Мо Хейдър
Птичарят (51)

50

Кафъри и Есекс се изненадаха, като завариха Лола Велинор със събрана на кок красива тъмна коса и дискретна перлена огърлица върху морскосиния ленен костюм, седнала в офиса на „Сейнт Дънстан“. Сега разбраха, че тялото на Пийс не е било оставено случайно в нейната градина.

— Не ми казахте, че сте от персонала.

— Вие не попитахте.

— Кой е по-високо в йерархията?

— Аз.

— А Блис?

— Малкълм ли? Малкълм ми е помощник. Той е в отпуск.

— Познавал е Хартвълд.

Тя наклони глава на една страна и се намръщи.

— Да. Казах ви го по време на разговора ни. Е, и?

Есекс седна на бюрото й и се наведе напред, говореше меко, наклонил уверено глава. Но Кафъри беше нетърпелив.

— По дяволите, не й разказвай историята на живота, Пол. Нуждаем се от един адрес.

Лола Велинор вдигна погледа си към него, чертите на лицето й се изопнаха, продълговатите й очи се присвиха.

— Не съм длъжна да ви давам нищо, инспекторе.

— Тук грешите. Раздел 17, член 19. Мога да ви взема документацията още сега, ако реша.

— Добре, добре. — Есекс вдигна ръка. — Джак, нека да действаме по-спокойно.

Лола Велинор сви устни и наклони грациозно глава. Изправи се бавно и ги отведе в най-тъмната част на офиса, където Уенди, върната обратно в „Работа с персонала“, седеше тихичко като мишка и отпиваше от чая си, изглеждайки по-дребна в обкръжението на кантонерките.

— Инспектор Кафъри! — Тя се изправи. — Нека да ви направя една чаша хубав чай от…

— Уенди. — Ъгловатата челюст на Лола Велинор се движеше лекичко под кожата на лицето й. — Дай на инспектор Кафъри всички подробности за Малкълм.

— Малкълм ли?

— Точно това казах.

— О! — Уенди се обърна към най-близката кантонерка и издърпа някакво чекмедже. Дребното й лисичо лице придоби затворено изражение, а от основата на врата й нагоре бавно запъпли червенина. — Ето. — Отвори папката. — „Бразил стрийт“ 34А, това е в Луишам. А това е някогашният дом на майка му. Тя почина миналата година и му остави къщичка в Кент: Уайлдейкър котидж. Ето адреса, и телефонния номер, ако имате нужда.

Есекс записа информацията и Уенди премигна насреща му иззад дебелите си очила.

— Той имаше навик да си разкопчава ципа зад бюрото — избъбри внезапно тя, като седна рязко. — Ако знаете какво имам предвид. И се триеше, докато разговаряше с жени. Те не можеха да го видят от другата страна на бюрото. — Измъкна носната кърпичка от ръкава и я притисна за момент до устата си. Ръката й трепереше. — Затова ли има неприятности?

— Нещо такова — отвърна Есекс. — Нещо такова.

 

 

Дръжката на електрическия трион беше образувала малък субдурален хематом в тила на Ребека. Кръвта се процеждаше в него много бавно, което беше причина за миговете на сънливост, за болката, когато наведеше надолу брадичка. Но мисловният й процес не беше нарушен. Още щом дойде на себе си, й стана ясно какво се случва.

В началото лежа неподвижно, със затворени очи, опитвайки да си представи как изглежда и какво точно бе направил Блис. Беше свалил шортите и бельото й и, вероятно с помощта на същата залепваща лента, беше овързал краката й от пръстите до средата на бедрата. Беше й оставил тениската и я бе сложил да легне на пода, на една страна, с притиснати към корема длани. Щом ги размърда, осъзна, че пръстите й също бяха завързани едни към други, всеки увит поотделно, за да бъде разделен от останалите.

И Блис беше тук. На четири-пет метра от лицето й. Леко вдясно. Чуваше го и усещаше миризмата му. Мърмореше си нещо, редеше някакво изречение, повтаряше го монотонно, налудничаво.

„Побъркан. Той е побъркан, Беки. А ти ще умреш.“

Чуваше поредица от проклятия, въртене в кръг от едни и същи мисли, ободряващи, успокояващи, убедителни; монолог, в който Блис следваше извратения ход на своята логика.

Ребека насочи вниманието си напред, отвъд неговите празнословия, опитвайки да се ориентира по звуците за размерите и другите особености на помещението. Вече не бяха в апартамента. Разбра го по промяната във въздуха, по акустиката. Тук беше тихо. Отвън се чуваха само птичи песни. Нямаше коли, нямаше обществен превоз, нямаше го характерният за града шум. Беше тихо и спокойно, като в спалня от детството. Значи бяха някъде в предградията? Или още по-далеч? Възможно беше от най-близките къщи да ги делят мили и никой да не знае, че тя е тук…

Мърморенето престана. Младата жена затаи дъх и се вслуша още по-напрегнато. Щом се увери, че Блис е излязъл от стаята, отвори очи и си позволи да издиша.

Помещението тънеше в полумрак… и беше приблизително с размерите, които си бе представяла. Слънчевата светлина подчертаваше мотивите по дръпнатите пердета — големи рози-зелки, птици, паунови пера. Зад стъклените врати на хола зърна тъмна кухня. На преден план, на по-малко от два метра от мястото, на което лежеше, шест бледорозови стола заобикаляха маса от бамбук и стъкло, върху която бяха подредени чинии за еднократна употреба, бутилка черешово бренди, хартиени шапки за парти, полуизядена торта, на която пишеше „Честит рожден ден“. Над главата й, шепнейки и потръпвайки като тълпа омагьосани от гледката случайни зрители, се носеха балони. Яркорозови, лавандулововиолетови и слънчевожълти, блъскаха се за място под тавана, вирнали лениво опашки в прохладния въздух. А Джони, по-точно онова, което бе останало от нея, беше наместена в един от бамбуковите столове. Закрепена за него с помощта на скоча, но мъртва.

„Мъртва? Трябва да е мъртва… щом изглежда така, трябва да е…“

Блис се появи от кухнята, гол и противен.

Ребека замръзна — беше я заварил с широко отворени очи. Но той не гледаше към нея. Приближи се до Джони, като си тананикаше и попипваше малкия си, капещ пенис, червен като череша на фона на меките му бели бедра. Спря до масата, отпи от брендито и погледна замислено към Джони. После избърса уста, остави бутилката и с едно бързо движение, ловък въпреки размерите си, се покачи върху масата, коленичи пред Джони, обхвана главата й зад тила и натика члена си в устата й.

Ребека лежеше ужасена, парализирана. Беше принудена да наблюдава как Блис действа, как се блъска в лицето на Джони, ставайки все по-груб и невъздържан.

„Виждаш ли? Той не е човешко същество, не можеш да разговаряш разумно с него.“

Джони повърна в резултат на атаката: гърлото й бе обхванато от конвулсии, спазмите се издигаха от корема й, сякаш мускулите й бяха отделени от нервната система, но той продължаваше да си върши работата, издавайки тихи пискливи звуци, обърнал сладострастно нагоре очи. Когато приключи, издърпа бавно члена си от устата на Джони и поспря за момент, както беше обхванал лицето й с меките си пръсти, за да се вгледа в очите й. После кимна сам на себе си, бавно пусна главата й така, че брадичката й се допря до гърдите и след като изпълзя от масата, напусна стаята.

Ребека не помръдваше. Лежа няколко минути абсолютно неподвижно. А после повика шепнешком:

— Джони?

Не получи отговор. Приятелката й седеше в профил към нея, гола и насинена, с увиснала пред гърдите глава. На масата имаше недокоснато парче от тортата и тънка и висока чаша за шампанско. На скута й бе разгъната хартиена салфетка за парти, а косата й беше отрязана на черта. Под бретона, където трябваше да се намират естествените вдлъбнатини и извивки на окото, бузата и челото, се виждаше кървав мехур на петна.

— Джони? — Ребека се потътри мъчително и така се придвижи няколко сантиметра по-напред. — Джони?

Джони завъртя леко глава. За миг като че ли не позна приятелката си, после езикът й потрепна.

— Моля… — Гласът й едва се чуваше. В здравото й око се появи сълза. — Моля те, не гледай.

— Няма проблем. — Ребека облиза устни и се надигна на лакът, като потрепна от болката в главата и врата си. — Няма проблем.

Опита се да напипа края на лентата, за да освободи краката си, но Блис беше постъпил умно, като й бе „изплел“ тези своеобразни „ръкавици“ от скоч — когато тя опита да ги разкъса със зъби, те се впиха още по-здраво в плътта й. Младата жена отпусна длани, задъхана от усилието.

„Все трябва да може да се направи нещо. Хайде, Беки, има начин да се измъкнеш. Всичко е тук, пред очите ти, и чака. Мисли.“

Започна внимателно да оглежда помещението и да си набелязва обектите, които биха могли да й бъдат от полза. Край газовата печка имаше посребрена поставка, където седяха машата, ръженът и една лопатка. Върху пластмасовите повърхности в кухнята, близо до тъмния ъгъл край закрития от пердето прозорец, се виждаше чиста дървена дъска за рязане. А на масата? Не можеше да види добре от този ъгъл. Но ножовете… все трябваше да има ножове, дори вилица щеше да свърши работа. Отиването до масата и връщането няма да отнеме повече от двайсет секунди. Ще го чуеш, ако се върне.

Пое дълбоко въздух и се завъртя така, че да легне по корем, присви лице от връхлетялата я болка и желание да повърне. Подпря длани на пода и затътри долната част на тялото си. Внезапно си се представи — с подути очи, полугола, смазана и окървавена, как се мъкне по пода като осакатено от автомобил куче. Стисна зъби, защото нямаше намерение да съзерцава повече тази картина. От масата я делеше само метър — почти беше стигнала до нея. Издърпа краката си напред и…

Чу се пускане на сифон на тоалетна. Затвори се врата.

Ребека замръзна на мястото си — сърцето блъскаше бясно в гърдите й, очите й бяха широко отворени.

 

 

Уенди Дилейни се смяташе за лоялен човек. Гордееше се с репутацията на „Сейнт Дънстан“. Гордееше се, че е част от нея. И беше вбесена, ама истински вбесена, че Малкълм Блис ги бе посрамил допълнително. Седеше на бюрото си, взираше се в папката му, треперейки, отпиваше чай и поемаше дълбоко въздух.

— Имам добра памет за…

Вдигна телефона.

— Уенди? — Лола Велинор вдигна рязко глава. — Какво правиш?

— Ще му кажа точно какво мисля за него. Той е мръсно, мръсно, гадно човече.

— Не, не, не. — Лола се изправи и внимателно измъкна слушалката от пръстите й. — Не се меси. Не знаеш доколко е сериозно. Нека полицията да действа както си знае.

Уенди я погледна уплашено с малките си очички и се сви отново в ъгъла, опитвайки се да изчезне зад щампованата си рокля. Десет минути по-късно, когато Лола Велинор излезе, за да посрещне болничния регистратор и да го информира за посещението на полицията, инцидентът беше забравен. Уенди изчака вратата да се затвори, после посегна към телефона.

 

 

Блис стоеше над нея. Гледаше я с любопитство, сякаш беше малък охлюв, който бе видял да пълзи по пода на дневната му стая.

— Събуди ли се? — попита безгрижно той.

— Тя умира. — Ребека опита да свие крака, за да добие известна опора, но лентата се впи в плътта й, прекъсвайки кръвообращението. Младата жена се отказа и се отпусна задъхана назад. — Ако не престанеш, ще я убиеш.

— Да. — Блис бръкна замислено в лявата си ноздра. — Да.

Постави длани върху коленете си и се приведе, за да види по-добре Джони, чиято глава висеше безсилно върху гърдите. Блис кимна и се изправи.

— Да — повтори той и избърса ръце в дебелите си бедра. — Права си. А сега ти. Отново ли искаш?

Разтърсена, обзета от болка, Ребека протегна ръка напред.

— Не ме докосвай.

— Прекалено късно. Вече го направих.

— Лъжеш.

— Не — отвърна любезно Блис. — След като те проснах в кухнята си, изчуках това, което бе останало. Ти беше в безсъзнание.

„Не е вярно.“

— Гледай. — Той притисна върха на пениса си, влажен и разтегнат, между пръстите си и се усмихна. — Виждаш ли? Готов съм. Ще ти срежа лентата, за да можеш да си разтвориш краката за мен.

— Те знаят, че съм при теб. Обадих им се, преди да дойда в апартамента ти… казах им къде отивам. Те са на път.

— Млъквай.

— Така е. — Гласът й трепереше, но тя държеше главата си високо. — Първо ще се обадят по телефона, а после ще се появят на вратата.

— Казах да млъкнеш. — Малкълм завъртя език в устата си. — Сега легни тихичко и…

Внезапно и шокиращо телефонът от коридора иззвъня. Блис трепна спазматично, погледът му се премести неохотно към вратата и Ребека разбра, че го държи в ръцете си.

Той й бе повярвал.

— Това са те — прошепна тя, възползвайки се от тази невероятна случайност. — Те се обаждат по телефона.

— Млъквай.

— Хайде де. Отиди да отговориш и ще видиш. — Махна с ръка към вратата. — Това са те. Ще искат да се спазарят с теб — ще те накарат да повярваш, че си в безопасност, но каквото и да се случи, ще те хванат, Малкълм.

Трябваше да усети какво ще се случи, но Блис беше човекът с хищническо сърце, не тя.

— Млъквай, курво!

И я ритна в корема.

Тя се извъртя настрани, дишайки тежко, полагайки усилия да не повърне. Балоните отгоре се раздвижиха, като шепнеха и подскачаха, сякаш искаха да видят по-добре какво става. Тя чу как Блис затършува из кухненските чекмеджета, в чекмеджето, на което бе поставила в ума си етикета „ножове и ножици“. Обърна поглед към кухнята и успя само да види как проблясва слабо, сякаш от нетърпение, забитата в тавана касапска кука. В този момент Блис се появи с електрически кабел и самозалепващо се фолио в ръце. Пъхна един скалпел между бедрата й и сряза лентата.

— А сега си разтвори шибаните крака, курво!

Ребека заскимтя пряко волята си.