Иван Мартинов
Градче в планината (8)

Баберка

Дойде есента. А есента по нашия край е прекрасна — тиха, топла, изпълнена с прелест и очарование, наситена с мирис на зрели плодове. Небето е ясно и синьо, слънцето продължава да грее, но от въздуха се усеща бягството на лятото. Хладничко е. И сутрин става студено. Листата на дърветата, пожълтели, с много багри, започват да окапват и като се въртят дълго във въздуха, подухвани от лекия ветрец, падат и застилат с дебел мек килим сухата земя. Паяжини блестят на слънцето и се люлеят като сребърни нишки, птички прехвръкват от клон на клон, мяркат се още бръмбари и насекоми, а наоколо вече се носи студеният дъх на зимата.

Рано през есента, в първите дни на октомври, щом стопаните приберат плодовете от градините и гроздето от лозята, момчетата от нашата махала плъзваха по къра на баберка. „Баберка“ наричахме дообирането на изоставените по високите клони или забравени в някой кът на градинката плодове — ябълки и круши, праскови и дюли, орехи и каквото там ни попадне под ръка; а неведнъж сме намирали и цели свесла грозде, все още сочно, макар и малко повехнало, с леко набръчкана кожица от студа, закачени край сламената колиба и оставени там от стопаните, които са бързали да се приберат по-рано в града.

Обикновено ходехме на големи групи, на цели орляци или на „банди“, както се наричахме. Да скитаме по цял ден с торбичка през рамо по скалните хълмове, дето бяха градинките и лозята, да отбрулваме с камъни плодовете и да зобаме до насита случайно откритото тук-там грозде, беше истинско, незаменимо удоволствие. Може би заради това, че ние бяхме много бедни и нямахме нито градина, нито лозе, аз тутакси се отзовавах на поканата на някой по-голям от мен другар и с готовност тръгвах с него и другите момчета, като следвахме и изпълнявахме точно съветите на главатаря. Да, ние винаги в такива случаи си имахме предводител и неговата дума за нас беше закон! И ако някой проявеше и най-малко неподчинение, последствията за него бяха тежки — той никога повече не биваше приеман в далечните скитания из околностите на града…

Помня, една година ние се събрахме рано сутринта край Гознишката бара и под водителството на Стефан Цонков, петнадесетгодишно момче, започнало вече да възмъжава, но все още запазило своите детински навици, нахлухме в съседните градини и лозя, да правим баберка. Зад Гознишката бара, до самия й бряг, имаше малка воденица — бай Ненковата воденица — и точно от нея, почти от самото й разсъхнало, плесенясало дървено колело, отдавна спряло да се върти, започваше голям бостан със зеле, пиперки и домати, с дини и пъпеши. Този ден, като се събрахме и преброихме, оказа се, че сме единадесет момчета, повече от всеки друг път, когато сме излизали из къра.

— Много сме — каза Стефан Цонков, като смръщи вежди. — Кого да върнем?

— Най-малкия — побърза да отговори някой.

Изтръпнах, Най-малкият бях аз. Усетих как на очите ми се появиха сълзи.

Стефан спря поглед на мен.

— Ванко, ти ще останеш! — рече той строго и махна с ръка.

Не издържах и заревах. Но той беше непреклонен. Думата на главатаря е закон! Другите се спогледаха, съжалиха ме и все пак никой не посмя да ме защити. Само Цачо се наведе и ми пошепна:

— Не си отивай, а върви след нас… ей тъй, малко по-назад, а пък аз знам какво да правя… Остави на мен, аз ще уредя работата! — и изтича да догони другарите си.

Те тръгнаха направо през обрания бостан, после през стърнищата на нивите и се насочиха към близките лозя. Хълцайки, със сподавен плач, аз ги следвах и през мрежицата на сълзите виждах как те се бяха пръснали и притичваха ту тук, ту там, навеждаха се и зобаха между повехналите листа зърна, а аз, въпреки че срещах дори цели гроздове, не помислях и да хапна, вървях и плачех. Най-сетне се спрях до едно коренище, пропуснато и необрано, цялото окичено с гроздове, и като видях едрите златисти зърна на афуза, тъй се зарадвах, че се спуснах с разперени ръце и се развиках:

— Ехеййй… Елате, бе, елате да видите какво нещо има тук!

Приклекнах и започнах да зобам с две ръце, а в това време моите другари дотичаха като изгладнели врабци и алчно се нахвърлиха върху гроздовете. Скоро и аз, и те забравихме решението на предводителя ни, а пък и той изглежда се беше примирил с мисълта, че по-добре ще бъде да отида с тях, отколкото да се мъкна подире им и да плача.

Предния ден бе валял дъжд, земята бе подгизнала и влажна, краката ни затъваха в рохкавата пръст и на обущата ни се събираха буци кал, та ние едва вървяхме, но следвахме нашия водач, който се оказа от всички най-опитен и смел. Катерехме се по мокрите оголени клони на дърветата, за да откъснем някой полуизгнил плод, спускахме се по стръмните наклони, като се държахме за коренищата на жилавите бурени, газехме локви с вода и не се отказвахме да пребродим целия кър по Червен бряг.

Увлечени от „плячката“, ние обходихме лозята и опустошихме де що има забравено или нарочно оставено, после се прехвърлихме към другите лозя, оттатък пътя, който води за село Гозница. А какво ли нямаше там и какво ли не намерихме — и орехи, и ябълки, и круши, наистина малко поувехнали и спаружени, но все още сладки. Не пропуснахме да опитаме дори и от тръпчивите, примамливи със своя син цвят трънкосливки, и от огненочервените шипки, които ни развалиха апетита, и най-после от възкиселите, но приятни дренки… Като се наситихме, тогава се сетихме да напълним торбите си, но денят бе превалил, а ние бяхме изминали много път и вече се чувствувахме уморени, без желание да скитаме повече по разкаляния кър. Все пак намерихме тук-таме още нещичко и като се задоволихме с богатата плячка, тръгнахме по изровения междуселски път обратно към града.

Доволни, радостни, че и тая година не пропуснахме да направим своята редовна баберка, вървяхме вкупом и оживено разговаряхме. От ситост ли, от що ли — не знам, но ние забравихме задълженията си и вече не се пазехме, не се озъртахме, за да не налети върху нас пъдарят, и продължавахме да се препираме високо за туй-онуй и дори да се караме, когато някой от нас разказваше врели-некипели истории, с които не бяхме съгласни. Най-шумен и бъбрив от всички ни беше Борис Гудата. Той не даваше никому думата и непрекъснато се хвалеше със своите подвизи, а Данчи Пенеса го предизвикваше с честите си прекъсвания, та Борис още повече пламваше и се заканваше да го набие. Увлечени, ние не усетихме кога стигнахме долу, до дървеното мостче под воденицата, и вече се готвехме да преминем оттатък, когато изведнъж пред нас изникна друга „банда“ от момчета.

Спряхме се. Спряха се и те. На брой бяха повече от нас, около петнадесет или двадесет, и не от нашата махала, а от друга, много по-далечна, някъде откъм главната улица. Аз познавах едно-две от тях, тия, с които учех в един клас, останалите бяха все по-големи. От новите им палта и обуща, от шалчетата и плетените ръкавици личеше, че те не са от бедняшки семейства. Какво диреха тук, в нашия край, в нашето „царство“, с което само ние имахме право да разполагаме? Да са тръгнали по баберка — не вярвах, защото нямаха нужда от това: имаха си лозя и избите им пращяха от плодове и грозде! Тогава… за какво бяха дошли?

От опит знаех, че когато две банди се срещнат някъде извън града, сблъскването става неминуемо. И аз се приготвих за всеки случай. Може би почти същото са чувствували и останалите ми другари, защото видях как до един изтръпнаха, когато се срещнахме на мостчето, и как лицата им се навъсиха. Погледнах нашия главатар, Стефан Цонков, и в очите му съзрях леко смущение и страх, а в същото време ръцете му опипваха колана. Разбрах, че бе решил да се отбраняваме, ако ни нападнат.

Враждите между различните „банди“ бяха нещо съвсем обикновено в живота на нашето градче и при сблъскване те винаги завършваха с разбити глави и окървавени носове.

Какво ли можеше да се случи? Дали нямаше да ни натупат здраво, а после да ни се смеят и подиграват за нашето перчене?

Стефан се бе опомнил вече и навярно бе решил да действува спокойно и разумно, та дано мине без бой. Той пристъпи крачка напред, застана в началото на мостчето и се изправи пред този, който стоеше най-отпред, някакъв тънък и висок дангалак, с мустачки, с нахален поглед в дръзките, присмехулни очи, облечен в новичка полушубка с яка от агнешка кожа и лъснати ботуши… Същински франт! Стефан се поколеба, но не отстъпи нито крачка, вдигна глава и срещна погледа му.

— Какво искате?… Пуснете ни да минем! — рече той и напря, но другият вдигна ръка и го блъсна в гърдите.

— Чакай!

— Защо?

— Тъй…

— Нахал!

— Я го гледайте — виновен, пък се навира! — рече Франта, като се обърна към другарите си, и още по-силно го блъсна, тъй че Стефан залитна, но навреме се задържа за перилата на мостчето.

Настъпи кратко затишие. Всички мълчаливо се гледахме.

Божичко мили! Ръцете на Стефан трепереха, а Цачо, застанал до мен, протягаше тънкия си врат и с последни усилия се въздържаше да не се хвърли върху тях. Колю Чорлето, Борис Гудата и Нанко Бумчето бяха стиснали юмруци, а само аз и Данчи Пенеса все още не разбирахме какво иска този. Стефан бързо започна да откопчава колана си, но преди още някой от нас да се досети за намеренията му, едно нисичко, пълно, набито момче с голяма глава изтича, хвана ръцете му и ги изви назад.

— Пусни! — рече то и стисна силно китките на Стефан, че той изохка. — Пусни, казвам ти!

Безсилен да се съпротивява повече, Стефан пусна колана. Момчето го взе и като замахна веднъж-дваж, удари го по гърба.

— Какво искате? — едва ли не разплакано попита Стефан.

— Дайте да видим торбите ви! — рече строго и надменно Франта и пристъпи няколко крачки напред, а след него и другарите му.

Той отвори торбата на Стефан и попита с негодувание:

— А това?

— Нали виждате?… Грозде и плодове!…

— Откъде си ги взел?

— Ами че… оттам, от лозята — кимна Стефан.

Франта сви устни в презрителна усмивка.

— Ваши ли са тия лозя?

— Не са.

— А знаете ли чии са, а?

Стефан хапеше изпръхналите си устни.

— А вие? — обърна се Франта към нас.

Ние мълчахме, навели виновно глави.

— Я проверете! — заповяда Франта на своите момчета.

Те се спуснаха бързо към нас, обкръжиха ни и започнаха да разтварят торбите. Най-много се отличи със старанието си нисичкото, пълно, едроглаво момче, което душеше като куче, ровеше и търсеше навсякъде, дори не остави и джобовете ни. Обискът бе свършен и всичко извадено на показ: оказа се, че то никак не е малко и ако не ни го вземеха, щеше да ни стигне за още два-три дни! Като видяха цялото „богатство“, нападателите станаха още по-дръзки, а Франта неумолим и строг:

— Хайде, давайте всичко тук или… — и той замахна с пръчката, която държеше в ръцете си.

Пръв свали и предаде торбата си Стефан, после Цачо и другите момчета. Последен останах аз. Франта пристъпи към мен и когато му подавах моята окъсана торбичка, от мъка, че се разделям с това скромно „богатство“, от срам и яд аз се разплаках и не я пуснах от ръцете си. Но едроглавото момче изтича към мен, издърпа я, бутна ме грубо настрана и каза:

— Сополанко!

Сподавих сълзите си и се помъчих да заглуша болката в душата си, причинена от обидата.

— Хайде! — махна Франта с пръчката. — Да ви няма… — и като се отстрани, направи ни път да минем.

С наведени глави, зачервени от срам, ние се изнизахме между двете редици на нападателите и поехме нагоре по пътечката към нашата махала. Неволно се обърнах и видях как там, на мостчето, момчетата от другата банда се смееха и кикотеха. Отпред на лично място в предизвикателна поза стоеше онова нахално момче, пълничкото.

— Кое е то? — попитах аз Данчи, който също като мен беше изостанал малко по-назад.

— Ха, не го ли познаваш, бе?… Пепо, синът на аптекаря… братът на Верка!…

— Че Верка има ли брат?

— Ами че ти как мислиш!

— А пък аз не знаех — отговорих с огорчение, че Верка имаше такъв брат и че едва сега научавах за него.