Мо Хейдър
Птичарят (31)

30

Мадокс стоеше на стъпалата на полицейския участък в Гринич, когато Кафъри пристигна. Припичаше се на слънце, ядеше самоса, която очевидно бе извадил от книжната кесия в ръцете си, и бе насочил невиждащ поглед към групичката студенти, които пиеха бутилирана бира пред „Фънел енд Фъркин“. Отвесните бръчки между веждите му днес бяха по-дълбоки. Когато Кафъри го заговори, той се намръщи, кимна рязко към участъка и рече:

— Само обичайната гадост за ума. Той арестува Близнака. Дори не се посъветва с мен. Това е всичко.

„Изненадан ли си, Стив? Честно, наистина ли си изненадан?“

— Предполагам, в такъв случай партито се анулира.

— Ох, боже! — Мадокс притисна длан към челото си. — Не. — Поклати глава, отпусна раздразнено ръка. — По дяволите! Така или иначе, не останаха повече извънредни часове. Не… ще оставим Дайъмънд да дежури, все пак трябва да разбере по нещо, че е сбъркал. Бетс ще направи интервюто с някой друг, а аз ще му хвърля един поглед после.

— Достатъчно е да кажеш само една дума, Стив… и край на партито. Правя го само заради…

— Знам. Всички го правим заради тях. Там е работата. Това е последната инициатива на шефа: щастливият семеен живот прави ченгетата щастливи. Така няма да бият съпругите си, да стават алкохолици, да посягат на живота си.

— Напълно в стила на деветдесетте години. — Джак отвори вратата. — До осем тогава?

Мадокс довърши индийския си обяд, смачка кесията и я хвърли в кофата за боклук в долния край на стълбите.

— До осем.

Кафъри избягваше стаята за задържаните. Качи се право на втория етаж и се запъти към помещенията, запазени както в това, така и във всички други столични полицейски участъци, изключително за да бъдат използвани от AMIP. Вътре Ребека седеше сама, загледана през прозореца и кривеше разсеяно елегантното си стъпало с видимо нетърпение, като смучеше с устните си сребърния мексикански медальон, увесен на верижка на шията й. Беше с маслиненозелени широки панталони и светла поплинена риза. Щом видя Джак, тя пусна медальона и се усмихна напрегнато.

— Здравей.

— Приятно ми е да те видя.

— Така ли?

Кафъри направи пауза, преди да отговори.

— Разстроена ли си?

— Да.

Той седна срещу нея и замислено сплете пръсти.

— Разкажи ми.

— Досаждам ли ти? Не искам да изглеждам досадна, но съм дяволски сериозна. Мисля, че той е важен.

— Ааа. Нещо не разбирам.

— Обясних на телефонния ти секретар.

— На телефонния ми секретар ли? — Джак наклони глава на една страна. — И това беше…?

— Вчера вечерта.

— На мобилния ми?

— Да.

Вероника. Младият мъж поклати глава.

— Ребека, не съм получил съобщението. Съжалявам.

При тези думи погледът й омекна.

— Не мислех да настоявам, но цяла нощ не съм мигнала. Всичко започна от твоето изказване, че това трябва да е някой много организиран човек, на когото са имали доверие. Някой, на когото са имали достатъчно доверие, за да… — Ребека потръпна и той забеляза как кожата на китките й настръхна. — Някой, на когото са имали достатъчно доверие, за да му позволят да им инжектира нещо.

— Не трябваше да ти го казвам. Надявам се, че не…

— Не съм казала на никого. — Тя се приведе напред и дългата й чиста коса се залюля по раменете й. — Миналата година Джони ме заведе на едно парти. Домакинът не криеше, че разполага с хероин и е готов да го инжектира на всеки, който пожелае. Бил лекар и знаел как да го направи, без да причинява болка, точно колко да сложи, неща от този род. — Приведе се още по-напред. — А желаещи не липсваха.

— Бил лекар ли?

— Някога, или само учил за лекар, преди години. Сега е важна клечка в някаква фармацевтична компания и мисля, че има нещо общо със „Сейнт Дънстан“. — Повдигна бретона от челото си, за да се разхлади. — Много от момичетата в района са ходили в дома му. Различни видове наркотик, все най-добро качество, се предлагат свободно в малки купички. Обикновено в края на нощта става клиент на някое от момичетата. При това добър клиент. И така продължава от години.

— Не съм го интервюирал.

— Много е потаен, ако искаш да те покани отново, трябва да си траеш. Той е заможен, интелигентен, може да се каже, че изглежда добре, но по особен начин. О, и има творба на Патрик Херън, за която си заслужава да умреш. — Ребека поклати почти невярващо глава. — Виси си на стената, а около нея са се струпали всякакви улични проститутки, смъркат кокаин, кискат се… и никоя от тях не знае какво вижда. — Спря да говори за момент, загледа се в дланите си. Когато вдигна отново очи, лицето й се бе променило. — Онази нощ той ми хвърли око. Помисли, че съм от проститутките, помоли ме да остана, аз отказах и… е, разменихме любезности. Нищо драматично. Одрах го гадно по врата.

— Той спря ли?

— В крайна сметка. Но ако ме питаш дали е способен на жестокост, изнасилване, може би — убийство…

— Би казала?

— Не знам защо, но бих казала „да“. Абсолютно. В него има нещо безумно.

— Къде живее?

Ребека се завъртя на стола си и кимна към прозореца.

— Ей там нагоре. В една от големите къщи от страната на „Крумс хил“.