката от другата. — Отивай там веднага и гледай да не ти отнеме целия ден, както предния път.

Франческа се въздържа да изтъкне, че и предния път нямаше да й отнеме толкова време, ако другите служители на станцията не й бяха възложили допълнителни задачи — като се започнеше от доставянето на закъснели сметки за ефирно време до слагането на нова водна помпа в очукания додж на радиото. Смъкна от закачалката черното непромокаемо яке, което беше купила за пет долара, и после грабна ключовете за доджа от купата до прозореца на студиото, където Тони Марч, следобедният диджей, представяше плоча. Макар да не беше в KDSC от отдавна, всички знаеха, че скоро ще напусне. Имаше хубав глас и приятно излъчване. За говорители като Тони мизерна радиостанция като KDSC беше просто стъпало към по-добри възможности. Франческа вече бе установила, че единствените, които се задържаха за дълго, бяха хората като нея, които нямаха друг избор.

Колата запали само след три опита, което беше почти рекорд. Даде на заден и излезе от паркинга. Погледна в огледалото и видя бледа кожа, тъмна коса, хваната на врата с гумено ластиче, и зачервен нос от последната серия настинки. Якето й беше твърде голямо и нямаше нито пари, нито енергия да подобри външния си вид. Поне не се налагаше да отблъсква интереса на колегите си.

През изминалите шест седмици имаше някои успехи, но и много катастрофи. Една от най-лошите се случи точно преди Деня на благодарността, когато Клеър откри, че спи на дивана, и й крещя пред всички, докато бузите на Франческа не пламнаха от унижение. Сега тя и Звярът живееха в стая с кухня над един гараж в Сълфър Сити. Беше проветриво и лошо обзаведено място, с двойно легло на буци, но наемът бе нисък и тя можеше да го плаща седмично, така че се опитваше да изпитва благодарност за всеки грозен сантиметър от него. Беше спечелила и правото да използва служебната кола, макар че Клеър я караше да плаща за бензина, дори когато я вземаше друг. Водеше изтощително, първично съществуване, без възможност за осигуряване на финансови запаси, без възможност за задоволяване на лични потребности и без абсолютно никаква възможност за нежелана бременност.

Стисна здраво волана. Като оцеляваше почти без никакви разходи, тя бе успяла да спести сто и петдесетте долара, които клиниката за аборти в Сан Антонио изискваше, за да се отърве от бебето на Дали Бодин. Отказа да си позволи да мисли за последствията от решението си, просто беше твърде бедна и твърде отчаяна, за да обмисля моралната страна на въпроса. След часа при лекаря в събота щеше да избегне още една катастрофа. Това беше цялото обмисляне, което си позволи.

 

 

Изпълни задачите си за малко повече от час и се върна в станцията, където Клеър й се разкрещя, че е тръгнала, преди да почисти прозореца й.

Следващата събота Франческа стана призори и шофира два часа до Сан Антонио. Чакалнята на клиниката за аборти беше оскъдно мебелирана, но чиста. Седна на един пластмасов стол, хванала здраво с две ръце черната платнена торба и стиснала крака, сякаш несъзнателно се опитваше да предпази малкото късче протоплазма, което скоро щеше да бъде откъснато от тялото й. В помещението имаше три други жени, две от които мексиканки и една износена блондинка с акне и безнадеждни очи. Всички бяха бедни.

Жена на средна възраст, която приличаше на испанка, облечена с тясна бяла блуза и тъмна пола, се появи на вратата и извика името й.

— Франческа, аз съм госпожа Гарсия — каза тя с лек акцент. — Бихте ли дошли с мен, моля?

Франческа я последва безчувствено в малък кабинет, облицован с фалшив махагон. Госпожа Гарсия седна зад бюрото си и покани Франческа да се настани в друг пластмасов стол с различен цвят от този в чакалнята.

Жената беше приветлива и прегледа експедитивно документа, който Франческа трябваше да подпише. После обясни процедурата, която се извършваше в една от хирургическите зали по коридора.

Франческа хапеше вътрешността на устната си и се опитваше да не слуша много внимателно. Госпожа Гарсия говореше бавно и спокойно, винаги използваше думи като „тъкан“ и никога „зародиш“. Франческа почувства смътна благодарност. Откакто беше осъзнала, че е бременна, отказваше да персонифицира нежелания посетител, заселен в утробата й. Отказваше да го свърже в ума си с онази нощ в блатото в Луизиана. Животът й беше напълно окастрен и в него нямаше място за чувства, нямаше място за изграждане на фалшиви романтични образи на дундести розови бузки и мека къдрава коса, нямаше желание да използва думата „бебе“ дори в мислите си. Госпожа Гарсия започна да говори за „вакуум аспирация“ и в мислите на Франческа изникна старата прахосмукачка, с която чистеше станцията всяка вечер.

— Имате ли въпроси?

Тя поклати глава. Лицата на трите тъжни жени в чакалнята сякаш се бяха запечатали в ума й — жени без бъдеще, без надежда.

Госпожа Гарсия плъзна една брошура през металното бюро.

— Тук има информация за противозачатъчните средства, която трябва да прочетете, преди отново да имате полов контакт.

Отново? Споменът за жарките целувки на Дали я заля, но интимните ласки, които някога бяха разпалвали сетивата й, сякаш се бяха случили с някой друг. Не можеше да си представи някога отново да се чувства толкова хубаво.

— Не мога да задържа тази… тази тъкан — каза тя рязко, прекъсвайки жената по средата на изречението и докато й подаваше изображение на женската репродуктивна система.

Госпожа Гарсия спря да говори и наклони главата си, за да слуша, очевидно свикнала да чува лични истории.

Франческа знаеше, че няма нужда да оправдава действията си, но не можеше да спре потока от думи.

— Не виждате ли, че е невъзможно? — Юмруците й се свиха в скута й. — Аз не съм ужасна личност. Не съм безчувствена. Но едва мога да се грижа за себе си и за една котка.

Жената я погледна съчувствено.

— Разбира се, че не си безчувствена, Франческа. Това е твоето тяло и само ти можеш да решиш кое е най-добро за теб.

— Взех решение — отвърна тя с гневен глас, сякаш жената спореше с нея. — Нямам съпруг и пари. Работата ми виси на косъм, шефката ми ме мрази. Дори не мога да си плащам здравни осигуровки.

— Разбирам, трудно е…

— Не разбирате! — Франческа се наведе напред със сухи и ядни очи, всяка дума излизаше като изстреляна с пистолет. — През целия си живот съм живяла на гърба на други хора, но стига толкова. Ще направя нещо със себе си!

— Мисля, че амбициите ти са достойни за възхищение. Очевидно си компетентна млада…

Франческа отново отблъсна съчувствието на госпожа Гарсия, опитвайки се да й обясни, опитвайки се да обясни на себе си какво я беше довело в тази клиника от червени тухли в най-бедната част на Сан Антонио. Кабинетът беше топъл, но тя обви ръце около себе си, сякаш й беше студено.

— Виждали ли сте някога онези картинки, които се изработват върху черно кадифе, с малки гвоздейчета и ширити в различни цветове — на мостове и пеперуди, такива неща? — Госпожа Гарсия кимна. Франческа се взря във фалшивите махагонови панели, без да ги вижда. — Една от тези ужасни картинки виси закачена на стената точно над леглото ми, една ужасна розово-оранжева картинка на китара.

— Не разбирам…

— Как може някой да роди бебе, когато живее на място с подобна украса? Каква майка би изложила умишлено едно малко беззащитно бебе на нещо толкова грозно?

Бебе. Беше казала думата. Беше я казала два пъти. Болезнена стена от сълзи напираше под клепачите й, но тя отказа да ги пролее. През изминалите години беше изплакала достатъчно разглезени сълзи за цял един живот и повече нямаше да плаче.

— Знаете ли, Франческа, един аборт не е краят на света. В бъдеще обстоятелствата за вас може да са различни, моментът да е по-удобен…

Последните й думи сякаш увиснаха във въздуха. Франческа се отпусна на стола си, целият й гняв се беше изпарил. До това ли се свеждаше човешкият живот, чудеше се тя, до въпрос на удобство? За нея беше неудобно да има бебе сега, така че просто се отърваваше от него. Погледна към госпожа Гарсия.

— Приятелите ми в Лондон планираха абортите си така, че да не попречат на баловете и партитата им.

За първи път госпожа Гарсия настръхна.

— Жените, които идват тук, не се тревожат за това, че ще пропуснат някое парти, Франческа. Те са петнайсетгодишни или вече имат твърде много деца и нямат съпрузи. Те са жени без работа и без никаква надежда да си намерят такава.

Но тя не беше като тях, каза си Франческа. Тя вече не беше безпомощна и разбита. Последните няколко месеца бяха доказали това. Беше търкала тоалетни, търпеше грубости, хранеше се и живееше с почти нищо. Повечето хора щяха да се пречупят, но не и тя. Тя бе оцеляла.

Това беше нова, мъчителна картина на самата нея. Седна по-изправена в стола, а юмруците й постепенно се отпуснаха.

Госпожа Гарсия каза колебливо:

— В момента животът ви изглежда доста несигурен.

Франческа помисли за Клеър, за грозната си стая над гаража, за китарата, за нежеланието си да се обади на Дали за помощ, макар отчаяно да се нуждаеше от нея.

— Несигурен е — съгласи се тя.

Наведе се, взе торбата си, после се изправи. Импулсивната оптимистична част от нея, за която смяташе, че е умряла преди месеци, изглежда, беше станала господар на краката й, изглежда, я тласкаше да направи нещо, което можеше да предизвика само катастрофа, нещо нелогично, глупаво…

Нещо чудесно.

— Мога ли да получа парите си обратно, госпожо Гарсия? Удръжте каквото е необходимо за отделеното ви време днес.

Госпожа Гарсия изглеждаше обезпокоена.

— Сигурна ли си в решението си, Франческа? Вече си в десетата седмица. Не ти остава много време за безопасен аборт. Абсолютно сигурна ли си?

Франческа никога не се беше чувствала по-несигурна в живота си, но кимна.

Когато излезе от клиниката, се затича и после заподскача през последните няколко метра до доджа. Устата й бе извита в усмивка. От всички глупави неща, които бе правила през живота си, това беше най-глупавото. Усмивката й стана по-широка. Дали беше абсолютно прав за нея — нямаше и грам здрав разум. Беше по-бедна от църковна мишка, без професия и всяка минута живееше на ръба на катастрофата. Но точно сега, точно в този момент нищо нямаше значение, защото някои работи в живота бяха по-важни от здравия разум.

Франческа Серитела Дей беше загубила по-голямата част от достойнството си и цялата си гордост. Но нямаше да загуби бебето си.