Иван Мартинов
Градче в планината (17)

Посрещане

Този ден трябваше да посрещнем Александър Стамболийски, министър-председателя на България.

Пристигнахме под строй на Сърпазар и се наредихме от двете страни на улицата. Все още под впечатление на думите, които директорът ни каза, ние шумяхме неспокойно, блъскахме се и разговаряхме високо, припряно като пред класно упражнение. В очакване на скъпия гост учителите се мъчеха да внесат някакъв ред, но усилията им отиваха напразно. Ние не можехме да задържим радостта си, че и този ден няма да учим и ще бъдем свободни до вечерта, ще играем до насита и ще скитаме из околностите на градчето.

Беше май, най-хубавият месец в годината. Окичени в цвят, дърветата приличаха на бели облаци, слезли над земята от синьото небе. Над тях слънцето спускаше своите копринени нишки и изплиташе тънката, прозрачна мрежица на маранята. Блестяха празнично стъклата на прозорците, стените и червените керемидени покриви на къщите, дори и плочите на тротоара. А колко много цветя се пъстрееха в ръцете на децата и колко много аромат насищаше въздуха!

От време на време по улицата препускаха конници и отиваха далеч някъде към бачкийницата или по-далеч, до сушилнята, за да видят дали по шосето от Плевен не се е задала свитата на земеделския трибун. Очите на всички градски първенци бяха обърнати все натам, отдето се очакваше тя, но часовете летяха и никаква вест не идваше. Нетърпението бе обхванало особено децата, на които бе дотегнало да стоят на едно място и да чакат.

Най-сетне бай Тодор Бъзяка, старши стражар в околийското управление, пълен и тантурест, яхнал червена, с подут корем кобила, препусна обратно по улицата с чаткане на копитата по ситния калдъръм и се понесе в галоп към мястото, дето се намираха околийският управител, кметът и другите официални лица. Той спря запенения кон, едва се задържа на седлото да не падне и обяви тържествено с висок глас, като опираше разтрепераната си ръка до козирката на синята фуражка:

— Идат!

И в същия миг като шепот, разнесен от вятъра, по редиците се предаде вълнението.

— Идат!… Идат!…

Хората обръщаха глави натам, където някой сочеше с ръка. Оживлението обзе и децата. Те започнаха да се блъскат и да се карат кой да отиде по-напред. Но колкото и да се взирахме, никой нищо не можеше да види и само тропотът на препускащите насам-натам коне, шепотът на хората и предупредителните подвиквания на учителите говореха, че в тоя момент става нещо много важно.

Откъм бачкийницата се зададе голяма и внушителна група на коне. Аз не се стърпях и като разблъсках с лакти другарчетата си, застанах в първата редица. И тогава видях всичко. Около стотина мъже, граждани и селяни, яхнали все едри коне, се движеха в гъста, разлюляна колона към нас, а пред тях на бял кон, разположил се нашироко върху коженото седло, с вдигната за поздрав ръка и вторачен в нас поглед се поклащаше Стамболийски. Той беше едър, набит, широкоплещест, с буйна къдрава коса и черни мустаци, които придаваха на пълното му червендалесто лице юнашки наперен вид, сякаш не беше министър-председател, дошъл на посещение в градчето, а предводител на разбунтувалите се селяни, начело на които влизаше като победител. По-късно разбрах, че хората около него са били малка част от оранжевата гвардия и че той искал да направи силно впечатление на своите посрещачи, но тогава, запленен от гледката, ликувах заедно с всички.

— Ура! — извика някой и всички зареваха в един глас, като размахваха оранжеви знаменца и посипваха пътя му с цветя.

— Урааа… ааа… аа…

Стамболийски мина и замина, а след него и свитата му, посрещната също тъй възторжено от нас, децата, и от по-големите ученици.

За миг настъпи бъркотия. Виковете и крясъците се усилиха, блъсканицата стана непоносима. Ние се пръснахме на разни страни. Без да дочакам Данчи Пенеса и Колю Чорлето, с които учехме в един клас, аз изтичах към главната улица, дето живееше Борис Динчиски, с когото напоследък бяхме станали добри приятели, макар че доскоро бяхме в две различни банди, и му подсвирнах да излезе. Той не се бави и веднага дотича. Тръгнахме към Стратеш, дето обичахме да се разхождаме и да прекарваме свободното си време около Белия паметник.

Този бял паметник, величествен и строг, целият от мрамор и обграден с щикове, е бил построен някога от руското царско правителство в чест на падналите за свободата на Ловеч войници и офицери и той беше за нас, ловчанци, светиня и символ на обичта ни към руския народ освободител. Там ние често ходехме и от високото не само че се любувахме на гледката, която се разкриваше долу с Ловеч и реката, но и разбирахме колко щастливи бяхме, че сме се родили в такъв прекрасен кът като този, край брега на Осъма…

Из пътя към нас се присъединиха още двама наши другари и съученици: Асен Гъсето, тихичко и кротко момче, Иван Цочев, голям немирник и страшен пакостник, от когото аз се побоявах и все пак търсех неговата дружба и приятелство.

— Искате ли да идем някъде да погърмим? — попита Иван, като показа от джоба на панталона си цевта на един мъничък барабанлия револвер.

— Откъде го взе?

— Имам си го. Ти не питай, а кажи! Искаш ли, а?

— Искам.

— Хайде да вървим тогава! — рече Иван и смело ни поведе към Стратеш.

Вървяхме по стръмната пътечка нагоре между цъфнали люлякови храсти и увлечени в разговори с възбудено от любопитство въображение как ще гърмим с пищова и как ще изпоплашим катеричките в боровата гора, а може би и ще убием някоя сврака, забравихме и посрещането на Стамболийски, и опасността, че ще ни се карат и дори ще ни бият, ако заловят у нас оръжието. Минахме покрай нашето любимо място, Белия паметник, пресякохме шосето за Севлиево и навлязохме в гората с високо извисили се борове, които затъмняваха небето. Изведнъж се намерихме на малка поляна, обградена с камъни от всички страни, откъртили се някога горе от скалите.

Не бях идвал на това място и плеснах от изненада. Под нас се откриваха старата част на града и площадът с паметника на Тодор Кирков. Приковах погледа си натам.

Площадът беше изпълнен с народ. Говореше някакъв човек, който размахваше ръка заканително. Стамболийски! Потръпнах от вълнение. Само преди половин час ние го посрещахме, а ето че сега щяхме да гърмим и да му попречим…

Без да се бави и да се замисля, Иван Цочев извади револвера, насочи го към един изпълзял иззад камъка гущер, препекъл се на слънце, гръмна, но не можа да го улучи.

— Уха! — извика той и се спусна подир гущера.

Иван гръмна още веднъж и пак не го улучи. Оживлението и радостта завладяха и мене. Стори ми се, че няма по-голямо удоволствие от това да гърмиш по бягащ гущер. И макар че никога не бях пипал оръжие, аз го помолих:

— Дай и аз да опитам!

— На̀, вземи — рече Иван, — ето тъй… — и ми показа как да насоча цевта, как да дръпна спусъка.

Гръмнах и аз по същия гущер, който сякаш от любопитство отново бе излязъл, за да види момчетата, които се забавляват по такъв неприятен начин с него. А може би е бил и друг гущер. Но във всеки случай аз усетих как ми стана приятно и под лъжичката нещо ме погъделичка. Динчиски се спусна, а след него и Асен Гъсето. Те почти насила ми отнеха револвера от ръцете.

— Чакай бе, чакай и аз да опитам!

Стреляха и те, но също не улучиха. Тогава Иван издърпа грубо револвера от ръцете ни и не ни даде повече да го пипнем, а сам издебна една катеричка, закрепила се високо на стеблото на един бук, натисна спусъка, но не се чу никакъв гърмеж.

— Няма вече патрони — сви отчаяно рамене Иван. — Хайде да си вървим!

Развеселени, ние се спуснахме през боровата гора, слязохме на шосето, прекосихме го бързо и се насочихме към Белия паметник. Неочаквано няколко коня изтрополяха зад нас и един глас извика сърдито:

— Ей, деца, я почакайте!

Обърнах се. И какво да видя? Откъм площада по шосето препускаха повече от двадесет конници, а след тях тичаха запъхтени още толкова стражари. Този, който ни повика, идваше право към нас. В ръцете си държеше два големи черни нагана, готов да ги насочи към всеки срещнат, щом разбере, че опасността идва от него. Аз не изгубих самообладание, а леко избутах Иван Цочев и като го закрих зад храстите, пошепнах задавено:

— Бягай!

Иван се шмугна като заек сред люляковите храсти и чух само шума от стъпките му и разгръщането на клоните.

Старши стражарят, същият този бай Тодор Бъзяка, който тая сутрин пръв долетя с коня си и съобщи, че идват, се приближи бързо към нас. Черните нагани блестяха в разтрепераните му ръце.

— Кой стреля? — попита той направо, без заобикалки и ни погледна подозрително, макар че ние с Борис Динчиски бяхме още хлапаци и не можехме да будим съмнение.

Аз запазих спокойствие:

— Не знам, не съм видял…

— А не чухте ли гърмежите, а?

— Чухме ги, ама… отде да знам кой е стрелял?

Бай Тодор Бъзяка се почеса по запотеното чело.

— Хм! — каза той и обърна зачервеното си лице към един от конниците, които с препускане дойдоха при нас и едва задържаха разпенените коне. — Чули са, господин началник, но казват, че не знаят… не са видели…

Като възпираше коня си на задните нозе, за да не налети върху нас и ни стъпче, младият човек в лъскава униформа и със спусната под брадата си каишка на фуражката недоверчиво ни изгледа.

— Но не видяхте ли някой да слиза отгоре, откъм пътечката? — попита той и посочи с камшика си натам, отдето преди минута бяхме слезли.

Спрях погледа си на Борис и видях пребледнялото му лице, сякаш кръвта му бе изтекла.

— Видяхме… двама души, които… — казах аз неопределено и също посочих натам.

Началникът се изправи на стремената и се наведе над нас.

— Какви бяха?

— А че… такива… с пера на шапките си и носеха пушки, а подир тях тичаше куче…

— Ловци! — Началникът се обърна нетърпеливо към бай Тодор Бъзяка и поклати заканително глава. — Ах, говеда мръсни… Ловци, а? — и той пак ни погледна. — Ще им дам аз на тях един лов, та ще разберат добре те кога са имали работа с мен… — и като пришпори коня си, полетя по шосето в оная посока, дето предполагаха, че са отишли ловците.

След него полетя цялата група конни стражари, а най-отзад се помъкна бай Тодор Бъзяка и всички ония, които нямаха коне.

Без много да се бавим, като предчувствувахме голямата беда, която щеше да ни сполети и от която се избавихме само по щастлива случайност, бързо се спуснахме по стръмната пътека направо през скалите и издраскани, разтреперани, уплашени се прибрахме по домовете си. Веднага легнах, но не можах да заспя от вълнение и страх. Все ми се струваше, че ей сега ще долети разгневеният началник с цялата конница, ще обградят нашата къща и ще поискат от мама да ме предаде, за да ме набият пред всички там, на площада, дето Стамболийски бе започнал пламенна реч, а пък аз и другарите ми попречихме с нашите гърмежи и развалихме митинга.