Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (4)

Трета глава
Бъдещите ми родители най-после се запознават

Когато малката Ида станала красиво шестнадесетгодишно момиче, също постъпила „на служба“. По-младите й сестри, Марта и Алма, били вече достатъчно големи, за да помагат на майката. Къщата изглеждала, в сравнение с преди, почти празна. Ида оставила там родителите си и само петима братя и сестри. А нови кръщавки вече не предстояли.

Тя станала камериерка в едно дворянско имение край Лайсниг. Прислужвала на масата. Гладела финото бельо. Помагала в кухнята. Бродирала монограми на покривките и носните кърпички. Работата й харесвала. И тя също се харесвала на господарите. Докато една вечер се харесала прекалено много на собственика на имението, елегантен кавалерийски офицер! Той се опитал да прояви нежност и тогава тя ужасена избягала от къщата. Тичала в тъмното през зловещата гора и през стърнищата. Докато късно през нощта пристигнала разплакана при родителите си. На другия ден дядо ми прибрал с коня и каруцата плетения куфар на дъщеря си от дворянското имение. Напетият офицер, за свое щастие, не се мярнал.

След известно време Ида си намерила ново място. Този път в Дьобелн. При стара парализирана дама. Четяла й, правела й компания и се грижела за нея. Кавалерийски офицери, на които би могла особено много да се хареса, наблизо нямало.

Затова пък били наблизо по-големите й сестри Лина и Ема! През това време те се били омъжили и живеели в Дьобелн. И двете в една къща — в Долна воденица. Това била истинска воденица с голямо водно колело и дървени улеи. Селяните докарвали на мелничаря жито и ръж, а после отнасяли в петдесеткилограмови чували бяло брашно, което продавали на фурнаджиите и бакалите в околността.

Леля ми Лина се била омъжила за един братовчед, който имал предприятие за превоз, та и след сватбата носела също както и преди фамилното име Августин. Леля Ема, която живеела един етаж по-горе, се казвала сега Ема Ханс, а мъжът й търгувал с плодове. Той бил взел под аренда безкрайните насаждения от сливи и череши покрай пътищата, които свързвали околните села. А когато дърветата се огъвали под тежестта на зрелите череши и сливи, той наемал много надничари мъже и жени да ги оберат. Плодовете събирали в големи върбови кошници и ги изнасяли за продан на седмичния пазар в Дьобелн.

Някои години реколтата била добра. През други — лоша. Жегата, дъждът и градушката били най-злите врагове на чичо. И доста често печалбата била по-малка от арендата. Тогава чичо Ханс трябвало да взема пари назаем, част от които пропивал от мъка в кръчмите.

В такива часове леля Ема слизала долу при леля Лина да си изплаче мъката. Тъй като и предприятието за превоз не процъфтявало особено, леля Лина изплаквала пък собствената си болка. Така че двете взаимно се оплаквали. Малките деца, които пълзели наоколо из спалнята, не чакали подкана. Те заревавали в хор, та се късали. И когато сестра им Ида, бъдещата ми майка, отивала на гости и слушала тъжния концерт, сама се замисляла. Продължавала да мисли и по обратния път към къщата на старата парализирана дама, на която до късно през нощта трябвало да чете глупави романи. Понякога заспивала от умора през време на четенето и се събуждала изплашена до смърт, когато старата почвала яростно да тропа с бастуна по пода и да се кара на забравилата задълженията си особа!

Наистина кое било по-добре за едно красиво, но бедено момиче? Да бяга от офицери? Да чете гласно на стари дами глупави книги и да заспива над тях? Или да се омъжи и да смени старите грижи с нови? Градушка пада навсякъде. Не само в полето с черешовите дървета покрай междуселските пътища.

Днес, ако парите не стигат за следване, едно младо и трудолюбиво момиче става секретарка, администраторка в хотел, медицинска сестра, представителка на фирма за хладилници или бебешко облекло, банкова служителка, преводачка, манекен, фотомодел, може би дори след години ръководителка на филиал за обувки или пълномощник на някой клон на търговска банка — по онова време всички тези длъжности още ги нямало. А още по-малко в един малък град. Днес, както прочетох във вестника, съществуват сто осемдесет и пет женски професии. По онова време момичето или остарявало като прислужница, или се омъжвало. Не е ли по-добре да переш, да шиеш и да готвиш в собствено жилище за собствения си мъж, отколкото в чуждо домакинство за чужди хора?

Сестрите в Долна воденица обсъдили въпроса от всички страни. Най-после стигнали до заключението, че собствените грижи са все пак по-леки от чуждите. И затова, въпреки всичките си ядове и неприятности, въпреки работата и детската глъчка, през свободното време, което им оставало, все пак търсели жених за сестра си Ида!

А тъй като търсели двете заедно, и то доста енергично, скоро намерили кандидат, който им се видял подходящ. Той бил двадесет и четири годишен, работел в Дьобелн при майстор-седлар, живеел в съседство под наем, бил трудолюбив и порядъчен, не прехвърлял мярката в пиенето, пестял всеки грош, защото искал да си отвори собствена работилница, родом бил от Пениг на рекичката Мулда, търсел магазин-работилница и млада жена и се казвал Емил Кестнер.

Леля Лина започнала да кани младия мъж в неделни дни на кафе и домашен сладкиш в Долна воденица. Ето как той се запознал със сестричката й Ида, която му харесала извънредно много. Няколко пъти я завел на танци. Но не бил добър танцьор и затова скоро се отказали. На това той не придавал значение. Та нали не търсел танцьорка, а добра жена за живота и за бъдещото предприятие! А двадесетгодишната Ида Августин му се виждала подходяща за това.

За Ида нещата не били толкова прости. „Но аз изобщо не го обичам!“ казвала тя на по-големите си сестри. Лина и Ема нямали особено високо мнение за любовта, която се описва в романите. Едно младо момиче и без друго не разбирало нищо от любов. Освен това любовта идвала с брака. Ако пък не, и това не било голяма беда, тъй като бракът се заключавал в работа, спестяване, готвене и раждане на деца. Любовта не била по-важна от една шапка за празник. И без такава празнична шапка можело да се живее.

Така че Ида Августин и Емил Кестнер се венчали на 31 Юли 1892 в протестантската селска църква в Бьортевиц. А сватбеното тържество се състояло в бащината къща в Клайнпелзен. Присъствували родителите и всички братя и сестри на булката и родителите и всички братя и сестри на младоженеца. Било много весело и шумно. Бащата на булката не се скъпил. Имало свинско печено и кнедли, и вино, и домашен сладкиш, поръсен със захар, и сладкиш с извара, и истинско кафе. А за щастието на младата двойка се произнесли много речи. Пожелавали им сполука, купища пари и здрави деца. Всички чукали чаши с вино и били много разчувствувани, както обикновено става на такива тържества.

Когато човек си помисли от какви случайности зависи дали един ден ще лежи в люлката, ще реве и ще изявява своето „аз“! Ако младият седлар от Пениг не беше се преместил в Дьобелн, а примерно в Лайпциг или Кемниц, или ако домашната прислужница Ида не беше взела него, а например някой майстор-тенекеджия Щанце или някой счетоводител Питш, никога нямаше да се появя на бял свят! Тогава нямаше никога да съществува този Ерих Кестнер, който сега седи пред бележника си и иска да ви разкаже за детството си! Никога!

Това би ме накарало много да съжалявам, откровено казано. От друга страна, ако не съществувах, всъщност изобщо не бих могъл да съжалявам, че ме няма на този свят? Сега обаче ме има и аз всъщност се радвам на това от все сърце. Човек изпитва много радости в живота. И много ядове наистина. Обаче ако не живееше, какво щеше да изпита тогава? Никаква радост. Нито дори неприятности. Ама съвсем нищо! Изобщо нищо! А аз все пак предпочитам да имам поне ядове.

Младата брачна двойка отворила на „Ритерщрасе“ в Дьобелн сарачница. Ида Кестнер, по баща Августин, отивала в магазина, когато се позвъняло, и продавала портмонета, портфейли, ученически чанти, папки за документи и каишки за кучета. Емил Кестнер седял в работилницата и се трудел. Най-много обичал да изработва седла, юзди, хамути, пътни чанти, ботуши за езда, камшици и изобщо всичко от кожа, което било необходимо за яздитните, файтонджийските и впрегатните коне.

Той бил превъзходен занаятчия. В работата си бил художник! А деветдесетте години на миналия век били при това изключително благоприятни за един млад майстор-седлар! Благосъстоянието нараствало и мнозина богати хора поддържали кон и екипаж или яздитни коне. Пивоварните, фабриките, строителните фирми, експедиторите на мебели, селяните, търговците на едро и собствениците на дворянски имения — всички се нуждаели от коне, а конете имали нужда от кожени такъми. А при това в малките градове наоколо — Борна, Грима, Ошац — се намирали на гарнизон кавалерийски полкове. Хусари, улани, конна артилерия, егери! Всички наперени, яхнали коне, а лейтенантите и командирите на ескадрони — върху собствени жребци с особено елегантни седла! И навсякъде се устройвали конни състезания, ездачески турнири и изложби на коне! Днес има товарни автомобили, спортни коли, танкове, а по онова време имало коне и само коне!

Наистина бъдещият ми баща бил първокласен занаятчия, дори художник на кожени изделия, обаче бил лош търговец. А едното било свързано с другото. Ученическата чанта, която той ми направи през 1906 г., през 1913 г., когато получих първо причастие, си беше още така нова, както и през първия учебен ден. После я подарихме на някакво роднинско дете и тя бе предавана по-нататък, щом съответното дете свършваше училище. Не зная къде се намира сега добрата ми стара кафява чанта. Обаче не бих се учудил, ако и днес, както някога, отива на училище върху гърба на някой малък Кестнер или Августин! Но тук още не е мястото на тия размишления. Нали се намираме едва в 1892 година. (И трябва да чакаме още седем години, докато се появя на бял свят!)

Във всеки случай човек, който прави ученически чанти, дето не се скъсват, заслужава действително най-висока похвала, но за него и занаятчийското му сдружение това е загуба. Когато едно дете има нужда от три чанти, оборотът е значително по-висок, отколкото ако три деца се нуждаят от една чанта. В единия случай три деца щяха да имат нужда от девет чанти, а в другия — от една-единствена. Има все пак малка разлика.

И тъй, майсторът-седлар Кестнер произвеждал трайни чанти, нескъсваеми папки за документи и вечни мъжки и дамски седла. Естествено, неговите изделия били малко по-скъпи, отколкото другаде. Понеже употребявал най-добрата кожа, най-добрия филц, най-здравите конци и цялото си умение. Работите му се харесвали на клиентите далеч повече, отколкото цените им и мнозина си излизали от магазина, без да купят нищо.

Веднъж някакъв хусарски ротмистър искал да купи едно особено хубаво седло, въпреки високата цена. Обаче неочаквано баща ми отказал да продаде седлото. И на него то харесвало твърде много! При това той не можел да язди и нямал кон — само че се почувствувал именно като художник, който е принуден да продаде най-хубавата си картина и предпочита да гладува, отколкото да я даде на чужди хора срещу пари! Изглежда занаятчиите и художниците имат нещо общо помежду си.

Случката с ротмистъра ми е разправяла майка ми. А баща ми, когато миналото лято го попитах, каза, че нито една дума не е вярна. Но въпреки това аз бих могъл да се обзаложа, че случката е истинска.

Безспорно вярно е, че той бил извънредно добър седлар и прекалено лош търговец, за да има необходимия успех. Търговията в магазина вървяла едва-едва. Оборотът оставал нисък. Разноските си оставали високи. Малките дългове се превръщали в по-големи. Майка ми изтеглила парите от спестовната си книжка. Но и това не помогнало задълго.

В 1895 година двадесет и осем годишният седлар Емил Кестнер продал магазина и работилницата на загуба и младото семейство се размислило с какво да се залови сега. По това време пристигнало писмо от Дрезден! От роднина на баща ми. Всички го наричали чичо Ридел. Той бил дърводелец, работил дълго по строежите и най-накрая му дошла добра идея. Наистина не той изнамерил полиспаста, обаче действително измислил как да се прилага при строежа на къщи. Чичо Ридел открил, така да се каже, „широкото приложение“ на полиспаста. Той започнал да дава под наем с дузини полиспасти и други надлежни уреди на по-малки строителни фирми и предприемачи и по този начин се домогнал до известно състояние.

Нека най-добре баща ви или някой учител ви обясни какво и полиспаст или сложен скрипец. Ако се наложи, и аз бих могъл да го сторя, но ще ми струва много хартия и време за обмисляне. Всъщност работата се състояла в това, че сега зидарите и дърводелците вече не били принудени да мъкнат по стълби всяка тухла и греда, а при нов строеж можели да завъртят ръчката и с въжета чрез система от макари да вдигнат тежестта до височината на желания етаж и там да я разтоварят.

По такъв начин чичо ми Ридел печелел все пак доста добри пари и по-късно ми е подарявал по някоя златна монета от десет или двадесет марки за Коледа и за рождения ми ден! Ах, чичо Ридел с неговите подемни устройства беше мил, почтен старец! И леля Ридел също. Тоест, леля Ридел не беше мил старец, а мила старица. В гостната й стая на печката стоеше голям порцеланов пудел. И освен това тя имаше стол-люлка.

Чичо Ридел писал значи на племенника си Емил да се премести в Дрезден, столицата на Саксония. И без това от собственото му предприятие и от големите планове засега, пък и в бъдеще, нищо не можело да се очаква. За добрите седлари обаче се разкривали други възможности. Така например големите бродирани пътни чанти и безформените плетени куфари били напълно отживели времето си! Бъдещето — а може би и бъдещето на сръчния племенник Емил — принадлежало на кожените куфари! В Дрезден вече имало фабрики за куфари.

И тогава бъдещите ми родители с цялото си имущество се преселили в кралската резиденция и столица на Саксония Дрезден. В града, където е трябвало да бъда роден. Но за това съм почакал още четири години.