Мо Хейдър
Птичарят (43)

42

С помощта на половин бутилка „Гленморанджи“ успя да поспи здраво три часа, преди да се събуди рязко с мисълта:

Сюзан Листър не е била отворена.

Въздъхна и се обърна по гръб, постави длани върху очите си. Нямаше зашита дълбоко във вътрешностите й птица. Нямаше птица.

„Защо? Защо този път не ни даде символа?“

Това не беше предназначено за символ.

Джак трепна. Надигна се на лакти и премигна, сърцето му тупкаше развълнувано. Отговорът все едно бе произнесен от някой в стаята.

Не беше символ? Какво тогава беше?

Сюзан Листър беше жива. Нямаше птица. А за шестте тъжни разлагащи се трупа в моргата? Жива, бореща се птица. Бореща се толкова усилено, че да откъсне тъкан от костта. Делото на Хартвълд очевидно се простираше отвъд прага на смъртта.

Студената лунна светлина се местеше по кожата му. Кафъри се отпусна назад, легна, дишайки внимателно, заслушан в сърцето си. Мислеше, че знае какво означава птицата. И мислеше, че знае точното й място в пъзела. Сега знаеше накъде върви.

* * *

Бяха се свързали с хората от екип „Е“, някои от които вече бяха пренесли вещите си, и ги очакваха да се върнат в Шрайвмур навреме за сутрешната среща. Джак се срещна с Мадокс, Есекс и Криотос един час преди това. Всички бяха уморени и обезсърчени. Кафъри постоя няколко минути в центъра на помещението с очилата си в ръка — мислеше, наместваше идеите си — докато Мадокс седеше в ъгъла, подпрял глава с ръцете си, загледан някъде през него. Мерилин беше в кухнята и правеше кафе. Чуваха звука на дрънкащите в чашите лъжички по целия път от другия край на коридора. Тя си тананикаше, когато внесе кафето в стаята… сякаш мислеше, че звукът е в състояние да облекчи надвисналата във въздуха депресия.

Мадокс въздъхна.

— Така. — Прокара ръце надолу по лицето си и погледна към Есекс и Криотос. — И двамата знаете какво стана снощи.

— Да.

— А на Джаксън бе намерен косъм, който не можем да идентифицираме. Длъжни сме да го приемем като от друга жертва, затова не ме интересува колко сте уморени всички. — Вдигна очи. — Джак? Готов ли си?

— Да.

— Давай. — Махна с длан във въздуха. — Давай. Кажи им онова, което каза на мен.

— Да, добре. — Поколеба се за момент, все така загледан в пода. После лицето му се проясни. Сложи очилата и се обърна към тях. — Това е Птичаря — обяви простичко той.

Есекс и Мерилин се спогледаха.

— Имитатор? — осведоми се Есекс.

— Не. Това е самият Птичар. Хартвълд беше убиецът. Птичаря е този, който осакатява. Хартвълд е мъртъв, Птичаря продължава да работи.

Мерилин престана да сипва захар в кафето си и се загледа в него. Есекс се бе намръщил, движеше несъзнателно чашката си върху сребристосинята подложка за мишка. Мадокс подпря брадичка върху дланта си и изучаваше реакциите им. После завъртя очи към Джак.

— Ще се наложи да ги убедиш.

— Мога да го направя. — Отвори дипломатическото си куфарче и подаде на Криотос записките, които беше направил в научната лаборатория по криминалистика. — Джейн Еймдюр казва, че посмъртните рани на Пийс Нбиди Джаксън, също като при другите, са направени три дни след кончината.

— Което означава?

— Означава, че по това време Хартвълд е бил вече или под наблюдение, или мъртъв. Куин и Логан не успяха да открият никакви доказателства в апартамента на „Хейлсоуън роуд“, защото осакатяванията не са дело на Хартвълд. А на друг.

— Нещо като малък клуб. — Криотос подаде записките на Есекс и поднови разбъркването на кафето си. — Клуб на некрофили. Обичайните правила: да няма чернокожи, да няма евреи, да няма остри предмети в сградата на клуба…

— Не, не. — Мадокс вдигна ръка. — Оставете го да продължи. Ще можем да се посмеем след като ни даде работен сценарий.

— Така. — Кафъри седна срещу тях. Разтвори длани върху масата. — Мисля, че е станало така: Хартвълд е некрофил, в това няма съмнение. Но е необичайно явление, защото е образован: знае какво може да му навлече всичко това и се опитва да не се поддава. Ако е като средностатистическият перверзен тип, порокът може да зрее в него години. И тогава, преди около седем месеца, нещо го задейства — удря го ключовият стресиращ фактор, може би провалена връзка, професионален хаос, може никога да не разберем точно какво, но така или иначе наклонностите му излизат наяве. Той действа, без да мисли, намира си момичета, а когато всичко приключи, вижда каква каша е забъркал.

— Има тяло, с което трябва да се оправи по някакъв начин.

— Проблемът обаче се урежда, тъй като познава човек, който може да помогне. Не друг некрофил, а опортюнист. Сексуално неадекватен, садист. Някой, който е толкова болен, че не се интересува дали жертвата е мъртва или жива. И именно той, а не Хартвълд, се оправя с разчистването на телата.

— С разчистването на стоки втора употреба — промълви Есекс.

— Куин така и не намери онзи сапун в дома на Хартвълд. — Мадокс хвана капачката на миниатюрна бутилчица с готово за директна консумация прясно мляко. — Какъв беше?

— Катранен сапун „Райт“.

— Хммм. — Той помълча известно време. Доля мляко в кафето си, изцеди последните капки и погледна замислено към детектив инспектора. — Продължавай, Джак. Готов съм наполовина. — Изхвърли бутилчицата в кошчето за боклук и се облегна на стола си. — Убеди ни.

— Добре. Спомняте ли си, че не можехме да си обясним как Хартвълд е толкова точен при избора на жертви, които няма да бъдат потърсени? Така, Логан показа на Близнака снимка на Хартвълд и той премигна. Както и барманката. Той сякаш никога не е ходил в пъба. Близнака е карал с таксито си момичетата до „Крумс хил“ за някаква вече уговорена среща. Ето какво мисля аз: ами ако вторият извършител е правел предварителното планиране? Запознавал се е с момичетата, откривал кое от тях няма да бъде потърсено, правел е уговорките. Така Хартвълд никога не се появява в пъба… но знае кого да търси, защото някой друг го е набелязал вместо него.

— И същият извършител излиза на сцената отново по-късно?

— И именно той, а не Хартвълд се занимава с декорацията — перуките, грима.

— Ние извършилия престъплението с Листър ли обсъждаме? — Съмненията на Криотос очевидно вече бяха намалели. — Който вече прави ударите си сам?

— Точно така. Сега той опитва и този вариант.

— Това би дало отговор на много въпроси — намеси се Есекс. — Например, защо онази жена от „Ройъл хил“ не беше разбрала, че в кофата й за боклук два дни е имало тяло. Може би е прекарало там само една нощ, както каза тя. Може би другият го е изхвърлил там след като Хартвълд вече беше изпял лебедовата си песен.

— Така. — Джак се приведе напред на мястото си. — Джаксън имаше прах от цимент в косите си, същият, който бе забелязан и при другите. В началото помислихме, че е от мястото, където бяха намерени, оградения терен на строежа, но Джаксън никога не е попадала там. Нито пък Листър. А при почистването й и по нея са открили сива прах. Може би имаме работа с нов Фред Уест, може би работи в строителството или прави ремонт на дома си. Но най-важното според мен е, че има връзки със „Сейнт Дънстан“.

— Мерилин. — Мадокс се изправи и почука с флумастера по зъбите си. — Мерилин, дай ми главния детектив. Това ще му допадне. И, Джак… — Настани се на бюрото и вдигна поглед към своя детектив инспектор. — Знам накъде биеш.

— Така ли?

— О, да. Вече имаш идея. Нали?

— Да, имам.

— Върви тогава. Вземи Есекс. Можеш да вземеш и Логан, когато се появи тук.

— Почакайте, почакайте. — Всички замълчаха. Криотос се бе намръщила. — Доколкото си спомням, каза, че по главата на Листър нямало следи.

— Не е имало нужда от следи — отвърна Кафъри. — Случаят е същият като при Хач — косата й е била с подходящия цвят. Отрязал я е, за да подхожда. Избрал я е, защото е било близо до това, което е искал. Джогингът е бил част от нейното ежедневие и маршрутът й минавал покрай „Сейнт Дънстан“. Мисля, че си я е набелязал точно тогава. Това е първият път, когато не е трябвало да вземе онова, което му се предлага, а е имал възможност да избира. Сега вече на лов за жертвите си излиза той самият.

— Но тя не е била, ъъъ… сещате се, отваряна. Птицата. Няма птица.

— Да. — Джак свали очилата и потърка очи. Когато отново вдигна поглед, всички видяха колко е изморен. — Защото не е била мъртва.

— Какво?

Кафъри постави ръце с дланите надолу върху масата и се вгледа в различните нокти на палците си, притиснати един до друг.

— Той ги е отворил, за да сложи там птицата. Той не е като Хартвълд, не желае жертвите му да са мъртви. Той е садист изнасилвач, смъртта не го забавлява. Предпочита те да са живи, за да може да се наслади на страха им. — Погледна право към Мерилин; смяташе, че тя няма да трепне. — Листър не е била отворена, поради простата причина че собственото й здраво сърце е тупкало в тялото й. Сърце, чиято реакция към мъченията е можел да чува.

— Какво се опитваш да ни кажеш? — попита тихо тя.

— Аз знам какво — заяви Есекс. — Птиците са били живи, когато са били зашити вътре. И са се съпротивлявали. Това му е напомняло… — Започна да развива ръкавите си, сякаш в стаята внезапно бе станало студено. — Напомняло му е звука на тупкащо сърце.

— Точно така. — Джак се изправи и си облече сакото. — Точно така.

 

 

Беше закъснял след цялото това вълнение от снощи. Имаше да мисли за толкова неща. За предстоящия си рожден ден, за Джони и, разбира се, за жената, която бе прекарала един ден и една нощ в апартамента му, омаломощена и прекършена.

Трепереше като се сетеше колко лесно беше отвличането, колко лесно и симетрично отърваването — в собствената й градина, така че да я намери съпругът й — и какво, разбира се, обещаваше този успех за в бъдеще.

В началото, докато седеше на задната седалка на колата й с безжичния електрически трион в стиснатата в юмрук ръка, тя просто бе изгубила напълно контрол над тялото си. Той си помисли, че бе получила епилептичен припадък: главата й започна да се мята наляво-надясно, краката й заудряха по пода на автомобила, устата й се задвижи беззвучно, зъбите тракаха в мрака. Но веднъж щом взе решение да я нокаутира — с дръжката на триона отстрани по главата — всичко стана лесно.

Имаше само един недостатък. Беше повярвал, след като я бе наблюдавал дни наред, докато сутрин подтичваше покрай „Сейнт Дънстан“, че бе избрал каквото трябва, че няма да се налага да прибягва до хирургическа намеса. Затова се разочарова горчиво, когато я разсъблече в апартамента си и видя гърдите й; тогава разбра, че ще се наложи да поотреже малко от тях. Това обаче беше дребна подробност в сравнение с изумителния успех на събитието, и самоувереността му, и без това нараснала през последните месеци, направи нов скок нагоре. До рождения си ден щеше да бъде готов за истинското нещо. Размишляваше над всичко това в прашната си, подобна на парник кухня. Отвори торбичка „M & M“ и разсеяно вкара пръст между пръчките на една клетка за птици, където четири окаяни, полуоплешивели зеброви сипки трепереха на пода. Не можеше да се сети кога за последен път ги беше хранил, но това нямаше значение сега.

До рождения му ден оставаше един ден. Само един ден. Взе бонбоните и се запъти към банята. Беше време да се приготви.

* * *

Точно в девет часа бяха изключени секретарите на телефоните в офиса за работа с персонала в „Сейнт Дънстан“.

— Персонал. На телефона е Уенди.

— Уенди. — Кафъри напъха вратовръзката в ризата си и се приведе над бюрото. — Обажда се детектив инспектор Кафъри от AMIP. Вие ни помогнахте с онази стаичка в библиотеката.

— О, да, да. Здравейте, инспекторе, здравейте. Чудех се кога ще имаме вести от вас. Това беше такъв шок за нас. Знаехте ли, че мистър Хартвълд беше изключително познато лице тук при нас? Държа да кажа, че съжалявам много, страшно съжалявам. Надявам се, че неговото поведение не е очернило „Сейнт Дънстан“ във вашите очи. На всички ще ни бъде много мъчно, ако… Нали разбирате, ние се гордеем с репутацията си и ако бях предположила дори за момент, че онзи ужасен човек може да й навреди, щях…

— Уенди.

— Да. — Тя преглътна и си пое въздух. — Простете.

— Водите ли документация кой взема отпуск в момента?

Когато й каза кого търси, тя заяви:

— Инспектор Кафъри, прехвърлям ви на изчакване, докато прегледам папката с отпуските. — Остави го в компанията на „Канон“ от Пахелбел, но се върна след по-малко от минута, задъхана и развълнувана. — Ало? Инспекторе?

— Да.

— Мистър Томас Кук е в отпуск, връща се на осми юни.

— Или така казва.

— Моля?

— Нищо. Имате ли адреса му?

 

 

Кук живееше на долния етаж на преобразуван двуетажен апартамент в Луишам. Никакви строителни работи на улицата или пред къщата. Остави Логан в сиерата, върху чийто капак от един платан капеше неспирно вода. Кафъри и Есекс вдигнаха шлиферите върху главите си и тръгнаха по асфалтирания преден двор, през дървената странична врата и в градината. Растителността беше буйна и отново не се виждаха следи от строителни работи. Къщата тънеше в мълчание: прозорците пустееха, всички завеси на първия етаж бяха дръпнати.

Двамата стояха в мократа трева и се взираха нагоре към капещия от островърхия покрив дъжд, когато радиостанциите им оживяха.

— Браво шест-нула-две от Браво шест-нула-шест. — Колкото и да беше абсурдно, Логан прошепна:

— Сър?

Кафъри измъкна радиостанцията от висящия на колана му калъф.

— Браво шест-нула-две получава.

— Някакво движение, сър. Вътре в къщата.

— Разбрах. Тръгваме. Край.

Забързаха обратно към сиерата.

— Кой е?

— Някаква стара дама.

— Стара дама ли?

— Ами — бели коси, бифокални очила.

— Съседката от горния етаж?

— Е, ако е съседка, тогава бих искал да знам какво прави в апартамента на мишената.

— Какво?

— На долния етаж, имах предвид долния етаж. Гледай.

Те се обърнаха и зърнаха как в този момент две големи ръце дръпнаха пердето на предните прозорци на долния етаж.

— Добре. — Кафъри тръгна обратно към къщата. — Може би грешката е моя.

— Джак. — Есекс трябваше да притичва, за да върви редом с него. — Какво мислиш, че правиш?

— Може би грешката е моя, може би 27-а е долният етаж, а 27-б — горният.

Приведе се към звънеца на вратата и стоящият до него Есекс потръпна.

— Това не ми харесва, Джак.

— За какво говориш? Та това е просто една стара дама.

— „Облечен да убива“ — изсъска той. — Облечен да убива, дяволите го взели, ето за това говоря.

В коридора прозвучаха стъпки, тежки стъпки. Кафъри извади разрешителното за обиск от джоба си, а Есекс отстъпи от входната врата.

— Говоря сериозно, Джак. Всичко това никак не ми харесва.

 

 

Лицето му в изцапаното огледало над мивката, с развалени зъби и лъскава червена кожа, потвърди убеждението на живота му, а именно — че гневът беше негово гражданско право, че имаше разрешително да се вбесява. В живота си нямаше нито един ден, нито дори час, през който да не се бе срамувал от своята външност: беше склонен към пълнеене и пазеше и досега меките женствени хълбоци и пълни крака от бебешките години. Горните части на бедрата му се триеха една в друга, когато ходеше, а всяка нощ почистваше подобни на восък бели налепи от гънките на кожата си. И точно той беше похотлив като бик. Сексуалният му нагон беше брутален, но не беше изненадващо, че посрещна двайсетия си рожден ден девствен.

Първото му нищожно сексуално завоевание беше в една мръсна уличка в Камдън, в замяна на половин бутилка „Пинк лейди“. По-късно една проститутка в Хакни, за десет лири и четири „Перно“. Беше на двайсет и две и бе решил да се яви отново на изпити по биология, физика и химия, когато започна работа като охрана в ОМСУ и животът му се промени.

Задълженията му в сянката на гарата при Лондонския мост, му оставяха време да учи. Те включваха проверка на пропуски, упътване на посетители, треперене в кабината на паркинга пред факултета по патология и, през седмица — да бъде нощен патрул: да обикаля из излъсканите коридори, празния стол, миришещ на картофено пюре и вкиснато мляко, лекционните зали, лабораторията по патология, лабораторията по анатомия.

Лабораторията по анатомия, когато, през една зима преди шестнайсет години, животът му се бе свързал неделимо с живота на Хартвълд.

Това бе странна среща на хаотични умове. Достатъчно бе да се видят през обвитите в зелено форми и масите за дисекция от неръждаема стомана, за да разберат с убеждението на влюбени, че подобното се е срещнало с подобно. Не беше необходимо никой от тях да изрича на глас личната борба, която водеше. Аристократът бе погледнал надолу през делящите ги класи и съвсем простичко, наистина поетично, бе разбрал.

Той така и не взе изпитите си и скоро след това се отказа от мечтата да стане лекар и напусна охранителната компания. Хартвълд също напусна ОМСУ, но предаността между наследника на фармацевтично богатство и бившия охранител се оказа по-силна от времето. Особените им, специализирани интереси не се променяха.

Направи четири-пет изнасилвания през годините: на паркинги, в гори, на момичета, които бяха прекалено пияни, за да си спомнят регистрационния номер на колата на дребния мъж, спрял, за да им предложи да ги закара където искат. Така се беше озовал за първи път южно от реката. Тя беше стриптийзьорка от Гринич. Беше два сутринта на рождения му ден, когато я откри да се разхожда безцелно по улиците северно от тунела „Родърхайд“, опитвайки се да спре някого на стоп. Тя беше най-красивото същество, което бе виждал някога, в полиестерния си минижуп и кожено яке, със светлорусата си, спретнато подстригана коса. Дори сега, в мръсната си баня в Луишам, той изпъшка неволно, когато се сети за любовта, която бе пропилял по Джони.

Тя седеше отпусната на предната седалка на колата му, а от гърлото й излизаха някакви шумове, докато той опипваше мекото й тяло, затиснато под предпазния колан. Сърцето й тупкаше под коженото яке като омаломощено птиче. Тя започна да се съпротивлява едва когато се опита да повдигне полата й. Излезе от автомобила, препъвайки се пиянски, и седна вдървено на тротоара, виолетово-синият й грим беше размазан; отблъсна го, когато той изскочи от колата и се опита да я докосне.

— Не сега, а? — измънка тя. — Гади ми се.

Той стоеше, свел поглед към пепеляворусата й коса, скъсания на коленете чорапогащник, и внезапно реши да не я изнасилва.

Просто така.

Това бе неочаквано отклонение. Закара я до тях и й каза „лека нощ“. Просто така. Сякаш това беше нищо. Сякаш беше нормално за него.

След това се чувстваше добродетелен, възвисен, изпълнен със светлина. Бързо реши, че проявеното към нея великодушие е израз на любов. Желаеше я толкова силно, че главата го заболяваше всеки път, когато помислеше за нея.

Но Джони отблъскваше авансите му, ядосваше се, когато се появеше на представленията й в пъба, още повече се ядоса, като разбра, че бе започнал нова работа в „Сейнт Дънстан“ и е купил партерния етаж на преобразуваната къща на една стара дама в Луишам, на по-малко от миля от дома й в Гринич.

Гневът й не го накара да трепне — тя беше причината той да живее. Апартаментът й беше светилище за него, правеше й снимки на улицата, купуваше й питиета в пъба. От време на време Джони го даряваше с мигове на удоволствие — понякога пушеше или пиеше толкова, че омекваше към него и той успяваше да я откара в дома си и да я сложи да спи в резервното легло. Не я беше докоснал. Нито веднъж. Не това беше целта. Целта беше тя да направи първата крачка към него. Това беше от изключителна важност. Поддържаше апартамента си чист с болезнената надежда тя да разбере колко я обича: криеше безценните снимки, когато тя идваше, вземаше всички предпазни мерки, пръскаше стаите с освежител за въздух — Джони обичаше наоколо да ухае приятно.

И в крайна сметка тя свикна да го понася по един примирен, уморен начин. В замяна той се научи да търпи нейните нетактични, некрасиви изневери, флиртуването й с други мъже, отказа й да го докосне. Дори когато го бе докарала до ръба на беса, когато пристигна през онзи ден преди четири години, след като току-що си бе направила пластична операция и новите, надути като топки гърди изпъкваха от гръдния й кош, той бе запазил външно спокойствие и се бе държал учтиво. Нямаше значение какво прави Джони в сегашно време, в триизмерния свят, защото живееше в театъра на неговата фантазия такава, каквато бе през онази нощ, топла и отстъпчива, с малки гърди с меки връхчета и миришещ на алкохол дъх.

Една от малките жалки зеброви сипки в кухнята бе намерила сили да се качи на пръчката за кацане. И сега го гледаше с малките си блестящи очички. Той изсумтя и разтърси клетката, силно, докато изтощеното създание падна на пода й, прекалено зашеметено и гладно, за да използва крилете си. Остана да лежи на една страна, отворило човка, като премигваше насреща му, докато той довърши отворените „M & M“, смачка торбичката и започна да се облича.