Иван Мартинов
Градче в планината (16)

Дюкянчето на дядо Спиридон

По това време аз отглеждах гълъби. Знаете ли колко много ги обичах! Имах няколко кафеза и се чувствувах най-щастливият човек на земята. Тъй се бях увлякъл по тях, че нищо друго не ме интересуваше освен моите хвърковати приятели.

Веднъж Цачо, също страстен гълъбар, ми каза:

— Искаш ли да имаш гълъби, които мътят по два пъти в годината?

— Искам — извиках аз.

— Тогава ела с мен! Ще те заведа при дядо Спиридон, той има всякакви и ще ти продаде.

Взех от чекмеджето на масата двадесетте лева, които пазех още от сурвакница, и го последвах.

На главната улица, недалеч от училището, дето ходеха по-големите момчета от нашата махала, имаше няколко стари дървени къщи. Там, в една от тях, се намираше дюкянчето на дядо Спиридон.

Тясно и тъмно, с прозорче, обковано с желязна решетка, то приличаше повече на затворническа килия, отколкото на място, дето можеше да се купи нещо. Но какви ли стоки нямаше тук!

По стените висяха на дървени закачалки разни дрехи, купени на вехто, почистени и огладени, готови за продан. На рафтовете — наредени книги с пожълтели листа и оръфани корици. Тук-там в пълно безредие се виждаха най-различни предмети: китари, мандолини, цигулки със струни и без струни, гумени топки и всякакви други играчки, та дори и един препариран заек с отрязано ухо. А от тавана… О, това беше най-ценното! От ниския опушен таван висяха кафезите, дето гукаха гълъби и подскачаше канарче.

Чудно, приказно дюкянче!

За мене всичко беше интересно и аз прекарах повече от час в него. Но най-интересен беше притежателят на цялото това богатство — дядо Спиридон. Той и сега като че ли е пред мен такъв, какъвто го помня още от онова време.

Висок, слаб, с изпито лице, в извехтели дрехи, с дълга нечиста и пожълтяла от тютюна брада, старецът седеше на столче до вратата и четеше някаква книга, като мърдаше шепнешком тънките си устни и местеше погледа си натам, дето сочеше дългият му пръст с изкривени от ревматизъм стави и нечист нокът. Той изведнъж ми напомни за разбойника от приказките на баба ми…

Избрах си двойка качулати гълъби — бели, със съвсем леко закривени човки, с мънички и сини като мъниста очи. Платих, пъхнах ги в пазвата си и тичайки се прибрах у дома.

Цяла седмица не бях на себе си от радост, и все с тия два гълъба си играех. Като свикнаха с новия кафез, аз често започнах да ходя извън града, в полето, откъдето ги пусках, за да проверя дали сами ще се приберат, и едва ли не примрях от страх, когато последния път се забавиха малко повече.

През втората седмица отново отидох в дюкянчето на дядо Спиридон. Заварих стареца да седи на същото столче до вратата. Надянал телените си очила, вързани с конец зад ушите, той четеше унесено и дори не погледна към мен.

Нямах пари и не мислех да купувам гълъби, но нещо ме помами към това дюкянче. Зарових се сред вехториите, за да видя какво интересно има още.

Вниманието ми привлякоха книгите и лекичко започнах да прелистям ту тая, ту оная. Забелязах, че по едно време старецът престана да чете. Замислен, заковал поглед в една точка на продънения под, с притаена усмивчица на сухите си устни започна да шепне нещо.

Както се ровех сред дебелите прашни книги с кожена подвързия, аз намерих една неподвързана, с хубава рисунка на корицата, каквато до това време не бях виждал.

Трима мъже в странно и необикновено за мене облекло — къси, закопчани под коленете панталони и тесни, стегнати в кръста палта с дантелени яки и ръкавели, а на главите с широкополи шапки — размахваха в ръцете си тънки дълги саби, сякаш се готвеха да влязат с някого в бой. Какви бяха тия мъже? „Тримата мускетари“ — прочетох аз. Почувствувах голямо желание да я имам и без много да се колебая, попитах за цената.

— Десет лева — отговори старецът и пак забоде нос в книгата, разгъната върху острите му мършави колене.

Сега погледът му, проникващ над очилата, вече ме следеше и не изпускаше нито едно мое движение, дори и най-слабото изражение на лицето ми.

— Нямам сега пари — признах аз силно зачервен и смутен, — ще ми я дадеш ли на доверие до утре?

— Вземи я — кимна той, — а когато я прочетеш, ела, ще ти дам друга, по-хубава!

Грабнах книгата и изтичах навън. Още същата вечер започнах да я чета. Тя тъй ме увлече, че цяла нощ не спах и осъмнах буден над нея.

Отново отидох при дядо Спиридон. Той пак седеше на столчето до вратата и пак четеше. Приближих и надзърнах в разтворената книга, но не можах да разбера каква е. Старецът вдигна глава, погледна ме едва-едва усмихнат над очилата си и по слабото му, обрасло с гъста брада лице пробягна тръпчица на радост, че съм устоял на думата си.

— Е, как е, хубава ли е книгата, която ти дадох? — попита той и се изправи пред мен в своите извехтели дрехи.

— Много е хубава! — казах развълнуван аз и спрях поглед на книгата, която държеше в костеливите си пръсти. — А ти какво четеш?

— Хе! — трепна старецът и дрезгавият му глас прозвуча някак особено глухо в тишината на вехтошарското дюкянче.

— На̀, виж! — и той пъхна книгата в ръцете ми.

— „Записки по българските въстания“ — прошепнах аз и вдигнах към него очи, изпълнени с изненада и любопитство. — За какви въстания се говори?

— Че ти не знаеш ли? — погледна ме той. — Въстания против турците. Едно време ние, българите, сме били под турско робство…

— Знам, знам за това, баба ми е разказвала, пък и в училище сме учили — заговорих нетърпеливо, — но питам… такова… дали всичко туй, което пише в нея, е вярно или е измислено както в другите книги?

— Нали ти казах, че това са записки! Значи истина е… Написана е от Захарий Стоянов, участник в Априлското въстание… А ти я прочети и сам ще се увериш!

Той изрече всичките думи бързо и оживено. Видях как умореният му старчески поглед бе придобил необикновен блясък, сякаш отвътре, от душата му, бе бликнала светлина и бе озарила сивото му, набръчкано лице с вдъхновения израз на човек, преживял сам описаното в тая чудна книга. Аз не се стърпях и попитах:

— А кой е този Захарий Стоянов? Ти познаваш ли го?

— Не, аз лично не го познавам — рече дядо Спиридон, — но съм слушал много за него. Едно време, като млад учител, и аз участвувах в подготовката на въстанието в нашия край, но то за съжаление не избухна и тогава всички членове на революционния комитет се пръснаха. Водителя на въстаниците Тодор Кирков турците обесиха на площада отвъд реката, дето сега е неговият паметник, а пък аз и още двама другари избягахме във Влашко при хъшовете. Там се запознах с войводата Филип Тотю. Познавах и даскал Бачо Киро от Бяла черква, а веднъж през зимата придружих Васил Левски и заедно минахме Дунава по леда, заедно спахме в едно легло и се крихме в къщичката на баба Тонка Обретенова, после той замина нанякъде и аз отново се върнах в Браила… Ех, много борци познавах и с тях съм другарувал, но те загинаха за свободата на България, а пък аз останах да се мъча и ето с какво се занимавам сега, пхю! — и дядо Спиридон плю недоволен, после ми пъхна книгата в ръцете и леко ме изтика навън от дюкянчето си. — Хайде вземи я и прочети, а след това ела да си поговорим…

Аз и тоя път нямах пари, но той пак ми я даде на доверие. И нея също прочетох на един дъх.

Цял месец ходих замаян от красотата на хората, за които се разказваше в книгата, от силата на тяхната любов към нашата българска земя, от смелостта на техния подвиг. Дълго от главата ми не излезе образът на войводата Бенковски, ръководител на въстанието в Средногорието през 1876 година.

Вечер, като си легнех, затварях очи и мислено си го представях такъв, какъвто го описваше Захарий Стоянов — млад левент, във въстанически дрехи, със сабя на кръста и бинокъл в ръце, а около него стоят другарите му и кой знае защо, между тях и дядо Спиридон… Разбирах, той не бе участвувал в това въстание, но неговият образ изпъкваше най-ярко и аз чувствувах как се зараждаше една силна любов към този човек от старинното дюкянче, сам превърнал се на старинна вещ в него.

Сприятелихме се с дядо Спиридон, ровех се сред книгите, избирах ту тая, ту оная и жадно четях всичко, каквото ми попаднеше под ръка. Така случайно открих и други, също тъй интересни и увлекателни книги: „Гарибалди“, „Стършел“, „Спартак“… Те ми отвориха очите. Неусетно се увлякох и за една зима прочетох толкова много книги, колкото не бях чел за всичките години до това време.

Гълъбите постепенно изоставих и баща ми бе принуден да ги продаде, за да не умрат от глад и жажда. Страстта ми към тях се бе заменила с друга, още по-силна страст — четенето на книги, която запали у мен дядо Спиридон.