Ерих Кестнер
Когато бях малко момче (15)

Четиринадесета глава
Двете лица на господин Леман

След първите четири учебни години близо половината от съучениците ми се сбогуваха с училището, напуснаха „Тикщрасе“ и подир Великден горди, с разноцветни фуражки, се появиха отново в първите класове на реалните и реформираните гимназии или средните училища. Не бяха по-добрата половина, но най-глупавите между тях си въобразяваха това. А ние другите наистина бяхме останали на „Тикщрасе“, ала не бяхме умствено изостанали. Всички знаехме, че отговорът на въпроса „Гимназия или не?“ зависи не от нас самите, а от бащината кесия. Това беше несправедливо. И не можеше да не остави горчилка в нечии детски сърца. Животът беше несправедлив и ни го показваше без да изчака поне конфирмацията.

Тъй като и от съседния клас много момчета се отправяха в царството на разноцветните ученически шапки, остатъците от двата класа бяхме слети в един. Класният ни ръководител, който се ползуваше с ужасна слава, се наричаше Леман. Бяха ни казали, че при него за една година трябвало да се научи повече, отколкото другаде за две. И тези сведения, както скоро можахме да се убедим, не бяха преувеличени. Освен това разказали ни бяха, че всяка седмица изхабява по една бамбукова пръчка. И тези разкази се оказаха също приблизително верни. Треперехме от него, преди да го познаваме, а след като се запознахме и колкото по-добре го опознавахме, треперехме още повече. Той ни обучаваше така, че от главите и от панталоните ни се вдигаше пушек.

Учителят Леман не се шегуваше и не разбираше от шега. Той ни измъчваше с домашни до припадък. Тормозеше ни с уроци, диктовки и разни контролни, така че дори и най-будните и добри ученици загубваха нервите си. Когато влезеше в класната стая и кажеше с леден глас: „Извадете тетрадките!“, на нас ни се искаше да се скрием в миша дупка. Само че нямаше такава, още по-малко за тридесет момчета. А че изхабяваше всяка седмица по една бамбукова пръчка, беше вярно само наполовина. Той изхабяваше по две.

Нямаше ден, в който да не се разрази гневът на господин Леман. Той излизаше из кожата си при вида на мързеливи ученици, дръзки ученици, глупави ученици, мълчаливи, страхливи, твърдоглави ученици, подсказвачи, разплакани и отчаяни ученици. А кой от нас не е изпадал при един или друг случай в едно или друго състояние? За гнева на учителя Леман имаше широк простор.

Той ни удряше плесници така, че бузите ни се подуваха. Взимаше пръчката, караше ни да си протегнем ръката и шибаше пет или десет пъти разтворената длан, докато стане огненочервена, подуе се като втасало тесто и почне нетърпимо да боли. А след това, тъй като човек още от дете има две ръце, идваше ред и на другата. Който от страх свиеше длани, него удряше по юмруците и по пръстите. Заповядваше на шестима от нас да легнат един до друг на първата редица чинове и обработваше шест силно опънати панталона в справедливо редуване и бърза последователност, докато ужасяващ шестгласен момчешки хор разтърсваше въздуха, а ние останалите си запушвахме ушите. Който на черната дъска се запъваше и млъкваше, него биеше под коленете и по прасците, а който в такъв момент се извърнеше, тежко му и горко. Понякога бамбуковата пръчка се разцепваше по дължина. Друг път се строшаваше по средата. Парчетата профучаваха във въздуха покрай главите ни. Тогава до междучасието той раздаваше плесници по бузите. Неговите ръце не се чупеха на парчета! А за следващия час донасяше нова бамбукова пръчка.

По онова време имаше учители, които си избираха при разсилния бамбуковите пръчки с такава наслада, с каквато изтънчените пушачи си избират пурите. Някои преди наказанието потапяха пръчката да кисне в умивалника, защото тогава болеше двойно повече. Това бяха мръсници, на които боят доставяше извънредно удоволствие. Учителят Леман не спадаше към тази долна паплач. Той не беше така посредствен, но затова пък беше много по-опасен от тях. Биеше не за да се наслаждава на нашата болка. Биеше от отчаяние. Не можеше да разбере, как тъй ние не схващахме онова, което той знае. Не проумяваше защо не вниквахме в обясненията му. Това го изкарваше от кожата. Изгубваше контрол над мислите и нервите си и почваше да удря като бесен на всички страни. Понякога класът заприличваше на лудница.

Родителите постоянно тичаха при директора и се оплакваха със сълзи и заплахи. Носеха медицински свидетелства, в които се споменаваше за телесни и душевни увреждания, нанесени на едно или друго момче. Предупреждаваха, че ще предявят искания за обезщетение. Директорът кършеше ръце. Той знаеше всичко това и го знаеше много преди нас и родителите ни. Обещаваше да смъмри колегата. И всеки път завършваше с изречението: „Ужасно е, защото всъщност той е най-добрият ми учител.“ Това, разбира се, не беше вярно.

Този господин Леман беше трудолюбив, прилежен и умен човек, който искаше да направи от нас трудолюбиви, прилежни и умни ученици. Целта му бе отлична. Но пътят към нея бе отвратителен. Трудолюбивият, прилежният и умният човек не само не беше добър, а изобщо не беше учител. Тъй като му липсваше най-важната добродетел на възпитателя — търпението. Имам предвид не онова търпение, което граничи с равнодушие и води към закостенялост, а другото, истинското търпение, което се състои от разбиране, хумор и настойчивост. Той не беше учител, а звероукротител с пистолет и камшик. Превръщаше класната стая в клетка за хищни зверове.

Когато не стоеше в клетката пред тридесет момчета, пред тридесет лениви, лукави и непокорни хищни зверчета, той беше друг човек. Тогава се проявяваше истинският господин Леман и един ден аз се запознах с него. Един цял ден до вечерта. По онова време вече беше известно, че трима от учениците му ще се спасят за цяла година преди матурата от ужасната бамбукова пръчка: Йоханес Мюлер, приятелят ми Ханс Лудевиг и аз самият.

Издържали бяхме блестящо и с чест приемния изпит за „препаранда“ — така се наричаше подготвителното отделение към учителския семинар. Господа професорите останаха удивени от нашите познания. Те не знаеха на какъв звероукротител дължим изкуството си, така че похвалата им беше отправена на погрешен адрес — към питомците, вместо към укротителя. Все пак, той също изглеждаше горд от резултата и оттогава бамбуковата му пръчка подминаваше нас тримата.

През едно междучасие в училищния двор той се приближи до мен и попита сякаш между другото:

— Искаш ли да дойдеш в неделя с мен в Саксонска Швейцария?

Останах слисан.

— До вечерта ще се върнем — добави той. — Поздрави родителите си и им поискай разрешение! Ще се срещнем точно в осем под купола в чакалнята на централната гара.

— С удоволствие — отвърнах аз смутено.

— И си вземи гуменките!

— Гуменките ли?

— Малко ще се катерим.

— Ще се катерим?!

— Да, по скалите. Не е опасно.

Той ми кимна, отхапа от сандвича си и се отдалечи. Децата се отдръпнаха настрани от него, като че беше ледоразбивач.

— Какво искаше този? — запита приятелят ми Лудевиг. А когато му разказах, той поклати глава, после рече:

— Не ми харесва тая работа. В твоята раница гуменките, а в неговата — бамбуковата пръчка.

Случвало ли ви се да се катерите по някоя малко или повече отвесна пясъчникова скала? Като муха по тапет? Плътно притиснати до стената да вкопчвате пръстите на ръцете и на краката си в тесните вдлъбнатини и улеи? Да търсите опипом следващите тесни корнизи и издатини над вас? Докато лявата ръка намери нова опора, а след това левият крак, докато и пръстите на краката почувствуват ново съпротивление? Тогава, след като пренесете тежестта на тялото наляво, повтаряте маневрата с дясната ръка и с десния крак. Сантиметър по сантиметър се катерите все по-високо, десет или петнадесет метра нагоре, докато най-после някоя издатина на скалата ви предложи място и време за отдих? И после, със същото самообладание и предпазливост пак нагоре по следващата отвесна стена на скалата? Не сте ли опитвали подобно нещо? Призовавам към предпазливост любопитните.

Горе на върха, където се беше вкопчило малко криво борче, спряхме да си починем. Долината на Елба проблясваше под нас в разкъсвана от слънцето мъгла. Призрачно причудливи скали, циклопи с великански глави се възправяха като стражи на хоризонта. Лъхаше горещина като от пещ. Някъде в долината бяхме оставили ботушите, якетата и раниците си. Там трябваше да се върнем и аз искрено се самосъжалявах.

Учителят Леман беше наистина майстор в катераческото изкуство — нещо, което досега не знаех, и познаваше скалите наоколо като петте си пръста. Освен това ме беше направлявал с тактически указания и няколко пъти ме бе завързвал с въже. Но в неговото катерене по отвесните скали в лоното на природата аз не можах да открия нищо привлекателно, с изключение на един приятен преход между две скали. Страхът ми пречеше да изпитам и най-малкото удоволствие. Също и гледката от върха, колкото и прекрасна да беше, не ми достави истинска радост. Защото тайно мислех за връщането и се боях, че ще бъде още по-тежко от изкачването. И не се излъгах.

На стайните мухи, поне върху отвесни стени, им е по-лесно отколкото на нас, особено при слизането. Те се спускат с главата надолу. А човек така не може. И при слизане по отвесни стени той държи главата си нагоре. Цялото му внимание се съсредоточава в краката, които сляпо, сантиметър по сантиметър, опипват и търсят надолу следващата опора. Когато този следващ тесен перваз от шуплест и ронлив пясъчник се отрони под обувката и кракът остане да виси във въздуха, сърцето спира да бие — за щастие, само за кратко. В такива моменти те застрашава опасност да наведеш глава, защото очите искат да помогнат на пръстите на краката при търсенето на опора. За препоръчване е да не се излагате на тази опасност.

Още си спомням какво почувствувах, когато погледнах надолу от стената. Дълбоко и отвесно под себе си видях, мънички колкото детски играчки, нашите якета и раници край един тънък като конец път и от ужас затворих очи. Зави ми се свят. Ушите ми забучаха. Сърцето ми спря. Най-сетне то си спомни за старото си занимание и започна отново да бие. А че накрая се озовах жив долу, до нашите раници, се вижда между другото от факта, че днес, в 1957 година, разказвам тази случка. Да твърдя, че животът ми тогава е висял на косъм, не би било съвсем точно. Тъй като нямаше никакъв косъм.

В подножието на скалата, след като обухме ботушите и облякохме якетата си, учителят Леман ми показа на една географска карта кои върхове още не е изкачил. Те бяха толкова малко на брой, че едва ли си заслужава да се споменават. При тях рискът бил извънредно голям, обясни той, а човек не трябвало да си играе с живота. Нарамихме раниците.

— Обикновено — запитах аз — все сам ли ходите на излети?

Той се опита да се усмихне. За него това не беше толкова лесно, защото нямаше навик.

— Да — отвърна той, — аз съм самотен излетник.

Следобедът премина по-приятно. Гуменките си останаха в раницата. Скалите не бяха вече гимнастически уреди, а представляваха допотопни утайки от времето на кредното образуване, странни свидетели за това, че ходехме по дъното на прастаро море, пресъхнало преди неизброими хилядолетия. Отпечатъци от раковини в пясъчника свидетелствуваха за това. Скалите знаеха увлекателни истории за водата, ледовете и огъня, а учителят Леман умееше да се вслушва в камъните. И разбираше езика на птиците. Изследваше следите на дивеча. Показваше ми спорите на мъха с малките островърхи шапчици, които по-късно се отронваха. Познаваше тревите с малките им имена и след обяд, докато закусвахме на поляната, ние се възхищавахме на зеленото им многообразие и нежно цъфтене. Природата беше отворена пред него като книга и той ми четеше от нея.

На палубата на парахода, който се спускаше по течението от Боденбах-Дечин и с който потеглихме с леко сърце към къщи, той разлисти книгата на историята. Разказа ми за Бохемия, страната на чехите, където нашият параход само преди един час бе стоял на котва, за крал Отокар и Карл IV, за хуситите, за гибелните религиозни войни, за пагубното и неизкоренимо съперничество между Прусия и Австрия, за младочехите, и за застрашителното разпадане на Дунавската монархия^[1].

— Европа отново и отново се опитва да се самоунищожи — каза той тъжно. — Онези, които знаят нещо по-добро, са хулени като многознайници. Ето защо безумният план на Европа да съсипе сама себе си, някой ден най-после ще се сбъдне!

Той посочи към Дрезден, чиито кули изникнаха пред нас позлатени от залязващото слънце.

— Там е Европа! — произнесе той тихо.

Когато на „Августусбрюке“ му поблагодарих за хубавия ден, той се опита отново да се усмихне и този път почти му се удаде.

— От мен можеше да стане много добър домашен възпитател — каза той, — домашен учител и наставник на три, четири деца. С това бих могъл да се справя. Но тридесет ученика са за мен твърде много — с двадесет и пет в повече.

С тези думи той си тръгна. Проследих го с поглед. Неочаквано се спря и се върна.

— Катеренето беше голяма грешка — каза той. — Страхувах се за теб повече, отколкото самият ти.

— Въпреки това беше хубав ден, господин Леман.

— Тогава е добре, моето момче…

И сега той наистина си тръгна, самотният излетник. Вървеше сам. Сам беше вкъщи. Сам беше и в живота. И имаше двадесет и пет ученика в повече.