Мо Хейдър
Птичарят (16)

15

Лусила беше половин италианка, половин германка, най-вулканичната личност в къщата на Хартвълдови. С едра кост и тъмна кожа, висока и широка като рамките на вратите, нямаше как да бъде разубедена да не пее на партитата, подпряна на рояла „Стейнуей“, докато по лицето й се стичаха черни вадички от спиралата, когато някоя ария я трогнеше до сълзи. На Тоби Хартвълд, усамотен зад високомерието си на красиво английско момче, му беше невъзможно да повярва, че тази жена с лъскава черна коса и пристъпи на ревност му беше наистина майка. Отрано се научи да я мрази.

Едно лято, когато беше на дванайсет години, той влезе в незаключената баня и я завари гола, вдигнала единия си крак на шкафчето, да бръсне гъстите черни косми, покриващи срамната кост и пълзящи надолу по вътрешната страна на бедрата й.

Тя се усмихна.

— Здравей, кутренце. Ето… — Подаде му бръснача. — Можеш да ми помогнеш.

— Не, майко.

Беше спокоен. Сякаш винаги беше знаел, че това ще се случи.

— Не ли? — Тя се разсмя. — „Не, майко“? — Сведе глава. — Да не би да си обратен? Кажи ми. Да не си от онези, дето се чукат отзад? Ммм?

— Не, майко.

— Ще кажа на баща ти, че си опитал да ме опипаш.

— Не, майко.

— „Не, майко“ ли? Мислиш, че няма да го направя? — Огледа го изучаващо с блестящите си черни очи, наклонила главата си на една страна, сякаш за да реши кой край да погълне първо. После тръсна нетърпеливо тъмната си коса, отвори прозореца и се надвеси над застлания с чакъл двор долу, а меките й гърди се разляха по перваза му. — Хенрик! Хенрик! Моля те, ела за сина си.

Тоби се възползва от възможността да се измъкне през вратата. Препусна надолу по стълбите, без да обръща внимание на възмутените викове от банята, покрай вибриращите полилеи и шокирания персонал, през покритите с ламперия безкрайни коридори и излезе навън. Намери пън от бряст край езерото, сви се край него и се кри така до вечерта.

Когато се върна, къщата тънеше в тишина, сякаш не се беше случило нищо особено. Баща му сипваше гъста супа от омари, тънките му устни бяха леко по-бледи от обикновено, и за случилото се не се спомена никога повече.

През следващите месеци Тоби започна да се затваря в себе си. Помоли да сложат ключалка на стаята му и следобед лежеше, скръстил леко бледите си длани върху корема, заслушан в емоционалните изблици на Лусила из коридорите. Самото й съществуване бе достатъчно да накара вътрешните му органи да се свиват мъчително; понякога си мислеше, че тя беше отделила потайно калъфките на спалното му бельо от прането и ги бе отрила в себе си, за да попият телесните й сокове. Струваше му се, че усеща миризмата й навсякъде, където отиде. Научи се да спи по корем, притиснат здраво в матрака, в случай че тя намери начин да влезе в стаята му. Никога, никога повече не заспиваше, преди да се увери със сигурност, че майка му си е легнала в леглото от другата страна на къщата.

Две години по-късно, в семейната библиотека, след първия си лов, Тоби срещна Софи, дъщерята на местен адвокат. Висока, слаба и сдържана като мрамор, тя стоеше с изправен гръбнак, бяла на фона на пищната ламперия. Олицетворяваше всичко онова, което Лусила не беше. Четиринайсетгодишният Тоби й подаде чаша шампанско и установи с изненада и приятно вълнение, че пръстите, които го поеха, бяха по-студени дори от хладната дръжка на чашата.

Лусила усети незабавно привличането и избра точно това лято за ритуала, отбелязващ навлизането му в юношеството. Изпрати бащата и сина в чужбина. Те пътуваха из Югоизточна Азия, по-точно — Лусон, и Хенрик, преизпълнен със собствените си разбирания как да възпитава сина си, го заведе в дом за проститутки в Макати. Там му представиха петнайсет момичета, намиращи се зад стъклена стена.

Тоби избра най-слабото и най-светлото от тях. В леглото му нареди да не говори, да не мърда, да не се мята и да не стене. На другата сутрин, докато отпиваше кафе и ядеше пържен синангаг на балкона, с изглед към залятия от слънце Пасай, той бе обзет от непреодолимото усещане, че в него се ражда нещо ненормално.

Месец по-късно майка му го хвана сред подрязаните в различни форми тисови дървета със Софи. Той със свалени до коленете бричове, тя със затворени очи и спокойно издължено лице, застанала неподвижно, сякаш щяха да й правят рентгенова снимка. Само докато Тоби се облече и се върне в къщата, Лусила вече бе създала пълен хаос. Персоналът се бе събрал навън на слънцето, а Тоби за малко не беше отнесен от Хенрик, който с мрачно лице даде заден с ланд ровъра и сред градушка от чакъл изхвърча по алеята извън двора.

Посланието беше ясно — Тоби трябваше да остане на четири очи с Лусила.

Под погледите на всички момчето изкачи стъпалата и постави бледата си длан върху тежката дъбова врата с притворени очи, в очакване да усети леките вибрации, по които щеше да разбере в коя част на къщата се намира майка му.

Тя беше в официалната трапезария, крачеше напред-назад покрай стената, по която бяха окачени антверпенски гоблени, и дишаше шумно през носа си. Синята светлина, влизаща през прозореца, подчертаваше деликатните следи от сълзи по долната част на лицето й. За първи път оставаха сами след инцидента в банята.

— Майко.

— Седни.

Той седна на челното място на масата, мястото на баща си. През синия прозорец вляво се виждаше смътно полегатата поляна и хвърлящите сянка кипариси, но покритата с ламперия трапезария беше тъмна, сякаш бе събирала многогодишното напрежение, трупано в нея. Лусила се отпусна на обичайния си махагонов стол, затвори очи, постави длани върху горещата си шия и поклати глава.

— Това анемично създание. Баща й е скапан педераст, тя е грешка на природата.

Тоби запази спокойствие.

— Нямам време за подобни сцени, Лусила. Просто ми кажи какво да правя сега.

При тези думи тя отвори очи; ръцете върху шията й трепереха.

— Какво направих, за да заслужа син като теб?

— Кажи ми какво да правя сега.

— Ще живееш в пансион в Шерборн, докато стане време да влезеш в университета.

— Това ли е?

— След като се държиш така презрително към мен, ваканциите ще прекарваш в Кънектикът. Ще ти дадем някаква издръжка.

— Не искаш ли да ме видиш повече?

Лусила се прекръсти, жест, който той си спомняше да я е виждал да прави само веднъж досега.

— Не искам да те виждам повече.

Тоби се върна в Шерборн и не се видя повече със Софи. Три години по-късно тя се омъжи за един бюджетен координатор и отиде да живее в Уолтън-он-Темс. Тоби се адаптира добре. И видя, че Софи не беше причината, а симптом на нещо по-голямо. Имаше усещане за нещо събиращо се вътре в него, тъмно и деформирано, с буреносен заряд.

През последната си година в Шерборн се фокусира върху влизането си в медицинско училище. Той беше умен и го приеха в наскоро сформираното Обединено медицинско и стоматологично училище (ОМСУ) „Гайс енд Сейнт Томас“.

Именно в ОМСУ Птичаря започна да развива и изследва своите криле.