Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (2)

Първа глава
Кестнерови и Августинови

Който започва да разказва за себе си, най-често започва със съвсем други хора. С хора, които никога не е виждал и не би могъл да види. С хора, които никога не е срещал и никога няма да срещне. С хора, които отдавна не са живи и за които той почти нищо не знае. Който започва да разказва за себе си, започва най-често с прадедите си.

Това е обяснимо. Защото без прадеди човек щеше да е съвсем сам в океана на времето, като корабокрушенец на малък и необитаем остров. Сам-саменичък. Без майчица. Без баба. Без прабаба и прадядо. Чрез прадедите си сме свързани с миналото и от векове сме като родни братя и сватове. А един ден ние самите ще станем прадеди. За хора, които все още не са родени и въпреки това вече са ни роднини.

В стари времена китайците издигали на предците си домашни олтари, коленичели пред тях и потъвали в размисъл за връзките си с прадедите. Император или мандарин, търговец или кули, всеки си припомнял, че е не само император или кули, но че дори и след смъртта си ще остане брънка от една обща, неразкъсваема верига. Все едно дали веригата е от злато, перли, или просто от стъкло, дали предците са били синове на небето, рицари, или обикновени пазачи на градските порти — никой не е бил сам. Никой не е бил толкова горд или толкова беден.

Но да оставим тържествения тон. Ние не сме китайци, все едно дали това ни е приятно, или не. Ето защо не искам да въздигам домашен олтар на прадедите си, а само накратко да разкажа за тях.

За мен не представлява и най-малка трудност да разкажа „накратко“ за прадедите на баща ми. Защото не зная нищо за тях. Или почти нищо. Денят на сватбата им и годината на смъртта, имената им и рождените дати са нанесени добросъвестно от протестантските пастори в саксонските църковни книги. Мъжете били занаятчии, имали по много деца и надживявали жените си, които най-често умирали при някое раждане. И много от новородените умирали заедно с майките си. Така е било не само при Кестнерови, а в цяла Европа и Америка. И се променило едва когато доктор Игнац Филип Земелвайс премахнал родилната треска. Това станало преди около сто години. Хората нарекли доктор Земелвайс „спасител на майките“ и от голямо възхищение забравили да му издигнат паметник. Но тук не е мястото да се разпростираме по този въпрос.

Бащата на баща ми, Кристиан Готлиб Кестнер, живял като майстор-дърводелец в Пениг, малък саксонски град, разположен на една рекичка, която се казва Мулда, и от жена си Лаура, по баща Айдам, имал единадесет деца, от които пет починали, преди да проходят. Двама от синовете му станали дърводелци като баща си. Трети, чичо ми Карл, станал ковач. А Емил Кестнер, баща ми, изучил седларство и тапицерство.

Може би от тях и от техните предци съм наследил занаятчийската добросъвестност, с която се отдавам на професията си. Може би дължа гимнастическия си талант — с течение на времето естествено заръждавял — на чичо си Херман, който на седемдесет и пет години още предвождаше отбора на старците от гимнастическото дружество в Пениг. Но съвсем сигурно съм наследил от Кестнерови още в люлката едно семейно качество, което не престава да учудва, а често и да ядосва всичките ми приятели: дълбока и непоправима неприязън към пътуванията.

Ние, Кестнерови, не изпитваме особено любопитство към широкия свят. Страдаме не от тъга по далечни земи, а от тъга по родината. Защо ни трябва да ходим в Шварцвалд, в Хималаите или пък на Трафалгарския площад? Кестенът пред къщата, Дрезденският Вълчи хълм и Старият пазар по нищо не им отстъпват. Ако имаше възможност да вземем със себе си леглото и прозорците от гостната, тогава би могло да се говори. Но да потеглим за чужди страни и да оставим домашното огнище? Не, никоя планина не може да бъде толкова висока и никой оазис — толкова тайнствен, никое пристанище — толкова примамливо и никакъв Ниагарски водопад — толкова бучащ, та да смятаме, че трябва да ги видим! Това би могло да стане все пак, ако заспим вкъщи и се събудим в Буенос Айрес! Пребиваването там би могло временно да се изтърпи, но пътуването? Никога! Ние сме, страхувам се, страстни привърженици на навика и удобството. И наред с тези съмнителни качества имаме една добродетел: неспособни сме да скучаем. Една божа кравичка на стъклото на прозореца може да погълне изцяло вниманието ни. Не е необходимо да бъде лъв в пустинята.

Въпреки това моите прадеди и дори баща ми са пътували, поне веднъж в живота си. С кракомобил. Като странствуващи занаятчии. С калфенско свидетелство в джоба. Но не са го правили доброволно. Еснафските сдружения и цехове са го изисквали. Който не поработел в чужди градове и при други майстори, не можел сам да стане майстор. Трябва да си бил калфа по чужди места, ако искаш у дома си да станеш майстор. А всички Кестнерови на всяка цена искали това, независимо дали били дърводелци, ковачи, шивачи, пекари, или седлари! Това странствуване като занаятчийски калфа обикновено било първото им и последно пътешествие. След като станели майстори, повече не пътували.

През август миналата година баща ми с пъшкане слезе от един дрезденски автомобил пред жилището ми в Мюнхен — все пак доста изморен, защото е на деветдесет години, той бе дошъл само да види как живея и да погледа от прозореца ми зелените ливади. Ако не беше загрижеността му за мен, и десет коня не биха го поместили от дрезденския му прозорец. И оттам може да си гледа зелена ливада. И там има синигери, сипки, косове и свраки. И много повече врабчета, отколкото в Бавария! Защо тогава, ако не заради мен, ще му е нужно да бие път?

Аз самият съм пообиколил света малко повече от него и прадедите ми. Бил съм в Копенхаген и Стокхолм, в Москва и Петербург, в Париж и Лондон, във Виена и Женева, в Единбург и Ница, в Прага и Венеция, в Дъблин и Амстердам, в Радебойл и Лугано, в Белфаст и Гармиш-Партенкирхен, Но не пътувам с охота. Е, и в моята професия навярно човек трябва да е попътувал, ако някой хубав ден може би поиска да стане майстор у дома си. А пък аз много искам да стана майстор. Но не му е тук мястото да се разпростирам върху това.

Майка ми, Ида Амалия Кестнер, произхожда от една саксонска фамилия на име Августин. В 16-ти век тези ми прадеди още се наричали Аугстен или Аугстин, или Аугустен. И чак около 1650 се появява името Августин в църковните книги и в годишните регистри на градското финансово управление в Дьобелн.

Откъде знам това? Съществува една „Хроника на фамилията Августин“. Тя стига до 1568 година. Това е било забележителна година! Тогава Елизабета Английска пратила шотландската кралица Мария Стюарт в затвора, а испанският крал Филип сторил същото със сина си Дон Карлос. В Брюксел херцог Алба наредил да екзекутират графовете Егмонт и Хорн. Питер Брьогел нарисувал картината си „Селска сватба“. А на прадядо ми Августин градският финансов инспектор в Дьобелн наложил глоба, задето печал маломерни хлябове. Само заради тази глоба той попаднал в годишните сметни регистри на града и следователно редом с Мария Стюарт, Дон Карлос, граф Егмонт и Питер Брьогел в летописите на историята. Ако тогава не бяха го спипали, нямаше нищо да знаем за него. Поне до 1577 година. Защото тогава отново е бил уличен, наказан и вписан в общинските книги заради маломерни хлябове и кифли! Същото се случило през 1579, 1580, 1587 и за последен път през 1600 година. Значи човек трябва да пече по-малки хлебчета и при това да се остави да го спипат, ако иска да се прочуе! Или, обратното, по-големи! Но никой още не е правил това! Аз поне не съм чувал или чел нищо подобно.

Синът му, Каспар Августин, е наречен в моята хроника Каспар I. Той също е бил фурнаджия и името му се споменава на три пъти в летописите на Дьобелн: в 1613, 1621 и 1629 година. А защо? Вече се досещате: Каспар I също пекъл маломерни хлебчета! Да, Августинови били безогледно дързък род! Но по-нататък това не им помогнало много. Въпреки че купували хамбари, градини и ливади, отглеждали хмел и не само пекли хляб, но и варили бира. Най-напред чумата нападнала града и покосила половината род. В 1636 хърватите, а в 1645 шведите оплячкосали малкия саксонски град. Защото по онова време се водела Тридесетгодишната война и войниците изклали добитъка, опустошили реколтата, натоварили възглавниците, завивките и медните съдове в конската каруца на Каспар Августин, изгорили каквото не могли да вземат със себе си и избягали с плячката, радвайки се отрано на всичко, което щели да задигнат в следващото градче.

Синът на Каспар Августин също се казвал Каспар. Затова в хрониката ще го наричаме Каспар II. Той също бил фурнаджия, управлявал фамилията до 1652 година и умрял от много ядове. Защото брат му Йохан, който живеел в Данциг, пристигнал след войната и потърсил полагащата му се част от наследството, което още шведите били отмъкнали. Поискал дори значителни лихви, задето не пожелал да си наруши спокойствието по време на войната. Стигнало се до процес, който завършил с помирение. Спогодбата била точно и грижливо записана от градския финансов инспектор. И така моите прадеди отново попаднали в книгата на Историята. Този път не с маломерни хлебчета, а със семейна разпра. Следователно и една свада между братя може да послужи за нещо.

Постепенно забелязвам, че трябва да бъда по-кратък, ако искам да стигна навреме до същинския предмет на тази книга: до мен самия. И тъй, ще разказвам по-кратко. Пък и какво толкова има да се разпростирам? Августинови отново се замогнали и — било то Волфганг Августин или Йохан Георг I, Йохан Георг II или Йохан Георг III — всеки от тях ставал майстор-фурнаджия. В 1730 градът изгорял до основи. През Седемгодишната война, когато Дьобелн се позамогнал, дошли прусите. Градът се превърнал в една от зимните им квартири. Защото тогава войната си позволявала голяма зимна ваканция. Дори самият Фридрих Велики не можел да промени този ред. И тъй, полковете се настанявали удобно и унищожавали вражеските градове и села вместо с барут и куршуми — с апетита си. Едва жителите си поотдъхнали, дошъл Наполеон с великата си армия, а когато бил разбит в битката на народите при Лайпциг, Августинови били вече разорени. Тъй като, първо, Дьобелн се намира близо да Лайпциг. И второ, кралят на Саксония бил съюзник на Наполеон. Значи, озовал се на страната на победените. А това поданиците му, сред тях и тези от Дьобелн, почувствували повече, отколкото той самият.

Но Августинови не се предавали. Отново се домогнали до известно състояние. Пак като фурнаджии и пак с разрешение да варят и продават бира. От триста години били фурнаджии. Независимо от чумата, пожарите и войните. И ето, в 1847 година настъпил големият, решителен обрат: майсторът-фурнаджия Йохан Карл Фридрих Августин се заловил с каруцарство. От тази историческа дата прадедите на майка ми почват да се занимават с коне. И не е тяхна вината, че конят, това благородно животно, е на изчезване, а заедно с него и професията на каруцаря и на търговеца на коне.

Третото дете на Йохан Фридрих Августин било кръстено Карл Фридрих Луис. По-късно той станал ковач и търговец на коне в Клайнпелзен край Дьобелн. А седмина от синовете му станали търговци на коне. Двама от тях дори милионери. От търговия на коне може да се спечели повече, отколкото от хляб и кифли, даже когато излизат маломерни. Освен това човек може да обича конете дори когато ги купува и продава и печели от тях. При хлебчетата това е далеч, далеч по-трудно. Най-после Августинови открили истинската си професия.

Ковачът от Клайнпелзен ми станал дядо. Синовете му, търгуващи с коне — мои чичовци. А дъщерята Ида Амалия е майка ми. Но на нея мястото й не е тук. Защото майка ми е нещо съвсем, съвсем друго и заслужава да й посветя отделна глава.