Мо Хейдър
Птичарят (33)

32

Само Логан и Есекс останаха до един сутринта. Мадокс трябваше да бъде в Гринич, а другите гости се разотидоха набързо, хвърляйки смутени погледи към Кафъри, който седеше на стълбите, загледан в дланите си, дишаше дълбоко и с усилие на волята караше сърцето си да продължава да бие.

Вероника, нереално спокойна, опитваше да ги спре да не си ходят.

„Няма причина за вълнение. Не си тръгвайте. Можем да отидем в трапезарията.“

Когато осъзна, че води обречена на провал битка, тя затръшна входната врата и кисело се запъти към кухнята, за да зареди миялната машина. Логан отиде до Шрайвмур, за да вземе чувал за съхранение на доказателствен материал, а Есекс посвети трийсетте минути до неговото връщане на грижи за Джак, изразяващи се в честото раздаване на малки дози „Гленморанджи“.

— Като бебе — измърмори Кафъри, загледан в чашата.

— Като голямо, сополиво, повито в пелени бебе — съгласи се Есекс. — Е? Ще ми кажеш ли?

Джак погледна към вратата на дневната, затворена, така че да не вижда кошмарната купчина кости на пода.

— Мисля, че това може да е брат ми.

Лицето на Есекс посърна.

— Брат ти ли?

— Той тръгна покрай железопътната линия зад къщата. На четиринайсети септември хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година. И никога повече не го видяхме.

И тук, на слабото електрическо осветление, Кафъри изля товара на тази история, разказала спора в дървесната къщичка, от който му беше останал вечно черният нокът на палеца, за това как Юан бе тръгнал и се бе насочил към железопътния прелез… „Наричахме я пътеката на смъртта. Каква ирония.“ За това как майка му бе ридала и викала в задната градина, хапейки ръцете си, докато полицаите претърсваха дома на Пендерецки, само за да се появят след десет часа без нищо, без никакво доказателство, че Юан някога бе стъпвал там. След това подозренията се бяха насочили към собствения му баща, когото отведоха и задържаха два дни… Боже мили, това за малко не сложи край на брака им.

Уискито в бутилката изчезваше постепенно.

— Най-накрая всички се предадоха, отказаха се — предполагам, трябваше да го направят. Но аз не можех. Разбираш ли, знаех, че е скрил тялото на Юан — само докато претърсваха къщата. Може би го беше занесъл на някоя поляна. През годините съм запазил някои нещица, сметки, писма… — Посочи с глава нагоре по стълбите. — Улики, които се опитвам да разнищя и да достигна до някакви доказателства. Но съм убеден в едно. — Изгълта съдържанието на чашата си наведнъж. — Той си го пази. Юан е все още при Пендерецки.

— И ти значи чакаш тук. Да ти върне брата?

Кафъри се бе вторачил в палеца си, премигвайки мъчително.

— Дали не направи точно това тази вечер? Мислиш ли, че там лежи Юан?

Есекс се изправи и трепна, когато кръвта нахлу в краката му.

— Не знам, Джак. Но ще разберем.

Лятната буря се движеше на югоизток из Гринич, сребърният жезъл на предавателя „Кристъл палас“ потрепваше на лунната светлина. Дори къщите, осеяли страната на „Блекхийт“ като че ли бяха наклякали малко по-близо.

Хартвълд седеше тихо пред махагоновата маса в дневната, разгънал пред себе си брой на „Таймс“, с бутилка пастис край лакътя. Слепоочията го боляха от въздушното налягане — колкото и болкоуспокояващи да погълнеше, колкото и кокаин да вземеше, не можеше да се избави от болката. И дланите му. Дланите му бяха студени. Като лед. Четеше за телата, които бяха открили край Милениум дом. Кейли Хач, Петра Спасек, Шелин Кро, Мишел Уилкокс… и още едно момиче, което не можеха да идентифицират, защото беше силно разложено. Той знаеше точно кое беше то — детето от улиците на Глазгоу, чиято смърт беше проспал. Никой не беше съобщил за липсата му.

Внезапно събори с широк жест вестника от масата, отпусна лице върху ръцете си. Седя така няколко секунди, като се поклащаше наляво-надясно и прокарваше пръсти през скалпа си, сякаш можеше да откърти мислите си с нокти. И тогава, треперейки силно, се изправи рязко. Грабна пастиса и се запъти с препъване към зимната градина, отваряйки широко вратите. Бушуващият из градината вятър го удари през лицето и разтресе стъклата, които зазвъняха.

Тоби Хартвълд застана абсолютно неподвижно, обърнал лице към вятъра, заслушан в шумоленето на дългите треви в цветните лехи, напомнящо шума на дъжда. Бурята наближаваше. Всеки момент щеше да връхлети върху му от нощното небе, движейки се по-бързо от комета, избрала за мишена центъра на гърдите му.