Мо Хейдър
Птичарят (15)

14

„Убийствени полета.“

Думите се набиваха в очите на Кафъри, докато минаваше покрай вестникарски будки на път към „Сейнт Дънстан“. Снощи новината беше потвърдена от бюрото и сега представителите на пресата бяха заприщили улиците на Гринич, преследваха жителите му, образуваха истински лагер пред оградата на строежа. Заглавието на „Сън“ гласеше „Терор на новото хилядолетие“ и представяше цветни снимки на Шелин, Петра, Уилкокс и Кейли, разположени върху черно-бяла фотография на двора. „Мирър“ бе публикувал само снимката на Кейли: тя носеше розова сатенена рокля с гол гръб и бе вдигнала чашата си за наздравица пред обектива на камерата. Следваха предсказуеми сравнения, снимки на „Кромуел стрийт“ №25; „Как можа да се случи отново“ — питаше „Сън“. „Мирър“ бе кръстил убиеца „Изкормвача на хилядолетието“. Кафъри се бе хванал на бас с Есекс, че това щеше да бъде предпочетеният от всички възможни прякори.

Останалите от AMIP се бяха свързали с разузнаването в Дълич — за да насочат вниманието към Близнака, да проверят дали вече не е бил търсен от някоя друга част на лондонската полиция. Затова Кафъри, който си даваше много добре сметка, че хронометърът отчита безмилостно времето, караше сам към болница „Сейнт Дънстан“. Паркира в подножието на Мейз хил, където свършваха дърветата и червените стени на Гринич Парк.

„Човек трябва да измъква с ченгел всяка дума от устата на хората от персонала, Джак. Нито един съдия в страната няма да ти даде разрешително да отвориш документацията за служителите на цялата болница, само защото някакъв детектив инспектор с жълто около устата имал някакво «усещане».“

Вече беше повече от усещане, повече от чувство — сега вече вярваше, че търсеният от него човек познава тази сграда. Каквато и форма да придобиеше улицата, той беше сигурен, че ще свърши тук. Постоя за момент извън болницата, с чувството, че вижда нещо не наред в сивите бараки под ярката слънчева светлина. Небето над комина за пещта имаше същия наситен, сюрреалистичен син цвят като сенките за очи на Джони, изравнявайки перспективата към блоковете в стила на Мондриан. Но тогава си даде сметка, че всъщност той самият прекрояваше небето и света, така че да отговарят на собствената му представа за мястото, и че линиите на сградите бяха прави, а прозорците — абсолютно незабележителни. Оправи вратовръзката си и мина през вратата, доволен да даде почивка на очите си.

Вътре болницата беше занемарена; в коридорите беше горещо от парата, излизаща от невидими кухни и стерилизационни, една повредена флуоресцентна лампа премигваше. Беше сам — единствената му компания бяха стъпките, отекващи иззад ъгъла на коридора, и един скорец, който пърхаше с криле сред тръбите на тавана. Птичето пусна бяла курешка само на сантиметри пред Кафъри тъкмо когато отваряше вратата с надпис „Персонал“.

„Действай бавно. Прибързаш ли, ще разберат, че си отчаян.“

Офисът беше голям, разделен от паравани, единствените звуци идваха от несигурното почукване по клавишите на компютърна клавиатура.

Кафъри надникна зад паравана. Дребен, оплешивяващ чиновник със закръглени рамене и сивкава найлонова риза, пишеше на компютър.

Не беше обещаващо.

Джак се изкашля.

Чиновникът вдигна глава.

— Добро утро, сър. За комитета, нали?

— Не… не за комитета, мистър… ъъъ. — Погледна към табелката с името върху бюрото. — Мистър Блис. Детектив инспектор Кафъри. Шефът на персонала дали…

— Жена е. — Чиновникът се поизправи. — Тя председателства комитета. Няма да свършат преди единайсет. — Подаде ръка на Джак, който я пое и се ръкува с него. — Може би аз ще бъда в състояние да помогна, детектив… съжалявам.

— Кафъри.

— Детектив инспектор Кафъри.

— Бих искал да получа достъп до файловете за вашия персонал.

— О! — Чиновникът се облегна назад и впери късогледите си очи в него. — Ако откажа, ще вземете ли разрешително за претърсване?

— Точно така. — Избърса дискретно длан в панталона си. Ръката на чиновника, както и самата болница, беше влажна. — Точно така, разрешително за обиск.

— И тогава пак ще се сдобиете с необходимата ви информация?

— Абсолютно вярно.

— Ще бъде ли много неучтиво, ако поискам да ми покажете служебната си карта?

— Разбира се, че ще ви я покажа.

Джак стоеше прав пред бюрото с ръце в джобовете и наблюдаваше как чиновникът записва методично данните.

— Благодаря ви, детектив инспектор Кафъри. — Постави картата на края на бюрото и се приведе напред. — Ще съгласувам с шефката, като се върне от събранието, но за кого искате да се осведомите? За някой конкретно ли?

— За никой специално. Лекари, медицински сестри, санитари. Всеки с някакъв опит в областта на хирургията.

— Мммм. — Чиновникът почеса розовото си ухо. — Какво искате? Домашните адреси?

— Възраст, домашен адрес, телефонни номера за контакт.

— Ще отнеме известно време. Може ли да ви го изпратя по факс? Мисля, че факсът ни все още работи.

Джак надраска един номер на гърба на картата си. По една щастлива случайност беше попаднал където трябва.

— А има ли стая за персонала? Някое спокойно местенце, където бих могъл да проведа интервютата, след като отсея информацията?

— Ммм. Ще помисля… Уенди, една от нашите секретарки, се е скрила в библиотеката. Може би ще отвори за вас задното помещение за справки. Да отидем да хвърлим един поглед. — Излезе иззад бюрото си и спря, за да заключи, щом излязоха от стаята. — Надявам се, че сте паркирали на някое разумно място. Това е странен стар квартал.

— Нагоре по хълма, край парка.

— Днес човек трябва да води истинска борба, за да намери място, покрай всички тези членове на комитети и големите им коли, и разрешителните им за паркиране. Аз нямах избор. Не оставям автомобила си у дома, прекалено много строежи има наоколо, а винаги може да се случи някой работник да ти разбие предното стъкло със случайно излетял от ръцете му инструмент. Затова идвам с него и водя война за място с важните особи. Те ще бъдат тук цялата тази седмица, не можеш да избягаш от тях. — Спря. — Ето я библиотеката. — Отвори вратата. — Уенди?

Надникнаха в малък вестибюл с ламперия. Седящата зад плъзгащата се стъклена врата жена с перленосива жилетка и напомнящи криле на прилеп очила вдигна поглед от „Рийдърс дайджест“ на бюрото си. Щом видя Кафъри, тя се изчерви и пъхна в ръкава си свитата на топка салфетка, която стискаше.

— Здравейте.

— Това е Уенди. Обикновено е с мен в нашия офис.

Уенди се усмихна унило на Джак и протегна ръка.

— Здравейте, Уенди.

Тя се изчерви още по-силно, когато той пое ръката й. Беше също толкова влажна и отпусната, както и дланта на нейния колега.

— Чудим се дали можем да помогнем на инспектор Кафъри. Той има нужда от някое дискретно място за интервюта. Задната ти стаичка на разположение ли е?

Уенди се изправи и придърпа жилетката върху гърдите си. Джак видя, че беше по-млада, отколкото беше сметнал. Просто носеше дрехи, подходящи за по-възрастна жена.

— Не виждам защо да не е. Тук сме много старомодни, когато става дума за полицията. Искаме да ви осигурим цялата подкрепа, която можем.

— В такъв случай аз тръгвам.

Чиновникът протегна отново ръка и Кафъри се ръкува с него.

— Благодарен съм ви за помощта. Ще чакам факса.

Щом останаха сами, Уенди се взря в Джак със свенливо страхопочитание, очаквайки да я заговори, докато той се раздразни от мълчанието й.

— Стаята?

Магията се наруши.

— Съжалявам! — Тя се изчерви и се потупа по носа. — Колко глупаво от моя страна. Тук не идват често полицаи. Много ви се възхищавам, възхищавам се на работата, която вършите… всъщност мисля, че сте прекрасни. Брат ми искаше да се присъедини към силите на реда, но не беше достатъчно висок. Е, елате, елате насам. — Извади някаква оранжева карта от компютъра и я закрепи на една верижка около врата си. — Става дума за малката огледална стая отзад. Ще ви я отворя… да видите дали е подходяща.

В библиотеката беше изключително тихо. Слънчевата светлина влизаше през немитите прозорци и образуваше по-светли и по-тъмни ивици по прашния под. Няколко лекари седяха в малки сепарета, потънали в четивата си. Хубава индийка в бяла престилка вдигна поглед и му се усмихна. Списанието пред нея беше отворено на страница, озаглавена „Последователност на разкъсване на амниона“ и под него се виждаше голяма цветна снимка на родова злополука — безглавото бебе бе изпънато покрай рулетка като обезкостено пиле. Кафъри не отговори на усмивката.

Уенди спря край малка стая със стъклени стени. Спуснатите по стъклата щори я изолираха от библиотеката.

— Това е спокойното помещение. — Тя отвори вратата. — О, мистър Кук.

В полумрака в задната част на стаята иззад едно бюро се надигна някаква фигура. Мъжът носеше зелена престилка, която бе разкопчана и под нея се виждаше тениска. Очите му бяха налети с кръв, странно безцветни, а бледо червеникавата му коса беше достатъчно дълга, за да бъде хваната на тила. Когато очите му свикнаха с мрака, Джак видя, че косата му е отчасти посивяла.

Кук улови погледа му.

— Толкова ли е зле? — Изгледа тъжно тениската си; лицето му все така тънеше в сянка. — Аз съм далтонист. Безпомощен съм като бебе, когато стане въпрос за избора на дрехи.

— Много е… младежка.

Кук вдигна очи към тавана.

— Помислих си го. Продавачите лъжат, без да им мигне окото. Това е като игра за тях. — Той заобиколи бюрото, влачейки крака, и чак сега Кафъри забеляза някаква книга върху него. Успя да зърне само черно-бяла снимка на трион за кости, преди Кук да я затвори, да я пъхне под мишницата си и да се затътри към вратата. — В такъв случай няма да ви преча. — Извади от джоба на престилката си слънчеви очила и потърка очи. — Цялото помещение е ваше.

Измъкна се навън и затвори безшумно вратата след себе си.

Кафъри и Уенди постояха мълчаливо няколко секунди, докато Уенди поклати глава и издаде някакъв неодобрителен гърлен звук.

— Ама някои от хората, които работят при нас… Наистина е жалко. — Попи носа си със салфетката, която държеше в ръкава, и оправи очилата си. — Така, инспектор Кафъри, мога ли да ви предложа чаша чай? От машината е, страхувам се, но в бюрото си имам кондензирано „Нестле“, което съм щастлива, че мога да ви предложа…

 

 

В офиса на Кафъри и Мадокс щорите бяха вдигнати и свободно влизащото през прашните прозорци следобедно слънце буквално бе изпекло всичко върху бюрото. Джак усети миризмата на сгорещената пластмаса на телефона, затова отвори един от прозорците, дръпна щорите, облегна се на лакът и набра номера на Пендерецки. Остави го да звъни, като наблюдаваше стрелките на часовника. Знаеше, че няма да му отговорят.

Един ден миналата година бе опитал да се обади на Пендерецки в средата на следобеда. Беше дотолкова добре запознат с всяко негово движение, че се озадачи, когато той не вдигна телефона. Остави го да звъни, като се взираше през прозореца и се питаше дали се бе случило немислимото и Пендерецки лежи мъртъв на пода в къщата си.

Но тогава набитата му фигура се появи на задната врата, тирантите му бяха преметнати върху мръсна фланела. Дърветата бяха напълно раззеленени, но Джак успя да различи лицето му и лепкавата бяла дъга на ръката му, която се размахваше сред листата. Беше му нужно известно време, докато разбере, че маха на него, вдигнал палци нагоре, като се хилеше насреща му с беззъбата си усмивка. Искаше да му каже, че знае кой звъни.

От този ден нататък, независимо дали Кафъри звънеше от офиса или дома си, Пендерецки оставяше телефона да звъни. В редките случаи, когато отговаряше, казваше едно сухо „Здравей, Джак“. Кафъри предполагаше, че беше купил дигитален апарат, който изписва номера на обаждащия се. Сега единственото му удоволствие беше мисълта, че само от него зависеше колко време звукът от звънящия телефон ще изпълва къщата. „Дребно, детинско удоволствие, Джак. Може би мнението на Вероника за теб е правилно.“ Понякога се обаждаше по няколко пъти на ден.

Остави телефона да звъни десет минути, после го затвори и отиде да види дали факсът от чиновника в „Сейнт Дънстан“ вече не беше пристигнал.