Иван Мартинов
Градче в планината (12)

Възкресение

Обичах Заговезни, обичах тия шумни карнавални шествия, тия гърмежи, викове под разпалените факли, тия вечери с наредените общи трапези, които ми доставяха голямо удоволствие с веселбите и забавленията на възрастните заедно с децата. Но най-много обичах, разбира се, тихите великденски нощи, когато след дългите пости камбаните на долната, по-голямата църква, която се намираше недалеч от нашата махала, забият тържествено и заприканват богомолците на литургии. Тогава от всички краища на градчето, от близките и по-далечни махали, та дори и от другата страна на реката, от Вароша, дето имаше също църква, само че по-малка, идваха хора да чуят стария поп Евстати и младия поп Еню. Те двамата бяха гласовити, пееха високо, тъй че звуците на молитвата се издигаха към кубето на църквата, преминаваха през решетъчните прозорчета и се разнасяха над целия град. Обикновено им пригласяше хорът от момци и девойки, дирижиран от учителя по пеене Павлов. Не, никога няма да забравя тия тихи великденски нощи, изпълнени с очарование!

Баба дълго стоеше смирено пред олтара и аз до нея. Но щом станеше задушно и ми прилошееше от миризмата на тамян и свещи, аз излизах и започвах да се лутам насам-натам в мрака из големия църковен двор.

Старите хора идваха в църквата за молитва и успокоение на душите си след извършените от тях грехове, но младите идваха за развлечение, да прекарат няколко часа на усамотение и в разговори. И тъй както скитах, често попадах не навреме при някое момче и момиче. Веднъж дори налетях на двама влюбени, които прегърнати си шепнеха нещо. Без малко момъкът щеше да ме наплеска, но аз избягах и повече не посмях да се губя в тъмнината.

Камбаните продължаваха да бият тържествено в определеното време. Значи четяха едно след друго евангелията! А те бяха, струва ми се, дванадесет на брой и все такива едни дълги, поучителни и скучни, в които се разказваше за живота на Исуса Христа, че аз никога не можех да издържа повече и оставах само до четвъртото или петото евангелие… Какво да правя сред това множество от богомолци? Повечето от тях бяха баби и тук-там някой по-възрастен мъж или жена; младите почти отсъствуваха, макар че и за тях се отнасяха тия поучения за доброто и злото в живота, тия страхотии с мъките при разпятието на богочеловека, тия заплашвания, че ако не следваме божиите завети и не живеем според неговите закони, ще врим в катрана на онзи свят. Аз слушах, като се мъчех да вникна в смисъла и съдържанието на молитвата, но вниманието ми привличаше хорът с нежните гласове на момичетата, които пееха с тънки извивки, звучно.

Дан, дан, дан! Камбаната удари три пъти — значи бе завършило третото евангелие, а до края оставаха още девет. Отегчен, започнах да се прозявам и да се оглеждам с безразличие наоколо.

До мен стоеше възрастна жена с бяло лице и съсредоточен поглед, погълната от молитвата, сякаш преживяваше мъките Христови. Обърнах се на другата страна и продължих да разглеждам лицата на богомолците. Ето прегърбена старица с черна забрадка постоянно се кръсти и въздиша. До нея старец мърда устни, под белите си мустаци шепнешком повтаря думите на молитвата. В търсенето на интересни лица погледът ми попада на една пълна, едра жена в бяло, разкошно манто и аз познах въпреки облаците тамян и пушек от изгорели свещи, че това е жената на аптекаря, майката на Верка. До нея протяга врат мъжът й, бледото му лице с изпъкнали очи говори, че от умора и задуха той ей сега ще припадне или най-малко ще му се завие свят. Но кой стои между тях двамата? О, та това е Верка!… Не се ли лъжат очите ми? Затварям ги за миг, за да починат от блясъка на свещите, после ги отварям и със затаен дъх отново гледам. Да, това е тя, същата! И как досега не съм я забелязал? Въздъхвам дълбоко и се мъча да привлека вниманието й, да срещна погледа и, да й се обадя по някакъв начин, че съм тук, в църквата, недалеч от нея, и че ни делят само две-три стъпки. Но тя стои смирено и кротко, погълната от службата. Лицето й е все тъй нежно и приятно, косата, завързана с бяла панделка, пада на гъсти вълни върху раменете й. Искам да видя очите й, нейните светли и чисти очи, с които неведнъж ме е стрелвала, когато играехме на криеница из двора на казармата. Как да й се обадя?

Дан, дан, дан, дан! Ето че завърши и четвъртото евангелие, а до последното има още осем. Кога най-после поповете ще престанат да пеят, за да се приближа до Верка? Зарадвах се, като разбрах, че с тях не бе дошла сестра й, горда и надменна, и брат й, студен и жесток, и че след богослужението ще се видя само с нея…

Дан, дан, дан, дан, дан! Най-после мина и петото евангелие. Значи скоро ще настъпи краят и тогава аз ще мога да се срещна с Верка, а сега нека само я гледам отстрани и й се радвам. Но колко е скучно всичко това! Съвсем ми омръзват и думите на молитвата, и пеенето на поповете, особено тъничкото, пискливо гласче на дякона от аналоя, но продължавах да слушам с наслада хора, заел мястото си на балкона. В полумрака не се виждаше нито един от хористите, но затова пък често диригентът, господин Павлов, подаваше глава над дъсчените перила и като гледаше, полуобърнат към олтара, чакаше да му даде знак поп Еню, за да поведе хора и всички запеят още по-тържествено.

Дан, дан, дан, дан, дан, дан! Не издържах и като погледнах за последен път към Верка, разбутах с лакти хората около мен и без да се обадя на баба взех да се провирам между навалицата. Настъпвах ту тоя, ту оня, край които минавах, и най-после успях да стигна до преддверието, дето един благочестив старец с големи мустаци посегна да ме хване за ухото, но навреме се дръпнах и избягах. Отново излязох на двора, вдъхнах свежия прохладен въздух на априлската нощ и почувствувах колко е глупаво да стоиш вътре, в църквата, притискан от множеството. Повъртях се из двора и като ми се доспа, побързах да се прибера у дома.

На другата вечер камбаните отново призоваваха богомолците и улиците отново се изпълниха с хора. Но този път пък аз отидох малко преди полунощ. Тъкмо влязох в двора, и вратата от западната страна на църквата се отвори. С тържествено пеене, като извисяваха гласовете си, излязоха двамата попове и дяконът, следван от момчета в копринени одежди и с хоругви в ръце. След тях се разля поток от богомолци със запалени свещи. И поповете, и дяконът продължаваха да пеят и да обикалят църквата, а отдалеч като задавено, глъхнещо ехо достигаше песента на хора, който им пригласяше от балкона. Камбаните биеха още по-звучно с всичките тонове на гамата — от най-ниския до най-високия.

Процесията продължаваше. Хората вървяха подир разпятието, като се мъчеха да запазят с длани от вятъра пламъка на свещите, разговаряха тихо помежду си. Лицата на всички бяха бледи, замислени, сякаш преживяваха нещо дълбоко, без което животът им няма никакъв смисъл. Затова пък лицето на поп Евстати, особено на поп Еню, изразяваше безкрайна умора и желание за сън.

Дан-дан-дан, дан-дан-дан…

Когато всички влязоха вътре, вратата се затвори и отново стана тихо. Шумът и оживлението, които изпълваха досега двора, бяха изчезнали и заглъхнали в звездната нощ. Аз останах вън и като нямаше какво друго да правя, тръгнах сам за вкъщи.

На другия ден, застанал смирено до баба, аз изтърпях героично цялото богослужение. То не трая дълго и скоро хорът запя:

Христос воскресе из мертвих,

смертию смерт поправ,

Исущим во гробе живот даровав…

Поп Евстати излезе от олтара, тръсна глава и като застана пред царските двери величествен и побелял, с дълга до гърдите брада, вдигна ръка и обяви тържествено:

— Христос воскресе, мили хора!

— Воистина воскресе — отговориха му от всички страни.

Вратите на главния вход се разтвориха широко и оттам потекоха навън групи от богомолци. Те се спираха за момент и като притваряха очи, не свикнали с тъмнината, кръстеха се и тръгваха със запалени свещи към домовете си. Някои се поздравяваха по случай „празника Христови“, здрависваха се и се целуваха по три пъти, други си пожелаваха само „лека нощ“ или „приятни сънища“, а трети просто се правеха, че не забелязват близките си и бързаха да си отидат.

Стоях настрана и чаках да излезе баба, за да си отидем заедно. Но тя се бавеше. Навярно още правеше поклон пред олтара. Трепнах. На плочника пред главния вход, осветен от два фенера, се спряха Верка и родителите й. Още държаха запалените свещи и при слабото трептене на пламъчето лицето на Верка ми се стори толкова нежно и прозрачно, че от вълнение усетих как сърцето ми започва да тупти по-силно. Видях как баща й и майка й се прегърнаха и целунаха с някакви свои познати, пожелаха си един на друг живот и здраве, после… После съвсем неочаквано отнякъде изникнаха брат й Пепо и сестра й Даринка, застанаха до тях и също тъй се поздравиха. Още по-неочаквано видях, че зад гърбовете им изникна като че ли изпод земята дългокракият приятел на Пепо, Франта, който им кимна леко, целуна най-напред ръка на аптекаря и жена му, след това се прегърнаха с Пепо, с Даринка и накрая с Верка, но на мен ми се стори, че нея той целуна някак особено и че по-дълго я държа в прегръдките си. С примряло сърце и безкрайно огорчение видях, че Веркини си отиваха заедно със семейството на Франта. И тогава разбрах, че няма да имам сили да изтичам подир нея, за да я поздравя и й пожелая всичко най-хубаво в живота, както бях си намислил. Отчаян, аз не дочаках баба, а хукнах сам в тъмнината по пустата улица към дома.