Оноре дьо Балзак
Евина дъщеря ^[0] (8)

Осма глава
Спасеният и изгубен любим

Дю Тийе бе чул да говорят, че балдъзата му била като че ли влюбена в Натан, само че той спадаше към хората, които отричаха това или смятаха, че е несъвместимо с връзката на Раул с Флорин. Или актрисата трябваше да прогони графинята, или обратното. Но когато, прибирайки се същата вечер у дома си, той завари графинята, чието лице още в театъра му се бе сторило много разстроено, той се досети, че Раул й е поверил материалните си затруднения: следователно графинята го обичаше и беше дошла да иска от Мари-Йожени сумата, дължима на стария Жигоне. Тъй като тайните основания за привидно свръхестествената прозорливост на мъжа й оставаха скрити за госпожа Дю Тийе, тя направо се смая и подозренията му се превърнаха в сигурност. Банкерът реши, че ще може да улови нишката на ходовете на Натан. Никой не знаеше, че нещастникът е на легло в мебелиран хотел на улица Май под името на прислужника от редакцията, комуто графинята бе обещала петстотин франка, ако запази в тайна случилото се през нощта и на сутринта. Затова Франсоа Кийе се погрижи да каже на портиерката, че на Натан му е призляло от много работа. Дю Тийе не се изненада, че не вижда Натан. Естествено беше журналистът да се крие, за да избегне арестуването си. Когато шпионите на банкера дойдоха да се осведомят, те узнаха, че една дама е отвлякла сутринта главния редактор. Минаха два дни, преди да открият номера на файтона, да разпитат кочияша, да намерят и проучат хотела, в който длъжникът се връщаше към живота. Така че разумните мерки, взети от Мари, спечелиха още три дни отсрочка за Натан.

И тъй, всяка от двете сестри прекара жестока нощ. Подобно произшествие осветява с тлеещите си въглени целия живот. То хвърля главно светлина върху дъното и подводните скали, а не толкова към върховете, които дотогава са задържали вниманието. Поразена от тази ужасна картина — млад мъж, умиращ в креслото, пред вестника си, записвайки като римляните последните си мисли, — горката госпожа Дю Тийе можеше да мисли само за едно: да му се притече на помощ и да възвърне живота на душата, чрез която живееше сестра й. Присъщо е на съзнанието ни да виждаме резултатите, преди да сме анализирали причините. Йожени още веднъж намери сполучливо хрумването си да се обърне към баронеса Делфин Дьо Нюсенжан, у която беше канена на вечеря, и не се усъмни в успеха. Великодушна като всички, които не са минали през стоманените зъбчати колела на съвременното общество, госпожа Дю Тийе реши да се нагърби сама с всичко.

Графинята от своя страна, щастлива, че е спасила живота на Натан, цяла нощ си блъскаше главата как да набави четиридесет хиляди франка. В подобни критични моменти жените нямат равни на себе си. Подтиквани от чувството си, те стигат до комбинации, които биха смаяли крадците, деловите хора и лихварите, ако тези три съсловия от патентовани или не деятели се учудваха на нещо.

Мари продаваше мислено диамантите си и носеше фалшиви; решаваше да поиска тази сума от Вандьонес уж за сестра си, която вече бе вмъкнала в играта, ала същевременно тя се отличаваше с премного благородство, за да не се спре пред опозоряващи средства; кроеше разни планове и ги отхвърляше. Парите на Вандьонес за Натан! Подскачаше в леглото си, уплашена от престъпната си мисъл. Да накара да монтират фалшиви диаманти? Рано или късно мъжът й щеше да забележи. Готова беше да поиска парите от Ротшилдови, които имаха толкова злато, или от парижкия архиепископ, чийто дълг бе да помага на бедните, като се мяташе така от една религия на друга, молейки се на кого ли не. Съжали горчиво, че е вън от правителствените среди. По-рано щеше да заеме тази сума от приближените на трона. Помисли си да се обърне към баща си. Ала бившият магистрат се ужасяваше от незаконните връзки. Децата му най-сетне бяха разбрали колко малко е склонен да съчувствува на любовните неволи. Не искаше и да чува за тях, беше станал мизантроп и се отвращаваше от всяка любовна интрига. Колкото до графиня Дьо Гранвил, тя се бе оттеглила в едно свое имение в Нормандия и довършваше дните си в пестене и молене, между свещениците и торбите си с пари, бездушна до последния си миг. Дори ако Мари имаше време да отиде в Байо, дали майка й щеше да й даде толкова пари, без да знае за какво й са? Да измисли дългове? Да, може би любимката й ще успее да я умилостиви. Е добре! В случай на неуспех графинята щеше да отиде в Нормандия. Граф Дьо Гранвил нямаше да откаже да изнамери претекст за пътуването й, като й съобщи, че майка й се е разболяла уж тежко.

Покъртителната гледка, която я бе ужасила сутринта, грижите, оказани на Раул, часовете, прекарани до леглото му, изтръгнатите на части признания, агонията на един величав дух, спряният полет на гения от жалко, недостойно препятствие — всичко нахлу отново в паметта й, за да засили любовта й. Тя си припомни вълненията си и се почувствува още по-влюбена заради изпитанията, отколкото заради успехите на Раул. Щеше ли да целуне челото му, ако бе увенчано от успех? Не. Тя долавяше безкрайно благородство в последните думи, които Натан й бе казал в будоара на лейди Дъдли. Каква светост в сбогуването му! Какво великодушие в отказа от щастие, което би се превърнало в мъчение за нея! Графинята бе копняла за силни чувства в живота си; те изобилствуваха сега — страшни, жестоки, но любими. Тя живееше по-пълно чрез страданието, отколкото чрез наслаждението. С какво упоение си казваше: „Спасих го и още веднъж ще го спася!“ В ушите й още кънтеше възкликът му: „Само нещастните хора знаят докъде може да стигне любовта!“, когато усети устните на Мари, долепени до челото му.

— Да не би да си болна? — попита я мъжът й, дошъл в спалнята й да я вика за обед.

— Ужасно ме измъчва трагедията, която се разиграва у сестра ми — каза тя, без всъщност да лъже.

— Тя попадна в много лоши ръце. Истински срам за едно семейство е да има роднина като Дю Тийе, мъж без капка благородство. Ако със сестра ви се случи беда, тя няма да срещне никакво съчувствие у него.

— Коя жена се задоволява със съчувствие? — каза графинята, като трепна конвулсивно. — Когато сте безжалостни, вашата строгост е благоволение за нас.

— Не от днес ми е познато благородното ви сърце — каза Феликс, като целуна ръка на жена си, дълбоко развълнуван от гордия й отговор. — Жена, която разсъждава така, няма нужда да бъде пазена.

— Пазена?… — поде тя. — Още една срамна проява от страна на мъжете.

Феликс се усмихна, но Мари се изчерви. Когато се чувствува виновна вътре в себе си, жената показва външно най-голяма женска гордост. Трябва да бъдем признателни за това притворство. Измамата в този случай е пропита с достойнство, ако не с величие.

Мари написа два реда до Натан на името на господин Кийе, за да го уведоми, че всичко е наред, и изпрати писъмцето по един посредник в хотел „Май“.

Вечерта в Операта графинята видя изгодата от лъжата си, защото мъжът й сметна, че е напълно естествено тя да напусне ложата им, за да види сестра си. Преди да я придружи дотам, Феликс изчака Дю Тийе да остави жена си сама. От какви бурни чувства бе разтърсвана Мари, докато прекосяваше коридора, влизаше в ложата на сестра си и показваше спокойното си и ведро изражение на светското общество, учудено, че двете сестри са заедно.

— Какво става? — попита Мари.

Отговорът бе изписан върху лицето на Мари-Йожени. То грееше от такава чистосърдечна радост, че мнозина я приписаха на някое тщеславно удовлетворение.

— Той ще бъде спасен, мила, но само за три месеца, а дотогава ще се постараем да му помогнем по-ефикасно. Госпожа Дьо Нюсенжан иска четири полици, подписани от когото и да е, за да не те изложи. Тя ми обясни как трябва да бъдат попълнени. Не разбрах нищо, но господин Натан ще ти ги приготви. Помислих си само, че Шмуке, старият ни учител, може да ни бъде много полезен в този случай: той ще ги подпише. Като прибавиш към тях и едно писмо, с което гарантираш плащането им на госпожа Дьо Нюсенжан, тя утре ще ти даде парите. Направи всичко сама, не се доверявай на никого. Помислих си, че Шмуке едва ли би имал някакво възражение. За да отклоня подозренията, казах, че искаш да услужиш на стария ни учител по музика, изпаднал в беда немец. Помолих я следователно да държи всичко това в дълбока тайна.

— Умна си като ангел! Дано само баронеса Дьо Нюсенжан да се разбъбри чак след като даде парите — каза графинята и повдигна умолително очи, все едно към бога, макар да беше в Операта.

— Шмуке живее на малката уличка Ньовер, която излиза на кея Конти. Не забравяй, иди лично ти.

— Благодаря ти — каза графинята, като стисна ръката на сестра си. — Ах, бих дала десет години от живота си.

— От старостта си…

— За да сложа веднъж за винаги край на подобни тревоги — каза графинята, като се усмихна на забележката й.

Всички, които бяха отправили в този миг лорнетите си към двете сестри, можеха да сметнат, че са увлечени в най-повърхностен разговор, възхищавайки се на невинния им смях. Но някой от безделните хора, които идват в Операта по-скоро за да оглеждат тоалетите и лицата, отколкото за развлечение, би могъл да отгатне тайната на графинята по силната тревога, която угаси радостта върху двете чаровни лица. Раул, който през нощта не се страхуваше от приставите, се появи на стъпалото, на което заставаше обикновено, изпит и бледен, с неспокоен поглед и тъжно чело. Потърси с очи графинята в ложата й, видя, че е празна, и притисна челото си с две ръце, опрял лакти на парапета.

„Нима може да бъде в Операта!“ — помисли си той.

— Че погледни насам, велики клетнико! — прошепна госпожа Дю Тийе.

Колкото до Мари, с риск да се изложи, тя прикова в него страстния си неподвижен поглед, поглед, чрез който волята избликва от окото, както светлинните вълни изтичат от слънцето, и според хипнотизаторите прониква в лицето, към което е насочен. Раул сякаш бе докоснат от вълшебна пръчица: той вдигна глава и внезапно срещна погледите на двете сестри. Със сладката находчивост, която никога не изоставя жените, госпожа Дьо Вандьонес улови кръстчето, закачено на гърдите й, и му го показа с бегла, но многозначителна усмивка. Отблясъкът на златното кръстче стигна чак до челото на Раул и лицето му засия.

— Малко ли нещо е, Йожени — каза графинята на сестра си, — да върнеш живота на мъртвец?

— Можеш да влезеш в дружеството за подпомагане на корабокрушенците — отговори й Йожени с усмивка.

— Колко тъжен и унил дойде и колко доволен ще си отиде!

— Е, как си, драги? — каза Дю Тийе, като стисна ръка на Раул и го заговори привидно най-приятелски.

— Ами че като човек, получил току-що най-благоприятни сведения за изборите. Ще бъда избран! — отговори му щастливият Раул.

— Много се радвам — каза Дю Тийе. — Ще ни трябват пари за вестника.

— Ще намерим — отвърна Раул.

— Жените имат дявола за съюзник — подхвърли Дю Тийе, все още невярващ напълно на думите на Раул, когото бе прекръстил Шарнатан.

— Какво имате предвид? — попита Раул.

— Балдъза ми е при жена ми. Подушвам някаква интрига. Струва ми се, че графинята те обожава, поздравява те пред очите на цялата зала.

— Погледни — каза госпожа Дю Тийе на сестра си, — казват, че ние сме двулични. Мъжът ми любезничи с господин Натан, а именно той иска да го натика в затвора.

— А обвиняват нас! — извика графинята. — Ще му отворя очите.

Тя стана, улови под ръка Вандьонес, който я чакаше в коридора, и се върна сияеща в ложата си. После напусна Операта, поръча да й приготвят колата на другия ден преди осем часа и още в осем и половина се озова на кея Конти, след като се отби на улица Май.

Колата й не можеше да влезе в тясната уличка Ньовер, но тъй като Шмуке живееше на ъгъла, не се наложи графинята да гази калта: тя скочи от стъпалото на каретата върху калния изпотрошен плочник на старата черна къща, закърпена като фаянсовите съдове на някой портиер с железни скоби и така надвиснала, че плашеше минувачите. Старият капелмайстор живееше на четвъртия етаж и се радваше на красив изглед към Сена от Пон-Ньоф до хълма Шайо. Това добро същество така се изненада, когато прислужникът му извести за посещението на бившата му ученичка, че в смайването си я пусна да влезе в жилището му. Графинята никога не би могла да си представи или да подозре съществуването, което внезапно се разкри пред очите й, макар че отдавна й бе известно дълбокото пренебрежение на Шмуке към облеклото и липсата на интерес към земните неща. Но кой би повярвал, че някой може да живее така нехайно, в такава пълна занемареност? Шмуке беше Диоген в кожата на музикант и никак не се срамуваше от безредието в дома си, би го отрекъл дори, до такава степен бе свикнал с него.

Славната голяма немска лула, която не слизаше от устата му, бе покрила тавана, малките книжни тапети, изпокъсани на хиляди места от котката, с жълтеникав слой, напомнящ златните жита на Церера. Котката с великолепната си роба с дълги бухнали косми — мечта на всяка портиерка, беше като че ли господарка на дома, важна и съвсем невъзмутима. Настанена величествено върху превъзходното виенско пиано, тя хвърли към влязлата графиня привидно любезния леден поглед, с който би я поздравила всяка жена, учудена от красотата й. Тя не се помръдна и само раздвижи сребърните нишки на щръкналите си мустаци, като отмести златните си очи към Шмуке.

Пианото беше старомодно, от скъпо дърво, боядисано черно със златни ръбове, но замърсено, безцветно, изполющено, с изтрити като зъбите на стар кон клавиши, пожълтели от дима на лулата. Купчинките пепел върху пюпитъра разказваха, че предната вечер Шмуке бе препускал върху стария си инструмент към някой музикален сабат.

Каменният под, покрит със засъхнала кал, остатъци от необясним произход, парчета хартия, пепел от лулата, приличаше на пода на пансионите, когато не е метен цяла седмица и чистачките събират цели купища отпадъци, нещо средно между оборски тор и парцали. Някое по-опитно око от окото на графинята би се осведомило за живота на Шмуке по обелките от кестени и корите от ябълки, черупките от великденски яйца, счупените по невнимание чинии с остатъци от кисело зеле.

Тази „немска смет“ образуваше килим от прашни нечистотии, които скърцаха под краката и се смесваха с купчината пепел, свличаща се царствено от каменната боядисана камина, в която се мъдреше голяма буца каменни въглища с две догарящи главни пред нея.

Върху камината висеше огледало, в което лицата танцуваха сарабанда. От едната му страна бе закачена прословутата лула, от другата китайска ваза, в която учителят държеше тютюна си. Две кресла, купени наслуки, както и твърдата плоска кушетка, червясалият скрин без мраморна плоча отгоре и разклатената маса с останките от беден обед съставляваха скромната мебелировка, достойна за индиански вигвам. Огледалото за бръснене, закачено на дръжката на прозореца без пердета, с една дрипа над него, цялата на тъмни ивици от бърсането на бръснача, говореше за единствените жертви, които Шмуке прави за грациите и обществото.

Котката, слабо, закриляно създание, бе в най-изгодно положение, тя разполагаше със стара възглавница от канапе, край която бяха сложени чаша и чиния от бял порцелан.

Ала никое перо не може да опише до какво състояние бяха довели мебелите Шмуке, котката и лулата, тази жива света троица. Лулата бе обгорила тук-там масата. Котката и главата на Шмуке бяха омазнили утрехското зелено кадифе на двете кресла, така че то бе станало съвсем гладко. Ако не беше великолепната опашка на котката, която почистваше отчасти жилището, прахът по празните места върху скрина или пианото никога нямаше да бъде обърсан.

В един ъгъл стояха обувките, за които би подхождало епично изброяване.

Скринът и пианото бяха отрупани с подвързани ноти, разпокъсани, изтърбушени, с побелели изтъркани краища на разнищените картонени корици. По стените бяха залепени с тесто адресите на ученичките. Следите от засъхнало лепило без хартийки показваше броя на напусналите го. Върху листчетата бяха нанесени с тебешир разни сметки.

На скрина се кипреха канчета от бира, изпита предната вечер, съвсем нови и лъскави сред вехториите и старите нотни тетрадки. Едно гърне за вода със салфетка отгоре представляваше хигиената заедно с най-обикновен калъп сапун, бял със сини ивици, който бе оставил влажни следи на много места по розовото дърво.

Две шапки, пак вехти, се виждаха на закачалката, на която висеше същият син сюртук, който графинята знаеше открай време. Под прозореца имаше три саксии с цветя, навярно немски, и току до тях чемширен бастун.

Макар зрителните и обонятелните възприятия на графинята да не бяха приятни, усмивката и погледът на Шмуке забулиха грозотата с неземни лъчи, придаващи блясък на опушената обстановка и внасящи живот в хаоса. Душата на този благороден човек, хранилище и източник на толкова божествени качества, светеше като слънце. Така в чистосърдечния му наивен смях при вида на едната „света Цецилия“ зазвучаха нотки на младост, жизнерадост и невинност. Той изля най-скъпите съкровища на човека и ги превърна в мантия, която прикри нищетата му. И най-горделивото парвеню би сметнало, че е грозно да обръща внимание на рамката, в която се суетеше възвишеният апостол на култа към музиката.

— О, по какво случайност ште тук шкьопа графиньо? Да ишпява ли кантиката на Зимеон на мой вьозраст? — При тази мисъл пак го напуши смях. — Изглезда ми потрьогнало на любоф? — продължи той лукаво. После пак се разсмя като дете. — Вие идва за музика, не за едно бедно цовек. Аш знае, знае — каза той тъжно. — Но нека идва за какво щете, нека знае, че аш цяло ваш — и тело, и дух, и всичко, кое има.

Той улови ръката на графинята, целуна я и една сълза капна върху пръстите й, защото този сърдечен човек не забравяше стореното му добро. Радостта от посещението й за миг притъпи този спомен, за да го извика отново в съзнанието му с пълна сила. Той тутакси грабна тебешира, скочи на креслото пред пианото и чевръсто като младеж написа върху тапета с едри букви: 17 февруари 1835 година.

Този толкова красив и простодушен жест бе направен в изблик на такава пламенна признателност, че графинята силно се развълнува.

— И сестра ми ще дойде.

— И другото сьощо! Кога? Кога? Дано бьоде, преди аш да умре!

— Ще дойде да ви благодари за една голяма услуга, която ще ви поискам от нейно име.

— Бьорзо, бьорзо, бьорзо! — извика Шмуке. — Какво трябва прави аш? Да иде на дяволи?

— Нищо, освен да напишете: „Задължавам се да изплатя сумата от десет хиляди франка“ на всеки от тези листове — каза тя, като извади от маншона си четирите полици, приготвени надлежно от Натан.

— Ха! Това бьорзо стане! Само аш не знае кьоде остава пера и маштилница. Маха оттам, хер Мур! Това мой котка. Това беден зивотно зивее с беден Шмуке. Нали крашиво?

— Да — отвърна графинята.

— Вие ишка него?

— Как можа да ви хрумне това! Та нали тя е ваш приятел!

Котката, която бе закрила мастилницата, отгатна, че Шмуке я търси, и скочи на леглото.

— Хитро като маймуна. Аш нарича него Мур от увазение кьом нашето голям Хофман от Берлин, аш на него много приятел.

Добрият човечец подписваше невинно като дете, което прави, каквото майка му му заповядва, без да разбира нищо, но уверен, че постъпва правилно. Той се грижеше повече дали графинята ще хареса котката, отколкото за тези книжа, които можеха завинаги да му отнемат свободата съгласно законите за чужденците.

— Та вие уверява мене, че тези хартия с марки…

— Не се тревожете ни най-малко! — каза графинята.

— Аш никак не тревожи — пресече я той рязко. — Аш пита дали тези хартия с марки зарадва гошпоза Дю Тийе.

— О, вие ще й окажете истински бащинска услуга!…

— Тогава аш много щастлив, че било полезно. Послуша мой музика! — каза той, като остави полиците върху масата и скочи към пианото си.

Ръцете на този ангел вече препускаха по старите клавиши, погледът му досягаше през покрива небесата, най-запленяващите звуци разцъфваха във въздуха и проникваха в душата. Но графинята изчака този наивен тълкувател на неземния свят да говори посредством дървото и струните, както света Цецилия от Рафаело на ангелите, които я слушат, само докато изсъхне написаното. Пъхна полиците в маншона си и върна от ефирните простори сияещия маестро, като го потупа по рамото.

— Мили ми Шмуке — промълви тя.

— Толко бьорзо! Тогава защо дошло?

Той не протестира. Изправи се като вярно куче, за да изслуша графинята.

— Мили ми, Шмуке — поде тя, — това е въпрос на живот и смърт, всяка минута спестява кръв и сълзи.

— Вие все сьощото! Хайде, хайде, суши сьолзи на други! Знай, че за бедно Шмуке ваше идване повеце штрува от рента!

— Ние пак ще се видим — каза тя, — ще идвате да ми свирите и да обядвате с мен всяка неделя, иначе ще ви се разсърдя. Чакам ви идната неделя.

— Фярно?

— Моля ви за това, а и сестра ми навярно ще ви определи ден.

— Тогава аз напьолно щастлив, защото виждал вас само на Шанз-Елизе, кога минавали с кола и много редко!

Тази перспектива пресуши сълзите му и той предложи ръка на хубавата си ученичка, която усети силните удари на старческото сърце.

— Значи, мислехте за нас? — попита го тя.

— При всеки свой зальок. Пьорво като за мои благодетелки и после като за пьорви момиче, което видял, достойни за любов!

Графинята не посмя да каже нищо повече. Думите му прозвучаха невероятно почтително, с предана и благоговейна тържественост. Опушената, пълна с отпадъци стая бе храм, обитаван от две богини. Без те да знаят, чувството, което вдъхваха, нарастваше всеки миг.

„Тук, виж, сме обичани, много обичани!“ — помисли си тя.

Вълнението, с което старият Шмуке гледаше графинята, докато тя се качваше в каретата, бе напълно споделено от нея: с върха на пръстите си тя му прати нежна целувка; така жените се поздравяват отдалеч. Този жест прикова на място Шмуке дълго след като колата бе изчезнала. Малко по-късно графинята влезе в двора на госпожа Дьо Нюсенжан. Баронесата още не беше станала, но за да не кара една толкова високопоставена жена да чака, сложи набързо пеньоара си и се загърна с шал.

— Става дума за едно добро дело, госпожо — каза графинята, — и бързината в такива случаи е милост. Иначе не бих ви безпокоила толкова рано.

— Напротив, много съм щастлива! — отвърна жената на банкера и като взе четирите полици и гаранционното писмо на графинята, позвъни на камериерката си. — Терез, кажете на касиера веднага да ми донесе четиридесет хиляди франка.

После заключи в секретното чекмедже на масата си писмото от госпожа Дьо Вандьонес, като го запечата.

— Спалнята ви е прекрасна — й каза графинята.

— Господин Дьо Нюсенжан ще ме лиши от нея, строи нова къща.

— Навярно ще дадете тази на дъщеря си. Говори се за женитбата й с господин Дьо Растиняк.

Точно когато госпожа Дьо Нюсенжан се канеше да й отговори, влезе касиерът. Тя пое банкнотите и му връчи четирите полици.

— Едното за другото — каза баронесата на касиера.

— Само че без лихвата — възрази касиерът. — Този Шмуке е айн музикант фон Ансбах — добави той, като видя подписа, а графинята изтръпна.

— Да не би да се занимавам със сделки? — скастри го госпожа Дьо Нюсенжан, като го погледна надменно. — Това е моя работа.

Касиерът напразно изгледа първо графинята, после баронесата: лицата им бяха безизразни.

— Хайде, оставете ни. — Баронесата се обърна към графинята: — Бъдете така добра да останете още малко, за да не би да си помислят, че сте свързани с тази сделка.

— Ще ви помоля да прибавите още една любезност към милия си жест — каза графинята, — да запазите всичко това в тайна.

— Това се разбира от само себе си, щом става дума за добро дело — отвърна баронесата с усмивка. — Ще заповядам кочияшът да откара колата ви в дъното на градината без вас. После ние ще отидем заедно дотам и никой няма да ви види, че излизате: ще бъде съвсем необяснимо.

— Мила сте като човек, който е страдал — промълви графинята.

— Не зная дали съм мила, но много съм страдала — каза баронесата. — Надявам се, че вие сте такава не срещу толкова скъпа цена.

След като даде заповедта си, баронесата обу подплатени пантофи, наметна се с кожено палто и преведе графинята до задната врата на градината си.

Когато някой замисли лош номер, както Дю Тийе срещу Натан, той не го доверява никому. Нюсенжан бе подразбрал нещичко, но жена му бе съвсем чужда на тези макиавеловски комбинации. Само че, тъй като баронесата знаеше, че Раул е притеснен материално, не беше повярвала на двете сестри. Отгатнала бе в чии ръце щяха да отидат парите, очарована бе да услужи на графинята, пък и дълбоко съчувствуваше на хора, изпаднали в такива затруднения. Растиняк, който бе в състояние да прозре маневрите на двамата банкери, дойде на обед у госпожа Дьо Нюсенжан. Делфин и Растиняк нямаха тайни един от друг. Тя му разказа сцената с графинята. Далеч от мисълта, че баронесата може да бъде замесена в тази работа, не особено важна за него, обикновено средство като всяко друго, той й обясни как стоят нещата. Делфин може би бе осуетила преди малко предизборните надежди на Дю Тийе и бе провалила лъжите и жертвите му в продължение на цяла година. Растиняк я уведоми за всичко и й препоръча да пази в тайна грешката, която току-що бе извършила.

— Стига само касиерът да не спомене нещо пред Нюсенжан — каза тя.

Малко преди дванайсет часа, докато Дю Тийе обядваше, му съобщиха, че е дошъл господин Жигоне.

— Нека влезе — каза банкерът, макар че жена му беше на масата. — Е, какво, стари ми Шейлок, затворен ли е нашият човек?

— Не.

— Как така? Не ви ли казах: улица Май, хотел…

— Плати — отвърна Жигоне, като извади от портфейла си четиридесет банкноти.

Дю Тийе направи отчаяна гримаса.

— Никога не бива да приемате неохотно парите — отбеляза безстрастният му събрат. — Това може да донесе нещастие.

— Откъде взехте тези пари, госпожо? — попита банкерът, като погледна така жена си, че я накара да се изчерви до корена на косите си.

— Не разбирам какво означава въпросът ви.

— Ще разгадая тайната — заяви съпругът й, като стана вбесен. — Разрушихте най-съкровените ми проекти.

— А вие щяхте да разбиете сервиза си — каза Жигоне, като задържа покривката, която Дю Тийе бе повлякъл с полата на халата си.

Госпожа Дю Тийе се накани да излезе със студено изражение, ужасена от думите му. Позвъни и един камериер влезе.

— Впрегнете конете и повикайте Виржини, за да ме облече — му нареди тя.

— Къде отивате? — попита Дю Тийе.

— Добре възпитаните съпрузи не разпитват жените си — отвърна тя, — а вие имате претенциите да се държите като благородник.

— От два дни, откакто два пъти видяхте безочливата си сестра, не мога да ви позная.

— Нали ми заповядахте да бъде безочлива, изпробвам го с вас.

— Ваш слуга, госпожо — поклони се Жигоне, който не държеше да присъствува на семейна сцена.

Дю Тийе втренчено изгледа жена си, която му отвърна със същия поглед, без да сведе очи.

— Какво означава това? — попита я той.

— Че вече не съм малко момиче, което ще уплашите. Аз съм и през целия си живот ще ви бъда честна и добра съпруга. Може да се държите господарски с мен, ако искате, но не и като тиранин.

Дю Тийе излезе. След тази напрегната сцена Мари-Йожени се прибра смазана в стаята си. „Ако не бе опасността, която грози сестра ми, никога не бих се осмелила така да го предизвиквам, но, както казва поговорката, всяко зло за добро.“

През нощта госпожа Дю Тийе си припомни изповедта на сестра си. Тъй като бе сигурна в спасението на Раул, съзнанието й не беше подвластно на мисълта за надвисналата опасност. Представи си колко енергично графинята бе заявила, че ще избяга с Натан, за да го утеши за сполетялото го нещастие, ако не може да го предотврати. Убеди се, че този мъж би могъл с извънредно голямата си признателност и любов да накара сестра й да извърши нещо, което за благоразумната Йожени бе лудост. Имаше пресни примери във висшето общество на подобни бягства, при които жените заплащат с угризения и опозоряване, неизбежно свързани с всяка незаконна връзка, съмнителните си наслади, а Йожени знаеше плачевния им край. Думите на Дю Тийе още повече засилиха страха й. Боеше се да не би всичко да се разкрие. Представи си подписа на графиня Дьо Вандьонес сред книжата на банката „Нюсенжан“. Реши да помоли сестра си да признае всичко на Феликс. Не я завари вкъщи, но Феликс беше там.

Някакъв вътрешен глас призова Йожени да спаси сестра си. Може би на другия ден щеше да бъде късно. Тя пое голяма отговорност, но не се поколеба да каже всичко на графа. Нямаше ли да прояви снизхождение, след като честта му е все още непокътната? Графинята беше по-скоро заблудената не прелъстена. Йожени се уплаши да не би да постъпи подло и предателски, като издаде тайна, която цялото общество пази, единодушно по този въпрос, но си представи бъдещето на Мари, ужаси се, че някой ден ще я види сама, разорена от Натан, бедна, болна, нещастна, доведена до отчаяние. Престана да се колебае и помоли графа да я приеме.

Учуден от посещението й, Феликс проведе дълъг разговор с балдъзата си, по време на който се показа така спокоен и господар на себе си, че тя се уплаши да не би той да вземе някое непоправимо решение.

— Бъдете спокойна — каза й Вандьонес, — ще се държа така, че един ден графинята ще ви благославя. Колкото и да ви е трудно да не споделяте нищо с нея, след като ме уведомихте, имайте ми доверие още няколко дни. Необходими ми са, за да разнищя някои тайни, които ви се изплъзват, и главно, за да действувам предпазливо. Може би ще узная всичко много бързо. Само аз съм виновен, сестрице. Всички влюбени преследват своята цел, но не всички жени имат щастието да виждат живота такъв, какъвто е.

Госпожа Дю Тийе си отиде успокоена.