Мо Хейдър
Птичарят (6)

5

Към десет часа НБИ идентифицира друга двойка отпечатъци. Жертва номер две беше някоя си Мишел Уилкокс, проститутка от Детфорт. Справката за нея беше прехвърлена от Бермъндзи в Шрайвмур тази сутрин, докато Кафъри и Есекс пътуваха през тунела „Родърхайд“, за да се срещнат с приятеля на Шелин Кро. Беше искрящ от свежест и слънце ден. Дори преминаващата покрай прозорците на колата панорама на Ийст Енд изглеждаше жива. Нещастните мръсни лондонски дървета имаха съвсем друг вид в зелената си премяна.

— Този Харисън. — Пол Есекс гледаше през стъклото редящите се дъбове на „Степни грийн“, образуващи шпалир от двете страни на улицата с прясно боядисани къщи от светли тухли, гордостта на своите собственици, докато стигнаха до жилището от червени тухли в съвсем друг стил, на Харисън — почерняло от многогодишната мръсотия, забравено от „марша на облагородяването“. — Нали не смяташ, че той е нашият извършител?

Джак спря колата и дръпна ръчната спирачка.

— Не, разбира се.

— А какво мислиш в такъв случай?

— Нямам ник’ва представа. — Затвори прозореца, излезе от колата и тъкмо щеше да бутне вратата, когато се поколеба и пъхна отново глава вътре. — Нашият извършител има автомобил, това е сигурно.

— Имал автомобил. Това ли е? — Есекс се измъкна от ягуара и тръшна вратата след себе си. — Нямаш ли някаква по-добра теория от „има автомобил“?

— Не. — Кафъри завъртя ключовете около пръста си и ги пъхна в джоба си. — Още не.

Асансьорът в сградата на Харисън беше развален, така че изкачиха пеша четирите етажа. Кафъри спираше от време на време, за да даде възможност на Есекс да го настигне.

Мадокс му беше обяснил неговия случай в самото начало.

„Всеки екип трябва да има своя «образ». В екип «Б» си имаме Есекс. Обича да шашва момчетата. Разправя все глупости, не им обръщай внимание, но все пак го приемай сериозно. Истината е, че е стабилен, крайъгълният камък…“

И Кафъри бавно започваше да вярва във вродената доброта на този „товарен кон“. Ориентираше се от начина, по който се отнасяха жените към него: като към ранена стара мечка — флиртуваха с него и го дразнеха, сядаха в скута му и леко го плясваха за шегите му. Но може би тайно бяха наясно, че емоционалната основа на действията му беше по-дълбока, отколкото собствените им способности. На трийсет и седем годишна възраст сержант Есекс все още живееше сам. Тази мисъл изпълваше от време на време Кафъри с чувство на вина заради лекотата и светлината на собствения му живот в сравнение с живота на Есекс. Дори сега физическите различия се проявиха: Джак стигна до апартамента на Харисън без да се задъха, а Есекс изкачи с тътрене последните няколко стъпала, застана на стълбищната площадка задъхан, потен и зачервен, разкопча яката на ризата и подръпна панталоните, които се бяха прилепили към краката му. Бяха му необходими няколко минути, докато дойде на себе си.

— Готов ли си?

— Да — кимна и избърса чело. — Давай.

Кафъри почука на вратата на Харисън.

— Какво? — прозвуча от другата страна сънен глас.

Джак се приведе към отвора на пощенската кутия.

— Мистър Харисън? Бари Харисън?

— Кой се интересува?

— Детектив инспектор Кафъри. — Хвърли поглед към Есекс. Усещаше се миризма на марихуана. — Бихме искали да разменим няколко думи с вас.

Последва подсвирване и звук от изтъркулващо се от леглото тяло. После се чу течаща вода, сифон на тоалетна и най-накрая вратата се отвори; предпазната верига разделяше надве лицето — изпъкнали сини очи и неравна брада.

— Мистър Харисън?

Джак показа картата си.

— Какво има?

— Може ли да влезем с детектив сержант Есекс?

— Ако ми кажете защо.

Беше слаб и луничав, гол от кръста нагоре.

— Бихме искали да разговаряме за Шелин Кро.

— Тя не е тук, приятел. Не се е вясвала от дни.

И понечи да затвори вратата, но Кафъри му попречи, като напъха рамо в отвора.

— Искам да говоря за нея, не с нея.

Харисън огледа поред Джак и след това — Есекс, сякаш опитваше да определи кой би взел надмощие при едно счепкване.

— Слушай, между нас двамата е свършено. Ако има неприятности, съжалявам, но не сме женени, тъй че не съм отговорен за нея.

— Няма да ви задържаме, сър.

— Не се предаваш, а?

— Не, сър.

— О, дяволите да го вземат. — Вратата се затвори и чуха откачването на веригата. — Тогава да сложим край на тази работа. Хайде, влизайте.

Дневната на Харисън беше малка и разтурена, вратата в единия край водеше към балкон, а другата — към кухнята, осеяна с бледи хлорофитуми и кутии от „Кей Еф Си“.

Кафъри седна без покана на един син пластмасов стол до прозореца и кръстоса ръце.

— Кога видяхте за последен път Шелин, мистър Харисън?

— Не знам. Преди две-три седмици.

— Нещо по-точно?

— В к’во се е забъркала пък сега?

— Две-три седмици по-скоро една седмица или един месец означава?

— Не мога да си спомня. — Харисън навлече някаква тениска и извади пакет цигари от джинсите си. Пъхна една между зъбите си и вдигна от пода някаква евтина запалка еднодневка. — Беше след рождения ми ден.

— Който е на?

— Десети май.

— Тя живееше тук, нали?

— Дяволски добър си.

— Какво стана?

— Отде да знам? Реши да офейка. Една нощ просто излезе и не се върна повече. — Сви ръка и я стовари върху другата си длан, като я накара да отскочи към прозореца. — Но такава си е Шелин. Остави си половината боклук в спалнята.

— Пазите ли го още?

— Не. Толкова ме доядя, че го изхвърлих, заедно със стриптийзьорските й неща.

— Тя стриптийзьорка ли беше?

— В добрите си дни. Но Шелин винаги е била крайна в проституирането. Сигурно сте я хванали да чука араби на „Портланд плейс“, а?

— Съобщили ли сте за липсата й?

Харисън цъкна саркастично с език.

— Липсата й ли? Липса на какво? На съвест?

— Оставила си е нещата тук. Това не ви ли учуди?

— И защо? Като дойде тук, носеше само грима си, повей от гетото, няколко спринцовки, обичайните неща, нали се сещате.

— Не сте ли се питали дали не й се е случило нещо лошо?

— Не. — Той поклати глава. — Не. Така или иначе бяхме пред скъсване. Не се изненадах особено, когато тя не се прибра през онази нощ… — Млъкна и погледна от Есекс към Кафъри и обратно. — Хей — възкликна той, внезапно обзет от видима нервност, — к’во значи т’ва? — Когато никой не отговори, в очите му проблесна някаква мисъл. Той запали припряно цигарата и вдиша дълбоко дима й. — Няма да искам да го чуя, нали? Давайте. По-добре го кажете по-бързо. К’во е станало? Да не е мъртва или нещо друго?

— Да.

— „Да“ какво?

— Мъртва е.

— Боже. — Кръвта се оттече от лицето му. Харисън се отпусна върху дивана. — Трябваше да се досетя. Трябваше да се досетя още щом ви видях. Предозирала се е.

— Вероятно не се е предозирала. Вероятно става дума за противозаконно убийство.

Харисън гледаше Кафъри, без да мигне. После дланите му политнаха към ушите, сякаш така можеше да се предпази от думите. По бялата кожа на ръцете му се виждаха бледорозови дупчици от игла.

— Божичко! — изрече с усилие той. — Божичко, не мога… — Смукна яростно от цигарата си, очите му се навлажниха. — Почакайте тук — обяви внезапно Харисън, скочи и изчезна в коридора.

Двамата детективи се спогледаха. Чуваха тътренето му из спалнята, отварянето на чекмеджета. Есекс заговори пръв.

— Не е знаел. Нали?

— Не.

Помълчаха още малко. Някой отдолу явно се беше събудил и наду стереото. Загърмя транс-музика, която Кафъри бе чувал хиляди пъти, докато обикаляше из клубовете да събира информация, когато беше в криминалния отдел. Размърда се на стола си.

— Какво прави той там, по дяволите?

— Не знам… — Есекс не довърши мисълта си. — Боже, нали не мислиш…

— По дяволите! — Джак скочи и, вече в коридора, стовари юмрука си върху вратата на спалнята. — Не се ебавай с мен, Бари — извика той. — Чуваш ли ме? Не смей да го правиш. Няма да ти се размине.

Вратата се отвори и лицето на Харисън се появи, замръзнало.

— Не можеш да ми направиш нищо за бонбонки. По рецепта са. Преди забраната.

Като притискаше вътрешната страна на левия си лакът, той се върна в дневната, последван от Кафъри, който ругаеше под носа си.

— Трябва да поговорим с теб. Не можем да го направим, ако си в това състояние.

— Ще ви бъда по-полезен така, отколкото чист. Мисълта ми ще бъде по-ясна.

— По-ясна — измърмори под носа си Есекс и поклати глава.

Харисън се стовари върху дивана, вдигна свитите си в коленете крака и обви прасците си с ръце по странно момичешки начин.

— Повечето си време съм прекарал с Шелин, когато е била надрусана. — Отметна назад глава. За момент Кафъри помисли, че ще се разплаче. Но Бари сви устни и рече: — Окей. Кажи ми. Къде беше тя?

— На югоизток.

— Гринич?

Джак вдигна поглед.

— Да. Как разбра?

Харисън отпусна ръце и поклати глава.

— Все там се навърташе. Повечето й работа беше там. И кога? Кога се е случило?

— Открихме я вчера сутринта.

— Да, но… знаете к’во… — Закашля се. — Кога е…

— Горе-долу по времето, когато си я видял за последен път.

— По дяволите! — Харисън въздъхна. Запали друга цигара и дръпна от нея, отпусна глава назад, изпусна дима към тавана. — Давай в такъв случай, нека да приключим с т’ва. К’во искате да знайте?

Джак приседна на страничната облегалка на дивана и измъкна бележника от джоба си.

— Това е свидетелско показание, затова ми кажи, ако се чувстваш прекалено не във форма, за да го направиш. — Тъй като Бари не отговори, Кафъри кимна. — Добре, приемам го като съгласие да продължим. Стоящият тук детектив сержант Есекс отговаря за близките на жертвите от нашите случаи. С него ще се свързваш, когато имаш вземане-даване с нас. Той ще остане с теб след като си тръгна, ще прегледа свидетелските ти показания, ще те помоли да ни помогнеш да се свържем със семейството на Шелин. Искаме подробности, докато започнат да излизат през ушите ни: как се е обличала, какви гримове е използвала, какво бельо е носела, какви клиенти е предпочитала. — Спря да говори за момент. — Предполагам ще бъде пълна загуба на време, ако те заведем да се видиш с психолог, помагащ на желаещите да се откажат от зависимостта от наркотиците? Да те спре да си дупчиш вените.

Харисън се хвана за главата си.

— Божичко!

— Така си и мислех. — Джак въздъхна. — Така, знаеш ли къде е щяла да ходи Шелин през онази нощ?

— В някой от нейните пъбове. Имаше уговорка.

— Име?

— Не знам. Питайте агента й.

— Който е?

— Който е „Литъл дарлингс“.

— „Литъл дарлингс“^[1]?

— Името не му подхожда, можете да ми вярвате. В Ърлс корт.

— Добре. Други имена? Някой, с когото общуваше?

— Да. — Харисън пъхна цигарата между зъбите си. — Имаше една Джули Дарлинг, агент. — Започна да брои имената на пръстите си. — И момичетата. Пуси… Странно, но винаги има някоя Пуси^[2], нали? И Пинки, и Трейси или Лейси или нещо друго от този род, и Петра, и Бети, и онова… — Стовари ръце върху коленете си, внезапно ядосан. — Правят общо шест и това е всичко, което знам за живота на Шелин, а вий ми говорите, че сте изненадани задето не съм съобщил за липсата й, сякаш съм знаел, глутница скапаняци такива.

— Окей, окей. Само се успокой.

— Да бе, да. — Беше видимо раздразнен. — Ей сега ше са успокоя. Как само ше са успокоя. — Обърна се и се загледа през прозореца. Известно време никой не проговори. Харисън се взираше над покривите на сградите по „Майл енд роуд“; зеленикавите куполи на търговски център „Шпигелхалтер“ се издигаха високо сред синевата. На балкона кацна един гълъб и Бари отпусна рамене, въздъхна и се обърна към Кафъри. — Добре.

— Какво?

— По-добре ми кажи веднага.

— Какво да ти кажа?

— Знаеш какво. Мръсникът изнасилил ли я е?

 

 

Слънцето беше подобрило настроението на Кафъри, когато се озова на „Макълсън мюз“, Ърлс корт. Откри лесно агенцията: на вратата с белещи се златни залепващи се букви пишеше „Литъл дарлингс“.

Джули Дарлинг беше дребна жена някъде в средата на четирийсетте, с лъскава, боядисана в черно коса, спретнато подстригана на каре, и с невероятно малко носле на опънатото й лице. Беше облечена в ягодоворозов велурен анцуг за джогинг и чехли без пети с високи токове. Държеше главата си вдигната нагоре и леко назад, сякаш балансираше невидима стъклена чаша, докато водеше Кафъри през облицования с корково дърво коридор. Бяла персийска котка, смутена от присъствието на Джак, се спусна пред тях към една отворена врата. Кафъри чу как някакъв мъжки глас започна да й говори от дъното на помещението.

— Съпругът ми — обясни безизразно Джули. — Запознахме се в Япония преди двайсет години. — Затвори вратата. Джак зърна за миг огромен мъж с жилетка, седнал на ръба на някакво легло, който се чешеше по корема с вид на печален морж. Стаята бе слабо осветена от слънцето, промъкващо се през един процеп между завесите. — Американските военновъздушни сили — додаде шепнешком тя, сякаш това обясняваше защо той нямаше да се присъедини към тях.

Кафъри я последва в кабинета: помещение с нисък таван, окъпано в ярката светлина, влизаща през два малки прозореца. В сандъчетата с цветя по прозорците жужеше пчела, а по-нататък на слънцето се припичаше червен „Ягуар“. Във въздуха се носеха звуци на арпежи; очевидно някой в съседство се упражняваше да свири на пиано.

— Е. — Джули се настани зад бюрото си, кръстоса крака и го погледна замислено. — Кафъри. Ето това се казва име. Ирландец ли сте?

Той се усмихна.

— Вероятно. Поколения назад. Графство Тирон през Ливърпул.

— Тъмна коса, тъмносини очи. Типичен ирландец. Майка ми все ме предупреждаваше да внимавам с ирландските момчета. „Ако не са глупави, са опасни, Джули.“

— Надявам се, че сте се вслушали в съвета й, мис, ъъъ, Дарлинг.

— Това е истинското ми име.

— Да. — Джак пъхна ръце в джобовете си и погледна към ниския таван. Беше покрит с лъскави рекламни снимки, от който го гледаха безброй лица. — Бих искал да чуя това, което можете да ми кажете за…

Спря.

Името беше написано под едно усмихнато русокосо лице. Шелин Кро.

„Значи така си изглеждала.“

— Шелин Кро беше ли във вашата документация?

— А, значи се интересувате от Шелин Кро. Това не ме изненадва особено, инспекторе. Тя ми дължи комисиони за два месеца. Двеста лири стерлинги. А сега води и вас до вратата ми, за да питате… за какво? Наркотици, предполагам?

— Не мисля, че ще си получите парите. — Кафъри седна и постави длани върху бюрото. — Тя е мъртва.

Джули не изгуби самообладание нито за миг.

— Виждах, че нещата вървят натам — рано или късно щеше да се предозира. Клиентите се оплакваха. Казваха, че имала следи от игли по вътрешната страна на бедрата си. Това ги смущаваше. Значи така, двеста лири. Нека отгатна — не ми ги е оставила в завещанието си.

— Кога се видяхте за последен път?

— По̀ миналата седмица. А миналата седмица не се появи за една уговорка, не се обади. — Направи пауза, като барабанеше с нокти по бюрото. — Изгубих това място.

— Къде?

— „Нагс хед“. Арчуей.

— А кое е последното място, на което се е появила?

— Ъъъ… — Джули се приведе напред на стола си, наплюнчи пръст и запрехвърля листовете в голяма папка. Джак зърна сиво в корените на косата й, под които скалпът й изглеждаше съвсем розов. — Ето. — Тя тупна по някаква страница. — Трябва да е ходила в „Дог енд бел“, защото не са се обаждали. Беше обедна среща, миналия понеделник.

— „Дог енд бел“?

— „Трафалгар роуд“. Намира се на…

— Да, знам. — Усети как кожата му настръхва. — В Източен Гринич. — Теренът на строежа се намираше на по-малко от миля оттам. Започна нова страница в бележника си. — Сама ли работи Шелин през онзи ден?

— Не. — Джули наклони глава на една страна и го погледна внимателно. — Ще ми кажете ли? От свръхдоза ли е станало?

— Участваше ли и друго момиче в този ангажимент?

Домакинята му го гледа известно време, а устата й потрепваше леко.

— Пуси Уилоу. Тя ходи на ангажименти само в Гринич.

— Тя има ли истинско име?

— Всички имаме истински имена, мистър Кафъри. Само най-тъжните ни клиенти вярват, че нашите майки и татковци наистина са ни кръстили Тути Фрути или Бевърли Хилс. Джони Марш. При мен е от години.

— Имате ли адреса й?

— Няма да й хареса, ако ви го дам. Особено пък на чен… — Джули спря рязко и се усмихна бавно. — Особено пък на детектив.

— Тя няма да разбере.

Джули го изгледа съсредоточено и надраска някакъв адрес на гърба на една визитка.

— Дели едно жилище с Пинки. Преди Пинки също беше в моите книжа. Сега, след като спря, се нарича Беки.

— Благодаря. — Джак пое визитката. Съпругът от военновъздушните сили кашляше и храчеше в спалнята. — Имате ли в книгите си момиче на име Лейси?

— Не.

— Бети?

Джули поклати глава.

— А името… — Погледна записките си. — Името Трейси говори ли ви нещо?

— Не.

— Петра?

— Петра? Да.

Кафъри вдигна глава.

— Да ли?

— Да, аз… Петра. Странно мъниче.

Джак повдигна вежди.

— Мъниче ли?

— Дребна, искам да кажа. — Изгледа го злобно. — Ние не се занимаваме с детска порнография, мистър Кафъри. Говоря за една от стриптийзьорките. Тя също ме мина, а аз мислех, че съм добра в преценките си за хората.

— Тя изчезна ли?

— От лицето на планетата. Писах до общежитието й. Така и не получих отговор, разбира се. — Сви рамене. — Не ми дължеше много, затова я оставих. Така пък човек трупа опит, нали?

— Кога стана това?

— По Коледа. Не, в началото на февруари, защото тъкмо се бяхме върнали от Майорка.

— Наркотици?

— Тя ли? Не. Не ги докосваше. Другите — да. Но не и Петра.

— Като казахте, че била дребна…

— Дребна кост. Като на птиче. При това беше и слаба, кожа и кости.

Джак се размърда неудобно на мястото си.

— Можете ли да си спомните последния ангажимент, на който е отишла?

Джули го изгледа продължително и замислено, после бавно и вдървено се обърна към книгата.

— Ето. — Прокара пръст по страницата. — Двайсет и пети януари. „Кингс хед“. Уембли.

— Имала ли е някога ангажимент в „Дог енд бел“?

— Непрекъснато. Общежитието й беше в „Елефант енд касъл“. Джони я познава. — Наплюнчи пръст и прелисти страницата. — Странно — промълви едва чуто тя. — Била е в „Дог енд бел“ в деня преди „Кингс хед“. Денят, преди да изчезне.

— Добре. Нужен ми е адресът й.

— Слушайте. — Джули се облегна назад и постави длани върху бюрото. — Кажете ми какво става.

— И една снимка на Петра.

— Попитах какво става?

Джак кимна към тавана.

— И онази на Шелин.

Домакинята му изсумтя звучно и измъкна една папка изпод бюрото. Прелисти я и извади оттам две снимки на Шелин до раменете и една зле осветена цветна снимка в цял ръст на брюнетка в мрежесто трико, и му ги подаде, без да го погледне.

Петра не беше хубава. Имаше много дребни черти, тъмни очи и решителната триъгълна брадичка на улична хлапачка. Единственият й грим беше тъмният контур около устните. Кафъри държеше снимката така, че слънчевата светлина да я освети, и я разглежда дълго време.

— Какво е това? — Той вдигна поглед. — Боядисала ли си е косата?

— Всички го правят.

— Изглежда…

— Пурпурна. Да, ужасно е, нали? Казах й да не го прави.

Джак пусна снимката в своя „Самсонайт“, мислейки за детинския труп в моргата на Гринич; единствената, която се бе съпротивлявала срещу смъртта, единствената, която е трябвало да бъде завързана. Затвори куфарчето, смутен от внезапната буря от чувства към бедната жена, страдаща от анорексия, завързана, със запушена уста, бореща се за живота си.

— Благодаря ви за помощта, мисис Дарлинг.

— Ще ми кажете ли какво общо имат Петра и Шелин?

— Все още не знаем.

— Тя също е мъртва, нали? — заяви внезапно Джули. — Малката Петра.

Двамата се спогледаха продължително през масата. Кафъри се изкашля и се изправи.

— Мисис Дарлинг, моля ви, не говорете с никого за това. Разследването е в самото си начало. Благодарни сме за помощта ви.

Подаде й ръка, но тя не я пое.

— Ще ми кажете ли повече, когато можете? — Изглеждаше много бледа на фона на синьо-черната си коса. — Бих искала да чуя какво се е случило с бедната малка Петра.

— Веднага щом разберем — обеща Джак. — Веднага щом разберем.