Иван Мартинов
Градче в планината (10)

На пързалката

Заваля сняг. Градчето се покри цялото с бяла пухена пелена. Къщите в покрайнините потънаха в дълбоки преспи, стрехите нахлупиха бели калпаци, бели бяха дворовете, бели бяха улиците, оградите, дърветата… всичко, всичко беше бяло и само струйките дим, които излизаха от комините и се виеха към ниското навъсено небе, тъмнееха и нарушаваха безкрайната блестяща белота.

Мина декември и дойде януари. Посрещнахме Нова година както винаги радостно и весело. Особено щастливи бяхме ние, децата, защото се намирахме във ваканция и можехме до насита да скитаме с шейните из улиците, да ходим от пързалка на пързалка, да правим снежни човеци, да викаме колкото си искаме. А после да се приберем на топло в стаята, да седнем до печката и уморени, със зачервени бузи и уши, изпощипани от студа, да се борим с дрямката и да слушаме мъркането на котката. Мама и баба шетат насам-натам, готвят вечерята, а тате се е излегнал на одърчето и чете на глас вестник. Аз и сестра ми Милка се препираме за нещо и ето че най-сетне идва ред на вечерята, после изтичваме в другата стая, завиваме се с меките завивки, затваряме очи и сме щастливи, щастливи…

Колко пъти нощем, като се пробудя и не мога повече да заспя, аз мисля за отдавна отлетелите години на моето детство и винаги си спомням за не една такава зима. Не забравям зимата, когато за пръв път разбрах, че вече съм голям и е срамно да се спускам с шейна заедно с децата, а трябва да отида на реката и там, с големите момчета, да се пързалям с кънки. Но как и откъде да взема кънки? Нямаше никакъв изглед да си купя. А и да имах пари, майка ми за нищо на света нямаше да се съгласи да ги харча за такива празни неща. Божичко мили, какво да правя? Три дни мислих, блъсках си главата, но напразно и накрая се примирих: реших да отида на реката поне да погледам как другите момчета се забавляват.

След коледните празници за учениците оставаха още малко дни за почивка, за игри и веселба, после щяхме да се заловим пак за уроците. Бързах да се наситя колкото може повече на приятните развлечения вън от къщи, на улицата или на полето, на пързалката или на реката, да не пропусна нищо.

Един следобед, като се пуснах за последен път с шейна от височината до училището, аз се запътих към онова място на реката, недалеч от бента при Бановата воденица, дето обикновено се събираха по-големите момчета, за да се пързалят с кънки. Вървях бавно с чувството, че там ми е мястото, и със съзнанието, че не съм вече дете и че всички ще ми се смеят, ако още веднъж ме видят на пързалката с малчуганите от нашата махала. Бях облечен добре, в топли вълнени дрехи, със здрави обуща и шалче на врата, а ръцете ми — пъхнати в джобовете на балтона. Под краката ми втвърденият сняг скърцаше напевно и на мен ми се струваше, че ще бъде по-добре, ако зимата продължи още дълго. Доволен, дори си подсвирквах някакъв марш, който бях запомнил от баща ми при неговите нескончаеми репетиции с музиката.

Тъй аз преминах главната улица с дървените дюкянчета на занаятчиите и с големите магазини на търговците, излязох на площада пред воденицата и се отправих с бодра стъпка по брега на реката край заскрежените тополи към мястото, дето имаше шум, врява и глъч. Отдалеч видях трупналото се множество, което наблюдаваше играчите, дребните фигури на тия, които стремително се плъзгаха насам-натам с кънките си по гладкия, блестящ като стъкло лед. Застанах в края на дългата редица и разбрах, че щеше да има състезание. Погледът ми се спря на неколцината души, които се бяха наредили в права линия и чакаха само сигнала, за да се впуснат и полетят напред. Кой ли щеше да бъде победител?

Не познавах всички състезатели, но между тях съзрях двама-трима, от които единият, за моя изненада, беше братът на Верка. Трепнах. Не бях забравил обидата от оная есен, когато той и другарите му ни нападнаха при мостчето край воденицата на бай Ненко и ни взеха торбите с гроздето и плодовете от баберката. Не бях забравил и навярно ще помня за цял живот това, дето той ме плесна с колана по гърба и ме нарече сополанко. Но дали защото беше брат на Верка, аз мислено залагах на него. Представях си колко много ще се зарадва Верка, щом научи, че брат й е излязъл победител. А може би исках да покажа великодушие и се готвех да му простя всичко заради нея.

Не бях завистлив, но в тоя момент силно желаех да имам и аз такива кънки и когато кажат: „Хайде!“ — да полетя заедно с него, а после да го задмина и му докажа, че с нищо не съм по-долу от другите състезатели и че заслужавам напълно приятелството с Верка. Но за такива неща като кънки можех само да мечтая, да мечтая до насита, но безнадеждно и в отчаянието си да се убедя, че все пак между него и мене има някаква разлика. Тая разлика се състои в моята бедност и неговото богатство и че причината да не заслужавам приятелството на Верка е само в това.

Замислен, аз пропуснах момента, когато бе даден сигналът, и видях само как редицата на състезателите се огъна, наклони се и всички се втурнаха напред. Двама от тях се плъзнаха бързо и леко, с едва забележими усилия изпревариха другите. Разбрахме, че борбата ще бъде тежка и упорита.

Вгледах се във фигурата на едно от момчетата — високо, слабо, с дълги и удивително бързи крака, чиито красиви движения предизвикваха възхищение у всички. То се бе откъснало от другаря си и бе отишло много напред, но тъй като до бента — края на състезателната площадка — имаше още най-малко двеста метра, съществуваше опасност момчето, което летеше подире му, да го настигне и задмине. Мълчаливи, затаили дъх, бяхме впили очи в него, очаквайки крайния резултат. Дали щеше да спечели първенството? Но кой беше този момък, отсега грабнал възхищението на публиката със смелостта, ловкостта и бързината, с изящните си движения? Не повярвах на очите си… Франта! Онзи младеж, който бе ръководител на бандата при нападението ни! За момент в гърдите ми кипна омраза и желание да се случи нещо лошо — да падне и си разбие носа, да се забави и да не спечели състезанието, но като видях с какво старание той се мъчеше да се добере до крайната точка и как всички около мен викаха, махаха с ръце и го поощряваха, аз се увлякох, запалих се и също започнах да се вълнувам от неговия успех. Пепо, Веркиният брат, бе значително изостанал от групата и макар да нямаше никакви изгледи да бъде победител, не се отказваше от състезанието и продължаваше да се стреми поне да не бъде последен. Какво пък? И това е добре! Когато минаваше покрай мен, аз не изтърпях и подвикнах одобрително:

— Давай, Пепо!

Той не се обърна, а махна с ръка и по изражението на лицето разбрах, че му е станало много неприятно, задето от съжаление го поощряват. Миг след това видях как високият слаб момък, Франта, изведнъж се намери до черната линия на бента, забави движението си, като се мъчеше да запази равновесие с ръце, доближи се до дървената преграда, направи красив завой и отново полетя в обратна посока с изящни движения на цялото си тяло. Щом стигна линията, отдето бяха тръгнали, той с щастливо изражение на слабото си лице се спря на едно място, сякаш бе закован с гвоздей. Ръкопляскания и викове го посрещнаха.

Един след друг състезателите се завръщаха и всеки от тях биваше приветствуван с шеговит смях и закачки. Не последен, разбира се, дойде и Пепо, братът на Верка. Аз му се зарадвах едва ли не като на мой близък приятел и отдалеч размахах ръка за поздрав, но той се престори, че не ме забелязва, и намръщен, с присвити устни тръгна срещу нас. Когато мина покрай мен, Пепо изви глава и без да се спира, ме погледна равнодушно, с отегчение и омраза, после ме перна с кожената си ръкавица по носа. Бях доста измръзнал и навярно носът ми е бил силно зачервен, защото едва ли не извиках от болка, но стиснах зъби и не дадох израз на възмущението и гнева си. Не толкова болката ми се видя непоносима, а обидата от неговата постъпка. Аз го погледнах сърдито и щом усетих, че сълзите напират в очите ми, побързах да се махна, за да не забележат другите. Да, аз наистина плачех, но плачех мълчаливо. За втори път бях поруган и от кого — помислете само! — от Пепо, Веркиния брат, когото бях готов да обикна като скъп за мен човек…