Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (17)

Шестнадесета глава
1914-та година

Аз ставах все по-голям, а майка ми не се подмладяваше. Братовчедка ми Дора свърши училище, а пък аз навлязох в лудите хлапашки години. Тя почна да забожда косите си високо, а пък аз започнах да презирам жените, тази късокрака човешка порода. Дора запази новата си прическа, а аз по-късно се отказах от новите си възгледи. Обаче за няколко години се отдалечихме един от друг.

Едва по-късно, когато вече не бях малко момче, приятелството ни се възобнови — тогава, когато веднъж тя със смях ми помогна да се преоблека като момиче. Исках да се явя маскиран на един празник в учителския семинар и да си направя с професорите и съучениците шега, която излезе много сполучлива. Никога не съм бил заобиколен от толкова много поклонници, както в празнично украсения гимнастически салон на учителския семинар, носещ името на барон фон Флетчер, където се явих предрешен като девойче. Едва когато с руси плитки и с натъпкана с памук блуза, изтичах към успоредката и изиграх едно свободно упражнение, така че полата ми литна, обожателите се оттеглиха. Но мястото на това не е тук.

Понеже леля Лина нямаше време, след като Дора завърши училище, майка ми бе ангажирана като възпитателка и наставница и предприе не едно пътуване с племенницата си до Балтийско море. Курортното място се казваше Мюриц и те прилежно изпращаха оттам картички с изгледи и групови снимки, направени от фотографа на плажа.

През седмиците, докато майка ми отсъствуваше, прекарвах свободните от училище часове във вилата на площад „Алберт“. Вечер идваше и баща ми с колелото направо от фабриката. Вечеряхме с Фрида и с леля в кухнята и си тръгвахме, чак когато ни подканяха. Вуйчо Франц лаконично заявяваше, че било чиста глупост дъщеря му и сестра му да се шляят на морето. Обаче тук леля не мълчеше. За себе си тя не би проявила толкова смелост. Но за Дора можеше в известни граници да бъде храбра.

Паул Шуриг, учителят и наемателят, чувствуваше не по-малко от баща ми и мен отсъствието на домакинята вкъщи. Липсваше жената в дома. А на мен ми липсваше майката. Но в лудите хлапашки години едно момче не признава такова нещо. По-скоро ще си прехапе езика.

Летните ваканции си останаха запазени за мен, в тях нищо не се промени. Понякога към нас се присъединяваше и госпожица Дора с високата си фризура. Но славното време на излетите из Бохемия и на ожесточените боеве с възглавници вечер в някой селски хан беше преминало и никога вече не се върна. Златният век отстъпи на сребърния, но и той си имаше своя блясък.

Майка ми беше вече на четиридесет години, а по онова време четиридесетгодишният човек беше доста по-възрастен, отколкото е днес. Сега младостта се удължи. И животът се удължи. И самите хора се удължиха. Прогресът на човечеството изглежда се извършва на дължина. Това е доста едностранчив растеж, както ежедневно се убеждаваме, и трябва да си го признаем. Най-дългата язовирна стена, най-дългата въздушна линия, най-продължителният живот, най-дългият новогодишен кейк, най-дългата търговска улица, най-дългото изкуствено влакно, най-дългият филм и най-дългата конференция — това с време ще сломи и най-дългото търпение.

Майка ми остаряваше и излетите ни ставаха по-кратки. Ограничавахме се с еднодневни екскурзии, но те също предлагаха достатъчно красота и радост. В която от четирите посоки на света да потеглехме с трамвая и на която и крайна спирка да слезехме: в Пилниц или във Вайнбьола, в Хайнберг или Вайсиг, в Клоцше или в Плауеншен Грунд, навсякъде се озовавахме сред природата и бяхме щастливи. С всеки излетен влак отивахме за половин час толкова далеч от големия град, сякаш бяхме пътували с дни. Велен, Кьонигщайн, Кипсдорф, Лангебрюк, Росвайн, Готлойба, Тарант, Фрайберг, Майсен — където и да слезехме, беше празник. Бързоходните ботуши не съществуваха само в приказките.

Щом слезехме на някоя от малките гари, трябваше, разбира се, да използуваме собствените си ботуши. Но ние бяхме изучили странствуването из основи. Знаехме как да вървим. Там, където други излетници пъшкаха и се потяха, ние си вървяхме като на разходка. По-голямата от двете раници сега носех аз. Този ред се беше наложил от само себе си. И майка ми не възразяваше.

През лятната ваканция на 1914 година леля Лина бръкна дълбоко и решително в кесията си. Изпрати двама ни с Дора на море. Това беше първото ми голямо пътуване и вместо раницата за първи път носех два куфара. Не мога да кажа, че смяната ми достави особено голямо удоволствие. Не понасям носенето на куфари. Получавам неприятното чувство, че ръцете ми се удължават, а за какво са ми по-дълги ръце? Те са си достатъчно дълги и още като момче не съм искал да имам по-дълги.

От Анхалтската до Щетинската гара си позволихме да наемем файтон „втора категория“ и надничайки иззад куфарите, аз за първи път можах да видя ъгълче от Берлин, столицата на империята. И за първи път сред мекленбургските поля и ливади, обрасли с детелина, видях пейзаж без хълмове и планини. Хоризонтът беше като начертан с линия. Земята бе плоска като дъска и по нея пасяха крави. Тук не бих изпитал желание да скитам пешком.

Повече ми хареса Рощок с пристанището си, корабите, лодките, мачтите, доковете и крановете. А когато от една гара, която се казваше Рьоверсхаген, трябваше да минем през тъмнозелена гора, където елени и сърни, а веднъж дори двойка диви свине, с пъргави шарени прасенца, пресякоха пътя ни, тогава се помирих със Северногерманската равнина. За първи път видях хвойна в гората, а на ръцете ми не тегнеха куфари. Бяхме ги предали на един файтонджия. Той щеше да ги достави вечерта в рибарското ханче в Източен Мюриц. Вятърът, който огъваше върховете на дърветата, вече имаше мирис и вкус на море. Светът беше различен от този вкъщи и не по-малко прекрасен.

Подир час стоях между дюните, изподраскан от острите стръкове пясъчен ечемик и гледах морето. Това безгранично прозрачно зелено огледало с различни синкави оттенъци и сребърни отблясъци, при вида на което дъхът ти спираше. То изглеждаше страшно, но този страх беше благоговеен и сълзи замъгляваха първия поглед към безкрайността, която сама нямаше очи. Морето беше безбрежно и сляпо, зловещо и пълно с тайни. Потънали кораби лежаха на дъното му и мъртви моряци със заплетени в косите водорасли. Там лежеше също потъналият град Винета, по чиито улици плуваха русалки и се заглеждаха в шапкарските и обущарските магазини, макар че нямаха нужда от шапки, а от обувки още по-малко. Далече на хоризонта се появяваше дим, после комин и едва тогава кораб, защото не само земята беше кръгла, а и водата. Вълни, обшити по края с бяла дантела, монотонно и с плясък се удряха о брега. Изхвърляха преливащи в цветни отблясъци медузи, които на пясъка се превръщаха в безцветно желе. Изтласкваха шушнещи раковини и златожълт кехлибар, в който като в стъклени саркофази лежаха десетхилядигодишни мухи и комари, нищожно малки свидетели на прастарите времена.

Продаваха ги като сувенири на будката до кея, редом с кесии сливи и лопатки за пясък, гумени топки, сламени шапки и стари вестници. Редом с възвишеното, съществуваше и смешното. Хората бяха избягали от градовете и седяха сега пред лицето на безкрайността, още по-нагъсто един до друг, отколкото в Хамбург, Дрезден или Берлин. Шумни и потни се притискаха на едно ъгълче плаж като във фургон за добитък. Вляво и вдясно брегът беше пуст. Дюните бяха пусти. Горите и степта бяха пусти. През време на ваканцията жилищата-казарми се преместваха на брега на морето. Те нямаха покриви и това беше хубаво. Нямаха врати и това беше неприятно. А съседите бяха нови-новенички — това бе готова храна за любопитството на новодошлите. Хората приличаха на овце и се събираха на стада.

Слизахме на плажа, къпехме се във водата или седяхме на вълнолома, само когато стадото беше на обед или на вечеря в пансионите. Иначе ходехме на разходка и на излети, както у дома. Покрай брега към Граал или Арендзее. В горите покрай тлеещи въглищарски клади, към самотни горски домове, където имаше прясно мляко и боровинки. Наемахме колела и отивахме през Рощокската степ до Варнемюнде, където човешкото стадо на курортното пасбище беше много, много по-голямо, отколкото в Мюриц. С хиляди се печаха на слънце, сякаш стадото беше вече заклано и положено на гигантски тиган. От време на време се обръщаха. Като доброволни котлети. От два километра миришеше на човешко печено. Тогава обърнахме назад велосипедите и се върнахме към самотната степ. Тук в Мекленбург майка ми най-после се бе осмелила отново да седне на велосипед. Защото край брега на Балтийско море нямаше планини. Тук спирачката ставаше напълно излишна.

Най-красив беше светът край морето през ясните звездни нощи. Над главите ни блестяха и трепкаха много повече звезди, отколкото у нас в Дрезден, те светеха по-царствено. Лунното сияние се разстилаше като сребърен килим върху водата. Вълните удряха о брега извечния си такт. Откъм Гедзер блещукаше светлината на фара. Това бе поздрав от Дания, която тогава още не познавах. Седяхме на вълнолома. Толкова много неща ни бяха познати, а мълчахме. Внезапно в далечината прозвуча оперетна музика, която започна да се чува все по-близо. Корабче, украсено с книжни лампиони, се връщаше от една от любимите, достъпни „разходки по море на лунна светлина“. Клатушкайки се, то спря в края на кея. Няколко десетки летовници слязоха. Със смехове и шум минаха покрай нашата пейка. Скоро гласовете им заглъхнаха зад дюните и отново останахме сами с морето, с луната и звездите.

На 1 август 1914, в разгара на веселата ваканция, германският кайзер обяви мобилизация. Смъртта нахлупи шлема си. Войната запали факла. Конниците на апокалипсиса^[1] изведоха конете си от конюшнята. И съдбата стъпи с ботуш в мравуняка, наречен Европа. Нямаше вече разходки на лунна светлина и никой не остана да седи в коша си на плажа. Всички прибираха багажа си в куфарите. Всички искаха да си отидат по-скоро вкъщи. Нищо не можеше да ги спре.

За един миг всички превозни средства до последната каручка бяха раззети. Наложи се да мъкнем куфарите си пеша през гората. Този път сърни и диви свине не пресичаха песъкливите пътеки. Те се бяха изпокрили. С всичкия си багаж, с куфари и дечурлига, човешкият поток се понесе. Бягахме като че ли бе станало земетресение. А гората приличаше на зелен перон, по който хиляди хора се блъскаха и напираха. Само да заминат по-далеч от тук!

Влакът беше претъпкан. Всички влакове бяха претъпкани. В Берлин бе същинско стълпотворение. Първите запасни войници отиваха с цветя и плакати под строй в казармите. Те махаха и пееха. „Пред французин не ще се спрем, в бой ще умрем“. Вестникопродавците с викове разнасяха извънредни издания на вестниците. Заповедта за мобилизация и най-новите съобщения бяха налепени на всеки ъгъл и всеки влизаше в разговор с всекиго. Мравунякът се бе диво разбунил, а полицията въдворяваше ред.

На Анхалтската гара стояха под пара готови да тръгнат извънредни влакове. Напъхахме майка ми и куфарите през прозореца на едно купе и се покатерихме след нея. По пътя ни пресрещаха транспортни влакове с военни части, които трябваше да бъдат прехвърлени на Запад. Те размахваха плакати и пееха: „Вярна стража все стои, там на Рейн и зорко бди“. Бегълците летовници махаха на войниците. А Дора каза:

— Сега баща ми ще продаде още повече коне.

Когато вир-вода от пот и уморени до смърт пристигнахме в Дрезден, оказа се, че сме дошли тъкмо навреме, за да се сбогуваме с Паул Шуриг. Той също трябваше да отиде в казармата.

Започна световната война и свърши моето детство.