Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (1)

Да няма книга без предговор!

Мили деца и не-деца!

Моите приятели отдавна вече ми се подиграват, че нито една от книгите ми не излиза без предговор. Да, писал съм и книги с два, а дори и с три предговора! В това отношение съм неуморим. Но и лош навик да е — няма да мога да се откажа. Първо, човек най-трудно се отказва от лошите си навици, и второ, съвсем не смятам това за лош навик.

За една книга предговорът е толкова важен и хубав, като градинката пред една къща. Разбира се, има и къщи без градинка отпред, има и книги без предговорче, извинете, без предговор. Но аз предпочитам книжка с градина, искам да кажа с предговор. Не обичам гостите да се втурват направо от вратата в къщата. Не е хубаво нито за гостите, нито за къщата. И за вратата също.

И тъй, градина пред къща с цветни лехи например с пъстри, шарени и писани градински теменуги и тясна къса пътечка, която отвежда до къщата, с три-четири стъпала пред вратата и звънец — нима това е лошо? С течение на времето се наложиха големите еднообразни здания, подобни на казарми, дори седемдесететажни небостъргачи. А също и дебелите книги, тежки като тухли. Въпреки това с цялата си душа съм привързан както и преди към малките уютни къщички с теменуги и гергини отпред. И към тъничките, подръчни книги с предговор.

Може би причината е там, че съм отраснал в големи сгради, прилични на казарми. Без градинки. Моята градина беше задният двор, а лостът за изтупване ми заменяше липата. Това не е причина да се леят сълзи и аз не плачех. Дворовете и лостовете за изтупване на килими са нещо много хубаво. Затова аз рядко плачех и повече се смеех. Само че люляковите и бъзовите храсти са хубави по друг, по-различен и още по-хубав начин. Още когато бях малък, знаех това. А днес го зная много по-добре. Защото сега най-после си имам градинка пред къщата и поляна зад нея. И рози, теменуги, лалета и кокичета, нарциси и лютиче, вероника и камбанки, и незабравки, и цял метър високи злачни треви, които летният вятър гали. Имам още и зърнастец, и люлякови храсти, и два високи ясена, и стара закърняла елша. Имам дори синигери — сини и обикновени, конопарчета, горски зидарки, червенушки, косове, пъстри кълвачи и свраки. Понякога бих могъл да завиждам сам на себе си!

В тази книга искам да разкажа на децата нещо от детството си. Само нещо, не всичко. Инак ще стане една от ония дебели книги, които не обичам, тежка като тухла, а работната ми маса все пак не е тухларница и освен това: не всичко, което преживяват децата, е подходящо за детско четиво! Това звучи малко странно. Но е така. Можете да ми вярвате.

Петдесет години са минали от времето, когато бях малко момче, а петдесет години са все пак половин век. (Дано само не съм сбъркал при пресмятането!) И един прекрасен ден си помислих, че би могло да ви интересува, как е живяло едно малко момче преди петдесет години. (Дано и тук не съм сбъркал.)

Тогава много неща бяха по-различни от днес. Возех се на конски трамвай. Вагонът се движеше по релси, но го теглеше кон, а кондукторът беше същевременно и кочияш и плющеше с камшика. Едвам хората свикнаха с електрическия трамвай, излязоха на мода полите-ситнушки. Жените почнаха да носят дълги до земята и съвсем тесни поли. С тях можеха да правят само ситни крачки, а на трамвая изобщо не можеха да се качат. Кондукторът и други яки мъже със смях ги избутваха на платформата, а те отгоре на всичко трябваше да държат главите си наклонени, защото носеха шапки, големи колкото колелата на каруца, с огромни пера и лакът дълги игли, които съгласно полицейско предписание трябваше да бъдат обезопасени.

По онова време Германия още имаше кайзер. Той носеше засукани нагоре мустаци, а берлинският му придворен фризьор рекламираше във вестниците и списанията предпочитаната от кайзера лента за мустаци. Затова сутрин след бръснене германските мъже превързваха устата си с широка лента за мустаци, която им придаваше глуповат вид и им пречеше да говорят в продължение на половин час.

А пък в Саксония си имахме и крал. В чест на кайзера всяка година се устройваха кайзерски маневри, а за краля, по повод рождения му ден — кралски парад. Униформите на гренадирите и стрелците, и най-вече на кавалерийските полкове, бяха необикновено пъстри. И когато на площад „Алаун“ в Дрезден пред кралската трибуна дефилираха кавалеристите от гвардията с техните кирасирски шлемове, хусарите от Гросенхайнер и Бауцен с наметки, целите в ширити и кафяви калпаци, уланите от Ошац и Рохлиц с уланки и квадратни шапки и стрелците — всички на коне с извадени саби и вдигнати пики, въодушевлението беше голямо и всичко живо викаше „ура“. Тромпетите ечаха. Бунчуците звънтяха. А барабанчиците удряха тимпаните си така, че всичко наоколо кънтеше. Тези паради бяха най-разкошните и най-скъпи ревюта и оперети, които съм виждал през живота си.

Монархът, чийто рождени дни се празнуваха толкова пъстро и шумно, се казваше Фридрих-Август. И беше последният саксонски крал. Но тогава той още не знаеше това. Понякога минаваше с децата си в карета през града. До кочияша, скръстил ръце на гърди, с блестяща шапка с пера, седеше телохранителят. А от откритата карета малките принцове и принцеси махаха на нас, другите деца. Кралят също ни махаше. И се усмихваше приветливо. Ние му махахме в отговор и малко го съжалявахме. Защото и ние, и цял свят знаеше, че жена му, кралицата на Саксония, беше избягала. Със синьор Тозели, един италиански цигулар! Така че кралят беше станал за посмешище, а принцесите и принцовете вече нямаха майка.

По Коледа кралят, вдигнал високо яка, също както и други офицери, се разхождаше понякога съвсем сам по грейналата във вечерните светлини „Пражка улица“ и се спираше замислен пред блестящите витрини. Най-много се интересуваше от детски дрешки и играчки. Валеше сняг. В магазините искряха коледните елхи. Минувачите се побутваха и си шепнеха: „Кралят!“, после бързо отминаваха, за да не го смущават. Той беше самотен. Обичаше децата си. И затова хората го обичаха. Ако влезеше в месарницата „Рариш“ и кажеше на някоя от продавачките: „Две топли наденици с повече горчица, за тука!“, тя едва ли щеше да падне на колене, и сигурно нямаше да отговори: „Това е голяма чест за нас, Ваше величество!“. А щеше само да попита: „Със или без хлебче?“. А ние, останалите, между които майка ми и аз, щяхме да отместим поглед настрана, за да не му разваляме апетита. Но кралят навярно не се решаваше. Не тръгваше към „Рариш“, а по „Зеещрасе“, спираше се пред хубавия магазин за деликатеси „Леман и Лайксенринг“, прекосяваше площада на Стария пазар разхождаше се надолу по Дворцовата улица, спираше се пред витрината на „Цойнер“ и дълго разглеждаше наредените като за сражение нюрнбергски оловни войници и до тук коледната му разходка свършваше. Защото от другата страна на улицата беше дворецът. Там го забелязваха. Стражата изскачаше. Разнасяха се команди. Вземаха за почест. И последният крал на Саксония, вдигнал ръка до козирката, изчезваше в прекалено голямото си жилище.

Да, половин век е много време. Но понякога си мисля: сякаш беше вчера. Какво ли не ми е минало през главата оттогава! Войни и електрическо осветление, революции и инфлации, управляеми въздушни кораби и Общество на народите, разчитане на клинообразното писмо и свръхзвукови самолети. Но годишните времена и домашните ги е имало винаги, има ги и днес.

Майка ми е трябвало да се обръща на „Ви“ към родителите си. Но обичта между родители и деца не се е променила. Баща ми е пишел в училище още „хлеб“ и „вратца“. Но дали вратца или врата, без нея човек не е влизал и не би могъл да си влезе вкъщи. Почти всичко се е променило и почти всичко си е останало същото.

Вчера ли беше, или действително е минал половин век, откакто решавах задачи под димящата газена лампа? И изведнъж с тъничко „цък“ лампеното шише се пукваше? И трябваше предпазливо да се смени с помощта на кърпата за хващане на горещи тенджери. Днес изгаря бушонът и човек, драсвайки кибритена клечка, трябва да потърси нов и да го завинти. Толкова голяма ли е разликата? Е, да, сега лампата свети по-силно, а електрическият ток не се купува в газена туба. Много неща станаха по-удобни. Но станаха ли от това по-хубави? Не зная точно. Може би да. А може би не.

Когато бях малък, тичах сутрин от училище към потребителната кооперация на Гренадирска улица. „Литър и половина газ и един пресен хляб второ качество“, казвах на продавачката. После с рестото, с купоните за отстъпка, с хляба и пълната догоре туба хуквах по-нататък. Около мигащите газови фенери танцуваха снежинките. Мразът зашиваше с остри бодове ноздрите ми. Сега при месаря Кислинг. „Моля, четвърт домашна кървавица и лебервурст, по равно!“ А сега при зарзаватчийката госпожа Клетш. „Бучка масло и три килограма картофи. Много поздрави от мама, но последния път бяха измръзнали!“ И после бегом към къщи! С хляба, газта, колбасите, маслото и картофите! Дъхът ми излизаше на бели кълба от устата, като дим на параход по Елба. Топлият хляб, който стисках под мишница, ми се изплъзваше. В джоба на панталона подрънкваха парите. В тубата се плискаше газта. Мрежата с картофите ме удряше по коляното. Изскърцване на входната врата. Стълбата по три стъпала наведнъж. Звънецът на третия етаж, но как да звъня, като нямам свободна ръка. Ритам с обувката по вратата. Отваря се. „Не можеше ли да позвъниш?“ „Не, майче, няма с какво!“ Тя се смее. „Нищо ли не си забравил?“ „Ама, моля ти се, как ще забравя!“ „Заповядайте, влезте, млади момко!“ И после на масата в кухнята ме чака ръжено кафе, а като добавка карлсбадски смокинов конфитюр и комат топъл хляб, „крайшник“, с прясно масло. А подредената училищна чанта стой в коридора и нетърпеливо пристъпва от крак на крак.

„Оттогава са изтекли повече от петдесет години“, обявява трезво календарът, този съсухрен плешив счетоводител в канцеларията на Историята, който контролира летоброенето и подчертава с мастило и линийка високосните години със синьо, а началото на всяко столетие с червено. „Не!“ вика споменът и тръска къдрици. „Вчера беше!“ и шепнешком, с усмивка добавя: „Или най-много завчера.“ Кой е прав?

И двамата са прави. Има два вида време. Едното може да се мери с аршин, с компас и секстант. Както се мерят улици и дворни места. Обаче споменът има друго времеизмерение, няма нищо общо с метри и месеци, с десетилетия и хектари. Старо е онова, което е забравено. А незабравимото е било вчера. За мащаб служи не часовникът, а стойността. А най-ценното, все едно радостно или тъжно, е детството. Не забравяйте незабравимото! Този съвет, струва ми се, не може да бъде даден достатъчно рано.

Ето че уводът свърши. И на следващата страница започва първа глава. Така и трябва да бъде. Защото ако правилото „Да няма книга без предговор“ е донякъде оправдано, то обратното е още по-вярно. И гласи:

„ДА НЯМА ПРЕДГОВОР БЕЗ КНИГА!“