Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (8)

Седма глава
Гимнастически уреди и книжни фунии със сладкиши

Напредваме и аз, и книгата ми. Вече съм се появил на бял свят. И това е главното. Вече съм фотографиран, пренесъл съм се с родителите си в друго жилище и оттогава съм заобиколен от учители. Още не ходя на училище. Учителите са у дома. Но не са домашни учители. Те не ми преподават таблицата за умножение, нито дори броенето до десет. Аз им подавам предварително затоплените чинии с цвърчащи яйца на очи в гостната ми стая, която съвсем не е наша, а тяхна гостна стая. „Когато порасна“, мислех си, „ще стана учител. Тогава ще прочета всички книги и ще изям всичките яйца на очи в света!“

Една година преди да тръгна на училище, едва навършил шест години, станах най-младия член на гимнастическото дружество на „Нойщат и Антонщат“. Дълго не оставях майка си на мира. Тя беше категорично против. Бил съм още малък. Но аз я измъчвах, врънках я, хленчех и се въртях все около нея.

— Почакай докато станеш на седем години — отговаряше всеки път тя.

И един ден се озовахме в по-малкия от двата гимнастически салона, пред господин Захариас. Момчетата от гимнастическия отбор тъкмо правеха свободни упражнения. Той попита:

— А на колко години е момчето?

— На шест — отговори тя.

И той каза:

— Трябва да почакаш, докато станеш на седем години.

Тогава аз свих, както се полага, ръцете си в юмрук пред гърдите, заех разкрачен стоеж и му изпълних едно солово гимнастическо упражнение. Той се засмя. Момчетата от редицата също се разсмяха. Залата екна от весел смях. А господин Захариас рече на слисаната ми майка:

— Е добре, купете му гуменки! В сряда в три часа е първото занимание!

Бях много щастлив. Отидохме в най-близкия магазин за обувки. Вечерта исках да си легна с гуменките. В сряда бях един час по-рано в салона. А какъв, мислите, беше господин Захариас по професия? Учител, разбира се. Завършил учителския семинар. Когато постъпих курсист, станах негов ученик. А той, неведнъж се смееше, когато си спомняше за първата ни среща.

Бях запален гимнастик, изпълнявах доста добре упражненията. С железни гири, с дървени бухалки, на върлина, на халки, на успоредка, на ниска висилка, на кон, на коза и най-после на голямата висилка. Висилката стана любимият ми уред. Но това бе много по-късно. Наслаждавах се на движенията с размах, на прехвърлянията над висилката, на задържането върху ръце, на клековете, на разтвореното положение на краката, на въртенето, на страничните премятания и на изхвърлянето от коленен вис, на летежа с пълен замах във въздуха с навеждане на тялото напред към краката, след това приземяване прав върху дюшека. Прекрасно е, когато в ритмичното люлеене тялото става все по-леко и по-леко, докато започне да ти се струва, че почти не тежи и опряно еластично само на ръцете, танцува в елегантни, сложни извивки около якия железен лост!

Станах доста добър гимнастик. Завладявах публиката по време на показните игри. Винаги първи демонстрирах упражнението. Но много добър гимнастик не станах. Защото се страхувах. И зная от какво. Веднъж видях как един друг на голямата висилка при изпълнение на „слънце“ с пълен замах загуби опора и полетя от лоста надолу с главата. Другарите, които стояха готови за помощ, не можаха да го подхванат. Откараха го в болница. Оттогава пътищата ни със „слънцето“ на голямата висилка се разделиха завинаги. Това си беше всъщност истинско излагане, а кой обича да се посрамва? Обаче нищо не помагаше. Не можех да се освободя от страха. А все пак мъничко повече предпочитах срама пред спукването на черепа. Имах ли право? Имах.

Исках да играя гимнастика и играех, защото ми доставяше удоволствие. Не желаех да ставам герой. И не станах. Нито фалшив, нито истински. Знаете ли каква е разликата? Фалшивите герои не се страхуват, защото им липсва въображение. Те са глупави и нямат нерви. Истинските герои се страхуват и преодоляват страха. Неведнъж в живота си съм се страхувал и бог ми е свидетел, че не всеки път съм надвивал страха си. Иначе сега щях да бъда може би истински герой, и то сигурно мъртъв.

Не искам, разбира се, да се представям и за по-лош, отколкото съм. Понякога се показвах юначага и това съвсем не беше толкова просто. Но попрището на герой като основна професия не е за мен.

Играех гимнастика, защото мускулите ми, краката и ръцете ми, гръдният ми кош искаха да играят и да се развиват. Тялото ми искаше да се развива, както и умът. Те нетърпеливо се стремяха да растат едновременно и заедно, да станат гъвкави, еднакво големи и силни, като здрави близнаци. Съжалявах всички деца, които с удоволствие учеха, а не обичаха да играят гимнастика. Съжалявах всички деца, които обичаха да играят гимнастика, но не обичаха да учат. А имаше и такива, които нито искаха да учат, нито да играят гимнастика! Тях най-много съжалявах. Исках горещо и едното, и другото. И вече очаквах с радост деня, в който трябваше да тръгна на училище. Този ден дойде и аз се облях в сълзи.

Четвъртото градско училище на „Тикщрасе“ недалеч от Елба беше внушителна мрачна сграда с отделен вход за момичетата и за момчетата. По онова време всички училища изглеждаха мрачни, тъмночервени или черносиви, неприветливи и отблъскващи. Навярно бяха строени от същите архитекти, които бяха строили и казармите. Училищата приличаха на детски казарми. Защо строителите не бяха измислили по-весели училища, не зная. Може би фасадите, стълбите и коридорите трябваше да ни внушават същия респект, както бамбуковата пръчка от катедрата. Изглежда искаха чрез страх да възпитават децата още от малки в покорни граждани. Чрез страх и сплашване, а това беше, разбира се, съвсем погрешно.

Училището не ме уплаши. Не бях виждал весели училища. Навярно такива трябваше да бъдат. А добродушният дебел учител Бремзер, който поздрави с добре дошли майките, бащите и бъдещите първокласници, още по-малко бе в състояние да ме уплаши. От къщи знаех, че учителите също могат да се смеят, че ядат пържени яйца на очи, че мечтаят за голямата ваканция, а следобед си подремват. Нямаше причини да треперя.

Господин Бремзер ни накара да насядаме на чиновете по височина и си записа имената ни. Родителите стояха, скупчени един до друг, покрай стените и на коридорите, кимаха окуражително на синовете си и пазеха кесиите със сладкиши. Това беше главната им задача. Държаха в ръце малки, средно големи и огромни фунии със сладкиши, сравняваха ги по големина и в зависимост от това завиждаха или се гордееха. Трябваше да видите моята фуния! Тя беше пъстра като сто картинки с изгледи, тежка като кофа с въглища и стигаше до върха на носа ми! Седях доволен на мястото си, намигах на мама и се чувствувах като царя на кесиите със сладкиши. Няколко момчета се разплакаха сърцераздирателно и изтичаха при развълнуваните си майки.

Но това скоро премина. Господин Бремзер ни освободи и тогава родителите и децата с кесиите, бъбрейки оживено, закрачиха към къщи. Аз носех фунията пред себе си като прът на знаме. От време на време изпъшквах и я оставях на паважа. Тогава мама ми помагаше. Потяхме се като носачи на мебели. И сладкият товар си остава товар.

Тъй минахме с обединени сили по улица „Гласиз“, по улица „Бауцен“, през площада „Алберт“ и се озовахме на улица „Кьонигсбрюке“. От „Луизенщрасе“ нататък вече не изпусках кесията от ръцете си. Беше триумфално шествие. Минувачи и съседи се чудеха. Децата се спираха и се затичваха подир нас. Наобикаляха ни като пчели, надушили мед.

— А сега при госпожица Хауболд! — казах аз иззад кесията си.

Госпожица Хауболд държеше филиала на известната в града бояджийница „Меркш“, който се намираше в нашата къща и аз прекарвах немалко часове в тихия й, чист магазин. Там миришеше на прано бельо, на химически почистени ръкавици-гласе и на колосани блузи. Госпожица Хауболд беше стара мома и ние много я обичахме. Исках да ми се полюбува. Тя повече от всички други заслужаваше да се наслади на прекрасната гледка. Това се разбираше от само себе си.

Майка ми отвори вратата. Вдигнал пред лицето си фунията с копринената панделка, аз се заизкачвах нагоре по стълбите към магазина. Тъй като от панделката и от кесията нищо не можех да видя, спънах се и върхът на кесията се прекърши. Вцепених се като стълб. Като стълб, вкопчил се във фуния с бонбони. Върху високите ми обувки нещо започна да се сипе, търкаля и шуми. Вдигнах кесията, колкото може по-високо. Това не беше трудно, защото тя все повече олекваше. Накрая държах в ръцете си само един пъстър пресечен конус от картон, изпуснах го и погледнах надолу. Стоях до глезените в бонбони, шоколад, фурми, великденски зайчета, смокини, портокали, сладки, вафли и златни майски бръмбари. Децата крещяха. Майка ми закри лицето си с ръце, госпожица Хауболд се държеше здраво за тезгяха. Какво изобилие! И аз стоях в средата.

Заради шоколад също може да се плаче. Дори когато си е твой собствен. Натъпкахме оцелелите след корабокрушението сладкиши в хубавата, нова кафява ученическа чанта и тръгнахме, олюлявайки се, през магазина и задната врата на стълбището, нагоре към къщи. Сълзи помрачиха детския небосклон. Съдържанието на кесията бе залепнало вътре в чантата. От два подаръка беше станал един. Кесията беше купила и напълнила майка ми. А ученическата чанта бе направил баща ми. Вечерта, като се върна, той я изми. После взе острия си като бръснач седларски нож и ми скрои торбичка. От същата здрава кожа, от която беше направена ученическата чанта. Торбичка с дълъг ремък, който можеше по желание да се скъсява. За носене през рамо. За закуска. За училище.

Пътят до училище беше нещо по-трудно и от самото училище. Тъй като в класната стая имаше само един възрастен човек, учителя Бремзер. На него бе разрешено да влиза там, защото бе необходим. Та без него нямаше изобщо да научим буквите и числата, азбуката и таблицата за умножение. Но да те хване майка ти за ръка и да те води до училищния вход, това беше извънредно досадно. Все пак на седем години не бях вече малко дете! Или някой би се осмелил да твърди обратното? Госпожа Кестнер се осмеляваше. Тя беше храбра жена. Обаче прояви тази смелост само в продължение на осем дни. Тъй като беше разумна майка, отстъпи. И сутрин, въоръжен с ученическа чанта и торбичка за закуска, от главата до петите мъж, аз крачех сам и горд по „Тикщрасе“ и на обяд обратно към къщи. Бях победил, ура!

Много години по-късно мама ми разказваше какво в действителност е ставало тогава. Тя чакала, докато изляза от къщи. После си слагала бързо шапката и изтичвала тайно подире ми. Ужасно се страхувала да не ми се случи нещо по пътя, но не искала да пречи на стремежа ми към самостоятелност. Така й хрумнало да ме придружава по пътя за училище, без аз да знам. Когато се бояла, че може да се извърна, мушвала се бързо в някой вход или се затуляла зад колона за афиши. Криела се зад високи дебели хора, които вървели по същия път, надничала иззад гърбовете им и не ме изпускала от очи. Площад „Алберт“ с трамваите и товарните камиони й причинявали най-голямо безпокойство. Напълно се успокоявала едва когато от ъгъла на „Курфюрстенщрасе“ ме виждала да изчезвам в училище. Тогава си поемала дъх, оправяла си шапката и тръгвала към къщи — този път съвсем благовъзпитано и без индиански похвати. След няколко дни се отказала от сутрешните си маневри. Изчезнал страхът й, че мога да бъда непредпазлив.

Но й остана друга, не по-малка грижа: рано и навреме да ме измъкне сутрин от леглото. Това не беше лека задача, особено през зимата, когато навън беше още тъмно. Тя си бе измислила мелодия за събуждане. Пееше: „Ееерих, стиига сън — чуй, долита школен звъън!“. И го пееше толкова дълго, докато аз най-сетне се предавах като търках очи и мърморех. Когато затворя очи, още чувам отпърво веселия, а после все по-заплашителен припев. Впрочем песничката с нищо не помогна. И днес още с мъка ставам сутрин от леглото.

В момента разсъждавам, какво бих си помислил, ако рано сутрин се разхождам из града и изведнъж иззад някоя колона за афиши пред мен изскочи хубава млада жена! И ако от любопитство я последвам и видя как тя, ту забавяйки крачка, ту избързвайки, се тули зад дебелите минувачи, отскача във входовете и наднича иззад улични ъгли! А какво щях да си помисля, ако забележех, че преследва малко момче, което, поглеждайки прилежно вляво и вдясно, пресича улици и площади? Дали щях да си кажа: „Побъркана ли е горката?“ или „На някаква трагедия ли съм свидетел?“, или „Тук може би снимат филм?“

Не, веднага щях да се сетя. Но дали се случват и днес подобни неща? Представа нямам. Защото не съм ранобудник.

В самото училище нямаше трудности. Освен една-единствена. Бях непростимо невнимателен. Струваше ми се, че всичко върви много бавно. Отегчавах се. Затова завързвах със съседите отстрани, пред и зад мен забавни разговори. Както лесно може да се досетите, младите мъже на седемгодишна възраст имат какво да си кажат един на друг. На господин Бремзер, колкото и добродушен да беше, моето желание да бърборя пречеше извънредно много. Опитът му да направи от тридесетина малки дрезденски момчета полезни грамотни хора страдаше чувствително от това, че една трета от класа водеше извънслужебни разговори, а аз бях подстрекателят. Един ден търпението му се изчерпа и той заяви, че ако не се поправя, ще напише писмо до родителите ми.

Когато се върнах на обяд вкъщи, съобщих интересната новина.

— Ако това най-сетне не се промени — казах още в коридора, докато свалях чантата от гърба си — той ще напише писмо. Търпението му се изчерпа.

Мама се ужаси от това съобщение и от невъзмутимостта, с която го предадох. Тя страстно апелираше към моята съвест. Обещах й да се поправя. Не можех да гарантирам, че отведнъж и завинаги ще стана внимателен, но дадох дума, че ще се старая да не преча за в бъдеще на другите ученици. Това беше честно условие.

На другия ден майка ми отишла тайно при господин Бремзер. След като му разказала всичко, той се засмял.

— Не може да бъде! — извикал. — Забавно момче! Всеки друг би изчакал, докато родителите получат писмото!

— Моят Ерих не крие нищо от мен — отговорила гордо госпожа Кестнер. Господин Бремзер поклатил глава и казал само:

— Така, така! — А после попитал: — Знае ли вече какъв иска да стане като порасне?

— О, да — отвърнала тя. — Учител!

Тогава той кимнал и казал:

— Бива го за това.

За разговора в учителската стая тогава нищо не узнах. Сдържах обещанието си. Не пречех вече на занятията. Опитвах се дори да бъда колкото е възможно по-внимателен, въпреки че в това отношение не бях дал обвързващи обещания. Идва ми на ум, че и днес още постъпвам така. Предпочитам да обещая по-малко, отколкото повече. А да изпълня повече, отколкото съм обещал. Майка ми имаше навик да казва: „Всеки човек си е глупав посвоему.“

Когато едно дете се научи да чете и обича да чете, открива и завладява втори свят, царството на буквите. Страната на четенето е тайнствен, безкраен континент. От печатарско мастило възникват предмети, хора, духове и богове, които човек иначе не би могъл да види. Който не знае още да чете, вижда само онова, което лежи или стърчи непосредствено пред носа му: баща си, звънчето на вратата, човека, който пали фенерите, велосипеда, букета с цветя и може би камбанарията на църквата от прозореца. Който знае да чете, седи над някоя книга и пред погледа му изведнъж се появява Килиманджаро или Карл Велики, или Хъкълбери Фин в храстите, или Зевс във вид на бик с красивата Европа, яздеща на гърба му. Който знае да чете, има втори чифт очи и само трябва да внимава, да не си разваля при това първия чифт.

Аз четях, четях и четях. Нито една буква не можеше да се скрие от мен. Четях книги и тетрадки, плакати, табели на фирми, табели с имена, проспекти, упътвания и надгробни надписи, календари на дружеството за защита на животните, листове за меню, готварската книга на майка ми, поздравителни картички-изгледи, учителските списания на Паул Шуриг, „Живописни пейзажи от Саксония“ и мокрите късчета вестници, в които носех вкъщи по три глави марули.

Четях, както дишах. Като че ли иначе щях да се задуша. Това се превърна в почти опасна страст. Четях, което разбирах и което не разбирах:

— Това не е за теб — казваше майка ми, — няма да го разбереш.

Четях го въпреки това. И си мислех: „А възрастните разбират ли всичко, което четат?“. Днес аз самият съм възрастен и мога да отговоря вещо на въпроса: възрастните също не разбират всичко. Ако пък четяха само онова, което разбираха, печатарите и словослагателите в печатницата щяха да имат съкратено работно време.