Иван Мартинов
Градче в планината (4)

Далечни скитания

В съзнанието ми се е запазил още един радостен спомен. Това са скитанията из околностите на родния ми град.

Гознишката бара! За какво говори тя на въображението ми?

Това е малка, съвсем малка рекичка с високи стръмни брегове сред дълбок дол, обрасъл целият с гъсти храсталаци от глог, шипки, къпини и повет, оплетени така, че трудно може да се слезе долу, ако няма пътека. Извира тя недалеч от градчето, някъде от последните гънки на планинските склонове, и тъй като минава през близкото село Гозница, всички я наричат Гознишката бара.

През лятото, когато настъпваше голямата суша, водата й едва се прецеждаше като тънък, сребърно блестящ конец между изровените брегове, сред бурени, троскот и коприва. Напролет или есен, щом започнеха да се топят снеговете или заваляваха буйните студени дъждове, тя изпълваше коритото си, разливаше се и правеше големи пакости. Неведнъж след буря и пороен дъжд огромната вълна на прииждащата вода се спускаше тежко отгоре, бучеше и помиташе всичко по пътя си. В такива дни хората от съседните махали отиваха да гледат как влачи камъни, дървета и понякога цели кошари с овце. Иначе в тихо и спокойно време тя беше кротка, бавна, ленива и ние много обичахме да играем там по цял ден до настъпването на вечерта.

С това глухо, потайно място са свързани спомените ми за първите по-далечни скитания в моето детство.

Всички бедни хора от нашата махала си купуваха агнета — едно, две или повече — и ние, децата, ги пасяхме заедно. Цачо, Данчи Пенеса и аз се събирахме през лятната ваканция, изкарвахме агнетата извън града, обикновено в нивите или край Гознишката бара, и там, докато те хрупкаха зелена тревица, прекарвахме в игри и забавления.

А какви бяха нашите игри и забавления?

Най-различни — от гоненето и криеницата из дола до ваденето от дупките с восъчен конец на полски паяци, или тарантули, както ги наричахме. Колко забавно беше това вадене и как прехласнати, с часове сме наблюдавали борбата между два тарантула!

Помня, веднъж се бяхме събрали и играехме на кокалчета. Беше лято. Горещо пладне. Задуха и зной тегнеха над неразораните стърнища. Агнетата лежаха на сянка под високите брястове край барата, а ние, захвърлили тоягите си, се състезавахме помежду си. Изведнъж някой извика:

— Еей, хайде да вадим тарантули!

— Хайде, хайде! — наскачахме всички.

Но веднага разбрахме, че без конец и восък не ще можем нищо да направим.

— Ванко, тичай за восък при баба си! Тя, нали е набожна, сигурно има някоя и друга свещ в раклата! — извика Цачо и ме тикна леко напред.

— А конец?

— Конец аз ще намеря — рече той и като обърна платнената си риза, измъкна един тънък колкото косъм бял конец от поръбения й край, захапа го със зъби и го откъсна. — Ти още ли си тук?… Тичай, не се бави! Докато преброя до десет, да си се върнал, чу ли?

Бързо изпълних поръчката му. С тържествен жест предадох восъка на Цачо. Той го смачка с ръце, направи от него топче и го върза здраво с конеца, после го пусна в дълбоката дупка. Скоро първият тарантул беше уловен. Всички се събрахме около него, за да го разгледаме по-добре: голям паяк с тънки дълги крака, впил челюсти във восъчното топче, и с такова издуто коремче, че на всички ни се видя много смешен, и ние прихнахме развеселени от вида на „шишкото“.

— Прилича на бай Пенко бакалина! — подхвърли някой и още повече се запревивахме от смях.

Цачо извади и друг тарантул, по-едър от първия, но това никак не ни разколеба: борбата между тях можеше да започне веднага.

Поставихме ги един срещу друг и се събрахме, коленичили и навели глави над тях, за да видим как ще се борят. И наистина по-интересна от тая борба никога не бяхме виждали!

Огромните паяци така здраво се счепкаха, така преплетоха крака, така впиха челюсти един в друг и така се запремятаха, че заприличаха на космато кълбо, което се търкаля. Ние викахме от радост, спорехме и се карахме кой от двата тарантула е по-силен и кой ще победи, давахме съвети ту на тоя, ту на оня като при борба на ринга и от възторг се бяхме почти захласнали, бяхме забравили агнетата.

— Гледайте, гледайте… също като пехливани в цирк! — викаше Данчи Пенеса и подскачаше с босите си крака, а братовчед ми Петко тръскаше остригана до голо глава и едва не грухтеше от удоволствие:

— Този, шишкавият, с шкембето, притисна другия…

— Ще го смачка, ще го смачка! — извиках аз с негодувание, тъй като бях на страната на по-малкия.

— Чакай, има още време! — успокояваше ме Цачо.

— Ама… не виждаш ли, че той е по-силен? — възмущавах се аз и усещах как целият горя.

— Ба, да има да взема! Другият е по-жилав…

И наистина работата се преобърна така, че единият успя да се измъкне от челюстите на другия, извъртя се и се покачи на гърба му като го стисна с яките си крачка. Борбата продължи с още по-голяма ярост — на живот и смърт. Паяците се търкаляха и хапеха, а ние ревяхме от удоволствие. Накрая, разбира се, „шишкото“ надви по-слабия, който омаломощен остана да лежи до дупката си. Но преди победителят да изпие кръвта на победения, братовчед ми Петко стъпи върху тях и ги размаза с петата си. На полесражението остана само тъмно влажно петно. Ние наскачахме удовлетворени и с викове се спуснахме да завърнем агнетата, навлезли в чуждите градини.

Друг път в желанието си да бъдем като Тарзан, любимия ни герой от книгите, се увличахме до такава степен в опасни игри, че едва ли не рискувахме с живота си. Само като си помисля сега, виждам какви детински безумства сме вършили тогава и космите на главата ми се изправят от страх.

От всички най-необуздан и най-невъздържан бях аз. Не само че се катерех по дърветата, подражавайки на Тарзан, не само че се прехвърлях и скачах от клон на клон, но понякога ме обземаше внезапно такова заслепление, че не виждах нищо, когато се прехвърлях като маймуна над дълбокия дол, за да се заловя за протегнатия клон на една изкривена и наведена стара върба.

Един ден стана с мен голямо произшествие, което ме накара завинаги да се откажа от тия глупави акробатически номера.

Беше привечер. Цачо, аз, Данчи Пенеса и Нанко Бумчето вървяхме по пътеката край брега на дола. Като стигнахме мястото, дето обикновено играехме „на Тарзан“, внезапно бях обзет от желание да покажа на моите другари, че мога да правя и по-страшни чудеса от този полудив човек.

— Гледайте! — извиках аз и с разперени ръце като птица, готова да хвръкне, изтичах към дола. — Гледайте…

Когато наближих брега, аз се позабавих, дори се позапрях разколебан и с това загубих силата на инерцията. Все пак скочих и посегнах с две ръце, за да се заловя за увисналия клон на познатата ми върба. Друг път правех това леко, но сега не успях да се задържа и полетях с главата надолу към пропастта.

За щастие предния ден поройният дъжд бе размил бреговете на дола, бе свлякъл пръстта и бе я натрупал на дъното като мек пухен дюшек и аз паднах на него, без да се нараня. Не разбрах как стана това — то беше тъй неусетно и тъй мигновено, че се опомних едва във водата. Бях много уплашен и един миг лежах неподвижен, после се съвзех и започнах да ритам с крака, да махам с ръце, сякаш се давя, и да правя отчаяни опити да се измъкна от реката. Дойдох на себе си чак когато напипах дъното и разбрах, че тук мястото никак не било дълбоко, а, напротив, съвсем плитко от донесения пясък…

Измъкнах се с големи усилия на отсрещния бряг, целият мокър и кален, кален едва ли не до носа, до веждите и ушите. Погледнах нагоре засрамен и видях, че моите другари се превиваха от смях. Засмях се горчиво и аз, макар че никак не ми беше весело. Наистина как можах да се реша на такава безумна постъпка?

Слънцето беше слязло ниско и лъчите му не можеха да проникнат при мен долу, в дъното на дола. А там беше мрачно, сенчесто, усойно. Стана ми студено, започнах да треперя и да тракам със зъби. Но да си отида така у дома — не смеех. Мама щеше да ми се кара, а може би и да ме набие.

Съблякох се, изпрах дрехите си и ги метнах да съхнат на кривата върба, а аз се сврях зад храстите на завет. Другарите ми все още продължаваха да се смеят и оживено да разговарят. Чух как Цачо им обясняваше нещо. Понадигнах се и видях, че той ме сочеше на някого с пръст.

— Вижте го, вижте го… героя!

Дръпнах се засрамен и се скрих. Горе, между остриганите момчешки глави, се мярнаха главите и на две момичета. Едното от тях имаше бяла панделка. Аз чух веселите им и любопитни гласчета:

— Къде е? Къде е?

— Ето го там, в храстите!

Аз се свих още повече, за да се скрия от погледите им, но избодох гърба си в острите шипове на храсталака. По гласовете познах, че момичетата бяха Надка и Верка.

Момчетата и момичетата повикаха, посмяха се и като се убедиха, че няма да се покажа, отидоха си заедно. Останах в дола до вечерта, докато съвсем се стъмни, после облякох мокрите си дрехи и се промъкнах тихо и незабелязано у дома. Без да се обаждам на мама, легнах. От умора и от срам, че се бях изложил пред Верка, дълго не можах да заспя…