Лайза Клейпас
Дявол през зимата (18)

Осемнадесета глава

Въпреки че Кам и Уестклиф действаха изключително внимателно, преместването на горния етаж отне и последните сили на Себастиан. Еви ги следваше по петите, без да отмества изпълнения си със състрадание поглед от смъртно бледото лице на съпруга си. Кам беше обезумял от притеснение, макар да потискаше чувствата си, съсредоточавайки се върху належащия проблем.

— Не знам как е успял да влезе — промърмори младежът. Еви разбра, че говори за Булард. — Знам всички места, през които може да се влиза и излиза от това място. Мислех, че съм се погрижил…

— Вината не е твоя, Кам — прекъсна го с тих глас Еви.

— Някой сигурно го е пуснал, макар че казах на всички служители…

— Вината не е твоя — повтори тя и той се умълча, макар да беше ясно, че не е съгласен с нея.

Уестклиф не се обаждаше, с изключение на произнесените кратки указания, докато завиваха зад ъгъла. Той беше подхванал Себастиан под мишниците, а Кам държеше краката му. Въпреки че Сейнт Винсънт беше едър мъж, и двамата бяха в много добра форма и без особени усилия го отнесоха в главната спалня. Ремонтът и стаята тъкмо беше приключил; стените бяха боядисани в кремав цвят. Старото легло беше сменено с голяма разкошна спалня, донесена от градската къща на Себастиан. Едва ли някой си беше представял, че тази стая от ново ще се превърне в болнична — толкова скоро след смъртта на баща й.

Следвайки указанията на Еви, две прислужници донесоха кърпи и вода и накъсаха чаршафите на широки ивици. Отпуснаха Себастиан върху леглото и Еви се захвана да събува ботушите му, докато Кам и Уестклиф събличаха окървавените му дрехи. По мълчалива договорка за приличие му оставиха белите ленени долни гащи.

Еви натопи една чиста кърпа във водата и изми кървавите петна от тялото на съпруга си. На места кръвта бе засъхнала и образуваше ръждивокафява коричка върху златистите косъмчета по гърдите му. Силното му тяло изглеждаше отслабнало и беззащитно, въпреки добре оформените от постоянните физически упражнения и схватките в тъмните улички мускули.

Уестклиф взе една кърпа и избърса кървящата рана, за да я огледа по-добре.

— Съдейки по размерите й, предполагам, че Булард е използвал пистолет петдесети калибър.

— Пистолетът е у мен — обади се Кам. — След като стреля, Булард го хвърли на пода на галерията.

Уестклиф присви очи с интерес.

— Дай да го видя.

Младежът извади пистолета от джоба на палтото си и му го подаде. Уестклиф взе оръжието и го огледа с опитното око на професионалист.

— Пистолет за дуели — отбеляза той. — Доста скъпа играчка, част от комплект. Изработен е от „Ментън и синове“, които се намират на Доувър Стрийт. — Уестклиф замълча, оглеждайки оръжието. — Тук има сребърна плочка… върху която, мисля, е гравирано името на собственика му. Но е твърде почерняла, за да се различат буквите. — Той стрелна Кам с поглед и прибра оръжието в джоба си. — С ваше разрешение ще го задържа.

Кам бе наясно, че от разрешението му всъщност няма нужда, затова отвърна сухо:

— Разбира се, милорд.

Разговорът им бе прекъснат от пристигането на д-р Хамънд, добродушен брадат мъж с безупречна репутация, който бе лекувал и баща й. Кам и Уестклиф излязоха от стаята, а докторът се зае с пациента.

— Въпреки че няма пострадали важни органи — каза той на Еви със сериозно изражение на лицето, — раната е много тежка. Възстановяването зависи от издръжливостта на пациента, качеството на грижите, които се полагат за него… и божията милост, разбира се. Почти сигурно е, че няма да избегне треската. В такива случаи съм принуден да му правя кръвопускания, за да източа колкото се може повече от болната кръв. Ще идвам всеки ден, за да определя дали и кога е необходимо това. Междувременно го почиствайте редовно и му осигурете пълен покой. Освен вода можете да го храните с телешки бульон. Давайте му и лекарство, което ще облекчи състоянието му.

Еви получи от него шишенце с успокоително и му благодари. След като лекарят си тръгна, тя зави с одеяло Себастиан, който бе започнал да трепери неконтролируемо от шока и загубата на кръв.

Той отвори очи и с усилие съсредоточи погледа си върху нея.

— Ако имам нужда от божията милост — прошепна той, — значи здраво съм я загазил… освен ако не се появи някой продажен ангел, когото да подкупя.

Еви се засмя изненадано.

— Не богохулствай. — Тя отвори шишенцето с успокоително, напълни една лъжичка и плъзна ръка под тила му. — Изпий това.

Той преглътна лекарството, намръщи се и изруга.

Без да издърпва ръката си изпод главата му, Еви се пресегна, взе чаша с вода и я притисна към устните му; зъбите му затракаха по ръба й.

— Пий — промълви тя.

Себастиан се подчини и после се отпусна върху възглавницата.

— Булард…

— Кам не можа да го хване — отвърна Еви. Тя взе малкото бурканче с мехлем и внимателно намаза напукани те му устни. — Двамата с лорд Уестклиф слязоха долу, за да поговорят с полицая, изпратен да разследва.

— Някой друг пострада ли? — Себастиан се опита да седне. Лицето му се изкриви от остра болка и той с пъшкане се отпусна назад.

— Не мърдай — рече строго Еви, — защото ще започнеш пак да кървиш. — Тя положи длан върху гърдите му и плъзна пръста си по тънката, проблясваща верижка, постигайки до пръстена. — Никой друг не пострада. А щом членовете на клуба разбраха, че нападателят е избягал, побързаха да се върнат в клуба и изглеждаха доста доволни от развлечението.

Устните му помръднаха в едва доловима усмивка.

— Развлечението се оказа даже повече, отколкото бях планирал.

— Кам твърди, че изобщо няма да навреди на бизнеса.

— Трябва да се вземат мерки за безопасност — прошепна Себастиан, изморен от усилията, които влагаше и разговора. — Кажи на Кам…

— Той смята да наеме още няколко души. Не мисли за това сега. Единствената ти задача е да оздравееш.

— Еви… — Треперещата му ръка потърси нейната и я притисна към голите си гърди; златната халка остана под преплетените им пръсти. — Върви с Уестклиф — промърмори той със затворени очи. — След това.

След кое? Еви се взря в лицето му, в посивялата му кожа, и осъзна, че той има предвид смъртта си. После усети как ръката му се изплъзва от нейната, и я стисна здраво. Тя се беше променила… вече не беше мека и добре гледана, а по-корава, с мазоли и изрязани дълбоко нокти.

— Не — изрече напрегнато Еви, — няма да има „след това“. Ще бъда неотлъчно до теб. Ще те задържа до мен. Няма да те пусна. — Гърлото й се сви и тя почувства надигащата се в гърдите й паника. Наведе се към него, обърна дланта му нагоре и я притисна със своята; два пулса… единият слаб, другият силен. — Ако любовта ми успее да те задържи, значи ще останеш с мен.

 

 

Себастиан се събуди от силна болка. Болеше го не само раната, но главата, костите и ставите. Устата му беше пресъхнала, целият изгаряше в треска, сякаш огънят се беше проврял под кожата му, и той се извъртя в безуспешен опит да избяга от горещината. Внезапно две нежни ръце се приближиха и поставиха мокра кърпа върху лицето му. Той въздъхна с облекчение и протегна ръка към източника на тази божествена прохлада, опитвайки се да го хване и задържи.

— Не, Себастиан, не… лежи неподвижно. Нека ти помогна. — Гласът на Еви проникна през окръжаващата го лудост. Той изпъшка, насили се да я пусне и отново се отпусна върху дюшека. Прохладният плат се плъзгаше равномерно по тялото му, успокоявайки временно мъченията му. С всяко движение му ставаше все по-леко, докато накрая спря да се мята и затихна под нежните й ръце.

— Еви — изхриптя най-после той.

Тя спря за миг, за да пъхне няколко парченца натрошен лед между напуканите му устни.

— Да, мили. Тук съм.

Миглите на Себастиан потрепнаха и се повдигнаха. Изненадан от ласкавото обръщение, той погледна приведеното й лице. Ледът бързо се разтопи в пресъхналата му уста и Еви му даде още няколко парченца, без да чака да я моли. После намокри отново парчето плат, изцеди го и избърса гърдите и ръцете му. В стаята цареше сумрак; единствената светлина нахлуваше пред полуотворения прозорец заедно с прохладен ветрец.

Еви проследи погледа му.

— Лекарят каза, че прозорецът трябва да се държи затворен, но на мен ми се стори, че се чувстваш по-добре, когато в стаята влиза чист въздух — каза тя.

Себастиан лежеше, изпълнен с благодарност, докато тя продължаваше да бърше пламналата му кожа с мократа кърпа. С бялата си рокля и свежа кожа Еви приличаше на някакъв чист доброжелателен дух, който го омайва в сумрака.

— Колко време? — прошепна той.

— Вече трети ден. Мили мой, ако може да се обърнеш малко на здравата си страна… искам да подпъхна една възглавница тук… да. — След като го обърна на една страна, Еви изми наболяващите го рамене и гърба, и той тихо изстена. Смътно си спомняше, че тя го беше правила и преди… нежните й ръце… спокойното лице под светлината на лампата. Някъде сред ужасния кошмар от объркване и болка бе усещал как се грижи за него, дори за най-интимните му нужди, с поразително търпение. Когато се мяташе в треска, тя го покриваше с одеяла и притискаше треперещото му тяло в обятията си. Появяваше се още преди да е успял да я повика и без думи разбираше какво му е нужно, сякаш можеше да чете мислите му. През целия си живот Себастиан се беше страхувал да попадне в такава зависимост. Той слабееше с всеки час, раната му се възпали и треската го изгаряше. Смъртта кръжеше над него като нетърпелив хищник, готов да впие нокти, когато силите го напуснат окончателно. Когато Еви бе наблизо, тя отстъпваше, но оставаше наблизо в очакване на своя час.

До този момент той не бе осъзнавал силата, която се криеше в тази жена. Дори когато виждаше любовта и загрижеността, с които обграждаше баща си, Себастиан не можеше да си представи какво е да зависи от нея, да се нуждае от нея. Нищо не я отблъскваше, нито една молба не се оказваше непосилна. Тя бе негова опора и защита… и в същото време се чувстваше безпомощен и покорен от нежността й, за която копнееше… и от която се страхуваше.

Слабите, но силни ръце на Еви го обгърнаха и тя леко го претърколи по гръб.

— Няколко глътки вода — опита се да го убеди тя, придържайки главата му с ръка. Себастиан изсумтя в знак на отрицание, въпреки че устата му бе пресъхнала; като че ли дори една или две капки вода бяха достатъчни, за да предизвикат гадене. — Заради мен — настоя тя, притискайки чашата към устните му.

Себастиан я погледна раздразнено и се подчини, разгневен на себе си заради удоволствието, което изпита от похвалата й.

— Ти си истински ангел — промърмори тя и му се усмихна. — Добре, това е. Сега почивай, а аз ще те разхладя още малко. — Той въздъхна и се отпусна на леглото, усещайки мократа кърпа върху лицето и шията си.

Отново потъна в гъстия, задушаващ тъмен океан, в сънищата, които не му носеха покой. След няколко минути или може би часове, или дни, той се събуди от пронизващата болка, която пулсираше в тялото му и го изгаряше така, сякаш бе пронизано от отровно копие.

Нежният глас на Еви успокои безумието му.

— Себастиан, моля те… лежи спокойно. Д-р Хамънд е тук. Остави го да те прегледа.

Себастиан откри, че е твърде слаб, за да помръдне. Като че ли към ръцете и краката му бяха привързани оловни тежести.

— Помощ… — прошепна дрезгаво той, защото нямаше желание да лежи по гръб. Еви веднага го разбра, повдигна бързо главата му и подпъхна възглавница под нея.

— Добър ден, милорд — разнесе се приятен баритон. Пред очите му се появи достолепният доктор с добродушна усмивка на пълното, обрасло с прошарена брада лице. — Надявах се да има някакво подобрение — обърна се той към Еви. — Треската не е ли отшумяла още?

Тя поклати глава.

— Някакви признаци на апетит или жажда?

— От време на време пие по малко вода — промърмори Еви и стисна пръстите на Себастиан. — Но не може да преглътне и капка бульон.

— Ще погледна раната.

Себастиан усети как отметнаха одеялото, разголвайки го до бедрата, и започнаха да развиват превръзката. Когато се опита да възрази срещу това безцеремонно отношение, Еви отпусна длан върху гърдите му.

— Тихо — прошепна тя. — Докторът иска да помогне.

Твърде слаб, за да вдигне глава, Себастиан съсредоточи вниманието си върху Еви, която оглеждаше раната му. Изражението на лицето й не се промени, но по потрепването на миглите й той разбра, че състоянието му не се подобрява.

— Както се опасявах — рече тихо д-р Хамънд, — раната е започнала да гнои. Виждате ли тези червени нишки, които са се насочили към сърцето? Трябва да източа част от заразената кръв от тялото му. Да се надяваме, че това ще намали възпалението.

— Но той вече изгуби достатъчно кръв… — промълви неуверено Еви.

— Няма да източа повече от два литра — отвърна Хамънд с твърд, но успокояващ глас. — Няма да му навреди, милейди, но ще отслаби спазмите на кръвоносните съдове, причинени от натрупаната отрова.

Себастиан се бе отнасял винаги със съмнение към кръвопускането, но никога не се бе замислял, че може да се наложи самият той да се подложи на тази процедура. Затова се вкопчи панически в ръката на Еви.

— Не — прошепна той, борейки се със замаяността си. Не осъзна, че е припаднал, но когато се свести, откри, че лявата му ръка е привързана към облегалката на един стол, а на седалката е сложена плитка купа. В нея все още нямаше кръв, но Хамънд се приближаваше към него, понесъл малък уред, приличащ на кутия.

— Какво е това? — разнесе се гласът на Еви. Себастиан събра всичките си сили, за да обърне главата си към нея.

— Нарича се скарификатор — обяви д-р Хамънд. — Много по-ефективен е при кръвопусканията от старомодния ланцет.

— Еви — прошепна Себастиан, но тя като че ли не го чу, съсредоточена върху обясненията на доктора.

— Тук има дванайсет остриета — продължи той, — прикрепени към въртящ се барабан. Едно натискане върху пусковия механизъм и остриетата правят няколко повърхностни прореза, през които започва да изтича кръвта.

— Еви…

Тя погледна към Себастиан. Онова, което зърна на лицето му, я накара да се приближи до леглото.

— Мили — каза тя, — това ще ти помогне…

— Не. — Щеше да го убие. И без това беше твърде слаб, за да се бори с треската и болката. Ако на всичкото отгоре изпуснеха и кръвта му, нямаше да издържи дълго. Себастиан трескаво задърпа изпънатата си ръка, но превръзката я държеше здраво към стола. По дяволите. Погледна обречено съпругата си, борейки се със световъртежа. — Не — изпъшка той. — Не му… позволявай…

— Мили — прошепна Еви и се наведе, за да целуне треперещите му устни. В очите й проблеснаха сълзи. — Това може да е най-добрият ти шанс… единственият ти шанс.

— Ще умра. Еви… — От надигащия се ужас му причерня пред очите, но той продължи да гледа съпругата си, макар лицето на Еви да се беше превърнало в размазано петно. — Ще умра — повтори той.

— Лейди Сейнт Винсънт — разнесе се спокойният доброжелателен глас на д-р Хамънд, — вълнението на съпруга ви е напълно разбираемо. Само че способността му да разсъждава логично е отслабена от болестта. В настоящия момент вие сте единствената, която е в състояние да реши кое е най-доброто за него. Нямаше да ни препоръчам тази процедура, ако не вярвах в ефективността й. Моля ви, позволете ми да продължа. Съмнявам се, че лорд Сейнт Винсънт дори ще си спомня за този разговор по-късно.

Себастиан затвори очи и изстена отчаяно. Само ако Хамънд имаше налудничав вид и маниакален смях, от онези, които вдъхват инстинктивно недоверие… Но докторът се ползваше с уважение и притежаваше увереността на човек, който е сигурен в правотата си. Очевидно палачите се появяваха в най-различен облик.

Еви бе единствената му надежда, единствената му защита. Себастиан никога не би повярвал, че щеше да се стигне дотук… животът му да зависи от решението на една неопитна млада жена, която сигурно щеше да се остави да бъде убедена от авторитета на Хамънд. Себастиан нямаше към кого другиго да се обърне.

Той почувства нежните й пръсти върху пламналото и от треската лице и я погледна умоляващо, неспособен да произнесе и една дума. О, Господи, Еви, не му позволявай…

— Добре — рече тихо тя, без да отмества поглед от лицето му. Сърцето му замря за миг, защото си помисли, че Еви говори на доктора… че му дава разрешение за кръвопускането. Но тя отмести стола и решително развърза ръката на Себастиан, след което започна да масажира почервенялата му кожа.

Когато отново заговори на д-р Хамънд, Еви леко заекваше.

— Д-р Х-хамънд, лорд Сейнт Винсънт не ж-желае да се подложи на тази процедура. Трябва да се съобразя с желанието му.

От облекчение Себастиан — за свой голям срам — не успя да сдържи тихото си ридание.

— Милейди — възрази Хамънд с обезпокоен вид, — ще ви помоля да размислите. Съобразяването с желанията на човек, който явно не е на себе си от треската, може да доведе до смъртта му. Позволете ми да му помогна. Длъжни сте да вярвате на решенията ми, тъй като притежавам несравнимо по-голям опит в тези неща.

Еви внимателно приседна на края на леглото и положи ръката на Себастиан върху коленете си.

— Уважавам вашето м-мнение… — Тя тръсна нетърпеливо глава, недоволна от усилващото се заекване. — Но мъжът ми е в правото си сам да взема решение за себе си.

Себастиан сви ръката си в юмрук, загребвайки плата на полата й. Заекването беше явен признак на вълнението Еви нямаше намерение да се предава. Тя щеше да остане до него. Себастиан въздъхна и се отпусна, чувствайки, че животът му е в сигурни ръце.

Хамънд поклати глава и започна да събира вещите си.

— Щом не ми позволявате да прилагам уменията си — с достойнство изрече той, — и се отказвате да следва професионалните ми съвети, боя се, че не мога да ни бъда полезен с нищо. За съжаление, без подходящо лечение очаквам единствено печален завършек на тази ситуация. Бог да ви е на помощ.

Той излезе от стаята, без да скрива дълбокото си неодобрение.

Извън себе си от облекчение, Себастиан обхвана бедрото на Еви с дългите си пръсти.

— Прав ти път — успя да промърмори той, когато вратата се затвори зад Хамънд.

Когато го погледна, Еви очевидно се разкъсваше между сълзите и смеха.

— Какво упорито магаре си ти — рече тя с насълзени очи. — Току-що успяхме да изгоним един от най-известните лекари на Лондон. Всеки друг, когото намерим, ще настоява за кръвопускане. Кого да извикам сега? Бялата вещица? Някой шаман? Гадателката от Ковънт Гардън? Кой ще ти помогне?

С последни сили Себастиан успя да притегли ръката й към устните си.

— Ти — прошепна той. — Само ти.