Ондржей Секора
Мравките не се предават (2)

Чуваше се плач и тихо стенание

— Ами сега какво да правя? — размишляваше мравокът, седнал на земята. — Къде да отида? Едва ли ще случа пътя към дома, а тук не познавам нито едно камъче, нито една тревица. Няма ли кого да попитам?

И както разсъждаваше така, мравокът неочаквано дочу някакво тихо гласче. То звучеше като плач, като тихо стенание, като че ли някъде се бе случило нещастие. Мравокът направи няколко крачки към: странния глас и остана изумен.

В сянката на две листчета, полузаровена в земята, се беше сгушила една млада мравча майка и тихичко плачеше. Булчиното венче беше още на главата й, но крилцата като на всяка мравча майка бяха паднали и лежаха до нея. Майката бе голяма, грамадна като всички мравчи майки. Тя беше много по-голяма от нашия мравок, но плачеше като малко момиченце.

— Ами като не знам какво да захвана? Какво да правя? Нищо не умея, аз още нищо не умея — вайкаше се тя. — Ах, горката аз, колко съм нещастна!…

То беше плач, то беше вайкане! И нищо чудно! След сватбата мравчата майка е длъжна сама да основе новия мравуняк, да снася яйца, да храни личинките, да се грижи за какавидите и докато се излюпят първите работници, няма кой да й помогне. Дотогава тя трябва сам-самичка да гради килийките на мравуняка и като всяка мравча майка няма право да излиза нито крачка навън, дори и за храна.

— Та аз няма да мога да свърша всичко това! — изхълца тя отново и без малко щеше пак да заплаче, ако не се беше чул наблизо решителен глас:

— Вземи ме на служба при тебе, мравча майко! Няма да съжаляваш. Вземи ме на работа и аз ще ти помогна да построим най-хубавия мравуняк в гората.

Изненаданата майка отвори насълзените си очи и видя пред себе си един мравок с червено шалче на бели точки. Той бе застанал мирно и добродушно я наблюдаваше.

— Всичко ще оправя, всичко ще уредя, всичко ще свърша — обещаваше й той. — Всичко умея и не се страхувам от никаква работа.

Майката си поизбърса сълзите.

— Аз-аз-аз не знам… — колебаеше се тя. — Ами че аз не те познавам… — и отново се разплака.

— Не ме познаваш ли? Ти не ме познаваш? — засмя се мравокът. — Та аз се казвам Ферда. Ферда мравокът. Преди малко се загубих и не мога да намеря мравуняка си. Ако ме вземеш на работа, ще ти служа вярно. Ти скоро ще разбереш, че аз умея всичко. Знам как се отглеждат децата в мравуняка. Мравча майко, чуваш ли? Е, усмихни се де!

Но майката не се усмихваше.

— Ами че аз… ами че аз… — захълца пак разплакана — аз вече имам яйца!

Тя вече бе снесла в пръстта и праха три малки нежни яйчица.