Иван Мартинов
Градче в планината (7)

Еньовден

Настъпиха най-горещите летни дни и през деня животът на градчето замираше, а вечер изведнъж наставаше необичайно оживление. Улиците се изпълваха с хора, пазарът шумеше от купувачи. До късно през нощта се чуваха китари и мандолини, ечаха песни, разливаше се смях. Големите момчета ходеха от къща на къща и правеха серенади под прозорците на момичетата.

По стар обичай Еньовден празнувахме с особени игри и забавления. Затова с вълнение чакахме този ден — най-дълъг и най-горещ през лятото.

И ето най-сетне дойде Еньовден.

Вечерта ние събрахме слама от харманите и запалихме буйни огньове. Момичетата, които още през деня си бяха изплели венци от лайкучка, макове и метличина, ги сложиха на главите си и започнаха да прескачат огньовете, а ние, момчетата, заудряхме празни тенекии като тъпани, та цялата махала се огласи от шум, дрънкане и заклинания: „Бягайте, змии-гущери, че иде, иде Благовец!“. Тогава значението на този стар народен обичай съвсем не ми беше известно и аз само подскачах като другите, виках и се радвах, без да разбирам защо и за какво, но по-късно, когато пораснах и се зарових сред книгите с предания и суеверия, стана ми ясно, че той иде от дълбоката древност и е свързан със „земеделческий интерес на людете по нашите земи“, както пишеше в тях.

Тъй ние изпратихме нощта срещу Еньовден.

На другата сутрин се събудихме рано, още в зори, и тръгнахме с венците към Осъма, за да ги пуснем във водата и тя да ги отвлече, а после, като седнем на брега, да наблюдаваме изгрева на слънцето през тънки кърпи и да гадаем бъдещето си. Беше още тъмно и по сивото, едва изпепелено небе блещукаха едри звезди, ние вървяхме мълчаливо и не смеехме да проговорим, за да не разсърдим злия дух. Аз никога не бях ставал толкова рано и сега ми се спеше, та едва държах очите си отворени, пък на всичкото отгоре беше и хладно, че треперех и чувах как зъбите ми потракваха, но дали от студ, или от страх — не мога да кажа. С нас беше дошла и сестричката ми Милка. Беше обещала да дойде и Верка, която снощи бе играла с момичетата и като тях бе прескачала огъня с венче на главата. Въпреки че дълго я чакахме, тя не дойде, а Надка ни каза, че майка й не я пуснала и се разсърдила, загдето ги будим толкова рано, но заявила, че няма да има нищо против, ако Верка стане кумичка. Разочарован и огорчен, аз съжалявах, че бях тръгнал с децата, но нямаше вече друг изход, освен търпеливо да дочакам края.

До реката стигнахме, когато бе започнало да се развиделява. Звездите бяха угаснали и на изток, над тъмната, нагъната ивица на хоризонта, небето леко светлееше и от сиво, като студена пепел, то постепенно избледняваше и се зачервяваше, като поръбваше краищата на облаците с розова дантела. Бързо свалихме венците и застанахме около Пенка, сестрата на Данчи Пенеса, най-голямата от момичетата.

— Пускайте! — каза тя и ние двамата с Данчи нагазихме във водата и изнизахме пръчката, с която носехме венците.

Те бавно заплуваха, за миг се спряха и завъртяха над вирчето, сякаш се събираха, за да потеглят надолу заедно. От брега момичетата ги наблюдаваха със свити сърца. Всяко само си бе изплело венчето от цветя, бе вплело в него душата си и добре го разпознаваше отдалеч. Затова с вълнение следяха как водата въртеше венците и не ги пускаше от студените си прегръдки. Те се движеха вкупом като дружки, на които беше жално да се разделят, и ние с Данчи имахме достатъчно време, за да изтичаме по брега, да нагазим малко по-долу отново в реката и да започнем да ги ловим. Обичаят беше такъв: който венец изпревари другите и изплува пръв по бързея, притежателката му става кумичка и устройва угощение на другите. Ние бяхме бедни и аз много се страхувах да не би венецът на сестра ми Милка да пристигне пръв. Тогава трябваше да съберем всички момичета у дома на трапеза, а това значеше, че мама ще търси пари в заем, за да купи туй-онуй за готвене. Какво е изпитвала сестра ми Милка — не знам, но аз тръпнех от вълнение и се молех нейният венец да не изпреварва другите. Исках кумичка този път да стане Верка. Нали майка й бе обещала да ни даде богато угощение; пък освен това, мислех си аз, ще отида заедно с всички и ще видя още веднъж Верка; нека онзи глупак, луничавият, разбере веднъж завинаги, че аз…

Докато разсъждавах, венците стигнаха бързея, водата ги повлече и те полетяха стремително към нас. Край мен мина един мъничък, но разкошен венец, целият окичен с маргаритки и бели рози. Аз щях да го изпусна, но Данчи извика:

— Дръж го, бе! Хвани го!

Изтичах подир него и го улових. Той беше първият венец. Аз го погледнах и изтръпнах от изненада — венчето на сестра ми Милка! От яд едва ли не го изхвърлих, за да хвана друг като например този, големия, с панделката, който ми се стори, че е на Верка, но навреме се опомних и въздържах. Знаех, че не трябваше да развалям обичая. Само се обърнах и със съжаление изгледах как другите венци заплуваха тържествено надолу по течението на реката.

Измъкнахме се с Данчи от водата и предадохме венеца на Пенка. Тя го пое усмихната, изтръска го от капките и го положи на главата на Милка.

— Кумичка — рече тя и я целуна по челото. — Ха, да ти е честито!

Бузите на Милка пламнаха. Дали от радостно вълнение или от същото чувство на съжаление, което изпитвах и аз в момента? Всички се струпаха около нея и започнаха да я поздравяват, да й пожелават успех в живота.

— А сега да видим какво ни е бъдещето! — предложи Пенка и седна на брега.

Момичетата се наредиха от двете й страни, извадиха кърпички и се приготвиха да посрещнат изгрева на слънцето.

И тъкмо навреме! Докато се бавехме и суетяхме, никой не бе забелязал кога небето се бе съвсем прояснило и утрото — свежо и чисто, с ведри далнини — бе настъпило. Слънцето още не беше се показало иззад хоризонта — то бавно възхождаше отвъд планините, като къпеше земята в светлина и запалваше пожара на новия ден…

— Гледайте! Гледайте! — извика едно от момичетата и по всички ни премина като трънка радостта от разкрилата се пред нас гледка.

Най-напред се показа мъничко крайче като крайчето на зачервена, добре изпечена пита, после се увеличи, превърна се на огромно огнено кълбо, блеснало ослепително, и изведнъж, сияещо и тържествено, слънцето изплува над високия хребет на планинските възвишения. Затаил дъх, аз гледах прехласнат и ми беше радостно и мило, но в същото време и мъчно, че ще трябва мама да търси пари в заем, за да купи всичко за угощението. Ако не беше срамът от хората, навярно нямаше да се съгласи…

— Какво виждате? — попита тихо Пенка. — Ето… аз виждам моето бъдеще! То е изписано на слънцето…

— И аз виждам някакви петна, но не знам какво означават — обади се Цонка, приятелката й, също тъй голяма като нея.

— И аз… и аз… — подвикваха едно след друго момичетата.

Колкото и да се взирах, колкото и да се напрягах, аз нищо не можех да различа, а напротив — от блясъка на слънцето дълго стоях със затворени очи. Какво бръщолевят тия момичета? Глупости! Нямаше нищо такова, каквото те виждаха, и всичко, за което говореха, тъй им се е сторило…

— Виждам и моя жених — прошепна Пенка на ухото на Цонка и чух как дълбока въздишка на облекчение се откъсна от гърдите й.

Не знаех какво да кажа. Беше ми и смешно и тъжно. Съжалявах, задето бях дошъл, но като помислех, че на угощението у дома може би ще дойде и Верка, ми стана по-леко…

Най-сетне гаданията и предсказанията за бъдещето свършиха. Момичетата наскачаха възбудени и оживени. Едни бяха доволни, че са открили бъдещето си (аз знаех, че си въобразяват!), други пък недоволни, задето нищо не са видели (и колкото да напрягаха зрението си, разбира се, пак нищо нямаше да видят!). Вървяхме вкупом и разговаряхме високо, препирахме се за какво ли не. Отпред Пенка и Цонка, като най-големи, носеха на ръце сестра ми Милка, накичена с венчето, цялата зачервена и смутена от вниманието, което й оказваха нейните другарки. Щом наближихме нашата къща, Пенка и Цонка запяха, а останалите момичета подеха в един глас:

Излез, излез, стопанке,

да посрещнеш слънцето —

малка мома, кумичка…

Мама ни посрещна на пътната врата. Аз очаквах, че тя ще се разсърди, но като ни видя, горката, тъй много се зарадва, че изприпка боса по дворните плочи, прегърна сестра ми и я целуна по пламналите бузи.

— Мамината, сладката… на мама кумичката! — занарежда тя. — Не плачи, чедо! Мама дрехите ще си продаде и пак ще се отсрами… Аз такова угощение ще ви направя, че всички ще говорят за него… Влизайте, деца, влизайте и добре дошли в моя дом!

Тя се разтича по съседите, събра оттук-оттам по нещичко, после пъргаво зашета и до обед приготви такава вкусна пилешка чорбица и такива яденета, че наистина смая с умението си от нищо нещо да прави, както се изрази една наша съседка, дошла да й помогне. Аз бях много горд и щастлив, но ми беше и мъчно, задето Верка не изпълни обещанието си и не дойде. Майка й и този път не я пуснала, като обещала, че ще отпразнуват рождения й ден и ще й разрешат да ни покани у дома си.