Лайза Клейпас
Дявол през зимата (7)

Седма глава

Дъждовете най-после спряха и времето значително се подобри. Но затоплянето зад стените на каретата не прогони хладината, която се беше създала между младоженците. Макар Себастиан да продължаваше да се грижи грейката да е топла, той вече не предлагаше на Еви да се свие уютно в обятията му или да дреме на гърдите му. Колкото повече го опознаваше тя, толкова повече се убеждаваше, че близостта между тях щеше да доведе до катастрофа. Себастиан беше опасен за нея повече, отколкото бе предполагала.

Еви се утешаваше с мисълта, че след пристигането в Лондон двамата щяха да се разделят. Тя щеше да отседне в клуба, а той щеше да се върне в дома си, към привичните си развлечения, докато не получи известие за смъртта на баща й. Тогава сигурно щеше да продаде клуба и да се възползва от спечелените пари и остатъците от наследството й, за да запълни обеднялата семейна каса.

Мисълта за продажбата на клуба, който представляваше всичко за баща й, натъжи Еви. Макар, разбира се, това да бе най-разумното решение. Не на всеки му се удава да управлява хазартен бизнес. Собственикът на клуба трябваше да притежава определен магнетизъм, за да привлича хората в заведението си, както и да познава човешката природа, за да намери начини да ги накара да се разделят с парите си. Да не говорим за деловия усет, без който беше невъзможно да се вложат изгодно спечелените пари.

И въпреки че Айво Дженър притежаваше първите две качества, от третото бе напълно лишен. Няколко години по-рано бе изгубил цяло състояние в Нюмаркет, поддавайки се на стари години на уговорките на сладкодумни мошеници, с каквито светът е пълен. За щастие, клубът му носеше толкова много пари, че той с лекота успя да компенсира дори тази огромна загуба.

Ядните думи на Себастиан, който бе нарекъл клуба на Дженър „второкласно заведение“, бяха верни само отчасти. От думите на баща си Еви знаеше, че въпреки успеха си, игралният клуб така и не бе успял да достигне нивата, към които се бе стремил Айво Дженър. Искаше му се да може да се сравнява с клуба на Крейвън, който бе изгорял преди много години. Само че Дженър не притежаваше нито таланта, нито дяволското очарование на Дерек Крейвън. Говореше се, че Крейвън е печелил пари от цяло едно поколение англичани. А фактът, че беше слязъл от сцената в зенита на славата си, го бе превърнал окончателно в легендарна фигура в очите на светското общество.

Но ако Дженър не успяваше да достигне Крейвън, то причината за това далеч не беше липсата на старание. Той започна с това, че пренесе клуба си от Ковънт Гардън на Кинг Стрийт. В онези времена това бе просто улица, водеща към престижния район, където се намираха модните магазини и разкошните резиденции. Изкупувайки голяма част от улицата, Дженър построи няколко къщи, включително внушителната сграда на клуба, и обяви най-високите залози в Лондон. Така онези господа, които желаеха да играят на едно, отиваха при Дженър.

Еви бе запазила детските си спомени от посещенията в клуба. Той представляваше разкошно обзаведено, макар и доста помпозно място, и тя обожаваше да стои заедно с баща си на вътрешния балкон на втория етаж и да гледа пълния с хора първи етаж. Дженър водеше дъщеря си на улица „Сейнт Джеймс“ и със снизходителна усмивка я следваше из всички магазини, които момичето искаше да посети. Посещаваха парфюмерийния магазин, шапкаря, книжарницата и пекарната, където той й купуваше прясно изпечени кифлички, още топли, с разтопена бяла глазура.

Годините минаваха и посещенията на Еви на Кинг Стрийт се разредиха. Макар тя винаги да бе обвинявала за това Мейбрикови, сега осъзнаваше, че донякъде за това бе виновен и баща й. На Дженър му беше много по-лесно да обича малката си дъщеря, която пискаше от възторг, когато той я вдигаше във въздуха на ръце. Рошеше червената й коса, със същия оттенък като неговата, избърсваше сълзите й и пъхаше в шепата й бонбонка или шилинг всеки път, когато трябваше да се разделят. Но когато тя порасна и се превърна в млада девойка, в отношенията им се промъкнаха неловкост и отчуждение.

— Клубът не е подходящо място за теб, малката — казваше й той с грубовата сърдечност. — По-добре стой по-далеч от такъв стар грешник като мен и си потърси добър момък, за който да се омъжиш.

— Татко — умоляваше го тя, заеквайки отчаяно, — н-не ме връщай обратно т-там. М-моля те, нека остана с теб.

— Не, малка моя. Мястото ти е при Мейбрикови. И няма смисъл да бягаш от тях. Пак ще те върна обратно.

Сълзите й не разколебаха решителността му. В следващите години посещенията на Еви в клуба бяха сведени до две годишно, ако не и по-малко. И дори това да беше за нейно добро, чувството, че е нежелана, се настани дълбоко в съзнанието й. Тя започна да страни от мъжете, уверена, че присъствието й ги отегчава. С времето това се превърна в сбъдващо се пророчество. Заекването й се усили — колкото повече се стараеше, толкова по-неразбираем ставаше говорът й, докато не се оказа, че най-лесното е да мълчи. С годините се превърна в експерт по поведението на стара мома. Никога не я канеха на танц, никога не беше целувана или ухажвана. Единственото предложение, което бе получавала, бе онова, което братовчед й Юстас бе направил с неохота.

Чудейки се на промяната в съдбата си, Еви погледна към мъжа, който седеше потънал в мрачно мълчание. Себастиан й отвърна с насмешлив поглед. С хладното изражение на лицето си и циничната си усмивка той и изобщо не приличаше на съблазнителния негодник, който бе споделил леглото й само два дни по-рано.

Еви отново погледна през прозореца към лондонския пейзаж отвън. Скоро щяха да стигнат до клуба и тя щеше да види баща си. За последен път се бяха видели преди шест месеца и Еви събираше смелост, подготвяйки се за срещата. Туберкулозата беше разпространена болест и всички знаеха какво причинява на човек.

Болестта поразяваше тъканта на белите дробове и беше съпроводена от треска, кашлица, загуба на тегло и обилни нощни изпотявания. Настъпването на смъртта обикновено бе посрещано с благодарност от болния и онези, които се грижеха за него, и слагаше край на ужасните му страдания. Еви не можеше да си представи здравия си баща в подобно състояние. Страхуваше се от срещата им почти толкова силно, колкото и копнееше да се грижи за него. Но предпочете да запази тези мисли за себе си, защото подозираше, че ако сподели страховете си със Себастиан, той щеше просто да й се присмее.

Когато каретата затрополи по улица „Сейнт Джеймс“ и зави по Кинг Стрийт, сърцето й заби ускорено. Появи се дългата фасада от тухли и мрамор на клуба; масивният му силует отчетливо се очертаваше на фона на златисто-розовия залез, чиито лъчи проникваха през вездесъщата мъгла над Лондон. Загледана през прозореца на каретата, Еви въздъхна напрегнато, щом каретата пое по една от многото алеи, водеща към конюшните и стопанските постройки зад главната сграда.

Каретата спря пред задния вход, което бе за предпочитане пред влизането през парадния вход. Клубът не беше място, което се посещаваше от добродетелни жени. Господата можеха да водят тук любовниците си или дори някоя проститутка, която бе привлякла вниманието им, но никога нямаше да им хрумне да придружат някоя уважавана дама в клуба. Еви осъзна, че Себастиан я гледа с безстрастния интерес на ентомолог, който наблюдава някакъв нов вид бръмбар. Внезапната й бледност и видимото й треперене не бяха убягнали от погледа му, но той не я подкрепи нито с дума, нито с жест.

След като слезе пръв от каретата, той подхвана Еви за кръста и я свали на земята. В задния двор миришеше точно така, както си спомняше от детството си — на смес от конска тор, боклуци, алкохол и лек въглищен пушек. Вероятно от всички жени в Лондон, които бяха получили благородно възпитание, тя бе единствената, за която тази миризма навеждаше мисли за дома. Във всеки случай й харесваше повече от атмосферата в имението на Мейбрикови, която бе пропита от миризмата на мухлясали килими и евтин одеколон.

Мръщейки се от болката в мускулите, схванати от дългото седене в каретата, Еви тръгна към вратата. Входът към кухнята и другите служебни помещения се намираше по-нататък, а зад тази врата бе стълбата, която водеше към апартамента на баща й. Кочияшът почука решително по вратата и отстъпи встрани.

Появи се един млад мъж и Еви с облекчение разпозна лицето му. Това беше Джос Булард, позната фигура в клуба, който изпълняваше задълженията на събирач на дългове и бияч. Той беше едър, тъмнокос, с яйцевидна глава, тежка челюст и същия тежък характер, и при срещите им се бе отнасял към Еви с минимум любезности. Но тя бе чувала баща си да го хвали за неговата лоялност и по тази причина изпитваше благодарност към него.

— Господин Булард — каза тя. — Д-дойдох да видя баща ми. Моля, п-пуснете ме да вляза.

Едрият млад мъж не помръдна от мястото си.

— Не е пращал да ви викат — каза мрачно той. После погледна Себастиан, забелязвайки скъпите му дрехи. — Ако сте член на клуба, моля, минете отпред, сър.

— Идиот — чу Еви мърморенето на Себастиан и преди да успее да продължи, тя го прекъсна.

— Т-тук ли е господин Игън? — попита момичето, имайки предвид управителя, който бе работил за баща й през последните десет години. Макар Игън да имаше репутацията на фукльо и скандалджия, тя се съмняваше, че ще прояви наглостта да не я пусне при собствения й баща.

— Не.

— А господин Роуън? — Еви започваше да се отчайва. — Моля ви, кажете му, че е дошла госпожица Дженър.

— Казвам ви…

— Извикай Роуън — сопна се Себастиан на младия мъж и подпря с крак вратата, за да му попречи да я затвори. — Ще почакаме вътре. Жена ми няма намерение да стои на улицата.

Впечатлен от властния маниер и хладния блясък в очите на високия мъж, Джос промърмори нещо и изчезна.

Себастиан въведе Еви вътре и погледна към стълбището.

— Може би трябва да се качим?

Тя поклати глава.

— Предпочитам първо да поговоря с господин Роуън. Той трябва да е наясно със състоянието на баща ми.

Себастиан забеляза, че тя отново е започнала да заеква, затова положи длан върху шията й и нежно я стисна. Въпреки че изражението на лицето му си оставаше все така хладно, ръката му бе топла и успокояваща и Еви неволно се отпусна.

— Кой е този Роуън?

— Един от крупиетата… работи тук от детството си. Сигурно си го запомнил, ако си идвал тук и преди. Трудно може да остане незабелязан.

Себастиан се замисли за миг.

— Циганин ли е?

— Наполовина, от майчина страна.

— А другата половина?

— Никой не знае. — Тя го погледна изпитателно и тихо добави: — Винаги съм си задавала въпроса дали не ми е полубрат.

В светлите му очи проблесна интерес.

— Никога ли не си питала баща си?

— Питала съм го. Той отрича. — Само че Еви имаше причини да се съмнява. Баща й винаги се бе отнасял бащински към Кам. А тя не беше толкова наивна, че да изключва подобна възможност. Айво Дженър не беше чужд на земните радости. Освен това не се вълнуваше особено от последствията. Всъщност същото можеше да се каже и за съпруга й. Поразена от тази мисъл, тя предпазливо го попита: — Себастиан, а ти имаш ли…

— Доколкото ми е известно, не — отвърна той, разбирайки я от половин дума. — Винаги съм бил склонен да използвам френските пликове — не само за да предотвратя зачеване, а и за да се спася от екзотичните болести, които може да ми донесе непредпазливостта.

Очевидно озадачена, Еви повтори:

— Френските пликове? Какво имаш предвид? И за какви болести става дума? Нима искаш да кажеш, че от… това… човек може да се разболее? Но как…

— О, господи! — Себастиан притисна пръстите си към устните й, за да спре потока от въпроси. — Ще ти обясня по-късно. Подобни неща не се обсъждат на прага.

Разговорът им бе прекъснат от появата на Кам Роуън. При вида на Еви той се усмихна и се поклони изящно. Строен и гъвкав, Кам изглеждаше по-млад от своите двайсет и пет години. Мургавата кожа и черните коси издаваха произхода му да не говорим за името, разпространено сред циганите. Въпреки пиратската си външност, той беше най-доброто крупие в клуба на Дженър. Еви винаги бе харесвала любезния млад човек, който неведнъж бе доказвал предаността си към баща й.

Кам беше облечен с тъмен костюм с отлична кройка и носеше лъснати до блясък черни обувки, но косите му, както обикновено, се нуждаеха от подстригване и падаха на черни къдри върху бялата яка. На дългите му пръсти проблясваха златни пръстени. И когато вдигна глава, Еви забеляза диамантената обица, която проблясваше на ухото му — екзотичен щрих, който допълваше облика му. Необикновените му златистокафяви очи често заблуждаваха хората, карайки ги да забравят, че зад тях се крие остър ум. Всъщност погледът му беше толкова пронизващ, че изглеждаше сякаш той гледа през тях… сякаш наблюдаваше нещо зад тях.

— Гаджи — произнесе тихо Кам, използвайки приятелското обръщение към жена, която не е от циганския род. Той имаше необичаен акцент, културен, но с намеци на кокни и някакъв чуждестранен ритъм, които се сливаха в уникална смесица. — Добър ден — рече той и ги заслепи с усмивката си. — Баща ви ще се радва да ви види.

— Благодаря ти, Кам. Аз… боях се, че в-вече може да е…

— Не — промърмори Кам и усмивката му помръкна. — Все още е жив. — След кратко колебание той додаде: — През повечето време спи. Не яде. Мисля, че не му остава още много. Пита за вас. Опитах се да изпратя човек да ви доведе, но…

— Мейбрикови никога нямаше да го допуснат. — Еви сви гневно устни. Дори не си бяха направили труда да й съобщят, че баща й е искал да я види. А Джос Булард току-що я беше излъгал. — Нищо, вече завинаги се избавих от тях, Кам. Омъжих се. И искам да остана тук, докато баща ми… престане да се нуждае от мен.

Кам отмести поглед към непроницаемото лице на Себастиан. Разпозна го и почтително промълви:

— Лорд Сейнт Винсънт. — Дори и да имаше свое мнение за брака на Еви с такъв човек, той не го издаде по никакъв начин.

Еви докосна ръката му.

— А сега спи ли? — развълнувано попита тя. — Мога ли да се кача при него?

— Разбира се. — Той я хвана за ръката и леко я стисна. — Ще се погрижа никой да не ви пречи.

— Благодаря.

Внезапно Себастиан се пресегна, дръпна ръката на Еви и я положи решително върху сгъвката на лакътя си, покривайки я с дланта си. Въпреки небрежния му вид, хватката му бе достатъчно здрава, за да не може момичето да се отдръпне.

Озадачена от тази демонстрация на съпружески права, Еви се намръщи.

— Познавам Кам от малка — рече многозначително тя. — Винаги се е държал мило с мен.

— На един съпруг винаги му е приятно да чува такива неща — отвърна Себастиан с хладен тон. — Но всяко нещо си има граници.

— Разбира се — кимна Кам и добави, обръщайки се към Еви: — Да ви отведа ли горе, милейди?

Тя поклати глава:

— Не, знам пътя. Ти сигурно трябва да се върнеш на работа.

Кам отново се поклони и двамата бързо размениха погледи, разбирайки се тактично, че ще намерят начин да поговорят по-късно.

— Не го харесваш, защото е ром? — попита Еви съпруга си, докато се изкачваха по стълбите.

— Рядко не харесвам хора за нещо, което не могат да променят — иронично отвърна той. — Обикновено ми дават достатъчно поводи да не ги харесвам поради други причини.

Тя отдръпна ръка, за да подхване полите на роклята си.

— Чудя се къде може да е управителят — продължи Себастиан, придържайки я за кръста, докато се изкачваха нагоре. — Още е рано, а залата е отворена. Сигурно има много работа.

— Той пие — обяви Еви.

— Това говори много за начина, по който се управлява този клуб.

Засегната от презрителната реплика по адрес на бащиния й клуб, Еви прехапа език, за да сдържи язвителния си отговор. С каква лекота този разглезен благородник критикуваше начина, по който работещите хора вършеха делата си. Ако самият той управляваше подобен клуб — боже опази! — щеше да уважава много повече постиженията на баща й.

Двамата изкачиха стълбището и продължиха по дългата галерия, която обикаляше целия втори етаж. Достатъчно бе да погледнеш през перилата на балкона, за да видиш всичко, което ставаше на долния етаж. Около трите овални маси, покрити със зелено сукно и жълти маркировки, се тълпяха десетки мъже. Въздухът бе изпълнен с несекващия шум, познат на Еви от детството й: потракването на игрални зарове, тихите гласове на крупиетата и развълнуваните викове на играчите. Тя погледна към масивното писалище в ъгъла на залата, зад което обикновено седеше баща й, раздаваше кредити, предоставяше временно членство и повишаваше тавана на залозите, ако играчите бяха решили да играят по на едро. В момента писалището беше заето от някакъв непознат мъж с доста непредставителна външност. Погледът й се отмести към противоположния ъгъл на залата, където друг непознат изпълняваше длъжността на главен администратор, надзираваше изплащането на печалбите и наблюдаваше хода на игрите.

Себастиан се спря до парапета и погледна надолу с изражение на необичаен интерес. Еви, която искаше по-скоро да види баща си, нетърпеливо го дръпна за ръкава. Но Себастиан дори не помръдна. Той всъщност като че ли не я забелязваше, толкова бе погълнат от случващото се в игралната зала.

— Какво има? — попита Еви. — Какво видя там? Да не би нещо да не е наред?

Себастиан леко поклати глава и се огледа. Погледът му се плъзна по избелелите стенни панели, ронещата се мазилка и протрития килим. Някога клубът беше обзаведен великолепно, но с годините бе изгубил лустрото си.

— Колко членове има клубът? — попита той. — Като изключим временното членство.

— Бяха около две хиляди — отвърна Еви. — Не знам колко са сега. — Тя отново го дръпна за ръката. — Искам да видя баща си. Ако трябва да отида сама…

— Никъде няма да ходиш сама. — Себастиан се обърна към нея толкова рязко, че я сепна. Очите му блестяха като полирани лунни камъни. — В тоя сумрак можеш да се натъкнеш на някой пиян мерзавец, който ще те изнасили, преди да са усетили липсата ти.

— Тук нищо не ме заплашва — раздразнено възрази Еви. — Познавам много от работниците и съм наясно с всички входове и изходи по-добре от теб.

— Мисля, че скоро няма да е така — промърмори Себастиан, поглеждайки отново към игралната зала. — Възнамерявам да проуча всеки сантиметър. И да узная всички тайни.

Изненадана от думите му, Еви го погледна озадачено. Осъзна, че от момента на влизането им в клуба съпругът й някак се беше променил, макар тя да не можеше да си представи каква е причината за това. Обичайното му лениво спокойствие беше заменено от непозната бдителност, сякаш той поглъщаше енергията от тукашната атмосфера.

— Гледаш клуба така, сякаш никога не си го виждал — промърмори тя.

Себастиан прокара ръка по парапета, погледна изцапаната си длан и тръсна ръка. Видът му беше по-скоро замислен, отколкото неодобрителен.

— Изглежда по-различно сега, когато е мой — отвърна той.

— Все още не е — отбеляза мрачно Еви, осъзнавайки, че съпругът й сигурно пресмята за колко може да продаде клуба. Колко типично за него — да мисли за пари, когато баща й е на смъртно легло! — Способен ли си изобщо да мислиш за някого другиго, освен за себе си?

Обвинителният й тон като че ли го изтръгна от вглъбеността му и лицето му прие непроницаемо изражение.

— Рядко, любов моя.

Двамата не сваляха очи един от друг — погледът на Еви беше обвиняващ, на Себастиан — непроницаем — и тя разбра, че да очаква от него някаква порядъчност би означавало непрекъснато да се сблъсква с разочарование. Никаква доброта или разбиране не могат да спасят умиращата му душа. Той никога нямаше да се поправи, за разлика от героите на скандалните романи, които обожаваше Дейзи Бауман.

— Предполагам, че скоро ще получиш всичко — рече тя с хладен тон. — Междувременно аз отивам в стаята на баща ми. — Тя решително закрачи по галерията и Себастиан я настигна с няколко широки крачки.

Когато стигнаха до частния апартамент, заеман от Айво Дженър, кръвта пищеше в ушите на Еви, а в стомаха си чувстваше празнота. Разкъсваше се между желанието да види баща си и страха от онова, което щеше да види. Дланите й се изпотиха, и когато хвана бравата от потъмняла мед, тя се изплъзна от пръстите й.

— Позволи на мен — рече делово Себастиан, избутвайки я настрани. Той отвори вратата, пропусна Еви напред и я последва в тъмната гостна. От спалнята, където гореше светилник, струеше слаба светлина. Еви се забави на прага, изчаквайки очите й да привикнат към сумрака. Забравила за своя спътник, тя се приближи към леглото.

Баща й спеше с леко отворена уста. Бледата му кожа сияеше като на восъчна фигура, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки. Беше много отслабнал и като че ли се беше смалил. Отпуснатите върху одеялото ръце поразяваха със слабостта си. Еви трудно можеше да разпознае в тази измършавяла, непозната фигура високия си, едър баща, когото винаги бе познавала. Изпълниха я печал и нежност при вида на побелелите му рижи коси, които на места стърчаха като разрошени пера на птиче.

В стаята миришеше на изгорели фитили на свещи, лекарства и немито тяло. Това беше миризмата на болест и приближаваща смърт. Еви видя в ъгъла купчина мръсни чаршафи, а на пода беше пълно със смачкани, окървавени кърпички. Нощната масичка беше покрита с мръсни лъжици и цветни шишета с лекарства. Тя се наведе, за да вдигне някои от мръсните дрехи на пода, но Себастиан я хвана за ръката.

— Не е нужно да го правиш — промърмори той. — Някоя от прислужниците ще се погрижи.

— Да — прошепна с горчивина Еви. — Виждам, че вършат страхотна работа. — Тя изтръгна ръката си от неговата, грабна мръсните кърпички и отиде да ги остави върху купчината използвани чаршафи.

Себастиан се приближи до леглото и погледна към съсухрената фигура на Дженър. Вдигна едно от шишенцата с лекарства, поднесе го под носа си и промърмори:

— Морфин.

Незнайно защо видът на мъжа й, застанал до постелята на безпомощния й баща и оглеждащ лекарствата му, раздразни Еви.

— Чака ме много работа — каза тихо тя. — Бих искала да си вървиш.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще оправя стаята и ще сменя чаршафите. След това ще седна до него.

Бледите му очи се присвиха.

— Остави горкия човек да спи. Трябва да се нахраниш и да се преоблечеш. Смяташ ли, че ще му помогнеш, ако седиш в тъмното… — Той млъкна и изруга приглушено при вида на упоритото й изражение. — Много добре. Давам ти един час, след което двамата ще отидем да се нахраним.

— Възнамерявам да остана при баща си — отвърна с равен тон тя.

— Еви — произнесе меко Себастиан, но в гласа му прозвучаха предупредителни нотки. Той се приближи до нея, обърна напрегнатото й тяло с лице към себе си и я разтърси леко, принуждавайки я да го погледне. — Когато изпратя да те повикат, ще дойдеш. Ясно ли е?

Еви почувства, че трепери от възмущение. Той я командваше така, сякаш е негова собственост! Боже, цял живот беше живяла в подчинение на роднините си, а сега ще трябва да се подчинява на мъжа си. И все пак… трябваше да му се признае, че не можеше да се сравнява с обединените усилия на Мейбрикови и Стъбинс да съсипят живота й. И едва ли можеше да обвинява човека в деспотизъм, когато той просто настояваше да се нахрани заедно със собствената си жена. Сподавяйки гнева си, Еви кимна. Очите на Себастиан огледаха напрегнатото й лице и в тях проблесна нещо странно, като искра, изхвръкнала от удара на ковашки чук върху лист разтопен метал.

— Добро момиче — промърмори той с подигравателна усмивка и излезе от стаята.