Иван Мартинов
Градче в планината (23)

В цирка

На малкия площад отвъд Осъм, в старата част Вароша, дето и сега се издига гранитният паметник на обесения от турците революционер Тодор Кирков, често разпъваше платна и издигаше своя купол някой новопристигнал цирк. Около него като гъби изникваха сергиите и бараките на разни дребни търговци, сладкари и продавачи на захарен памук, а до тях се нареждаха фотографите за снимане аламинут, стрелбищата с всевъзможни подвижни фигури и накрая, разбира се, неизменният паноптикум с най-чудовищни рисунки над входа.

От сутрин до вечер там се трупаше пъстър, многогласен народ, повечето хлапетии като нас, и се вдигаше такава врява, че се огласяваше целият град. Идваха понякога и господа, видни търговци и местни първенци, с жените си, важни, надути, в разкошните си скъпи облекла; мъжете — самодоволни и щастливи, с коремчета, стегнати от жилетките, и с бастунчета, които въртяха в ръце, жените — напудрени и начервени, със златни обеци и огърлици от фалшиви перли, разхождаха се под ръка и високомерно поглеждаха към простолюдието, а когато дойдеше време да се отвори цирка и музиката засвирваше марш те влизаха първи и заемаха местата си в ложите най-отпред, до самата арена. След тях, като се блъскаха, настъпваха и ругаеха, напираха хората от тълпата, запълваха до последния ред амфитеатрално наредените дъсчени пейки, та дори чак тясната галерия, натъпкана едва ли не до покрива, и тогава вътре ставаше толкова топло и задушно, въздухът се изпълваше с такава миризма от запотените тела и се вдигаше такъв невъобразим шум, че ненавикналият човек трудно би издържал, ако не беше очакването да се види нещо необикновено и изключително, както обещаваха разлепените из града афиши.

За мене, все пак тия, които се намираха вътре, бяха най-големите щастливци, защото можеха да видят и прекрасната ездачка на кон с нейната ефирнонежна бяла рокличка и червени ботушки, и акробатите, които се премятаха и правеха разни гимнастически упражнения на лост и халки, и мъжът, който ходеше по тел, и смъртоносния скок от летящия трапец на жената-чудо, и най-после веселите, с нашарени лица и изкуствено удължени носове клоуни Гого и Симчо, които разсмиваха публиката до припадък. Аз нямах пари за билет и бях успял само веднъж да се промъкна под платното, да пропълзя под увисналите крака на посетителите върху посипаната с угарки, люспи от семки и всевъзможни хартийки земя, да се сгуша между публиката в галерията и там в захлас, с неизказана наслада да прекарам заедно с всички тия щастливци до полунощ… да, само веднъж, защото при повторния ми опит бях заловен от цирковия разпоредител, който ми залепи такава плесница, като ме изрита навън, че от това едва ли не оглушах. Повече не се реших да се промъквам гратис и оставах през следващите вечери вън, на площада, да обикалям цирка, да гледам през платното раздвижените сенки на човешките фигури, да слушам със завист смеха на публиката, когато Гого или Симчо кажат някоя много сполучлива шега, и да въздишам с болка на сърцето, че не съм вътре при тях. В такива минути аз много страдах и се измъчвах. И не само аз, но и всички други хлапета, по-големи и по-малки от мен, които нямахме щастието да сме притежатели поне на два лева, колкото беше цената на билет за галерията.

По това време аз бях без работа. Като казвам, че бях без работа, искам да добавя и поясня, че съвсем не бях свободен и без всякакви задължения, а бях ученик и се намирах във ваканция. Но още от малък, от девет или десетгодишна възраст, аз ходех тук-там да поработвам за подпомагане на баща си в изхранване на семейството ни. Всеки ден след обед, като се върнех от училище, най-вече в празник, аз отивах да помагам като сладкарски чирак на търговката Наня Серафимова и с табла на глава разнасях част от апетитната й стока из улиците. Но се случи, че тя замина някъде, на по-добър пазар в друг град, и аз останах без работа. А като останах без работа, останах и без пари.

И ето, стоях аз една вечер до фенера пред входа на цирка умърлушен и отчаян, с насълзени очи, че не можех да вляза вътре, и със свито сърце слушах плясъците на камшика и виковете „Але-хоп“, с които директорът, елегантен, с цилиндър на глава и с бели ръкавици, подканяше двете кончета при разминаването им по арената, за да направят ония чудно хубави номера, научени от самия него. Неочаквано някой сложи ръка на рамото ми и като ме разтърси, обърна ме към себе си. Изтръпнал от страх аз видях, че пред мен бе застанал един от цирковите артисти и щях без малко да побягна, уплашен, да не би да ми зашлеви пак плесница, но преди още да се съвзема, чух как той ми каза с дълбок гръден и приятен басов глас:

— Хей, момче, искаш ли да спечелиш някой и друг лев?

Продължих да го гледам като втрещен, без да имам сили да му отговоря и без да разбирам какво ми предлага.

— Чуваш ли? Тебе питам… Искаш ли да изкараш нещичко за хляб? — каза той вече с мек и както ми се стори, някак си подкупващ тон в гласа.

Опомних се и веднага поклатих глава в знак на съгласие.

— Хайде, ела с мен! — рече той строго и ме поведе към полуосветения заден вход на цирка.

Там той ме предаде на един от двамата клоуни и като ми поръча да го слушам и да изпълнявам всичките му желания, бързо се отдалечи и изчезна в мрака между разпрегнатите грамадни циркови коли. По пъстрото облекло, по дългия червен нос и нашареното с бели резки лице аз веднага познах Гого. От него разбрах, че Симчо се е разболял и че аз трябва да го заместя. Гого се преобличаше в друго, още по-ефектно облекло. Аз го разгледах и едва сега забелязах, че той беше стар човек, доста стар и немощен, но че под грима и особено под това смешно облекло не изглеждаше никак стар, а напротив — правеше впечатление на съвсем млад човек, пъргав и подвижен като катерица. Сега обаче впечатлението беше друго и аз със съжаление поглеждах към него. Време за разговори нямахме. Гого ме посъветва да намъкна дрехите на Симчо, който лежеше в дъното на палатката и пъшкаше, завит с вехто одеяло, помогна ми да се наглася добре в тях, макар че ми бяха малко големи и крачолите на гащите по-дълги, та се препъвах, като вървях, нашари лицето ми с боя, от която ме лъхна миризма на етер и без малко не повърнах, залепи ми сплескан нос от пластилин и като ми разправи накратко в какво ще се състои работата ми, даде знак да го последвам.

Тъкмо бе свършил номерът на директора с неговите кончета и идваше наш ред, на Гого и на мен. До вратата ние се спряхме.

— Сега нямам време да те уча, но после, щом свършим, ще ти покажа кое как става, а сега… сега прави това, което правя аз — пошепна ми Гого и като ме дръпна силно за ръката, изтича към осветената арена и ме повлече подир себе си като шарен парцал. — Хайде… але-хоп! — завъртя се той и се запремята тъй, както се премятаха двете кончета.

Публиката ахна и се заля от смях. Аз обаче не знаех какво да правя и стоях като замаян на едно място, но Гого, явно недоволен от мен, без да дава, разбира се, израз на яда си, се приближи бързо и като ме издебна, така ме ритна отзад, че не се задържах на крака, търкулнах се и също като него се преметнах. Не изпитах никаква болка, обзе ме само лек срам и изненада, че бях станал причина публиката да избухне по такъв глупав повод в още по-буен и несдържан смях. Станах и зачервен от смущение, започнах по навик да изтупвам праха от дрехите си, което предизвика още по-голям смях у публиката, сякаш това аз правех нарочно, за да я разсмея. Но и това, види се, не се хареса на Гого, защото той се приближи до мен и като ми пошепна: „Глупако, прави каквото правя аз!“ — замахна и уж на шега, удари ми такава звънка плесница, че ушите ми писнаха. Втрещен, аз го погледнах и не знаех какво по-нататък да правя, но видях, че той се смееше и че публиката премираше заедно с него от смях, затова също изкривих лицето си в усмивка.

Работата потръгна. Гого се премяташе, аз подир него, после той ме гонеше по арената и аз бягах, а когато ме настигаше, замахваше и уж на шега ме удряше така силно, че ушите ми писваха, но макар че бузите ми пламтяха от червенина и от болка ми се плачеше, трябваше да се смея заедно с всички.

По едно време най-неочаквано забелязах в първата редица на посетителите Верка, майка й и баща й. И тримата се превиваха от смях. Но най-много се смееше, разбира се, Верка. Аз изтръпнах. Сърцето ми се преобърна в гърдите. Защо се смее? И толкова ли е весело? Тя се смее, а мен така ме боли, така ме боли! Като се усмихвах и аз пресилено през сълзи, стискайки зъби, за да не заплача, обърнах се в един момент, когато Гого се бе отдалечил, и отново погледнах към нея. Тя продължаваше да се смее. А на мен наистина ми се плачеше. Исках да ме забележи и да ме познае, та дано престане да се смее. Но тя нищо не виждаше и не разбираше кой съм аз, какъв съм — за нея не бях нищо повече от цирков човек, клоун, който е длъжен да разсмива публиката. Сълзите вече напираха в очите ми и от болка, от мъка и обида аз исках да извикам към нея: „Верке, не ме ли познаваш, ма?… Аз съм Ванко, твоят Ванко!“. Но Гого ме подгони и като продължаваше да ми удря плесници, предизвика още по-голям и буен смях у публиката. Аз също трябваше да се смея.

Скоро нашият номер се свърши и ние се прибирахме в палатката. Седнали един до друг на стария, обкован с железни рамки сандък, ние мълчахме — аз, обиден и наскърбен, а Гого, някак си виновен пред мен.

— Е, не се сърди, брат! — рече той по едно време с тих, уморен и молещ за извинение глас. — Какво да се прави? Такава е тя, нашата работа… Ако не изпълним номера добре и не разсмеем публиката, директорът ще се разсърди, а може и по-лошо да стане: тебе да изгони, а мене да уволни! И тогава… кажи, моля ти се, какво ще правя без работа, а?

В гласа му се долавяше не само старческа умора, но и страх, и ужас, и отчаяние пред неизвестността на утрешния ден.

— Гладувал ли си? Знаеш ли какво е това глад? — обърна се той към мен и като срещна моя учуден поглед, продължи все тъй тихо: — А пък аз съм гладувал… да, гладувал съм, и то не един ден… Не, не искам повече да гладувам! Разбираш ли? И затова, моля ти се, не ми се сърди! — Той поклати тъжно глава. — Аз вече ще внимавам и няма да те удрям истински, а ей тъй фалшиво, за пред хората. Сега няма време, но утре ще те науча да пляскаш с ръце, без да те види някой. Е, хайде, да вървим, че дойде пак нашият ред!

Ние пак излязохме на цирковата арена и Гого удържа думата си — не ме удари нито веднъж истински, а ей тъй фалшиво: замахне и бърза плесне с ръце, та произведе шум като от плесница. Публиката не забелязваше това и се смееше от сърце. Но затова пък, когато при нас дойдоха акробатите и Гого започна да се провира между тях, а след него и аз, всички до един се изредиха и ми удряха по една такава истинска плесница, че никога, през целия си живот, не забравих тая мъчителна вечер.

На следващата вечер и не само на следващата, но и на всички останали вечери, цялото лято, докато работих в цирка, аз получавах истински плесници и публиката се смееше като обезумяла, смееха се и артистите, смееше се и Гого, смеех се и аз, смеех се през плач и сълзи, високо, с писклив глас, до истерия, почти до умопомрачение — смеех се, а сърцето ме болеше и ми беше срамно и обидно, че така постъпваха с мен и че трябваше да търпя, за да не загуби Гого хляба си…