Метаданни
Данни
- Серия
- Уайнет, Тексас (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fancy Pants, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Иванова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Сюзън Елизабет Филипс
Заглавие: Мис Каприз
Преводач: Милена Иванова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 08.12.2015
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-137-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1949
История
- — Добавяне
16
Съдейки по вниманието, което получаваше, Франческа сигурно беше невидима. Стоеше изтръпнала до вратата, докато жената от Манхатън примамваше Холи Грейс, говореше за ексклузивни договори и за графици, за серия от снимки, които й били направени, когато се появила на някакво благотворително събитие в Лос Анджелис, докато излизала с известен футболист.
— Но аз продавам спортни стоки — възкликна по едно време Холи Грейс. — Или поне го правех, докато преди няколко седмици не се забърках в един малък трудов скандал и демонстративно напуснах. Вие, изглежда, не разбирате, че не съм модел.
— Ще бъдеш, когато приключа с теб — настоя жената. — Просто ми обещай, че няма да изчезнеш отново, без да оставиш телефонен номер. От сега нататък винаги казвай на агента си къде отиваш.
— Нямам агент.
— Ще оправим и това.
Франческа осъзна, че за нея няма да има вълшебници. Никой нямаше да се погрижи за нея. Нямаше никакви магически договори, които да я спасят в последния момент. Зърна отражението си в огледалото, което госпожица Сибил бе обточила с раковини. Косата й беше разрошена, лицето й бе издрано и насинено. Погледна надолу и видя мръсотията и засъхналата кръв по ръцете си. Как изобщо си беше помислила, че ще може да живее само със силата на красотата си? Сравнена с Холи Грейс и Дали, беше втора класа. Клоуи грешеше. Да изглеждаш хубава, не беше достатъчно — винаги имаше някой по-хубав от теб.
Тя се извърна и мълчаливо излезе.
Измина почти час, преди Наоми Танака да си тръгне, а Холи Грейс да се върне в спалнята на Дали. Изглежда, колата под наем на Наоми беше изчезнала, докато тя бе вътре в къщата, и се наложи госпожица Сибил да я закара до единствения хотел в Уайнет. Наоми бе дала време на Холи Грейс до следващия ден да прегледа договора и да се консултира с адвокат. Не че Холи Грейс имаше съмнения да подпише. Сумата, която предлагаха, беше зашеметяваща — сто хиляди долара само за да се поврътва пред камерите и да се здрависва с клиентите по парфюмерийните щандове в магазините. Спомни си дните в Брайн, Тексас, когато живееше с Дали в студентско общежитие и се опитваше да изкара достатъчно пари за храна.
Все още облечена в синята тениска на Дали и с по една чаша кафе във всяка ръка, тя затвори вратата на спалнята му с бедро. Леглото изглеждаше като военна зона с разхвърляните завивки, омотани около хълбоците му. Дори заспал, Дали, изглежда, не можеше да намери покой. Тя постави едната чаша на нощното шкафче и отпи от своята.
Дръзкото момиче. Звучеше точно като за нея. Дори моментът бе подходящ. Беше уморена да се бори с момчетата от бранша, уморена да се налага да работи два пъти повече от всеки друг, за да постигне същото. Беше готова за нов старт в живота, за шанс да изкарва много пари. Отдавна беше решила, че когато такава възможност почука на вратата й, тя ще е там, за да отвори.
С кафето в ръка, седна в стария стол и постави крак върху голото коляно на другия. Тъничката златна гривна около глезена й улови слънчевите лъчи и пръсна трепкащо дъговидно отражение по тавана над главата й. В ума й проблясваха различни образи — дизайнерски дрехи, кожени палта, прочути нюйоркски ресторанти. След всичката работа, след всичките години на блъскане в каменни стени шансът на живота й най-сетне бе кацнал на рамото й.
Обви топлата чаша с ръка и погледна към Дали. Хората, които знаеха, че пътищата им се бяха разделили, винаги питаха защо не се разведат. Не можеха да разберат, че на Холи Грейс и Дали все още им харесваше да са женени. Те бяха семейство.
Погледът й се плъзна по твърдата извивка на прасеца му, чиято гледка някога предизвикваше силно желание у нея. Кога бяха правили любов за последно? Не можеше да си спомни. Всичко, което знаеше, бе, че в мига, в който двамата скачаха в леглото, старите им проблеми се връщаха. Холи Грейс беше отново безпомощно младо момиче, нуждаещо се от закрила, а Дали беше съпруг тийнейджър, който отчаяно се опитваше да поддържа семейство, докато провалът тегнеше над него като тъмен облак. Сега, когато стояха далеч един от друг, с облекчение се бяха отървали от онези свои стари роли. Най-накрая бяха решили, че любовници имаше колкото щеш, но най-добър приятел се намираше трудно.
Дали простена и се обърна по корем. Тя го остави на спокойствие още няколко минути, докато той заравяше лице във възглавниците и протягаше краката си. Накрая се изправи и седна на ръба на леглото. Остави чашата си и му подаде неговата.
— Донесох ти малко кафе. Изпий го и ти гарантирам, че ще се почувстваш почти като човек към края на седмицата.
Дали се отпусна на възглавниците, подпрени на таблата, и с полуотворени очи повдигна ръка. Тя му връчи чашата, после отметна един кичур руса коса, паднала над челото му. Дори с разрошена коса и набола брада успяваше да изглежда великолепен. Докато живееха заедно, сутрешният му вид обикновено я разгневяваше. Когато тя се събуждаше, изглеждаше като божия гняв, а той — като филмова звезда. Той все й повтаряше, че е най-хубава сутрин, но тя така и не му повярва. Дали не беше обективен по отношение на нея. Той я смяташе за най-красивата жена на света, без значение колко зле изглежда.
— Виждала ли си Франси тази сутрин? — промърмори той.
— Преди малко я видях за около три секунди в дневната, после избяга. Дали, не че критикувам вкуса ти към жените, но тя ми изглежда малко вятърничава. — Холи Грейс се облегна на възглавниците и сви колене, като се изкикоти при спомена за сцената на паркинга на „Роустабаут“. — Тя наистина те нападна снощи, нали? Възхищавам й се за това. Единствената друга жена, която се е изправяла срещу теб, съм аз.
Той обърна глава и я изгледа.
— Така ли? Е, това не е единственото общо нещо между вас. И двете говорите твърде много сутрин.
Холи Грейс не обърна внимание на лошото му настроение. Дали винаги беше нацупен, когато се събудеше, но тя обичаше да говори сутрин. Понякога можеше да изтръгне някое интересно парченце информация от него, ако го обработваше, преди да се е разсънил напълно.
— Трябва да ти кажа, че според мен тя е най-интересното същество, което си прибирал от улицата, от доста време насам. Дори е по-забавна от онова джудже клоун, което пътуваше с родеото. Скийт ми каза как е потрошила стаята ти в Ню Орлиънс. Как ми се ще да го бях видяла. — Тя подпря лакът на възглавницата до главата му и легна на една страна. — От чисто любопитство, защо не си й казал за мен?
Дали изгледа за момент Холи Грейс над ръба на чашата си, а после я отдалечи от устните си, без да отпие.
— Не ставай смешна. Тя знае за теб. През цялото време говорех за теб пред нея.
— Това ми каза и Скийт, но се чудя дали в някой от тези разговори случайно сте употребили и думата „съпруга“?
— Разбира се, че съм. Или поне Скийт. — Той прокара пръсти през косата си. — Не знам… някой със сигурност я е споменал. Може би госпожица Сибил.
— Съжалявам, скъпи, но на мен ми изглеждаше, че тя чува лошите новини за първи път.
Дали нетърпеливо остави чашата си.
— По дяволите, какво значение има? Франси е твърде влюбена в себе си, за да я е грижа за някой друг. Доколкото зависи от мен, тя е минало.
Холи Грейс не беше изненадана. Битката на паркинга предишната вечер изглеждаше като окончателна раздяла… освен ако участниците в нея не се обичаха отчаяно, също както бе между нея и Дали навремето.
Той отметна рязко завивките и стана от леглото, облечен само в бял памучен слип. Холи Грейс си позволи да се наслади на стегнатите мускули по раменете му и на силните му бедра. Зачуди се как на мъжете им бе хрумнало, че жените не обичат да гледат мъжки тела. Вероятно това го бе измислил някой дървен философ с докторска титла, двойна гуша и шкембе.
Дали се извърна и видя, че го наблюдава. Намръщи се, макар Холи Грейс да подозираше, че вероятно се наслаждава.
— Трябва да открия Скийт и да се уверя, че й е дал достатъчно пари за самолетен билет. Ако продължи да се мотае наоколо, ще се забърка в повече неприятности, отколкото може да понесе.
Холи Грейс го погледна по-внимателно и изпита необичаен пристъп на ревност. Отдавна не беше възразявала срещу аферите на Дали с други жени, особено след като и тя получаваше своя дял от красивите мъже. Но не й харесваше представата той да се грижи твърде много за жена, която не е получила одобрението й, което показваше точно колко тесногръда християнка е.
— Ти наистина я харесваш, нали?
— Ставаше — отвърна той уклончиво.
Холи Грейс искаше да разбере повече, например колко добра е била в леглото Мис Каприз, след като Дали вече бе имал най-доброто. Но знаеше, че той ще я нарече лицемерка, така че за момента възпря любопитството си. Освен това сега той вече бе напълно буден и можеше да му каже наистина важните новини. Седна със скръстени крака в средата на леглото и го осведоми за събитията от сутринта.
Той реагира точно така, както беше очаквала.
Тя му отвърна да върви по дяволите.
Той каза, че се радва за работата, но отношението й го притеснява.
— Отношението ми си е моя работа — тросна му се тя.
— Някой ден ще научиш, че щастието не се купува с пари, Холи Грейс. Нужно е нещо повече.
— Откога стана експерт по щастието? Би трябвало да е очевидно за всеки, който не е полуидиот, че да си богат е по-добре, отколкото да си беден, и че само защото ти си решил да се проваляш цял живот, не значи, че и аз трябва да го правя.
Продължиха да се дразнят в този дух още известно време, после прекараха няколко минути, крачейки мълчаливо из спалнята. Дали позвъни на Скийт. Холи Грейс влезе банята и се облече. Някога щяха да нарушат каменното си мълчание с гневно любене, опитвайки се неуспешно да използват телата си, за да разрешат проблемите, с които умовете им не можеха да се справят. Но сега не се докоснаха и постепенно гневът им се изпари. В крайна сметка слязоха долу заедно и си поделиха останалото кафе.
Мъжът зад волана на кадилака уплаши Франческа, макар че беше красив по някакъв плашещ начин. Имаше къдрава черна коса, набито тяло и тъмни гневни очи, които се стрелкаха нервно към огледалото за обратно виждане. Тя изпита неприятното усещане, че е виждала това лице и преди, но не можеше да си спомни къде. Защо не беше спряла да помисли, когато й предложи да я закара, вместо да скача веднага в колата? Като истинска глупачка, едва го беше погледнала и просто се качи. Когато го попита какво прави пред къщата на Дали, той беше отвърнал, че е шофьор, но услугите му вече не са нужни.
Опита се да махне котката от краката си, но тя не се съгласи и Франческа се предаде. Мъжът я изгледа през облак цигарен дим и после отново хвърли поглед в огледалото. Неговата нервност я тревожеше. Държеше се като беглец. Тя потрепери. Може би не беше шофьор. Може би колата беше открадната. Ако беше оставила Скийт да я закара до летището в Сан Антонио, това нямаше да се случи. Още веднъж бе направила грешен избор. Дали бе прав всеки път когато й казваше, че няма и капка здрав разум.
Дали… Тя прехапа устни и придърпа козметичната чанта до бедрото си. Докато седеше безчувствена в кухнята, госпожица Сибил се бе качила горе да й събере нещата. После й подаде плик с достатъчно пари да си купи самолетен билет до Лондон заедно с допълнителна сума, за да изкара известно време. Франческа се бе взирала в плика, знаейки, че не може да го вземе, не сега, когато бе започнала да мисли за неща като гордост и самоуважение. Ако вземеше плика, щеше да е просто курва, на която плащат за предоставените услуги. Ако не го вземеше…
Беше взела плика и почувства как нещо ярко и невинно вътре в нея умира завинаги. Не можеше да погледне госпожица Сибил в очите, докато пъхаше парите в куфара си. Ключалката бе щракнала и стомахът й се разбунтува. Мили боже, ами ако наистина беше бременна? Само със силно преглъщане се бе въздържала да не върне сандвича, който госпожица Сибил я бе насилила да изяде. Гласът на възрастната жена беше по-мил от обикновено, когато й каза, че Скийт ще я закара до летището.
Франческа бе поклатила глава и обяви с най-високомерния си глас, че вече има план. После, преди да успее да се унижи още повече, като се увеси на врата на госпожица Сибил и я замоли да й каже какво да прави, грабна багажа си и избяга през вратата.
Кадилакът подскочи на пътя, захвърли я на една страна и тогава тя забеляза, че са слезли от магистралата. Взря се в неравния неасфалтиран път, който се виеше като прашна панделка през плоския мрачен пейзаж. Бяха отминали хълмистия терен преди известно време. Не трябваше ли вече да се приближават до Сан Антонио? Възелът в стомаха й се затегна. Кадилакът подскочи отново, котката се размърда върху краката й и вдигна поглед към нея с яростен блясък в очите, сякаш Франческа беше лично отговорна за друсането. След още няколко мили тя попита:
— Сигурен ли сте, че това е правилният път? Не ми изглежда често използван.
Мъжът си запали нова цигара от фаса на предишната, после грабна картата, която лежеше на седалката между тях.
Франческа беше помъдряла за последния един месец и огледа сенките, хвърляни от редките кактуси.
— Запад! — възкликна тя след малко. — Движим се на запад. Това не е пътят към Сан Антонио.
— Това е пряк път — каза мъжът и хвърли картата.
Франческа почувства как гърлото й се стяга. Изнасилване… убийство… избягал престъпник и обезобразено женско тяло, захвърлено край пътя. Не можеше да понесе повече. Сърцето й беше разбито, бе изтощена и нямаше никакви останали сили, за да се справи с поредната катастрофа. Безрезултатно потърси на хоризонта друга кола. Всичко, което виждаше, беше тъничка радиоантена на километри разстояние.
— Искам да ме пуснете да сляза — каза тя, като се опита да звучи нормално, сякаш изобщо не й бе минало през ума че може да бъде убита на някакъв изоставен път от полудял беглец.
— Не мога да го направя — отвърна той. И после я погледна с твърди и черни като мрамор очи. — Просто остани с мен, докато се приближим до мексиканската граница и после ще те пусна.
Ужасът, подобно на коварна змия, се промъкна в тялото й и се настани на топка в стомаха й.
Мъжът си дръпна дълго от цигарата.
— Виж, няма да те нараня, така че не се изнервяй. Аз съм абсолютно ненасилствена личност. Просто трябва да стигна до границата и искам в колата да пътуваме двама души, а не да съм сам. По-рано с мен имаше една жена, но докато я чаках, на улицата се появи полицейска кола и тогава те видях да вървиш по тротоара с куфар в ръка…
Ако имаше намерение да я успокои, не се получи. Тя осъзна, че той наистина е беглец, както се опасяваше. Опита се да потисне истерията, която я завладяваше, но не можеше да се контролира. Когато той намали заради поредната дупка на пътя, стисна дръжката на вратата.
— Ей! — Той натисна спирачките и я хвана за ръката. Колата спря напълно. — Не го прави. Нищо няма да ти сторя.
Опита да се освободи от него, но пръстите му се впиха в ръката й. Франческа изпищя. Котката скочи върху нея.
— Пусни ме! — изкрещя Франческа.
Той държеше колана й и говореше с цигара, провиснала от устата му.
— Хей, всичко е наред. Просто трябва да стигна по-близо до границата, преди…
Очите му й изглеждаха тъмни и застрашителни.
— Не! — извика тя. — Искам да сляза!
Пръстите й бяха сковани от страх и дръжката на вратата отказваше да й се подчини. Тя блъсна вратата, опитвайки се да я насили с тежестта на тялото си. Котката, разтревожена от цялата суматоха, изви гръб и изсъска, после заби нокти в бедрото на мъжа.
Той извика от болка и бутна животното. Котката измяука и заби ноктите си по-дълбоко.
— Остави животното на мира! — изкрещя Франческа, прехвърляйки вниманието си от вратата към нападението над котката й. Тя удари ръката на мъжа, докато животното задържа кървавата си хватка върху крака му, съскайки и фучейки през цялото време.
— Разкарай го от мен! — извика мъжът.
В опит да се защити, без да иска, той изби цигарата от устата си. Преди да успее да я хване, тя падна в разкопчаната яка на ризата му. Той я перна с ръка и отново извика от болка, когато започна да прогаря кожата му.
Лакътят му натисна клаксона.
Франческа го блъсна в гърдите.
Котката започна да се катери по ръката му.
— Разкарай се от тук! — кресна мъжът.
Франческа сграбчи дръжката на вратата. Този път тя поддаде и когато вратата се отвори, младата жена изскочи навън, а котката побягна след нея.
— Ти си луда, знаеш ли, мадам! — извика мъжът и махна цигарата от ризата си с една ръка, докато с другата разтриваше крака си.
Тя зърна куфара си, зарязан на седалката, и се втурна с протегната ръка да го вземе. Мъжът забеляза какво прави и незабавно се пресегна през седалката, за да затвори вратата, преди да е успяла.
— Дай си ми куфара! — извика тя.
— Вземи си го де! — Той й размаха среден пръст, запали двигателя и даде газ. Гумите се завъртяха, като вдигнаха огромен облак прах, който незабавно я погълна.
— Куфарът ми! — извика Франческа, докато колата се отдалечаваше. — Трябва ми куфарът! — Затича се след кадилака, като кашляше от прахта и викаше. Продължи да тича, докато колата не се смали до малка точица на хоризонта. После се свлече на колене насред пътя.
Сърцето й блъскаше в гърдите като чук. Успокои дишането си и се разсмя, див, накъсан звук, който не приличаше на човешки. Беше го направила. Наистина го беше направила. И този път нямаше никакви красиви руси спасители, които да й се притекат на помощ. До нея се чу фучене. Беше сама, с изключение на котката.
Започна да трепери и кръстоса ръце пред гърдите си, сякаш можеше да се предпази от разпадане. Котката обикаляше край пътя и започна да си проправя път през храсталака. Някакъв заек се стрелна през туфа изсъхнала трева. Тя имаше чувството, сякаш частите на тялото й се разлитат под горещото лъчисто небе — частички от ръцете и краката, косата й, лицето… Откакто бе дошла в тази страна, изгуби всичко. Всичко, което притежаваше. Всичко, което беше. Бе изгубила всичко, а сега губеше и себе си…
В ума й нахлуха откъслечни текстове от Библията, полузабравени стихове, отдавна научени от някоя бавачка, нещо за Саул по пътя към Дамаск, поразен в прахта, ослепен и после прероден. В този момент Франческа искаше да бъде преродена. Усещаше прахта под ръцете си и искаше чудо, което да я направи нова, чудо с библейски размери… Божествен глас, който да й предаде съобщение. Чакаше… И тя, която не бе и помисляла някога да го прави, започна да се моли.
— Моля те, Боже… направи чудо за мен. Моля те, Боже… изпрати ми глас. Изпрати ми пратеник…
Молитвата й беше интензивна и силна, вярата й — породена от отчаянието — мигновена и безгранична. Бог щеше да й отвърне. Бог трябваше да й отвърне. Чакаше пратеника да се появи в бяла роба и с ангелски глас да й посочи пътя в живота.
— Научих урока си, Боже. Наистина. Никога повече няма да съм разглезена и себична.
Тя чакаше със стиснати очи, по прашните й бузи се стичаха сълзи. Чакаше пратеникът да се появи и в ума й започна да се оформя образ, първоначално мъглив, но все по-отчетлив. Напрегна се да надникне и в най-тъмните кътчета на съзнанието си, напрегна се, за да съзре пратеника. Напрегна се и видя…
Скарлет О’Хара.
Видя Скарлет, лежаща в прахта, силуета й на фона на хълм — разбира се, цялата картина оцветена с техниколор[1]. Скарлет, която плаче: „Бог е мой свидетел, никога вече няма да гладувам“.
Франческа се задави със сълзите си и в гърдите й се надигна истеричен смях. Тя се отпусна на пети и бавно позволи на смеха да я погълне. Колко типично — помисли си. — И колко подходящо. Другите хора се молят и получават светкавици и ангели.
Тя получаваше Скарлет О’Хара.
Изправи се и тръгна, без да знае накъде отива. Просто се движеше. Прахта полепваше като пудра по сандалите й и се наслояваше между пръстите й. Почувства нещо в задния си джоб, бръкна да види какво е и намери монета от двайсет и пет цента. Взря се в монетата в ръката си. Сама, в чужда страна, без дом, вероятно бременна, стоеше насред някакъв тексаски път само с дрехите на гърба си, двайсет и пет цента в ръка и с видението за Скарлет О’Хара в главата.
Започна да я завладява странна еуфория — дързост, усещане за безкрайни възможности. Това беше Америка, страната на неограничените възможности. Тя бе уморена от себе си, уморена от това, в което се бе превърнала, готова да започне наново. И в цялата история на цивилизацията беше ли получавал някой подобна възможност за започване наново, каквато имаше тя точно в този момент?
Дъщерята на Блек Джак погледна към монетата в ръката си, претегли за момент тежестта й и обмисли бъдещето си. Ако това щеше да е ново начало, не трябваше да носи никакъв багаж от миналото. Без да си даде шанс да размисли, тя замахна и хвърли монетата надалеч.
Земята бе толкова необятна, а небето — толкова високо, че дори не я чу да пада.