Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (11)

Десета глава
Две сватби със съдбоносни последици

Най-странната сватба, за която си спомням, се е запечатала в паметта ми с това, че изобщо не се състоя. А причината не беше там, че младоженецът е казал пред олтара „не“, нито че е избягал от църквата. Причината бе, че изобщо нямаше младоженец! Но най-добре ще е ако разкажа историята от начало.

Един ден у нас се появи някаква възрастна госпожица на име Щремпел. Разказа, че ще се венчава идната събота в църквата „Свети Павел“ и помоли майка ми да отиде при нея в осем часа сутринта. На улица „Опел“ 27, втория етаж вляво. Десет глави трябвало да бъдат празнично фризирани. Сватбената каляска и пет файтона били вече поръчани. Хотел „Белвю“ щял да достави менюто с един келнер във фрак и сладолед за десерт. Госпожица Щремпел притваряше блажено очи, прехласната като девойче. Поздравихме я за щастието й, а когато си отиде, се поздравихме помежду си. Но бяхме избързали с поздравленията. Защото когато в събота на обед се върнах от училище, майка ми седеше сломена в кухнята и очите й бяха зачервени от плач. Точно в осем часа тя позвънила в къщата на улица „Опел“ 27, втория етаж вляво, там я изгледали изумено и гневно я отпратили. Тук не живеела никаква госпожица Щремпел и никой не мислел да се венчава в църквата „Свети Павел“.

Майка ми помислила, че е разбрала погрешно номера на къщата. Попитала в съседните магазини. Осведомила се в най-близките къщи. Звънила на всички врати. Преобърнала цялата улица „Опел“. Никой не познавал госпожица Щремпел. И никой не възнамерявал да се фризира или да се венчава по обяд. Между онези, който разпитвала, имало и мили хора, но никой не бил готов чак на толкова любезна услуга.

И ето че седяхме сега в кухнята и се чудехме. Че ни бяха изиграли, това беше ясно. Но защо тази особа ни бе измамила. Наистина защо? Тя беше напакостила на майка ми. Но каква полза бе извлякла самата тя?

Подир няколко седмици я срещнах отново! Връщахме се от училище с Густав Кислинг, когато тя мина покрай нас, без да ме познае. Изглежда бързаше. Нямах време за губене! Сега или никога! Бързо смъкнах ученическата чанта от гърба си, подадох я на приятеля си, пошепнах му: „Занеси я на мама и кажи, че днес ще закъснея!“. И вече тичах подире й. Густав гледаше вторачено след мен, после вдигна рамене и послушно понесе чантата към Кестнерови.

— Ерих ще се върне днес по-късно — съобщил той.

— Защо? — запитала майка ми.

— Представа нямам — отвърнал Густав.

В това време аз вече бях влязъл в ролята на детектив. Тъй като госпожица Щремпел, която вероятно съвсем не се казваше Щремпел, не ме беше познала, работата бе проста. Не се налагаше да се прикривам. Не беше необходимо да си залепям брада. Пък и откъде ли бих я взел в този момент? Само трябваше да внимавам да я следвам по петите. Даже и това не бе съвсем лесно, защото госпожица Щремпел или Нещремпел бързаше и имаше дълги крака. Движехме се стремително напред.

През площад „Алберт“, Главната улица, Нойщатския пазар, Августовия мост, Дворцовия площад, Георгентор, Шлосщрасе — край нямаше. И съвсем внезапно краят все пак настъпи. Измамницата зави наляво към Стария пазар и изчезна зад стъклените врати на магазина за фина дамска конфекция „Шлезингер и сие“. Събрах кураж и я последвах. Какво щеше да става по-нататък, — не знаех. Неприятно бе, че управителят, отговорничките и продавачките ме наблюдаваха. Но какво можех да направя? Особата прекоси партера — отделението за дамски палта. Аз също. Тя тръгна нагоре по стълбата, премина през първия етаж — отделението за костюми, продължи нагоре и се качи на следващия етаж. Аз също. Когато стигна втория етаж, тя се озова в отделението за лятно и детско облекло, приближи се до едно стенно огледало, отмести го настрана — и изчезна! След нея огледалото застана отново на старото си място. Беше като в приказка от „Хиляда и една нощ“.

И ето, сега аз стоях между щандове, огледала, подвижни гардероби, незаети продавачки и от ужас и чувство за дълг не смеех да помръдна от мястото си. Да имаше поне клиентки, които да пробват и купуват! Но нали беше обедно време, хората си бяха по домовете, а не в магазина на Шлезингер. Продавачките почнаха да се кикотят. Една от тях се приближи към мен и закачливо попита:

— Какво ще желае младият господин, може би една хубава лятна рокличка? Имаме прекрасни десени на склад. Мога ли да ви поканя в кабината за проба?

Другите момичета се смееха, като прикриваха устата си с ръка. Ама че гъски! Как така госпожица Нещремпел изчезна зад това огледало? И къде е сега? Стоях като на тръни. Една минута може да се проточи много дълго.

И ето че отново се приближи едно от тези коварни момичета. То бе свалило от закачалката пъстра рокля, тикна я под носа ми, присви изпитателно очи и каза:

— Деколтето отлично ще подчертае чудесната ви фигура!

Момичетата се заливаха от смях, а аз се изчервих от гняв. В това време се появи някаква по-възрастна дама и на етажа настъпи мъртва тишина.

— Какво търсиш тук? — запита строго тя.

Понеже нищо друго не ми дойде наум, отговорих:

— Търся майка си.

Едно от момичетата се провикна:

— Не е никоя от нас! — И смехът избухна отново. Дори старата дама изкриви лицето си в усмивка.

В този момент стенното огледало се плъзна безшумно настрана и оттам излезе госпожица Нещремпел. Без палто и шапка. Тя си оправи косата, каза на другите: „Добър ден на всички!“ и се запъти зад един от щандовете — беше продавачка при „Шлезингер“ на втория етаж. Аз вече тичах по стълбите. Търсех управителя на магазина. Тук бе необходим разговор между мъже.

След като управителят на магазина изслуша моят разказ, той ме помоли да почакам, качи се на втория етаж и се върна след пет минути с госпожица Нещремпел. Тя беше отново с палто и шапка. И гледаше през мен, сякаш бях от стъкло.

— Слушай добре — каза ми той. — Госпожица Ницше ще дойде сега с теб у вас. Тя ще се разбере с майка ти и ще и изплати на части щетите. Ето бележка с адреса на госпожица Ницше, прибери я и я дай на майка си! Ако стане нужда, тя може по всяко време да ме потърси. Довиждане!

Стъклените врати се разтвориха и затвориха. Госпожица Щремпел, която се казваше Ницше, и аз се озовахме на Стария пазар. Без да ме удостои с поглед, тя зави по Шлосщрасе и аз я последвах. Ужасен беше този път. Победил бях, а се чувствувах твърде жалък. Струваше ми се, че бях един от онези въоръжени войници, които вървяха след арестантите по учебния плац „Хелер“. Изпитвах и гордост, и срам. Едновременно. Такова нещо е възможно. По Шлосщрасе, през Дворцовия площад, по Августовия мост, през Нойщатския пазар, Главната улица, площад „Алберт“, улица „Кьонигсбрюке“ — тя вървеше все пред мен, права като бастун. А аз през всичкото време я следвах на пет крачки разстояние. Даже и по стълбището. Пред вратата на жилището ни тя се извърна към стената. Позвъних три пъти. Майка ми се втурна към вратата, разтвори я припряно и извика:

— Искам най-после да знам защо ти…

Чак тогава забеляза, че не съм сам и разбра кого водя.

— Заповядайте, госпожице Щремпел, влезте — покани я тя.

— Госпожица Ницше — поправих я аз.

Те се споразумяха. Определиха тримесечни вноски и госпожица Ницше се върна в магазина на „Шлезингер и сие“ с разписка от майка ми в чантата. На лицето й не трепна нито един мускул. Паричната загуба можеше да се прежали. И въпреки всичко, това си беше същинска катастрофа. Узнахме го с течение на времето. Претенденти се явили от всички страни. Хотелът, търговската къща за вино, кантората, дала под наем сватбената каляска, цветарският магазин, един магазин за бельо — всички се чувствували ощетени и всички искали да им се възмездят малко по малко част от щетите. И госпожица Ницше изплащаше. В продължение на месеци.

За щастие тя не загуби мястото си при „Шлезингер“. Защото била прилежна продавачка. А управителят на магазина бе проумял онова, което аз още не можех да разбера. Старата мома, която не си намирала мъж, искала да се омъжи и понеже желанието й не можело да се сбъдне, тя си измислила сватбата. Скъпо платена мечта! Безполезна мечта! Когато госпожица Ницше дошла на себе си, наложило се да я изплаща на части и след всяка месечна вноска остарявала с една година. Понякога се срещахме на улицата. Погледите ни се разминаваха. И двамата имахме право, и нямахме. Но аз бях в по-изгодно положение. Защото тя изплащаше една угаснала мечта, а пък аз бях още малко момче.

Другата сватба, за която си спомням, ми донесе много повече грижи, въпреки че нямаше нищо общо с несбъднатата мечта, а се проведе както трябва. Този път младоженецът не беше измислен. Той действително съществуваше и не правеше опити за бягство. Но къщата на булката и църквата се намираха в Нидерпойриц, далече в долината на Елба, а зимният ден — между Коледа и Нова година — се случи суров, леденостуден и безмилостен.

Аз чаках в странноприемницата. Седях, ядях и четях, а часовете се нижеха бавно. Те се влачеха уморени, едва пъплеха около нажеженото кюмбе. През прозореца се виждаше сивобелезникава гола равнина, а вятърът метеше полята като пиян слуга. Навяваше стария втвърден сняг от един ъгъл в друг. Въртеше го като прах във въздуха и фучеше така, че стъклата на прозорците звънтяха. От време на време поглеждах навън и си помислях: „Сигурно така е в Сибир!“ А бяхме само на крачка от Дрезден, в Нидерпойриц на Елба.

Когато подир пет часа майка ми дойде да ме вземе, тя беше толкова съсипана от работа, че не се реши дори да приседне. Настояваше да тръгваме. Искаше да си вървим право вкъщи. И тъй, потеглихме на път. Но път нямаше. Посред бял ден беше тъмно. Затъвахме в снежни преспи. Бурята ни връхлиташе от всички страни така, че залитахме. Държахме се здраво един за друг. Бяхме премръзнали до кости. Ръцете ни вкочанясваха. Краката ни бяха като вдървени. Носовете и ушите ни побеляха като тебешир.

Малко преди да стигнем спирката, трамваят замина, колкото и да викахме и да махахме. Следващият дойде след двадесет минути. Той беше неотоплен и целият полепнал със сняг. През време на дългото пътуване седяхме мълчаливи и вкочанени един зад друг и тракахме със зъби. Вкъщи майка ми легна и два месеца не стана от постелята. Имаше силни болки в коленните стави. Медицинският съветник доктор Цимерман говореше за възпаление на слузните обвивки и предписа компреси с почти вряща вода.

През тези седмици се превърнах в медицинска сестра, изпопарвах си ръцете и ги посипвах с картофено брашно. Станах и готвач, и като се връщах на обяд от училище, приготвях бъркани яйца, кълцани бифтеци, пържени картофи, супи с ориз или с макарони и говеждо месо, бъбреци и коренища, леща с кренвирши, дори говеждо месо със сос от горчица и стафиди. Бях келнер и гордо, и несръчно сервирах пресолените си, преварени и загорели шедьоври на готварското изкуство пред леглото на мама. Вечер нареждах върху масата на учителя Шуриг най-често студени закуски и понякога си отрязвах тайно парче салам. За нас носех ястия в големи тенджери от „Народния дом“ и когато баща ми се връщаше вечер от фабриката, притопляхме яденето. След като се нахранвахме, миехме чиниите, а учителят Шуриг помагаше при избърсването им. Чиниите и чашите тракаха и звънтяха така, че майка ми в спалнята се стряскаше.

Понякога дори се залавяхме да перем бельото и го простирахме на въжето, което бяхме опънали напреко през кухнята. После, приведени като индианци, тръгнали в бойна верига, пропълзявахме между мокрите носни кърпи, ризи, чаршафи, кърпи за ръце и долни гащи и всеки четвърт час проверявахме дали прането най-после е изсъхнало. Но то не позволяваше да го притесняваме и от време на време се налагаше да избърсваме с парцал по някоя локва, за да не останат петна върху линолеума.

Водехме истинско домакинство на стари ергени. А майка ми страдаше не само от болките в колената, а и заради нас. Боеше се да не счупим съдините. Боеше се, че мога да умра от глад. Боеше се, че клиентките ще й изневерят и ще отидат при конкуренцията. Тази грижа не беше неоснователна. На „Ешенщрасе“ се бе установил дамски фризьор, който вече правеше официални посещения в околните магазини, за да се представи. Затова наложително бе да се бърза.

Медицинският съветник Цимерман заявяваше, че пациентката е още болна. Пациентката настояваше, че е здрава. И така изчезна всякакво съмнение кой от двамата е прав. Стиснала зъби, майка ми стана на крака, незабележимо се придържаше за мебелите, когато ходеше из стаята, и се обяви за здрава. Аз разгласих радостната новина от магазин на магазин. Конкуренцията беше отбита. Домакинството отново тръгна в крак. Животът пое стария си ход.