Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (7)

Шеста глава
Учител, учител и само учител

Аз си лежах в люлката и растях. Седях в детската количка и растях. Учех се да ходя и растях. Детската количка продадоха. Люлката получи нова задача: въздигната бе в сан кош за пране. Баща ми все още работеше във фабриката за куфари на Липолд. А майка ми все още шиеше медицински колани. Гледах я от детското си креватче, което предвидливо бе снабдено с дървена решетка.

Тя шиеше до късно през нощта. И от пеещия шум на шевната машина аз, естествено, се събуждах. Това в известна степен ми харесваше. На майка ми обаче никак не й харесваше. Защото главната задача на малките деца, според мнението на родителите, се състоеше в това да спят колкото е възможно по-дълго. И тъй като домашният лекар, медицинският съветник д-р Цимерман от улица „Радебергер“, беше на същото мнение, тя остави медицинските колани. Захлупи полирания капак на шевната машина „Сингер“ и реши набързо да даде стаята под наем.

Жилището беше доста малко, но портмонето ни беше още по-малко. Без странични доходи, обясняваше тя на баща ми, не можело. Татко беше, както почти винаги, съгласен. Разместиха и посъбраха мебелите. Опразнената стая беше обзаведена. А на пътната врата бе закачена картонена табела, донесена от книжарницата на Винкелер. „Хубава слънчева стая със закуска се дава веднага под наем. Подробности при Кестнер, трети етаж“.

Първият наемател се казваше Франке и беше основен учител. Това, че се наричаше Франке, се оказа не особено важно за по-нататъшния ми жизнен път. Но това, че беше учител, придоби огромно значение за мен. Разбира се, родителите ми не можеха да знаят това още тогава. То беше случайност. Хубавата слънчева стая можеше да бъде наета и от счетоводител. Или от продавачка. Обаче се нанесе учител. А тази случайност, както стана ясно по-късно, беше от голяма полза.

Учителят Франке беше млад, весел мъж. Стаята му харесваше. Закуската му се услаждаше. Той се смееше често. Малкият Ерих го забавляваше. Вечер седеше при нас в кухнята. Разказваше ни за училището си. Поправяше тетрадки. Други млади учители го посещаваха. Ставаше шумно и весело. Баща ми стоеше край топлата печка и се усмихваше. Майка ми казваше: „Емил подпира печката“. Всички се чувствуваха уютно. А господин Франке заявяваше:

— Никога няма да се преместя от тук.

Но след като беше заявявал това в продължение на няколко години, той все пак ни напусна.

Ожени се и имаше нужда от собствено жилище. Това беше наистина доста основателна причина за напускане. Но въпреки това на всички ни бе тъжно. Той се премести в едно предградие на име Трахенберге и отнесе не само куфарите си, но и закачливия си смях. Понякога идваше с госпожа Франке и смеха си на гости. Чувахме го да се смее, още когато влизаше в къщата. И продължавахме да чуваме смеха му, когато махахме на него и на жена му от прозореца за довиждане.

Когато той предупреди, че ще напуска, майка ми искаше отново да окачи на вратата картонената табела „Хубава слънчева стая се дава под наем“. Обаче той каза, че това е съвсем излишно. Щял своевременно да се погрижи за нов квартирант. И наистина се погрижи. Заместникът беше всъщност заместничка. Учителка по френски от Женева. Тя се смееше много, много по-рядко от него и един ден й се роди дете. Този факт предизвика известно вълнение. И ядове, и огорчения освен това. Но мястото на тази случка не е тук.

Мадмоазел Т., учителката по френски, се премести скоро след това с малкото си момче. Майка ми отиде в Трахенберге и разказа на господин Франке, че хубавата ни слънчева стая пак е празна. Тогава той се засмя и обеща този път да внимава повече. И тъй, той ни изпрати като следващ наемател не заместничка, а заместник. Учител? Разбира се, учител! Колега от неговото училище на улица Шанцен. Много висок, много рус, много млад мъж, който се казваше Паул Шуриг и все още живееше у нас, когато аз станах абитуриент. Той се премести заедно със семейството ни. Дълго заемаше дори две стаи от тристайното ни жилище, така че за тримата Кестнерови не оставаше много място. Обаче на мен ми беше разрешено да чета, пиша и да свиря упражненията си по пиано във всекидневната му, когато го нямаше вкъщи.

С течение на времето той стана за мен нещо като чичо. С него направих първото си по-голямо пътешествие. През първата си училищна ваканция. До родното му село Фалкенхайм при Вурцен край Лайпциг. Там родителите му имаха галантериен магазин и най-прекрасната овощна градина, която бях виждал дотогава. Разрешиха ми да се катеря по стълбите и да бера заедно с тях. Всякакви там златни пармени, превъзходни боскопски, вкусни луизиграфенщайнери, ренети и още много от най-хубавите сортове ябълки и круши с различни названия.

Беше есенна ваканция и ходехме в гората да берем гъби, докато ни заболяваше кръста. Направихме екскурзия до Шилда, откъдето произхождат, както е известно, жителите на град Шилда, отдавна станали пословични като плиткоумни глупаци. А в таванската стая изплаках първите си сълзи на тъга по родния дом. Тук написах първата пощенска картичка през живота си, в която утешавах мама. Да не се страхува никак за мен. Защото във Фалкенхайм няма трамваи, само от време на време минава по някоя каруца с тор, а от нея все пак умея да се пазя.

И тъй, учителят Паул Шуриг ми стана с течение на годините нещо като чичо. И без малко да ми стане нещо като братовчед! Защото без малко щеше да се ожени за братовчедка ми Дора. Тя много желаеше това. И той много го желаеше. Но бащата на Дора никак не го желаеше. Бащата на Дора беше именно някогашният търговец на зайци Франц Августин — смяташе за абсолютни нищожества основните учители и разните му там „голтаци“.

Когато по време на голямата конна изложба в Райк под изобилието от златни и сребърни медали нашият наемател се представи на тъста, когото си бе харесал, с думите: „Казвам се Шуриг!“, вуйчо ми бутна кафявото бомбе към тила си, измери от глава до пети високия рус и красив кандидат за женитба и изрече паметни думи:

— Ако ще да бъдете и сам господ бог!

После обърна гръб и на него, и на нас и се упъти към наредените си коне.

С това сватовството се провали. Срещу вуйчо ми Франц нямаше лек. И понеже той подозираше, че майка ми не е съвсем безучастна в проекта за женитба, тя трябваше занапред да изслушва от него какви ли не неща. Вуйчо Франц беше деспот, тиранин, конски Наполеон. А всъщност бе прекрасен човек. Не беше негова вината, че никой не смееше да му противоречи. Може би той щеше да бъде много щастлив, ако някой му беше казал поне веднъж истината в очите! Може би цял живот чакаше това! Но никой е му достави това удоволствие. Той крещеше, а другите трепереха. Те трепереха и тогава, когато той се шегуваше. Трепереха даже когато пееше с пълен глас под коледната елха „Тиха нощ, свята нощ!“

Той се наслаждаваше на всичко това и после съжаляваше. Повтарям, в случай че сте пропуснали да го прочетете: не беше негова вината, че никой не му възразяваше. И с тези думи оставям вуйчо ми Франц и се обръщам отново към същинския предмет на шестата глава: учителите. С вуйчо Франц ще се срещнем още веднъж. И ще се спрем на него малко по-подробно. На него не му подхожда да бъде второстепенна фигура. По това прилича на други велики мъже. Например на Бисмарк, основателя на германската империя.

Когато Бисмарк свикал международна конференция и поискал да седне на масата за преговори заедно с останалите държавни мъже, всички участници се изплашили. Тъй като масата, макар и много голяма, била кръгла! А на кръгла маса и при най-добро желание не е възможно да се подредят местата по ранг! Но Бисмарк се усмихнал, седнал и казал:

— Където седя аз, там винаги е почетното място.

Това би могъл да каже и вуйчо ми Франц. Той не би се смутил дори ако до масата имаше само един-единствен стол. Моят вуйчо винаги би си намерил място.

И тъй, аз израснах сред учители. Не се запознах с тях едва в училище. Имах ги вкъщи. Виждах сините ученически тетрадки и червеното мастило за поправки, дълго преди сам да можех да пиша и да правя грешки. Сини планини от тетрадки по диктовка, по смятане и съчинение. А преди Архангеловден и Великден кафяви планини от ученически бележници. И винаги и навсякъде читанки, учебници, учителски списания, списания по педагогика, психология, родинознание и история на Саксония. Когато господин Шуриг не беше вкъщи, аз се промъквах в стаята му, седях на зеления диван и уплашен и същевременно запленен съзерцавах пейзажа от напечатана и изписана хартия. Непосредствено пред мен, толкова близо, че можех да го докосна, се простираше непознат континент, но аз още не бях го открил и когато хората ме питаха, както обичат да правят с децата:

— Какъв искаш да станеш като пораснеш? — отговарях със страстна убеденост:

— Учител!

Още не можех да чета и да пиша, а вече исках да стана учител. Нищо друго! Но това беше заблуда. Да, това беше най-голямата грешка в живота ми. И тя се изясни едва когато беше вече почти късно. Когато, седемнадесетгодишен, застанах пред един клас ученици и трябваше да водя урока, тъй като по-възрастните курсисти от семинарията бяха на фронта. Професорите, които присъствуваха като педагогически наблюдатели, не забелязаха нищо: те не разбираха, че самият аз в този час най-после проумявах грешката си и че сърцето ми замря. Обаче децата, насядали по чиновете, го почувствуваха заедно с мен. Те ме гледаха учудено. Отговаряха прилежно. Вдигаха ръка. Ставаха. Сядаха. Всичко вървеше като по вода. Професорите кимаха благосклонно. И въпреки това всичко беше в основата си погрешно. И децата го разбираха. „Младокът на катедрата“, мислеха си те, „не е учител и никога няма да стане истински учител“. И имаха право.

Не бях учител, а учащ се. Не исках да преподавам, а да уча. Исках да стана учител, за да мога да остана колкото е възможно по-дълго ученик. Исках да поглъщам все нови и нови знания, а съвсем не да преподавам стари, винаги стари. Бях гладен, а не фурнаджия, готов да раздава хляб. Бях жаден, а не питиепродавец. Нетърпелив и неспокоен, от мен нямаше да излезе бъдещ възпитател. Защото учителите и възпитателите трябва да са спокойни и търпеливи. Те не бива да мислят за себе си, а за децата. И не бива да смесват търпението със стремежа към удобство. Учители, привърженици на удобството, има достатъчно. Истински призвани, родени учители се срещат почти толкова рядко, колкото герои и светци.

Преди няколко години разговарях с един професор от университета в Базел, прочут учен и специалист. Беше отскоро в пенсия и аз го попитах какво прави сега. Очите му засияха от блаженство и той възкликна:

— Уча се! Най-после имам време за това!

Седемдесетгодишният старец седеше ден след ден в аудиториите и учеше нови неща. Би могъл да бъде баща на доцентите, които слушаше и дядо на студентите, сред които седеше. Беше член на много академии. Името му се произнасяше с уважение в цял свят. През целия си живот бе преподавал каквото знаеше. Сега най-после можеше да научи онова, което не знаеше. Беше на седмото небе. Другите може да му се присмиват и да го смятат за чудак — аз го разбирах, като че беше мой по-голям брат.

Разбирах стария господин, както преди тридесет години ме разбра майка ми, когато още в униформа застанах пред нея и потиснат, съзнавайки вината си, казах:

— Не мога да стана учител!

Тя беше обикновена жена и прекрасна майка. Наближаваше петдесетте години, беше работила непосилно и пестила цял живот, за да мога аз да стана учител. Сега бе настъпило това време. Оставаше ми само един изпит, който подир няколко седмици можех без усилие да взема блестящо. Тогава тя най-после щеше да си отдъхне. Тогава можеше да отпусне ръце. Аз бях в състояние да се грижа вече сам за себе си. Но ето че в този момент заявявах: „Не мога да стана учител!“.

Бяхме в голямата стая. Тоест, в едната от двете стаи, които заемаше учителят Шуриг. Паул Шуриг седеше на зеления диван и мълчеше.

Баща ми се беше облегнал мълчаливо на кахлената печка. Майка ми стоеше под лампата със зеления копринен абажур и ресни от мъниста, когато ме запита:

— А какво смяташ да правиш?

— Да положа зрелостен изпит в гимназията и после да следвам — казах аз.

Майка ми помисли един миг, след това се усмихна, кимна и каза:

— Добре, момчето ми! Следвай!

Но ето че тук отново сложих прът в колелото на времето. В спиците на бъдещето. Отново изпреварих календара и отново би трябвало да напиша: „Мястото на това не е тук!“.

Обаче би било погрешно. Някоя случка, която сме преживели като деца, се осмисля едва след дълги години. А много от онова, което ни се случва по-късно, би останало неразбираемо без спомените от детството. Нашите години и десетилетия се преплитат както пръстите на сключени ръце. Всичко е свързано едно с друго.

Опитът да се разкаже историята на едно детство се превръща в танцово шествие. Подскачаш напред и назад, напред и назад. И читателите, горките, трябва също да подскачат заедно с мене. Не мога другояче. Малките отклонения са неизбежни. Така. А сега отново ще скочим две крачки назад. Ще се върнем в онова време, когато още не ходех на училище и въпреки това вече исках да стана учител.

В онези времена, ако едно будно момче не беше син на лекар, адвокат, свещеник, офицер, търговец или директор на фабрика, а на прост занаятчия, работник или служител, родителите му не го пращаха в гимназия или в средно реално училище, после в университет, защото това беше много скъпо. Пращаха го в семинар за учители. Това беше значително по-евтино. До конфирмацията си посещаваше основно училище и чак след това се явяваше на приемен изпит. Ако пропаднеше, ставаше служител или счетоводител като баща си. Ако издържеше изпита, шест години по-късно ставаше помощник-учител, получаваше заплата, можеше да започне да подпомага родителите си и имаше „пожизнена служба с право на пенсия“.

Леля Марта, най-младата сестра на майка ми и моя най-любима леля, също поддържаше тази идея. Тя се беше омъжила за Рихтер, майстор във фабриката за пури с две дъщери от първия му брак, родила бе и свое дете, имаше малка градинка вън от града с шест кокошки и беше весела и жизнерадостна жена. Винаги имаше грижи и никога не униваше. Две от трите й дъщери починаха наскоро след Първата световна война от петнист тиф поради недохранване. Въпреки че имахме толкова много месари в рода! Умряха едната от заварените и собствената й дъщеря, русата Хелене. Но ето че пак бързам с две крачки.

И тъй леля Марта заяви:

— Нека Ерих стане учител. Учителите са добре. Сами виждате. Та погледнете квартирантите си — Франке и Шуриг. И Тишендорфови!

Тишендорфови бяха приятели на Паул Шуриг и също учители като него. Често идваха у дома на гости. Сядаха при нас в кухнята. Или в предната стая, наведени над географски карти, обсъждаха заедно плановете за лятната си ваканция. За четири седмици в годината те се превръщаха в смели алпинисти. С туристически обувки с шипове, пикели, скоби за катерене, рула от въжета, превързочни материали и по-големи от човешки ръст раници, те заминаваха всяка година за Алпите, изкачваха Мон-Сени, Монте Роза, Мармоладите или Вилден Кайзер. Изпращаха до улица „Кьонигсбрюке“ великолепни цветни картички-изгледи. А когато в края на ваканцията се завръщаха, изглеждаха като светлокоси негри. С тъмнокафяв загар, пращящи от здраве, самоуверени, гладни като вълци. Дъските на пода се огъваха под подкованите им обувки. Масата се огъваше под чиниите със салам, плодове и сирене. А когато разказваха за катеренията си по планинските хребети, през скални цепнатини и над пукнатини в глетчерите, отчаяно се надлъгваха.

— Освен това — добавяше леля Марта, — имат коледна, великденска и картофена ваканция. През останалото време водят по няколко часа занятия, все едно и също и все за една и съща възраст, поправят тридесетина тетрадки с червено мастило, отиват с класа си в зоологическата градина, разказват на децата, че жирафите имат дълги шии, получават си на първо число заплатата и спокойно си чакат пенсията.

То се знае, учителската професия не е толкова лека и приятна. И в онези времена не беше чак толкова весела. Но леля ми Марта не беше единствената, която мислеше така. Мнозина бяха на същото мнение. Между тях и някои учители. Не всеки беше Песталоци.

И тъй, аз исках да стана учител. Не само от глад за знания. Имах си изобщо добър апетит. И когато вечер помагах на майка си да слага масата за господин Шуриг, когато, пазейки равновесие, носех чинията с три пържени яйца на очи върху салам и шунка в стаята към улицата, си мислех: „Не им е зле на учителите!“.

А русият великан Шуриг изобщо не забелязваше с какво голямо удоволствие бих заменил вечерята си с неговата.