Мо Хейдър
Птичарят (52)

51

Уайлдейкър котидж изобщо не беше крайградска вила, а грозна бетонна постройка с червен керемиден покрив и закрепен отзад генератор. Намираше се над естуара на Темза на края на борова гора сред пожълтели от рапица поля източно от Дартфорд. Въздухът тук беше възсолен, полетата бяха осеяни с тисови дървета, родени и израснали на морския вятър, чиито клони се простираха като коси на харпии. Две мили по̀ на север, от другата страна на синия естуар, мълчаливият хоризонт се сгъстяваше в пясъчножълтия Саутенд.

Кафъри спря ягуара в някакъв закътан междуселски път. Тримата с Есекс и Мадокс се обърнаха на местата си, при което кожата на тапицерията изскърца, за да видят спиращите три бронирани вана „Шерпа“ на Териториалната група за поддръжка, последвани от пожарна и линейка.

Именно Есекс забеляза отражението на слънчевата светлина в предното стъкло на някакъв автомобил зад тях.

— Какво, по…?

Сиерата спря току пред ягуара. От нея излезе Дайъмънд, разкопча сакото си и измъкна от джоба му цигари.

— Хей. — Мадокс отвори вратата. — Какво правиш тук? Казах ти да стоиш в щабквартирата.

— Да не би да преча?

Кафъри изскочи от колата и стовари длан върху капака на сиерата.

— Той те попита нещо. Попита те какво, по дяволите, мислиш, че правиш тук?

— Детектив инспектор Джак Кафъри. — Дайъмънд плъзна ръка надолу по вратовръзката си и приглади гънките на ризата, докато заобикаляше автомобила, като се усмихваше широко. — Ти… какво? Стресиран ли си? Нещо лично ли има в това за теб?

— Преди повече от седмица от Гриничкото управление са се обадили с информация за Блис и ти, детектив инспектор Мел Дайъмънд, ти си я захвърлил в кошчето за боклук…

— О, хайде де — прекъсна го Дайъмънд. — Струва ми се, че си позволил на въображението си да се развихри малко повечко, а?

— Моето въображение няма нищо общо. Става дума за факти. А сега закарай тази кола в другия край на този път и я паркирай странично.

— А?

— Спри всякакво движение.

— Почакай, почакай…

— Ще стоиш там, докато дойда и те освободя.

— Чакай една секунда — аз не съм ти подчинен, по дяволите. И ти не си ми шеф, колкото и да си нахален и самодоволен. — Погледна към Мадокс. — Е? Няма ли да направите нещо?

— Чу го. — Мадокс си облече сакото и се обърна. — Вземай колата и ми се махай от очите.

* * *

Екипът за въздушна поддръжка пристигна с черно-жълтия си двумоторен хеликоптер В0105, направи кръг над къщата, вятърът от перките му долепи тревата до земята, понесе се гореща миризма на гориво. Когато достигна най-далечната точка на маршрута си, детектив инспектор Дайъмънд, застанал под един стар дъб в началото на междуселския път, бе в състояние да чуе отново жуженето на насекомите. Тъкмо заопипва джоба си за цигара, когато нещо привлече погледа му.

Дребен мъж в изцапани панталони и сако и мръсна, поклащаща се на китката му чанта, се появи на пътя като по магия.

— Добър ден.

Ръцете му в джобовете се движеха постоянно. Усмихна се припряно и разкри дребни, изцапани в оранжево зъби.

— Добър ден.

— Доста полиция има насам, както виждам. Има ли причина да се притесняваме за нещо?

Дайъмънд сви рамене.

— Не, не. — Обърна се, за да си запали цигарата. Изправи се и издуха дима на тънка струйка. — Няма да отнеме много. — Взе от устната си полепналата трошица тютюн и като видя, че дребният човек продължава да го гледа, додаде: — Ако желаете да се придвижите сега, сър, върнете се към главния път. Екипите ни оглеждат района оттук до естуара, така че се придържайте от тази страна.

 

 

Блис се мъкнеше бавно, като се чешеше по челото и си мърмореше. Заобиколи завоя на междуселския път и изкачи тревясалия бряг, като внимаваше да не стъпва по калните и покритите с коприва места. Потенето му беше по-скоро резултат от гнева, отколкото от физическото натоварване.

Когато телефонът — беше забравил дори за неговото съществуване — бе започнал да звъни в коридора, разбра моментално, че онази кучка не лъжеше. Направи бързо и ловко каквото трябваше с нея. Телефонът спря, но той продължи: облече се и тихичко напусна къщата преди пристигането на полицията. Ушите му пищяха, главата го болеше, но той напредваше през капещата гора, за да се отдалечи колкото може повече от къщата. Най-сетне откри влажна, обрасла с трева дупка, в която клекна. Дъждът беше спрял и солта във въздуха щипеше ноздрите му. Лежеше на земята и слушаше събиращите се полицаи.

Сега, само на стотина метра от сиерата, той се поколеба, погледна към небето и подуши въздуха. Тук, горе на брега, зад редицата глогови храсти, беше напълно скрит от пътя. Просто трябваше да продължи нататък и да вземе автобус от главния път. Но знаеше, че за него всичко е свършено — смъртта на Джони беше скъсала нещо вътре в него. А щом с него беше свършено, желанието му беше да остави кървавия си отпечатък на тази планета. Искаше да атакува.

Помисли си за притихналото творение от плът, което беше оставил в къщата. Затвори очи и се усмихна. Да, това бе добро начало.

Като си тананикаше разсеяно и се почесваше по врата, той се обърна и се запъти обратно нагоре по пътя, докато вляво видя покрива на сивата „Сиера“. Слънцето се беше показало отново иззад облаците, но докато се изравни с автомобила, покапаха няколко капки дъжд. Забави крачка, спря зад един висок, обрасъл с бръшлян дъб. Беше му дошло наум нещо интересно. Задъвка замислено долната си устна, бръкна в торбата, за да докосне острието на триона с върховете на два от късите си розови пръсти. Отдолу, в близост до сиерата, се издигаше тънка струйка цигарен дим.

 

 

В черния си суичър и сако „Кевлар“, сержант О’Шей от Териториалната група за поддръжка, изглеждаше толкова не на място на този красив междуселски път, колкото би изглеждал някой хищник от джунглата. Хората от екипа му стояха с мрачни физиономии, издали напред таз, кръстосали ръце, притиснали длани към подмишниците, и го наблюдаваха как крачи между тях.

— Местните униформени направиха оглед. Знае се, че от тринайсет часа отпред на алеята има синьо „Пежо“. Опитваме се да установим контакт от десет минути, но никой не вдига телефона, така че консултантът ни по въпросите на менталното здраве е съгласен, макар да не искаше да се стига до това. Не знаем с какво оръжие разполага мишената; няма информация за огнестрелно оръжие, по-скоро става въпрос за хладно, затова бъдете нащрек: пазете вратовете и ръцете си. Не вдигайте визьорите си и се придържайте към протокола за арестуване при отделянето на мишената от оръжието.

Кафъри стоеше няколко крачки по-нагоре по пътя, пушеше, надничаше през живия плет към едноетажната къща. Не минаваха коли, само хеликоптерът бучеше над главите им. Беше сигурен, че от време на време чува звъна на телефона.

— Виж, Джак. — Есекс посочи в далечината. Над устието се събираха черни облаци, сякаш опитвайки да препречат входа. — Звучи като адски неприятно пророчество.

— Той имаше време да го направи, Пол. Тя може вече да е…

Есекс се вгледа в лицето на Кафъри и прехапа устна.

— Да. Трябва да бъдеш подготвен.

— Рутинна радиосверка. — О’Шей изви татуираните си ръце. — Екипът продължава да звъни по телефона. Ако нещата не тръгнат както трябва, знаете каква е процедурата за спешни ситуации.

 

 

Дайъмънд наблюдава дребния мъж известно време, докато се изгуби нататък по пътя. После се прозя и се почеса по носа, довърши цигарата и се отпусна на асфалта. Беше започнало да вали. Попипа джоба си за ключовете за сиерата — нямаше смисъл да прогизва тук; щеше да остави това на героите. Дланта му беше върху вратата на колата, когато Блис, силно изпотен, се стовари от високия бряг върху раменете му.

— Здравей — прошепна той.

Дайъмънд изтърва ключовете и се блъсна в автомобила, издавайки някакви нечленоразделни звуци, а очите му заплашваха да изскочат от орбитите си от болка: Блис го стискаше безмилостно за гениталиите. Той подскачаше край него, без да го пуска; жълтите му очи бяха само на сантиметри от лицето на Дайъмънд.

— Бавно, бавно, ще се нараниш.

— Аз съм полицай. Полицай. — Беше сграбчил ръката на Блис, опитвайки да се освободи, но трионът изведнъж завибрира и мина невъзмутимо покрай кокалчетата на пръстите му, не дълбоко, но достатъчно, за да отприщи кървави изворчета. Дайъмънд изпищя, отстрани рязко ръка. — Не ме режи, не ме режи. Аз съм полицай.

— Обещаваш ли да си държиш ръцете неподвижни? Да ги държиш на главата си?

— Да, да, да. — Дишайки тежко, той вдигна ръце и ги опря в дървото. — Да.

— Кажи. Кажи: „обещавам“.

— Божичко! Да… обещавам. — Дайъмънд започна да трепери. — Какво смяташ да правиш с мен?

— Млъквай. — Блис премигна вбесено насреща му. — Просто млъкни.

В ъгълчетата на устата му се събра слюнка. Не можеше да я обърше — едната му ръка стискаше здраво дръжката на триона, а другата бе сграбчила меката плът на гениталиите на детектив инспектора. Очите им бяха на едно ниво и Блис подуши студения ужас в дъха му.

— Слушай. — Дайъмънд трепереше. — Аз съм никой в цялата тази работа. Не аз ги доведох тук. Те дори не ме пуснаха да се доближа до къщата. Затова ме оставиха тук.

— Кой взема решенията?

— Решенията ли? — Дайъмънд облиза устни. — Решенията? Това трябва да е нашият… нашият…

— Да?

Дайъмънд се поколеба. В погледа му просветна разбиране. Успокои се видимо.

— Трябва да е нашият детектив инспектор. Кафъри. Джак Кафъри.

— Той ли? — попита Блис, като оголи мръсните си зъби. — Къде е той?

— В подножието на хълма. Да ти покажа ли?

— Би било мило.

— Ще ме пуснеш ли да си вървя?

— Ще видим. А сега ми дай радиото си.

 

 

Дъждът набираше сила. Стичаше се отзад по яката на Кафъри, пълнеше обувките му. Мастилените облаци бяха прекосили естуара и сега като че ли се бяха застопорили над къщата. Прозорците оставаха тъмни, затворени.

— Отговори на телефона, копеле такова.

Двамата с Есекс стояха на известно разстояние насред нивата, с притихнало радио. Джак рядко се беше чувствал толкова безполезен. Знаеше, че Ребека е вътре и въображението му го снабдяваше неуморно с какви ли не ужасяващи възможности. Оттук успяваше само да зърне хората от Териториалната група за поддръжка край пристройката, които слагаха ръкавици и нарамваха червеното устройство за отваряне на врати.

Есекс се обърна. Детектив инспектор Дайъмънд стоеше в края на гората, блед и безмълвен, и му правеше знаци.

— Онзи некадърник. Какво иска, по дяволите? — Запъти се пъргаво и безшумно към дърветата. — Какво правиш там? — прошушна той.

— Оттук — прошепна Дайъмънд и се запъти обратно в гората.

Есекс го последва.

— Ти трябваше да стоиш на пътя.

— Оттук.

— Какво ти има на ръката? Кървиш.

От мястото, където лежеше, свит насред миналогодишните листа, Блис си свърши работата бързо и точно. Само с едно движение преряза дясното ахилесово сухожилие на Есекс; чу се само меко пукане.

— Боже милостиви!

Той се стовари като старо дърво, прекалено изумен, за да извика, рухна върху рамото си, радиото му излетя встрани, когато сграбчи окървавения си крак, за да събере краищата на пострадалото сухожилие.

— И другия.

Блис, с насълзени от възбуда очи, се хвърли отгоре му с бръмчащ трион в ръка. Но Есекс беше по-бърз, отколкото изглеждаше. Ръмжейки, той се завъртя на гръб, изви ръка в здрава, точна дъга, и я стовари върху гръбнака на Блис.

Той изтърва триона и се търкулна сред мокрите листа с изненадано „Уф“, шокиран и останал без въздух.

— Ти ли си, лайно такова, Блис! — извика Есекс и се завъртя още веднъж, като затисна Блис под тежестта си. — Лайно мръсно!

Като ръмжеше силно, той се намести, докато легна, задъхан като изскочила на брега риба, върху гърба на Блис. Радиото му го нямаше и знаеше колко е пострадал. Знаеше, че стъпалото му виси, че мускулите и кръвоносните му съдове са срязани. Единственото оръжие беше тежестта му, достатъчна, за да задържи Блис, докато дойде някой друг.

— Дайъмънд — извика той. — Използвай моето радио, Дайъмънд. Всички части.

Но Дайъмънд се тресеше, хванал главата си.

— Копелето ме сряза — измънка той. — Трябва да е срязало направо някоя артерия.

— Дайъмънд!

— Тя така или иначе е мъртва. — Блис се изплю в полуизгнилите листа. — И двете са мъртви, кучки такива.

Есекс стисна ризата му над лопатките.

— Какво каза, лайно мръсно? — Но лицето на Блис беше спокойно, блажено безметежно и безмълвно. Есекс заби лакътя си в месестия му гръб. — Уби ли ги? — Стовари отново лакът, без да обръща внимание на лекото дразнене в сухожилията на стъпалото. Блис не трепна. — Какво си направил, глупако? Уби ли ги?

 

 

— Есекс?

Кафъри разбра, че нещо не е наред в момента, в който се обърна и видя само дървета там, където Дайъмънд бе стоял само допреди миг. Направи няколко крачки към края на гората, с готово радио в ръка. Спря.

От дълбините на гората прозвуча тих, почти недоловим вик. Нечовешки. И — с прекъсване — кратко, обезпокояващо механично бръмчене.

— Есекс? — Нищо. — Пол? Добре ли си?

Тишина.

„Мирише на гнило, Джак. Наистина на гнило.“

Бавно, с радиото до устните, тръгна напред. Бръмченето престана. Страхът се впи във вътрешностите му.

— Браво шест-нула-две до всички отделения.

Подмина група сребристи брези и спря.

Дайъмънд се бе подпрял на един паднал дънер, притиснал гърдите си с едната ръка, вперил поглед в Есекс, който лежеше десетина метра по-нататък насред гората, със замръзнало и посиняло лице, притиснал Блис към земята. Едната ръка на Блис бе извита зад гърба му. Клепачите му бяха обърнати назад, разкривайки розовите ъгли на очите. Сантиметри по-нататък, сред листата, електрическият трион се въртеше работливо, като уморено куче, преследващо опашката си.

— Боже… Пол.

Есекс вдигна очи.

— Казва, че ги е убил, Джак.

— Добре, дръж го. — Тръгна предпазливо към тях, протегнал напред ръка. — Дръж го.

Но Дайъмънд посегна и го стисна за лакътя.

— Не можах да направя нищо. Не можах. Виж. — Протегна ръка. — Виждаш ли кръвта… виждаш ли цвета? — Бледите му устни потрепваха. — Прекалено е червен. Стигнал е прекалено дълбоко.

— Дайъмънд. — Кафъри се хвърли отгоре му. Без да помисли или дори да намали крачка, той счупи малкия нос на Дайъмънд на две места. — Предупредих те.

Дайъмънд се свлече с вик, притиснал длани върху лицето си.

— За какво, по дяволите, го направи? За какво, по дяволите?

И намиращият се двайсетина метра по-нататък Блис видя в това своя шанс.

Издърпа електрическия трион и с почти неуловимо перване свали дясната ръка на Есекс до него, за да среже китката. Кръвта рукна като фонтан, устата на Есекс се отвори и се чу рев.

Кафъри скочи напред.

— Пол!…

Но Блис беше бърз.

Примигвайки, концентриран върху сложната операция, той се извъртя насред виковете и яркочервените пръски и се намести до другата ръка на Есекс, прокара умело триона по уязвимата мрежа от кръвоносни съдове и тъкани. Преди Джак да успее да вземе делящото ги разстояние, Блис беше вече прав, изстреля се като куршум напред, боядисан с артериалната кръв на Есекс. Олюля се, плъзна се върху мокрите листа, възвърна равновесие и се насочи към края на гората, размахвайки късите си ръце.

— Пол? — Джак се хвърли до Есекс, притисна лице в студената му буза. — И двете ти ръце ли?

Есекс кимна, с оцъклен от болка поглед. Струи яркочервена кръв бликаха върху ризата му.

— Дайъмънд! Действай по-бързо. — Джак скочи на крака, сграбчи Дайъмънд за гърба на сакото и го издърпа до Есекс. — Действай! Подай ми ръце…

— Нека се махаме…

— Подай насам ръцете си. Сложи ги тук. — Отдели пръстите на Дайъмънд от окървавения му нос и ги притисна в големите брахиални артерии в подмишечните ямки на Есекс. — Натисни. Натисни по-силно. — Раздра сакото и вратовръзката си, откачи радиостанцията и я хвърли в краката на Дайъмънд. — Направи притискащи компреси на артериите, после се обади по радиостанцията за помощ.

Дайъмънд завъртя налетите си с кръв очи към него.

— Копеле.

Джак се изправи, стисна ухото на Дайъмънд и така му повдигна главата.

— Чуваш ли ме?

— Добре, добре. Пусни ме.

— Направи го.

Кафъри го пусна рязко и се устреми след Блис.

 

 

Беше стотина метра по-нататък — където дърветата започваха да се сливат в едно — розово-бяло човешко очертание, тичащо под дъжда. Движеше се бързо. Но Кафъри беше по-лек. По-силен и по-бърз. Той спринтираше сред гъсталака, насаме със звука на собственото си дишане и шума на дъжда, падащ върху клоните над главата му.

Не извика нито веднъж. За това трябваше прекалено много енергия. Вдигаше фонтан от кал и листа зад себе си. Разстоянието помежду им се топеше бързо. Скоро вече можеше да чува дишането на Блис, да вижда размахването на малките му ръце.

„По дяволите! — Измежду дърветата пред него се мяркаше черният асфалт на крайбрежния път. — Това е обществен път — дали движението по него е спряно? Къде е местната полиция? А Териториалната група за поддръжка? Насам би трябвало да гъмжи от подкрепления.“

Внезапно Блис се шмугна под някакъв нисък клон, стрелна се под капещите листа и пропълзя мъчително в една канавка. Плъзна се надолу по брега и продължи да набира скорост, докато се блъсна в преградата от бодлива тел в най-ниското.

 

 

Есекс лежеше на една страна, с лице в листата, с безсилно отворена уста. Знаеше, че няма да бъде още дълго в съзнание. Студът бе проникнал дори в костите му.

„Странно, странно е да ти е толкова студено през юни…“

Сведе поглед натам, където се намираха ръцете му — отпуснати пред него, сякаш принадлежаха на някой друг. Дайъмънд работеше върху тях, правеше притискащи компреси от накъсаното сако, като спираше от време на време, за да вдигне окървавените си пръсти и да попипа неуверено смазания си нос. Няколко крачки по-нататък радиостанцията на Кафъри лежеше в калта. От нея се носеше гласът на Мадокс, далечен и металически:

— Браво шест-нула-две, тук е Браво шест-нула-едно.

Хеликоптерът висеше над къщата. Териториалната група за поддръжка се готвеше да проникне в нея. „Прекалено късно — помисли си Есекс. — Момичетата са мъртви. Вече нищо не може да се направи за тях. А Джак е с Блис. Някъде сред гората — без радио.“

— Дайъмънд… — Усилието беше огромно. От него в главата му заудряха чукове. — Дайъмънд… радиостанцията…

Дайъмънд не реагира.

— Дайъмънд!

— Какво? — Той вдигна поглед. Ядосан. — Не съм глух, ако искаш да знаеш.

— Радиостанцията…

— Да,_ знам_. — Затегна краищата на превръзките около китките на Есекс. — Правя всичко каквото мога.

Извъртя се, гримасничейки, покрил лице с едната си ръка, придърпа радиостанцията през шумата и натисна оранжевия бутон, с което предизвика десетсекунден сигнал за тревога, прекъсващ всички канали.

— Браво шест-нула-три до всички части. Спешна нужда от помощ. Повтарям — спешна нужда от помощ.

Есекс, изтощен, отпусна глава. По крайниците му пълзеше предизвикваща треперене болка. Зрителното му поле — това, което виждаше от дърветата, небето, нападалите клони, говорещия припряно и вбесено по радиостанцията Дайъмънд — се разми, разкриви се, сякаш самият въздух се разду и се отправи като вълна към него. Осъзна като през мъгла, че дневната светлина също се променя: ставаше все по-сива и по-студена.

„Сърцето ти отслабва, Пол — помисли си някак дистанцирано той. — Стар мърляч такъв, това ще ти бъде за урок. Презряното ти сърце се предава.“

 

 

Плъзгаше се по инерция в канавката, прострял длани напред, а оградата летеше към него. Заби пети и пръстите му напипаха гладката тел между бодливите връхчета. Спря само на сантиметри от бодливата тел, с бясно тупкащо сърце. Моментално възвърна равновесието си и рязко се извърна, задъхан, готов за бой.

Но Блис, който се намираше само два метра по-нататък, не бе имал този късмет.

Беше се стоварил с цялата си тежест върху преградата; олюляваше се леко, стъпил на земята, с едва присвити колене, с вдигнати ръце. Бодлите се губеха в кожата му, в косата му, влизаха дълбоко под чувствителните сухожилия. Той не издаде звук, само премигна веднъж-дваж; изражението му беше спокойно, концентрирано.

Кафъри свали бавно ръце.

— Блис?

Не получи отговор.

„Боже, ами сега какво?“

Направи колебливо една крачка към него.

— Блис?

„Защо не се съпротивлява?“

Лицето на Малкълм Блис издаваше търпение, умиротворение — само челюстта му потрепваше, сякаш се концентрираше, сякаш полагаше големи усилия, за да стои абсолютно неподвижно. И Джак разбра, потръпвайки.

„Движението означава болка за него. Той е в капан.“

Изпусна въздуха от дробовете си.

Блис стоеше пред него — хванат в капан, в ръцете му. Този, когото преследваше толкова упорито. Птичаря.

Избърса, треперейки, потта от челото си и се приведе, като си напомняше да не се отпуска, да не се доверява прекалено на този ненадеен обрат. Блис, окован в теления си оглавник, се взираше кротко пред себе си, докато Кафъри го огледа, бързо, точно, като прокара поглед по решетката от бодлива тел, изясни си кое причинява болка, защо причинява болка и какви възможности дава на него самия. Изброи безчет дребни рани, малки, но сериозни, преди да открие фокусната точка — шипа, забит дълбоко в тила на Блис. Все още не беше избила кръв, но розовата плът около него пулсираше леко. Каротидната артерия — готова да бъде отворена и пресушена.

— Така — прошепна той в лицето на Блис, като постави пръсти върху телта. — Това е ключът.

Дръпна внимателно надолу, за да провери откъде започва болката. Блис дишаше през носа, изтърпявайки този детински жест — беше затворил търпеливо очи, сякаш не трябваше да понесе болка, а просто унижение, нанесено от инфантилен грубиян. Джак отпусна за момент натиска и после изви бодливата тел в противоположната посока.

— Това е начинът на страхливеца, мистър Кафъри — заяви внезапно Блис; гласът му прозвуча напрегнато и някак лепкаво. — Начинът на страхливеца.

Джак приближи още повече лицето си към него.

— Направил ли си го? Вярно ли е? Уби ли ги?

— Да. — Блис затвори очи. — И ги изчуках. Не забравяй това.

Кафъри го гледаше, пръстите му бяха замръзнали върху телта. Над върховете на дърветата хеликоптерът ненадейно направи завой и се отправи към пътя, изоставяйки къщата. Шумът му се усилваше, разтърсваше земята и разсипваше дъждовните капки от дърветата, но Джак не помръдваше, неспособен да осъзнае нищо друго, освен собствения си гняв, впил поглед в лицето на Блис, усещайки, че предоставилата му се възможност е безкрайно обемна и жива, и от тази мисъл очите му се напълниха със сълзи.

И тогава, внезапно, всичко изчезна. Като дим.

Той изпусна въздуха от дробовете си, избърса потта от лицето и поклати глава с натежало сърце. Измърмори нещо под носа си, пусна бодливата тел и, без да погледне повече към Блис, се заизкачва нагоре по канавката.

 

 

Хеликоптерът отмина. Есекс се взираше нагоре в сивото небе, над движещите се сребристи листа. Някаква птица закръжи наоколо, като изви очи, за да го види. Сърцето му следваше клетъчния си инстинкт и се бореше, изпомпвайки последните безполезни струи телесен сок през дупките в китките му.

„Странно — помисли си той — не усещам дъжда по лицето си. Защо не мога да усетя дъжда върху лицето си?“

Двайсет секунди по-късно сърцето му, със слепени вътрешни стени, почти сухо, потрепери леко и спря. Дъждът падаше на чисти капки, твърди като стъклени топчета, които отскачаха от отворените му очи.

Хеликоптерът пропусна Кафъри и Блис. Отмина с четвърт миля канавката, продължи нататък, следвайки пътя към естуара.

Далече долу, под прикритието на дърветата, Кафъри бе стигнал до високия край на канавката, когато нещо го накара да спре.

Притисна слепоочията си, сякаш можеше да премахне с масаж болката под кожата. Обърна се и се взира няколко секунди в Блис, който чакаше търпеливо, подгизнал в кръв и вода. Една червенушка, привлечена от замотания в бодливата тел предмет, кацна на около метър върху младо смокиново дръвче. Не беше по-голяма от детско юмруче. Премигна, търсейки храна, наклонила глава на една страна. Кафъри я наблюдава продължително, преди да си поеме дълбоко въздух, да се плъзне отново надолу в канавката, да намотае краищата на ръкавите на ризата около пръстите си и да хване бодливата тел.

Тънка, силна струйка бликна във въздуха — кръвоносният съд беше пробит. Блис изпищя и направи рязко движение; краката му затанцуваха, ръцете му политнаха рефлекторно към врата. Джак затаи дъх, хвана още по-здраво телта и кръвоносният съд изпука ясно, като обля в червено белия врат и косата на Блис.

Кафъри се отдръпна назад, наблюдавайки спокойно, като притискаше разсеяно черния нокът на палеца си в дланта, докато жизнената сила на Блис се лееше и попиваше в земята. До съзнанието му не достигаше подробността, че това бе краят на един живот; изпитваше само опияняващ триумф.

След това преброи до сто, за да се увери, че всичко е приключило. После се обърна, оправи ризата си и изкачи отново канавката.

 

 

Хората на сержант О’Шей откриха тялото на Джони, запречило тесния коридор. Един поглед им беше достатъчен, за да се уверят, че е мъртва. Никой не би могъл да остане жив с подобни наранявания. Гръбнакът й беше видимо пречупен, а във влагалището й беше пъхната счупена бутилка. Куин влезе в къщата заедно със снимачния екип. След двайсет минути се появи отново, с посивяло лице, за да придружи Кафъри и Мадокс вътре.

— Оставил е другата там. — Освети с фенерче тъмния коридор. — В дневната. — Спря и се обърна към тях. — Сигурни ли сте, че искате да видите това?

— Разбира се — измърмори Джак. Ризата му беше мокра от кръв и дъжд. — Разбира се.

Куин отвори вратата.

По всичко личеше, че сградата се използва само през ваканциите. Жалузите бяха затворени. Върху камъшитовите столове бяха поставени възглавници на ярки цветя. Някой беше празнувал рожден ден, детски рожден ден. Празничната торта беше размазана по масата. Балоните по тавана бяха опръскани с кръв.

— Ето. — Куин влезе в стаята. — Обърнете се и ще видите.

— Къде?

Куин насочи фенерчето към стъклените врати и нагоре към тавана на кухнята.

Дъхът на Мадокс секна.

— О, боже!

Тя беше увесена с лицето надолу, като поклащаща се над кухнята мушама. Около китките й беше намотан електрически кабел, преметнат през единствената халка на тавана и след това оплетен около глезените й. Беше гола, само около главата и раменете й беше увито самозалепващо се фолио. Мумифицирана. Тънка ивица дневна светлина преминаваше по изцапаните й с кръв бедра.

Куин постави длан върху ръката на Кафъри.

— Криминалната лаборатория, сър.

— Не.

Младият мъж влезе в стаята.

— Джак — обади се предупредително Мадокс. — Джак. Първо трябва да дойдат хората от научната лаборатория. Джак!

Кафъри прекоси бавно помещението, големите мускули в горната част на гръдния му кош бяха свити конвулсивно, тялото му потискаше инстинктивните си реакции. Балатумът под краката му беше лепкав. Пръстите му докоснаха металния разделител в пода и той спря, поставил длани върху стъклената врата.

Гротескното създание се залюля леко, сякаш докоснато от полъха на вятъра. Лицето на Ребека под самозалепващото се фолио беше смазано и подуто.

Кафъри си позволи да диша, бавно, на съвсем малки глътчици.

„Твоето въображение, Джак. Виж, това не е голиатът, в който вярваш. То никога не би могло да измисли нещо подобно. А ти наистина вярваше, че искаш да намериш Юан. Наистина мислеше, че искаш да видиш.“

Една-единствена потрепваща капчица се процеди от фолиото под носа на Ребека.

— Беки? — Капката падна върху балатума. — Беки?

Една вена на врата й потрепна.