Лайза Клейпас
Дявол през зимата (1)

Първа глава

Лондон, 1843 година

Докато Себастиан, лорд Сейнт Винсънт, гледаше младата жена, която току-що бе влязла, поклащайки се, в лондонската му резиденция, през ума му мина, че може би предишната седмица в Стоуни Крос Парк се е опитал да отвлече погрешната наследница.

Макар отвличането да беше скорошно попълнение в дългия списък със злодейски дела на Себастиан, той наистина трябваше да прояви повече мъдрост.

Като се замислеше, Лилиан Бауман наистина беше глупав избор, макар навремето да изглеждаше като идеалното решение за проблема му. Семейството й беше богато, а Себастиан имаше титла и финансови проблеми. А самата Лилиан, с мургавата си красота и огнен темперамент, обещаваше да е забавен партньор в леглото. Трябваше да си избере не толкова енергична плячка. Лилиан Бауман, енергична американска наследница, се беше противопоставила яростно на плановете му и накрая бе спасена от годеника си, лорд Уестклиф.

Мис Еванджелин Дженър, овчеподобното създание, което сега стоеше пред него, беше пълна противоположност на Лилиан Бауман. Себастиан я изгледа с прикрито презрение, размишлявайки върху онова, което знаеше за нея. Еванджелин беше единственото дете на Айво Дженър, собственикът на прословутия лондонски игрален клуб, и на майка, която беше избягала с него — само за да осъзнае по-късно каква ужасна грешка е сторила. Макар майката на Еванджелин да произхождаше от добро семейство, баща й се намираше едно стъпало над уличните отрепки. Независимо от срамното си потекло, от Еванджелин може би щеше да излезе прилична съпруга, ако не беше безумната й свенливост, която се изразяваше в мъчително заекване.

Себастиан беше чувал мъже да подхвърлят, че биха предпочели да носят власеница, докато кожата им прокърви, вместо да се опитват да водят разговор с нея. И естествено, той бе направил всичко възможно да я избягва. Оказа се не чак толкова трудно. Плахата госпожица Дженър предпочиташе да се крие по ъглите. Те всъщност никога не бяха разговаряли директно — което напълно устройваше и двамата.

Но сега вече нямаше как да я избегне. Незнайно по каква причина госпожица Дженър бе решила, че иска да се появи непоканена в дома на Себастиан в този скандално късен час. И за да се компрометира още повече, тя беше пристигнала сама — а прекарването на повече от половин минута насаме със Себастиан беше достатъчно да съсипе репутацията, на което и да е момиче. Той беше развратен и аморален, и изпитваше перверзна гордост от това. Беше най-добрият в избраната от него професия — тази на съблазнител-дегенерат — и беше вдигнал летвата до такава степен, че малцина можеха да се мерят с него.

Отпуснат в стола си, Себастиан наблюдаваше с измамна леност приближаването на Еванджелин Дженър. В библиотеката бе тъмно, с изключение на малкия огън в камината, чиито проблясващи пламъци танцуваха леко по лицето на младата жена. Тя не изглеждаше на повече от двайсет, кожата й бе свежа, а от очите й бликаше онази невинност, която никога не пропускаше да възбуди презрението му. Себастиан никога не бе ценял невинността и не й се беше възхищавал.

Въпреки че възпитанието изискваше от него да стане от стола, при тези обстоятелства като че ли нямаше особена нужда от прояви на учтивост. Вместо това той просто махна небрежно с ръка към другия стол до камината.

— Седнете, ако желаете — рече той. — Макар че на ваше място не бих се задържал дълго тук. Лесно се отегчавам, а репутацията ви не е точно на блестяща сладкодумница.

Еванджелин дори не трепна от грубостта на думите му. Себастиан не можа да не се зачуди какво ли възпитание я бе накарало да свикне до такава степен с обиди, които биха накарали всяко друго момиче да се изчерви или да избухне в сълзи. Или нямаше капчица ум в главата си, или притежаваше забележително самообладание.

Еванджелин свали пелерината си, преметна я пред едната облегалка на тапицирания в кадифе стол и седна на него без никаква грация в движенията. Стара мома, помисли си Себастиан, припомняйки си, че тя бе приятелка не само с Лилиан Бауман, но и с по-малката сестра на Лилиан, Дейзи, и с Анабел Хънт. Четирите млади жени предпочитаха да стоят отстрани на всеки бал или соаре през изминалия сезон, групичка от вечни стари моми. Но като че ли лошият им късмет ги беше напуснал, защото Анабел най-после бе успяла да си намери съпруг, а съвсем наскоро и Лилиан бе изправила пред олтара лорд Уестклиф. Себастиан се съмняваше, че късметът им щеше да се прехвърли и върху това заекващо същество.

Макар че се изкушаваше да я попита за причината на посещението й, Себастиан се страхуваше, че това може да отприщи цял поток от продължително пелтечене, което щеше да измъчи и двамата. Той си наложи да чака търпеливо, докато Еванджелин като че ли обмисляше какво да каже. В настъпилото продължително мълчание Себастиан я наблюдаваше под светлината на танцуващите пламъци, и осъзна с известна изненада, че тя е доста привлекателна. Никога не се беше вглеждал в нея, имаше само спомена за разчорлено червенокосо момиче с грозна фигура. Но всъщност беше очарователна.

Докато я гледаше, почувства леко напрежение, което се появи в мускулите му, косъмчетата на тила му се изправиха. Себастиан продължи да седи отпуснато в стола си, макар че върховете на пръстите му направиха малки вдлъбнатини в меката кадифена тапицерия. Стори му се странно, че никога не я беше забелязвал, при положение, че в нея имаше толкова много за гледане. Косата й в най-яркия оттенък на червеното, който беше виждал, като че ли се хранеше от светлината на огъня и грееше с буйна топлина. Изящните извивки на веждите й и тежките ресни на миглите имаха тъмнокафяв оттенък, докато кожата й бе като на истинска червенокоска, светла с леки лунички по носа и бузите. Весело пръснатите златисти точици, поръсени като с вълшебна пръчица на приятелска фея, искрено развеселиха Себастиан. Тя имаше старомодно пълни устни с естествено розов цвят, и големи, кръгли сини очи… красиви, но безчувствени, като очите на восъчна кукла.

— Н-научих, че приятелката ми госпожица Бауман вече е лейди Уестклиф — заяви предпазливо Еванджелин. — Двамата с графа са заминали за Г-гретна Грийн, след като той ви е… отпратил.

— След като ме ступа здраво, е по-точно казано — отвърна любезно Себастиан; знаеше, че тя е забелязала синините по брадичката му, останали от справедливия побой на Уестклиф. — Като че ли не прие много добре решението да взема годеницата му на заем.

— Вие я от-отвлякохте — възрази спокойно Еванджелин. — Вземането на заем предполага, че сте възнамерявали да му я върнете.

Себастиан почувства как устните му се разтягат в първата искрена усмивка от доста време насам. Очевидно тя не беше глупава.

— Добре, отвлякох я, щом държите на точността. Затова ли сте тук, госпожице Дженър? За да ми докладвате за щастливата двойка? Тази тема ме отегчава. Надявам се да ми кажете нещо интересно, защото в противен случай се боя, че ще трябва да си тръгнете.

— В-вие искахте госпожица Бауман, защото е богата наследница — каза Еванджелин. — И трябва да се ожените за някоя с пари.

— Така е — призна с лекота Себастиан. — Баща ми, херцогът, се провали при изпълнението на единственото си задължение в живота: да запази непокътнато семейното богатство, за да ми го завещае. Моето задължение, от друга страна, е да прекарвам времето си в развратно бездействие, очаквайки го да умре. Отлично се справям с това. Но херцогът не успя с неговото. Той опропасти семейните финанси и сега е непростимо беден, и което е още по-лошо, здрав.

— Баща ми е богат — заяви напълно безстрастно Еванджелин. — И умира.

— Поздравления. — Себастиан я погледна напрегнато. Не се и съмняваше, че Айво Дженър е натрупал значително богатство от игралния си клуб. В него лондонските господа ходеха да поиграят, да се насладят на добра храна, силни питиета и евтини курви. В него цареше атмосфера на разточителство с лека отсянка на приемлива занемареност. Преди около двайсетина години клубът на Дженър беше второкласна алтернатива на легендарния „Крейвън“, най-големия и най-преуспяващ хазартен клуб, който Англия бе познавала някога.

Но когато „Крейвън“ изгоря до основи и собственикът му се отказа да го строи наново, клубът на Дженър наследи постоянен поток от богати клиенти и се издигна до сегашното си цветущо положение. Не че изобщо можеше да се сравнява с „Крейвън“. Един клуб до голяма степен представлява отражение на характера и стила на собственика си, а Дженър не притежаваше нито едното, нито другото. Дерек Крейвън бе неоспорим специалист по развлеченията. За разлика от него Айво Дженър беше злобен некадърник, бивш боксьор, който през живота си не беше постигнал нищо, но по някаква щастлива приумица на съдбата се беше превърнал в преуспяващ бизнесмен.

И ето, че тук стоеше дъщерята на Дженър, единственото му дете. И ако тя наистина се канеше да му предложи онова, което Себастиан подозираше, той не можеше да си позволи да й откаже.

— Не ви искам п-поздравленията — рече Еванджелин в отговор на предишните му думи.

— Тогава какво искате, дете? — попита тихо Себастиан. — Преминете към същността на въпроса, ако обичате. Взе да ми става скучно.

— Искам да прекарам с баща си последните няколко дни от ж-живота му. Семейството на майка ми не ми позволява да го виждам. Опитах се да избягам в клуба му, но те винаги ме хващат и после ме наказват. Т-този път няма да се върна при тях. Те кроят планове, които възнамерявам да осуетя — с цената на собствения ми живот, ако е необходимо.

— И тези планове са? — лениво попита Себастиан.

— Опитват се да ме омъжат насила за един от братовчедите ми. Господин Юстас Стъбинс. Той н-не ме обича, нито аз него… но той е послушна пионка в семейните планове.

— Които са да придобият контрол върху богатството на баща ви след смъртта му?

— Да. Първоначално бях готова да приема идеята, защото си мислех, че господин Стъбинс и аз ще имаме собствен дом… и си мислех… животът може да е поносим, ако живея далеч от останалите. Но господин Стъбинс ми каза, че няма намерение да се мести никъде. Той иска да остане под семейния покрив… а аз не мисля, че ще оцелея дълго време там. — Изправена пред привидно незаинтересованото му мълчание, тя добави тихо: — Имам причина да вярвам, че искат да ме у-убият, след като получат парите на баща ми.

Себастиан не отместваше поглед от лицето й, въпреки че думите му прозвучаха безгрижно:

— Колко необмислено от тяхна страна. И защо това трябва да ме интересува?

Еванджелин не клъвна на стръвта му, само го изгледа с твърд поглед, който свидетелстваше за вътрешна сила, каквато Себастиан не беше срещал досега у жена.

— Предлагам ви да се омъжите за мен — заяви тя. — Нуждая се от защита. Баща ми е твърде болен, за да ми помогне, а аз не искам да се превръщам в бреме за приятелките ми. Вярвам, че те ще ми предложат убежище, но дори тогава ще живея непрекъснато нащрек от страх, че роднините ми ще ме отвлекат и ще ме заставят да се подчиня на волята им. Неомъжените жени нямат никакви права, нито социални, нито правни. Това е н-несправедливо… но аз не мога да си позволя да се боря с вятърни мелници. Нуждая се от с-съпруг. На вас ви трябва богата съпруга. И двамата сме еднакво отчаяни, което ме кара да вярвам, че ще се съгласите на моето п-предложение. Ако съм права, можем да заминем за Гретна Грийн още тази вечер. Роднините ми сигурно вече ме търсят.

Възцари се тягостно мълчание. Себастиан размишляваше, без да сваля от Еванджелин напрегнатия си поглед. Не й вярваше. След неуспешния опит за похищение, който беше предприел предишната седмица, той не изпитваше особено желание да преживява нещо подобно.

И въпреки това тя беше права за едно нещо. Себастиан наистина беше отчаян. Пълчищата кредитори щяха да свидетелстват, че той е пристрастен към модните дрехи, изисканата храна и други подобни радости в живота. Жалката издръжка, която получаваше ежемесечно от херцога, в най-скоро време щеше да секне, а той нямаше пари в сметката си дори да изкара месеца. За човек, който беше свикнал да взема всичко, което му попадаше в ръцете, без да страда от угризение на съвестта, предложението на Еванджелин беше същи божи дар. Но само при условие, че тя говори сериозно.

— Не ми се иска да се показвам като твърде меркантилен тип — небрежно произнесе той, — но колко близко до смъртта е баща ви? Някои хора прекарват години на смъртно легло. Според мен няма нищо по-лошо от това да караш другите да чакат.

— Няма да се наложи да чакате дълго — последва резкият отговор. — Казаха ми, че едва ли ще издържи повече от две седмици.

— А каква е гаранцията, че няма да размислите, щом стигнем до Гретна Грийн? Известно ви е що за човек съм, госпожице Дженър. Мисля, че няма защо да ви напомням, че съвсем неотдавна едва не похитих и изнасилих една от приятелките ви.

Еванджелин го гледаше мълчаливо. За разлика от неговите очи, които бяха светлосини, нейните имаха наситен сапфирен оттенък.

— Опитали сте се да изнасилите Лилиан? — попита тя с напрегнат тон.

— Заплаших я да го направя.

— И щяхте ли да изпълните заплахата си?

— Не знам. Досега не ми се е налагало да го правя, но, като самата вие отбелязахте, се намирам в доста отчаяно положение. Между другото, като зачекнахме тази тема… вие ми предлагате брак по сметка или сте готова да споделите брачното ложе?

Еванджелин пропусна въпроса му покрай ушите си и настойчиво повтори:

— Щяхте ли да я принудите със сила?

Себастиан се усмихна иронично.

— Ако отговоря отрицателно, госпожице Дженър, как ще разберете, че не съм ви излъгал? Впрочем, ако настоявате… Не. Нямаше да я изнасиля. Надявам се, че сега се чувствате по-спокойна. А що се отнася до моя въпрос…

— Щ-ще легна в леглото ви. Веднъж — каза тя, — за да узаконим брака. И никога повече.

— Чудесно — промърмори той. — И без това рядко си лягам с една и съща жена повече от един път. Става адски скучно, след като премине първоначалната изненада. Освен това не съм чак толкова буржоазен, че да гоня похотливо собствената си жена, особено ако разполагам със средства да издържам любовници. Естествено, остава въпросът за наследника… но ако проявите предпазливост, няма да се интересувам чии деца носите.

Еванджелин дори не примигна.

— Бих искала част от наследството да бъде прехвърлено в тръстов фонд на мое име. И да мога да харча каквото пожелая, без да ви се отчитам за това.

Себастиан се убеди за пореден път, че момичето изобщо не е глупаво, макар заекването й да караше останалите да мислят другояче. Свикнала да бъде недооценявана и незабелязвана, тя очевидно се бе научила да използва този факт за собствена изгода. Себастиан се напрегна.

— От моя страна би било глупаво да ви вярвам — заяви той. — Какво ще ви попречи да нарушите сделката ни, в който и да е момент? А вие ще постъпите още по-глупаво, ако се доверите на мен. Когато се оженим, мога да ви създам такива неприятности, за каквито вашите роднини дори не са мечтали.

— Предпочитам да ги изтърпя от онзи, когото сама съм си избрала — мрачно отвърна Еванджелин. — По-добре вие, отколкото Юстас.

Себастиан се усмихна:

— Това едва ли може да се счита като комплимент към Юстас.

Тя не отвърна на усмивката му, а само леко се отпусна в креслото, наблюдавайки го с мрачно смирение. Погледите им се срещнаха и Себастиан внезапно се почувства разтърсен от глава до пети.

Това, че лесно се възбуждаше от някоя жена, не беше нищо ново. Себастиан отдавна бе разбрал, че мъжкото начало в него е по-силно развито, отколкото у останалите, и някои жени бяха способни да събуждат в него чувствена реакция с поразителна сила. По някаква неведома причина тази стеснителна, заекваща личност се бе оказала една от тях.

Съзнанието му се изпълни с вълнуващи образи… Прииска му се да вдъхне аромата й, да докосне с края на пръстите си нежната й кожа, да почувства гъделичкащото докосване на разпуснатите й коси върху голата му гръд. Искаше му се да прави немислими неща с нейните устни и собствената си уста.

— Значи е решено — промълви той. — Приемам предложението ви. Разбира се, трябва да обсъдим още доста неща, но разполагаме с два дни, докато стигнем до Гретна Грийн. — Себастиан стана от стола си и се протегна, забелязвайки с лека усмивка как погледът й се плъзна по тялото му. — Ще се разпоредя да приготвят каретата и ще наредя на камериера да ми приготви нещата. Мисля, че няма да отнеме повече от час. Между другото, ако случайно докато пътуваме, ви хрумне да се откажете от сделката ни, ще ви удуша.

Тя го стрелна с ироничен поглед:

— Н-нямаше да сте толкова нервен, ако м-миналата седмица не се бяхте опитали да отвлечете по този маршрут вашата съпротивляваща се жертва.

— Туше. В такъв случай мога ли да ви считам за не съпротивляваща се жертва?

— Дори повече, за страстно желаеща — отвърна Еванджелин с такова изражение, сякаш умираше от нетърпение да поеме на път.

— Какво пък, това ми харесва — отбеляза Себастиян и се поклони галантно, преди да излезе от библиотеката.