Иван Мартинов
Градче в планината (24)

Прощаване

Пепо бе заминал някъде да учи, заминал бе и Франта, а Надка ми каза, че и Верка щяла да напусне Ловеч и да отиде в чужбина да учи в колеж. Аз ходех като замаян и чувствувах, че сърцето ми се разкъсва от мъка и жал. Но какво можех да направя и как да постъпя, че да я видя поне за последен път?

В края на лятото разбрах, че баща й и тя се готвели да заминат на другия ден с кабриолет за Плевен, а оттам с влак за София. До вечерта място не можах да си намеря — не ядох, не спах.

Сутринта станах рано по-тъжен, по-мрачен и неразположен от всеки друг път. И първото нещо, което реших, беше да повикам Цачо и да го помоля да отидем заедно при трите големи акации на шосето за Плевен, за да видим дали са още там малките гарджета, които оставихме преди две седмици в гнездото им голички и неукрепнали. Както винаги Цачо веднага прие, без да подозре какви мисли и чувства ме ръководят.

Ние отидохме там малко преди обед, тъй като имахме намерение и да се окъпем. Бяхме си взели и храна. Представата да прекараме подиробеда край реката и да обходим още веднъж любимите места ни въодушеви. Аз бях разбрал от Надка, че кабриолетът с Верка и баща й щял да тръгне веднага след обед и като си направих точна сметка, реших да отидем при акациите след окъпването.

Така и постъпихме. Изсушихме се на слънце, облякохме се и както бяхме боси, защупуркахме по мекия, нагорещен от слънцето прах по шосето. Когато пристигнахме до гнездото, Цачо забеляза, че гарджетата ги няма — значи бяха вече излетели и… иди, че ги търси из полето, ако си нямаш друга работа.

— Па ти не се коси толкова де! — започна да ме успокоява Цачо, като забеляза колко съм неспокоен.

Наистина обзело ме бе голямо безпокойство не от това, че гарджетата бяха отлетели, а защото се разделях с Верка. Но аз не посмях да се открия пред моя най-добър приятел — страхувах се, да не би да ми се присмее и да започне да ми се подиграва. Ние приседнахме край пътя и замислено се вглеждахме в посивелите склонове на отсрещния бряг, дето се разстилаше полето и дето само преди няколко седмици тревата беше яркозелена и още свежа. Високо над нас се виеха ястреби и от плавното им летене се разбираше, че търсят храна и дебнат плячката си — някое зайче или полска мишка. Един от тях започна да се спуска, после пак се издигна и от това често спускане и издигане беше съвсем ясно, че още не е могъл да съзре нещо с острия си, хищен поглед. Обърнах глава назад. Недалеч от нас по слога пасеше магаре и то ту навеждаше глава, като скубеше спечената тревица, ту ни гледаше изпитателно, сякаш искаше да разбере какво правим тук в този горещ августовски ден под силния пек на слънцето.

Времето течеше. Аз все продължавах да чакам да се зададе кабриолетът с Верка и баща й, но там нищо не се забелязваше. Минаха само волски коли, натоварени със слама, и циганин, яхнал мършав кон с два празни коша в ръце. Магарето хрупкаше почти зад гърба ми и като махаше с опашка, за да пропъди мухите, подуши ме по врата с влажната си муцуна, после изрева до самото ми ухо.

Цачо прихна да се смее, но на мен никак не ми беше весело.

— Я го гледай ти… Марш! — извиках аз, но магарето не помръдна, а като че ли нарочно протегна врат и още веднъж ме помириса.

— Познавате се — рече Цачо, готов отново да избухне в смях. — Нали е умно, разбира, че баща ти е музикант, и иска да ти изпее нещо на ухото…

— Я стига говори глупости! — разсърдих се аз. — Не виждаш ли, че ме пита за теб. Иска да знае кога баща ти ще му ушие нови кундури…

— Бре, бре, че го измисли! — засегна се Цачо, нали баща му беше най-бедният обущар в града, нямаше свой дюкян, а работеше като кърпач при чужд човек. — Хайде ставай! — рече той и без да се бави, тръгна по шосето към града.

Запристъпвах и аз подир него. Нито от Верка, нито от баща й имаше някаква следа… Бях загубил всякаква надежда и съкрушен, без желание да правя каквото и да е този ден, вървях, когато изведнъж на завоя откъм бачкийницата се зададе жълт кабриолет, впрегнат в млад рахванлия кон. Отпред, на капрата, видях луничавия, слугата им, а зад него… Верка и баща й! Кончето тичаше тръс и кабриолетът се друсаше по изровеното шосе, като трополеше с тежките си, обковани в железни шини колелета и вдигаше облаци прах. Сърцето ми едва ли не се обърна в гърдите. Хванах Цачо за ръката и го потеглих настрана. Двамата се спряхме край пътя и се взряхме продължително в приближаващия се кабриолет.

Верка беше облечена в бяла рокля с волани на раменете и с къси ръкави, които откриваха мургавите й ръце. Лицето й светеше от щастие. Очите й блестяха някак необикновено весело, дори закачливо, както ми се стори. Косата й, нейната дълга кестенява коса, вързана със синя панделка, се спускаше върху раменете й на гъсти лъскави вълни. Погледнах неволно небето. В тоя момент и небето, и широко отворените й очи бяха еднакво сини и в тях се бе събрало и отразило цялото щастие на земята. Дали ме видя — не мога да кажа, но щом ни наближиха, Верка се наведе към баща си и усмихната му посочи с пръст нещо встрани от пътя. Обърнах се нататък — видях жена да върви по утъпканата пътека през полето и да носи на рамото си кошница с грозде. Забелязала, че я гледат от кабриолета, жената махна с ръка за поздрав. Верка също й махна. Баща й само кимна… Той беше облечен в бял костюм от шантунг и носеше на главата си бяла сламена шапка, изпод която лицето му, винаги бледо, измъчено и посърнало, този път беше оживено и издаваше задоволство от предстоящото пътуване. Дали ще ме познае и дали Верка подозира, че аз нарочно съм дошъл тук, за да я изпратя?

С трополене и с още по-остро скърцане на яйовете кабриолетът приближи, изравни се с нас и Верка наистина ме забеляза. Познах това по трепването й, по смущението и леката сянка, която премина като облак по лицето й. Но срещата трая само миг. Зашеметен от силно бучене в ушите аз проследих с поглед отминаващия кабриолет и видях само отзад, в коша от преплетени железни пръчки куфара на Верка. Затворих очи и стоях няколко секунди тъй, сякаш светът за мен се бе свършил и вече нямаше никакъв смисъл да живея. После, когато погледнах отново подир тях, с радост видях, че Верка се е обърнала назад. Сигурно искаше да ми каже нещо, сигурно съжаляваше, че не си бе взела сбогом и не се бе простила с мен… Кой знае? Може би така да ми се е сторило. Но ето че тя наистина гледаше към нас и като че ли търсеше моя поглед. Аз се поколебах, престраших се и махнах с ръка. И тя ми махна веднъж-дваж, а след това кабриолетът започна бързо да слиза надолу по шосето, докато съвсем се скри.

Въздъхнах. Трябва да съм бил много бледен, защото Цачо едва не извика от уплаха.

— Какво става с теб, бе Ванко? — попита той и ме хвана за ръцете.

— Нищо, само малко тъй… зави ми се свят и ми прилоша…

— От слънцето ще е — поклати Цачо глава, после ме дръпна леко. — Хайде тръгвай, че в тоя пек човек може да пукне!

Мълчаливо го последвах. Чувах как той си подсвиркваше тихо, весело, а на мен ми беше тежко и душата ми плачеше, плачеше…