Лайза Клейпас
Дявол през зимата (10)

Десета глава

Когато вечерта Еви се върна в стаята на баща си, тя веднага разбра, че времето му е дошло. Кожата му беше придобила восъчен оттенък, устните бяха посинели, а измъчените му дробове вече не можеха да поемат достатъчно количество кислород. Тя съжаляваше, че не може да диша вместо него. Хвана го за студената ръка и стисна пръстите му между дланите си, сякаш можеше да ги сгрее с топлината си.

— Татко — прошепна тя, приглаждайки оредялата му коса. — Кажи ми какво да направя. Кажи ми какво искаш.

Той я погледна със спокоен, любящ поглед, а хлътналите в набръчканото му лице устни помръднаха в усмивка.

— Кам — прошепна той.

— Да, ще изпратя да го повикат. — Еви го погали по косата. — Татко, Кам брат ли ми е? — попита тихо тя.

— Ох — въздъхна той и присви очи. — Не, малката, макар че би ми се искало. Той е добро момче…

Еви се наведе напред, целуна съсухрената му ръка и се отдалечи от леглото. Дръпна няколко пъти шнура на камбанката и прислужницата се появи с необичайна бързина.

— Да, милейди?

— Извикай господин Роуън — нареди й Еви с леко треперещ глас. Поколеба се, чудейки се дали да не повика и Себастиан, но баща й не беше питал за него. А и хладнокръвното му отношение към случващото се бе толкова различно от собствените й чувства… не. Имаше някои проблеми, за които можеше да разчита на него, но този не беше от тях. — Побързай — каза тя и се върна при леглото на баща си.

Въпреки усилията да изглежда спокойна, страхът сигурно се бе изписал на лицето й, защото Дженър я хвана за ръката и леко я притегли към себе си.

— Еви — едва чуто прошепна той. — Аз отивам при майка ти… успяла е да ги уговори да оставят задната врата отворена… за да мога да се промъкна в рая.

Тя се засмя тихо, макар че от очите й се стичаха горещи сълзи.

Скоро Кам се появи в стаята. Гарвановочерната му коса беше разрошена, а дрехите му бяха омачкани, сякаш се бе облякъл набързо. Макар да изглеждаше спокоен и хладнокръвен, когато погледна Еви тя забеляза влага в очите му. Тя се изправи и отстъпи назад, като се наложи да преглътне няколко пъти, преди да успее да заговори.

— Трябва да се наведеш, за да можеш да го чуеш — каза му тя с дрезгав глас.

Кам се наведе над леглото и стисна ръцете на Дженър между дланите си точно както беше направила Еви.

— Вие сте единственият баща, когото познавам — каза тихо младият циганин. — Нека душата ви бъде в мир с всички, които оставяте тук. И знайте, че Бог е милостив и ще ви разкрие пътя към новия живот.

Дженър прошепна нещо и Кам кимна, поглаждайки успокояващо ръцете на мъжа.

— Да, ще се погрижа — отвърна без капка колебание той, но по напрягането му Еви разбра, че не му харесва онова, което е трябвало да обещае.

След това Дженър се отпусна и затвори очи. Кам отстъпи от леглото и избута Еви напред.

— Всичко е наред — промърмори младият мъж, усещайки треперенето й. — Баба ми винаги ми е казвала: „Никога не обръщай гръб на новия път — не знаеш какви приключения те очакват“.

Еви се опита да намери утеха в тези думи, но очите и се замъглиха и гърлото я стегна. Седнала до баща си, тя обгърна главата му с ръка и отпусна длан върху гърдите му. Хриповете, съпровождащи дишането му, стихнаха и той издаде тих звук, сякаш приветстваше докосването й. Докато усещаше как животът бавно напуска изстрадалото му тяло, тя почувства едрата длан на Кам върху рамото си и я стисна с благодарност.

Възцари се тягостна тишина. Еви имаше усещането, че туптенето на сърцето й отеква в стаята. Досега не се беше срещала със смъртта и перспективата да изгуби единствения си близък човек изпълваше душата й с вледеняващ страх. Тя погледна със замъглените си от сълзи очи към вратата и видя високата фигура на Себастиан, който стоеше на прага с неразгадаемо изражение на лицето, и внезапно осъзна, че все пак е искала да бъде до нея. Достатъчно бе да я погледне с ясните си сини очи, за да усети, че й дава сила.

От устните на Айво Дженър се разнесе едва доловимо дихание… и всичко свърши.

Осъзнавайки, че вече го няма, Еви притисна буза към главата му и затвори насълзените си очи.

— Сбогом — прошепна тя, а сълзите й закапаха върху рижавата му някога коса.

Миг по-късно Еви усети как силните ръце на Кам внимателно я отдръпват от леглото.

— Еви — промълви той, отмествайки поглед настрани. — Трябва да се погрижа… за тялото. По-добре иди при съпруга си.

Еви кимна и се опита да се отдалечи от леглото, но краката не я слушаха. Кам приглади косите й встрани от лицето и устните му докоснаха челото й в нежна, чиста целувка. Тя се обърна слепешком и залитайки тръгна към съпруга си. Себастиан направи няколко крачки към нея и пъхна една кърпичка в ръката й. Еви я стисна с благодарност. Твърде разстроена, за да обърне внимание къде отиват, тя избърса очите си и си издуха носа, докато Себастиан я извеждаше от апартамента на Айво Дженър. Ръката му я бе обгърнала здраво през кръста.

— Той изпитваше непрекъсната болка. — Себастиан се стараеше да говори със спокоен глас. — Сега поне се избави от мъките си.

— Да — отвърна Еви, разтваряйки с мъка устните си. — Да, разбира се.

— Каза ли ти нещо?

— Спомена… майка ми. — И макар че тази мисъл насълзи отново очите й, устните й се разтегнаха в печална усмивка. — Каза, че ще му помогне да се вмъкне в рая през задния вход.

Себастиан я отведе в спалнята й. Еви се сви под завивките и ги придърпа към носа си. Никога досега не беше плакала така — безмълвно, без ридания, скована от мъката, която стягаше гърдите й, без да намери изход навън. Смътно долавяше гласа на Себастиан, който заповяда да спуснат пердетата и после изпрати прислужницата да донесе вино и студена вода.

Той остана в спалнята, но не бързаше да се приближи до леглото; известно време крачи из стаята, после седна в креслото до леглото. Очевидно беше, че няма намерение да я прегръща, докато плаче, че ще се въздържи от подобна емоционална близост. Тя можеше да сподели с него страстта си, но не и мъката си. И въпреки това беше ясно, че той няма намерение да си тръгне.

Когато прислужницата донесе вино, Себастиан подложи една възглавница под гърба на Еви и й напълни чаша с вино. След като взе от ръцете й празната чаша, той намокри една кърпа в студената вода и нежно я притисна към подпухналите й очи. Действията му бяха изненадващо внимателни, сякаш си имаше работа с малко дете.

— Служителите — промълви след известно време Еви. — Клубът. Погребението…

— Ще се погрижа за всичко — отвърна спокойно Себастиан. — Ще затворим клуба. Ще уредя погребението. Искаш ли да извикам някоя от приятелките ти?

Еви веднага поклати глава.

— Това ще ги постави в неудобно положение. А и не ми се говори с никого.

— Разбирам.

Себастиан остана с нея, докато тя не пресуши и втора чаша с вино. Досещайки се, че той очаква някакъв сигнал от нея, Еви остави празната чаша на нощната масичка и с усилие раздвижи езика си.

— Мисля да поспя малко — каза тя. — Не е нужно да ме наглеждаш, когато има толкова много неща за вършене.

Той я огледа преценяващо и стана от стола.

— Прати да ме повикат, когато се събудиш.

Еви остана да лежи в сумрака замаяна и се чудеше защо хората винаги казват, че смъртта на любимия човек е по-лесна, когато имаш време да се подготвиш за нея. Изобщо не й се струваше лесно. А същите онези хора щяха да добавят, че не би трябвало да тъгува толкова, защото всъщност не е познавала добре баща си. Но това само влошаваше нещата. Почти нямаше спомени, с които да се утеши — твърде малко време бяха прекарали заедно. Заедно с тъгата тя изпита мрачно усещане за загуба… а под него дори и гняв. Толкова ли беше недостойна за любов, че имаше толкова малко от нея в живота си? Може би беше лишена от някаква дарба, която привлича хората?

Осъзнавайки, че още малко и ще се разплаче от жалост към себе си, Еви въздъхна и затвори очи.

 

 

Кам излезе от апартамента на Айво Дженър и в коридора се натъкна на лорд Сейнт Винсънт. Лицето на виконта беше намръщено, в гласа му прозвучаха ледени нотки.

— Щом жена ми намира утеха в циганските мъдрости, няма да възразявам. Но ако още веднъж я целунеш, колкото и платонична да е целувката, ще те скопя.

Фактът, че Сейнт Винсънт проявява такава дребнава ревност, докато Айво Дженър още не е изстинал в леглото си, би разгневил доста хора. Но Кам изгледа аристократа със замислен интерес.

Подбирайки старателно думите си, за да изпита надменния аристократ, Кам рече тихо:

— Ако някога съм я пожелавал по този начин, досега да съм я получил.

И той се появи — предупредителният проблясък в леденосините очи на Сейнт Винсънт, разкриващ дълбочината на чувствата му, които той не желаеше да признае. Кам никога не беше виждал нещо подобно на мълчаливия копнеж, който Сейнт Винсънт таеше по собствената си съпруга. Всеки би забелязал, че винаги, когато Еви влизаше в стаята, Сейнт Винсънт започваше буквално да вибрира като метроном.

— Напълно е възможно един мъж да изпитва чувства към дадена жена, без да иска да я вкара в леглото си отбеляза Кам. — Но по всичко си личи, че вие не сте съгласен с това. Или може би сте толкова обсебен от нея, че не можете да си представите как така останалите не изпитват същото?

— Не съм обсебен от нея — отсече Сейнт Винсънт.

Кам се облегна на стената и погледна мъжа в студените очи; започваше да губи търпение.

— Естествено, че сте. Всеки може да го види.

Сейнт Винсънт го погледна предупредително.

— Само още една дума — рече заканително той, — и ще последваш Игън.

Кам разпери ръце в подигравателен жест.

— Вземам си бележка. Между другото… Последните думи на Дженър бяха свързани с Булард. Упоменат е и завещанието му… Дженър искаше думата му да бъде спазена.

Сейнт Винсънт присви очи.

— Защо му е да оставя пари на Булард?

Кам сви рамене.

— Не мога да кажа. Но на ваше място не бих пренебрегнал предсмъртното желание на Дженър.

— Едва ли ти или който и да е друг ще можете да ми попречите, ако реша да го направя.

— Тогава ще рискувате духът му да се засели в клуба, защото е оставил след себе си недовършено дело.

— Дух? — Сейнт Винсънт го изгледа недоверчиво. — Господи! Сериозно ли говориш?

— Аз съм циганин — отвърна Кам, помръдвайки рамене. — Естествено, че вярвам в духове.

— Дори да си циганин, то е само наполовина. И това ми дава причина да предполагам, че поне другата ти половина е запазила здравия си разум.

— Втората ми половина е ирландска — отвърна Кам с извинителен тон.

— Господи! — повтори Сейнт Винсънт и се отдалечи, като клатеше глава.

 

 

Заради уреждането на погребението въвеждането на ред в клуба и плачевното състояние на сградата, която имаше нужда от ремонт, Себастиан не би трябвало да има излишно време, за да обръща внимание на жена си. Но тя скоро разбра, че той редовно разпитва прислужниците как е спала, какво е яла и с какво се занимава. Когато разбра, че е пропуснала обяда, Себастиан изпрати в стаята й поднос с вечеря, придружен със строга бележка:

„Милейди, след един час подносът ще ми бъде върнат за проверка. Ако върху него е оставено нещо неизядено, лично ще ви принудя да го изядете. Бон апети, С.“

За негово удовлетворение Еви се подчини на нарежданията му, макар и не без раздразнение. Тя се чудеше до каква степен поведението му е продиктувано не само от грижа за нея, а и от желание да контролира живота й. Но скоро след това Себастиан направи нещо наистина мило, като плати двойно на шивачката, за да ушие траурните дрехи на Еви със забележителна бързина. За нещастие избраните платове се оказаха изключително неподходящи.

През първата година от траура жените бяха задължени да носят само креп, мрачен, твърд, бодлив плат, изтъкан от насмолени конци. Никой не го харесваше, защото не само че не се отличаваше с красота, а и беше опасно възпламеним, лесно се мачкаше и почти се разпадаше на парчета под дъжда. Себастиан, обаче, беше наредил едната рокля да бъде ушита от плътно черно кадифе, втората от мека батиста, а третата от кашмир.

— Не мога да ги нося — каза му намръщено Еви, приглаждайки с ръце роклите. Беше ги оставила върху леглото си, където лежаха разперени като нощни цветя.

Себастиан лично й беше донесъл роклите в стаята веднага, след като ги бяха доставили в клуба. Сега стоеше до леглото, облегнат небрежно върху тежката, резбована колона. С изключение на снежнобялата му риза и колосана яка, беше облечен изцяло в черно. Както можеше да се очаква, в строгия костюм, който контрастираше екзотично на златистите му кожа и коса, Себастиан изглеждаше поразително красив. Не за пръв път Еви си зададе въпроса може ли мъж с такава поразителна външност да притежава приятен характер — несъмнено го бяха разглезили още от малък.

— Какво не ти харесва в тези рокли? — попита той, оглеждайки проснатите върху леглото дрехи. — Нали са черни?

— Да, но не са ушити от креп.

— Харесва ти крепът? — изненада се той.

— Разбира се, че не, на никого не му харесва. Но ако хората видят, че нося нещо друго, ще започнат да злословят.

Себастиан повдигна вежди.

— Еви — рече сухо той, — ти избяга от къщи против полята на роднините си, омъжи се за известен развратник и живееш в игрален клуб. Според теб това няма ли да ги накара да злословят?

Тя погледна неуверено роклята, която бе облякла, една от трите, които бе взела със себе си в нощта, когато бе избягала от Мейбрикови. Макар заедно с прислужничките да бяха направили всичко възможно да я почистят, кафявата вълна бе изцапана от пътя и се беше свила на местата, където се беше измокрила и изкаляла. И боцкаше. Искаше й се да облече нещо ново, меко и чисто. Тя протегна ръка към диплите на черното кадифе и внимателно го поглади с пръсти, оставяйки блестящи линии по мекия плат.

— Трябва да се научиш да не обръщаш внимание на онова, което говорят хората — промърмори Себастиан, приближавайки се до нея. Застанал зад гърба й, той леко докосна раменете й, карайки я да потрепери. — Така ще си много по-щастлива. — Внезапно в гласа му прозвуча развеселена нотка. — Освен това ако слуховете за другите често да са верни, слуховете за самия теб винаги са лъжа.

Еви се напрегна нервно, когато почувства как ръката му се плъзва надолу по копчетата на гърба на кафявата й рокля.

— Какво правиш?

— Помагам ти да смениш роклята си.

— Не искам. Не сега. Аз… о, моля те, недей!

Но Себастиан плъзна ръка през кръста й, за да я задържи на място, докато другата му ръка продължаваше да разкопчава копчетата. Еви реши, че е по-добре да отстъпи, вместо да участва в непристойното боричкане, и изчервена застина на място, а голата й кожа настръхна.

— П-предпочитам да не се отнасяш с мен толкова безцеремонно!

— Думата „безцеремонност“ предполага безразличие — отвърна той, смъквайки роклята по бедрата й. Тя се свлече на купчинка на пода. — А това, което изпитвам към теб, любов моя, няма нищо общо с безразличието.

— Човек се нуждае поне от капка уважение! — възкликна Еви, застанала пред него разтреперана, само по бельо. — Особено след… след…

— Ти не се нуждаеш от уважение. Трябва ти комфорт, ласки и, може би, малко енергични упражнения в леглото. Но тъй като упорито се отказваш от това, ще се наложи да се ограничим с масажи и добри съвети. — Себастиан отпусна топлите си длани върху раменете й, които бяха голи, ако не се смятат тънките презрамки на долната й риза. Започна да разтрива схванатите й мускули, описвайки с палците си широки дъги по гърба й. Еви издаде тих звук и се опита да се отдръпне, но той й изшътка и продължи да я масажира с поразително умение.

— Вече не си същата като преди няколко дни — промърмори той. — Вече не си стара мома, нито девственица, нито безпомощно дете, което трябва да се примирява с живота у Мейбрикови. Сега си виконтеса със значително състояние и негодник за съпруг. На чии правила ще се подчиняваш?

Еви объркано поклати глава. Откри, че докато Себастиан се справя с напрежението в гърба й, контролът върху чувствата й се разпада със заплашителна скорост. Страхуваше се, че ако се опита да отговори, може да се разплаче. Вместо това предпочете да замълчи, стисна здраво очи и се опита да диша спокойно.

— Досега си прекарвала живота си в опити да угодиш на останалите — чу гласа му тя. — Доста неуспешно. Защо сега не се опиташ да угодиш на себе си? Защо не започнеш да живееш по свои собствени правила? Какво си постигнала, като си се подчинявала на условностите?

Еви се замисли над въпросите му и въздъхна блажено, когато пръстите му напипаха една особено чувствителна точка.

— Условностите ми харесват — отвърна тя. — Няма нищо лошо да си обикновен човек, нали?

— Не. Но ти не си обикновена — иначе нямаше да дойдеш при мен, вместо да се омъжиш за братовчед си Юстас.

— Бях отчаяна.

— Това не е единствената причина. — Гласът му приличаше на мъркане. — В теб има авантюристична жилка.

— Нищо подобно!

— Правеше ти удоволствие да се явиш пред мен с предложение, от което не можех да се откажа. Да ме притиснеш в ъгъла в собствения ми дом! И не се опитвай да отричаш — изучил съм те добре.

Невероятно, но въпреки тъгата и тревогата си Еви почувства как устните й потрепват в усмивка.

— Възможно е — призна си тя. — Но повече се наслаждавах на мисълта за това как ще се ядосат роднините ми, когато узнаят за случилото се. — Следите от усмивката изчезнаха от лицето й и тя добави мрачно: — Мразех живота с тях! Само ако татко ме беше оставил при себе си — би могъл да наеме някой, който да се грижи за мен…

— Мили боже — произнесе Себастиян без капка съчувствие в гласа, — защо му е било да държи едно малко момиче в този вертеп?

— Защото съм му дъщеря. И освен мен е нямал никой друг.

Себастиан поклати решително глава:

— Мъжете разсъждават по-различно, скъпа. Баща ти е смятал, напълно логично при това, че за теб ще е по-добре да живееш отделно от него. Знаел е, че никога няма да си намериш приличен съпруг, няма да получиш подходящо възпитание.

— Но ако е знаел как се държат с мен Мейбрикови… как ме оскърбяват и бият…

— А защо си мислиш, че баща ти е щял да се държи по-различно? — Въпросът на Себастиан я разтърси. — Той е бивш боксьор, за бога. Едва ли се е славел с големи задръжки. И сигурно си щяла да се запознаеш добре с тежката му ръка, ако си имала шанса да общуваш повече с него.

— Никога няма да повярвам на това! — разпалено отвърна Еви.

— Приглади си перцата — промърмори Себастиан, посягайки към кадифената рокля, която лежеше върху леглото. — Както вече ти казах, в никакъв случай не посягам на жена. Но светът е пълен с мъже без подобни скрупули и е твърде вероятно баща ти да е бил от тях. Можеш да спориш колкото си искаш, но не бъди чак толкова наивна, за да издигаш Дженър на пиедестал, любов моя. В привичното му обкръжение — сред мошеници, сутеньори и побойници — той би минал за съвсем приличен човек. Убеден съм, че подобно надгробно слово би му харесало. А сега си вдигни ръцете. — Той нахлузи ловко роклята през главата й, изпъна полата над бедрата й и й помогна да си напъха ръцете в ръкавите. — Този живот не е за теб — каза с чувство той. — Мястото ти е в някое извънградско имение, където можеш да седиш на одеяло, постлано върху зелена поляна, и да хапваш ягоди със сметана. Да се разхождаш с карета. Да гостуваш на приятелите ти. Някой ден сигурно ще ми позволиш да ти подаря дете. То ще изпълни живота ти. И ще те сближи с приятелките ти, които вероятно вече са успели да забременеят.

Сепната от равнодушния тон, с който бе изказано това предположение, Еви погледна в красивото лице, което се намираше толкова близо до нейното. Човек можеше да си помисли, че току-що й е предложил да й купи кученце. Наистина ли беше толкова безчувствен, колкото изглеждаше?

— Ти искаш ли да имаш деца? — успя да го попита Еви, преглъщайки сухо.

— Не, скъпа. Склонен съм на семеен живот не повече от баща ти. Но ще се погрижа за това жена ми и децата да не се нуждаят от нищо. — В очите му проблесна порочна искрица. — И съм готов да взема активно участие в зачеването им, ако не във възпитанието им. — Себастиан застана зад гърба й, за да закопчее роклята. — Помисли си какво искаш — посъветва я той. — На света няма толкова много недостижими неща… стига, разбира се, да си готова да се бориш за тях.