Оноре дьо Балзак
Евина дъщеря ^[0] (4)

Четвърта глава
Един прочут мъж

От салоните, които посещаваше госпожа Феликс дьо Вандьонес, най-забавното, но и най-смесеното общество се срещаше у графиня Дьо Монкорне, прелестна женичка, която приемаше видни хора на изкуството, финансови магнати, бележити писатели, но след като ги подложеше на толкова сериозна проверка, че и най-капризните относно добрата среда не можеха да се опасяват, че ще се натъкнат там на хора от втора ръка. И най-взискателните щяха да бъдат удовлетворени. През зимата, когато светският живот бе възстановен, няколко салона, между които на госпожите Д’Еспар и Дьо Листомер, госпожица де Туш и херцогиня Дьо Гранлийо, бяха привлекли нови знаменитости от областта на изкуството, науката, литературата и политиката. Светските хора никога не губят правата си: те винаги искат да бъдат забавлявани. На един концерт, устроен на края на зимата от графинята, при нея се появи една съвременна звезда в литературата и политиката, Раул Натан, представен от един от най-остроумните, но и най-мързеливите тогавашни писатели, Емил Блонде, друг прочут мъж, само че в тесен кръг. Възхваляван от журналистите, но непознат извън известни бариери. Блонде знаеше това. Впрочем той не си правеше никакви илюзии и между другите презрителни максими бе казал, че славата е отрова, която трябва да се взема на малки дози.

От момента, когато си бе проправил път след продължителна борба, Раул Натан се бе възползвал от внезапното увлечение по външната форма на елегантните привърженици на Средните векове, наричани забавно „Млада Франция“. Той беше придобил чудатостите на гениален човек, като се включи между тези обожатели на изкуството, чиито намерения между другото бяха превъзходни. Защото едва ли има нещо по-смешно от костюма на французите през деветнадесети век. Нужна бе смелост, за да се поднови. Защо да не признаем, Раул има във външния си вид нещо величествено, странно и необикновено, което изисква съответна рамка. И враговете, и приятелите му — от един дол дренки — единодушно заявяват, че нищо не си подхожда по-добре от неговия външен вид и духа му. Раул Натан би бил може би още по-своеобразен такъв, какъвто си беше, без какъвто и да било придатък. Изпитото му състарено лице — сякаш се бе сражавал с ангели или демони — прилича на лицето, което немските художници приписват на мъртвия Христос: върху него личат белезите на постоянна борба между слабата човешка природа и силните свише. Но бръчките по страните му, реданите на възлестия му череп, кухините, бележещи очите и слепоочията му, не говорят за физическа слабост. Сухожилията и изпъкналите му кости са забележително яки и макар кожата му, странно потъмняла от разгулен живот, да изглежда изсушена от вътрешен огън, тя все още обвива внушително телосложение. Той е слаб и висок. Нарочно оставя косите си дълги и рошави. Този зле сресан и зле сложен Байрон има дълги крака с надебелени колене, прекалено изпъчена стойка, жилави мускулести ръце, здрави като клещи на рак, с тънки, нервни пръсти; сини очи, подобни на очите на Наполеон, чийто поглед пронизва душата; неправилен, издаващ лукавство нос; пленителна уста, разкрасена от възможно най-белите зъби, които може да пожелае една жена. Лицето му изразява енергия и плам, а челото му е белязано с печата на гениалността. Той спада към малкото мъже, които ви поразяват, ако ги срещнете на улицата, а в салоните тутакси се превръщат в светла точка, към която се насочват всички погледи. Привлича вниманието с небрежния си външен вид, ако ни е позволено да заемем от Молиер думите на Елиант, когато описва нечистоплътника. Дрехите му като че ли умишлено са били усуквани, мачкани, раздърпвани, за да съответствуват на физиономията му. Обикновено едната му ръка е пъхната в отворената му жилетка в прочутата поза на Шатобриан от портрета му от Жироде, само че Натан заема тази поза не толкова за да му прилича, колкото за да развали плисетата на ризата си. Връзката му мигом става на руло при конвулсивните движения на главата му, невероятно резки и бързи като у расовите коне, които се дразнят от амуницията си и постоянно тръскат глава, за да се освободят от юздата и зъбалеца й. Дългата му заострена брада не е нито сресана, нито парфюмирана, нито изчеткана, както са брадите на елегантните мъже, разперени като ветрило или тесни и остри. Оставя я да си расте на воля. Косите му, нападали между яката на дрехата и връзката му, се разстилат пищно върху раменете и омазняват местата, до които се допират. Сухите му жилести ръце не познават грижите на четката за нокти и лукса на лимоновия сок. Няколко фейлетонисти твърдят, че светената вода не освежава често втвърдената им кожа. С една дума, в знаменития Раул има нещо гротескно. Движенията му са отривисти, сякаш извършвани от дефектна машина. Походката му противоречи на всяка представа за ред с възторжените зигзази, неочакваните спирания, при които се сблъсква с мирните граждани, разхождащи се по парижките булеварди. Начинът му да разговаря, наситен с хаплива ирония и жлъчни епиграми, речта му отговаря на походката му: внезапно изоставя ядовития тон и съвсем неуместно става гальовен, поетичен, умиротворяващ, нежен. Замлъква необяснимо или скача от тема на тема, което понякога е уморително. Той донася със себе си в обществото дръзката си непохватност, презрението си към условностите, критичното отношение към всичко, което другите тачат, с което дразни дребните духом, както и хората, които се мъчат да запазят нормите на предишната вежливост. Но всичко това е своеобразно и не е неприятно на жените. Впрочем с тях той е изискано любезен, забравя като че ли охотно чудатите си маниери, за да преодолее антипатиите, и тази победа ласкае самолюбието или гордостта му.

— Защо сте такъв? — попита го един ден маркиза Дьо Вандьонес.

— Нима перлите не са скрити в мидени черупки? — отвърна той превзето.

А на друг един, отправил му същия въпрос, Натан каза:

— Ако изглеждах добре в очите на всички, можех ли да изглеждам по-добре на дадена личност, избрана измежду тях?

Раул Натан внася в интелектуалния си живот същото безредие, което е негово знаме. Не блъфира с анонса си: талантът му прилича на бедните момичета, които постъпват на обща работа в буржоазните семейства. Отначало бе критик, и то много добър, но реши, че вестникарският занаят е измамен. Заявяваше, че статиите му стрували колкото книги. Доходите от театъра го бяха подлъгали, но неспособен за бавна и системна работа, каквато изисква театралната постановка, той се принуди да се сдружи с един водевилист, Дю Брюел, който разработваше идеите му и винаги ги свеждаше до малки доходни пиеси, много остроумни, написани винаги за даден актьор или актриса. Двамата заедно бяха изнамерили Флорин, актриса, която носеше касов успех. Унижен от това сдружение, напомнящо сиамски близнаци, Натан бе поставил сам в „Театър Франсе“ една сериозна драма, паднала с всички военни почести при залповете на унищожителни статии. В младежките си години пак се бе опитал да постави на сцената на сериозния и благороден „Театър Франсе“ една великолепна романтична пиеса от жанра на „Пинто“ по времето, когато царуваше класицизмът. Театърът бе така силно развълнуван три вечери наред, че пиесата бе забранена. За много хора втората пиеса, както и първата, беше шедьовър и тя му спечели повече известност, отколкото всички доходни пиеси, съчинени със сътрудници, само че в света на познавачите и хората с истински вкус, чийто глас няма тежест.

— Още един такъв провал и ще станеш безсмъртен! — му подхвърли Емил Блонде.

Само че, вместо да продължава по този труден път, нуждата пак върна Натан към пудрата и изкуствените бенки на водевила от осемнадесети век, към костюмираните пиеси и адаптациите на нашумели заглавия. И все пак той минаваше за забележителен талант, който още не е казал последната си дума. Беше се опитал в литературата и бе публикувал три романа, без да се смятат онези, които все не излизаха като риби в развъдник. Първият от трите му романа, както при много писатели със само една книга, бе посрещнат най-добре. Това произведение, набързо поставено на предна линия, тази майсторски написана творба бе възхвалявана при всеки повод от самия него като най-хубавата книга на епохата, единствения роман на века. Между другото той все се оплакваше от изискванията на изкуството. Спадаше към хората, които най-много допринесоха за включването на всички художествени произведения — картините, статуите, книгите, сградите — под егидата на изкуството. Започна кариерата си с една сбирка стихове, която му извоюва място сред плеядата съвременни поети. В нея имаше една мъглява поема, посрещната с доста голямо възхищение. Принуден да пише поради липсата на състояние, той минаваше от театъра към вестниците и от вестниците към театъра, пилееше се в дреболии и неизменно вярваше в късмета си. Така си извоюва известна слава, не като многото агонизиращи знаменитости, разчитащи на бъдещи произведения, които се нуждаят не от много издания, а от договори. Натан имаше вид на гениален писател. И ако бе отишъл на ешафода, както му се искаше, можеше да се удари по челото като Андре Шение. Обзет от политически амбиции, след като дванадесетина писатели, професори, метафизици и историци се заеха с управлението на страната и се закрепостиха в правителствения механизъм по време на сътресенията от 1830 до 1833 година, той съжали, че вместо литературни не е писал политически статии. Смяташе, че превъзхожда тези парвенюта, и се измъчваше от завист. Спадаше към ревнивите духове, способни на всичко, които се чувствуват ограбени, доближават се до хиляди светли места, без да се установят на нито едно, и винаги изчерпват силите си за нещо друго. В този момент той преминаваше от сенсимонизма към републиканството, а може би по-късно щеше да се върне на проправителствени позиции. Дебнеше кокал за гризане във всички ъгли и търсеше сигурно място, откъдето да лае и да вдъхва страх, като в същото време е защитен от удари. Но за негов срам бележитият Дьо Марсе, който тогава стоеше начело на правителството, не гледаше сериозно на него — той не уважаваше писателите, у които не откриваше онова, което Ришельо наричаше дух на последователност или по-право последователност в идеите. Между другото всяко министерство можеше да разчита на Раул поради обърканото му материално положение. Рано или късно нуждата щеше да го накара да приема условия, а не сам да ги налага на другите.

Истинският, грижливо скриван характер на Раул отговаряше на обществените му изяви. Той е комедиант, егоист, сякаш държавата е той, и много ловък декламатор. Никой не умее по-добре от него да симулира чувства, да се перчи с фалшиво величие, да се кичи с нравствени качества, да се славослови и да се представя за Алцест, постъпвайки като Филент. Себичието му препуска под прикритието на тази броня от боядисан картон и често стига до скритата цел, която преследва.

Ленив във висша степен, той не е направил нищо, освен пришпорван от алебардите на нищетата. Непознат му е постоянният усърден труд за създаване на нещо нетленно. Но в пароксизма на озлоблението, породено от нараненото му тщеславие, или в критичен момент, когато го преследва някой кредитор, Раул е способен да прескочи Евротас и да извърши най-трудни мисловни операции. После уморен, изненадан, че е създал нещо, пак затъва в блатото на парижките развлечения. Застрашителна, нуждата се появява: той е безсилен, пада духом и се компрометира. Движен от погрешната представа за величието и бъдещето си (взима за мерило високото обществено положение на свой бивш приятел, един от малкото талантливи политици, преуспял след Юлската революция), Натан си позволява с хората, които го обичат, възмутителна недобросъвестност, погребана в тайните на частния живот — никой не говори за това и не се оплаква. Тривиалните му чувства, нечистото му ръкуване с всички пороци, всички нещастия, всички измени, всички убеждения са го направили неприкосновен като конституционен монарх. Невинните прегрешения, които биха предизвикали негодувание срещу мъж със силен характер, стават нищожни, когато са извършени от него. Неделикатната постъпка е съвсем маловажна, всички се извиняват, като го извиняват. Дори този, който би бил изкушен да го презре, му подава ръка, защото се бои, че може да му потрябва. Раул има толкова приятели, че желае да има врагове.

Това привидно добродушие, което привлича новите познати и търпи безброй измени, което си позволява и оправдава всичко, което надава вик на оскърбление и лесно прощава, е отличителната черта на журналиста. Подобна другарска непридирчивост развращава и най-благородните души: покрива с ръжда гордостта им, убива в зародиш великите начинания и утвърждава подлостта. Като изискват от всички подобна мекушавост, някои хора оправдават предателството си, смяната на убежденията си. Ето как най-просветената част на нацията става най-недостойна.

От литературна гледна точка на Натан му липсват стил и обща култура. Като повечето млади амбициозни литератори, той бълва днес онова, което е научил вчера. Няма нито време, нито търпение да пише. Не е наблюдавал, но умее да слуша. Негоден да изгради стройна фабула, той се скрива зад ефектни фрази. Специалист е по любовни истории според литературния жаргон, защото, когато става въпрос за любов, всичко е вярно. Докато геният има мисията да търси в отделните действителни случаи онова, което би било вероятно за всички. Вместо да будят идеи, героите му са прекалено индивидуализирани и извикват само повърхностни симпатии. Не са свързани с важни житейски проблеми и затова нямат стойност. Спасяват го бързият му ум, успешните му попадения, както биха казали играчите на билярд. Натан е възможно най-умел ловец на идеите, които се сипят над Париж или излитат от него. Плодовитостта му не е лично негова, а на епохата. Събитията я подхранват, а за да ги подчини на себе си, Раул пресилва значението им. С една дума, не е достоверен, думите му мамят. Доближава се до фокусник, както бе казал граф Феликс. Перото му черпи мастилото си от будоара на актриса и това се чувствува.

Натан олицетворява днешните млади литератори с тяхното мнимо величие и истинска нищета. Представя ги и с нешлифованата си дарба, и със стремглавите си падения, с живота си, изпъстрен с пенливи водопади, внезапни неудачи, неочаквани успехи. Наистина е дете на века, разкъсван от завист, век, в който хиляди амбиции хранят за своя изгода под прикритието напразни теории хидрата на анархията, дете на своя век, защото се стреми към богатство без труд, към слава — без талант и към успех — без усилие: но след много бунтове, дребни стълкновения неговите пороци го принуждават да подяжда бюджета с одобрението на властта. Когато толкова много млади тщеславци тръгват пеш и се домогват до едно и също място, очаква ги ожесточено съревнование, нечувана нищета, настървени борби. В тази страхотна битка най-грубият или най-ловкият егоизъм печели победата. Примерът буди завист и го оправдават, въпреки че вдигат врява — би казал Молиер, — и накрая го следват.

Когато в качеството си на враг на новата династия Раул бе представен в салона на госпожа Дьо Монкорне, привидното му преуспяване бе в своя апогей. Приеха го като човек, критикуващ политиката на хора като Дьо Марсе, Растиняк, Ла Рош-Югон, които бяха на власт. Жертва на гибелните си колебания, на отвращението си към всяка деятелност, насочена към собственото му преуспяване, Емил Блонде, който го бе въвел в обществото, продължаваше занаята си на присмехулник, не вземаше страна в полза на никого и държеше на всички. Беше приятел на Раул, Растиняк, Монкорне.

— Ти си политически триъгълник — казваше му смеешком Дьо Марсе, когато го срещнеше в Операта. — Тази геометрична фигура е само за бог, който няма какво да прави, а амбициозните хора трябва да се движат по крива линия, най-късия път в политиката.

Наблюдаван от разстояние, Раул Натан беше много красив метеор. Модата оправдаваше маниерите и облеклото му. Заимствуваните републикански убеждения му придаваха временно янсенистката суровост на защитниците на народната кауза — вътре в себе си той им се подиграваше, — която не е лишена от очарование в очите на жените. Жените обичат да правят чудеса, да чупят скали, да разтопяват характери, изглеждащи челични. По това време нравственият облик на Раул беше, както виждате, в хармония с външния му вид. Той трябваше да стане и стана за Ева от рая на улица Роше изкусителната, пъстра, сладкодумна змия с магнетични очи и плавни движения, която погуби първата жена.

Щом графиня Мари забеляза Раул, тя изпита толкова силно вълнение, че се ужаси. Мнимият велик мъж й оказа с погледа си физическо въздействие, което проникна чак до сърцето й и го смути. Това смущение й достави удоволствие. Пурпурната мантия, която славата бе драпирала за миг върху раменете на Натан, заслепи наивната жена.

Когато поднасяха чая, Мари напусна групата разговарящи жени, сред които бе млъкнала, когато забеляза това изключително същество. Неискрените й приятелки не пропуснаха да забележат мълчанието й. Графинята се приближи до квадратната софа в средата на салона, където говореше наперено Раул. Тя застана права, уловила под ръка госпожа Октав дьо Кан, превъзходна жена, която запази в тайна неволния трепет, издаващ силното вълнение на младата графиня.

Макар погледът на влюбената или възхитената жена да излъчва невероятна нежност, в този миг Раул изстрелваше истински фойерверк, беше в разгара на епиграмите си, излитащи като ракети, на обвиненията си, пръскащи околовръст лъчи като слънца, на пламтящите портрети, които рисуваше с огнени щрихи, затова не можа да забележи простодушното възхищение на горката младичка Ева, скрита сред възхитените жени около него. Подобно любопитство, същото, поради което цял Париж би се юрнал към Зоологическата градина, за да види еднорог кон, ако хванеха някой екземпляр в прочутите Лунни планини, където още не е стъпвал кракът на европеец, опиянява по-посредствените духове и натъжава истински издигнатите души. То обаче очароваше Раул: така че той принадлежеше премного на всички жени, за да принадлежи само на една.

— Внимавайте, мила — прошепна на ухото на Мари нейната мила и пленителна приятелка, — идете си!

Графинята погледна мъжа си, за да го помоли да я придружи, с поглед, който мъжете невинаги разбират: Феликс разбра и я отведе.

— Щастлив обесник сте вие, драги — каза госпожа Д’Еспар на ухото на Раул. — Тази вечер направихте не едно завоевание, а между другите — прелестната жена, която толкова бързо се раздели с нас.

— Знаеш ли какво благоволи да ми каже маркиза Д’Еспар? — попита Раул Емил Блонде, когато останаха почти сами между един и два часа сутринта, и му повтори думите на високопоставената дама:

— Ами че току-що научих, че графиня Дьо Вандьонес се е влюбила лудо в теб. Не си за оплакване.

— Не я видях — каза Раул.

— О, ще я видиш, хитрецо — избухна в смях Емил Блонде. — Лейди Дъдли те кани на големия си бал специално за да се срещнеш с нея.

Раул и Блонде си тръгнаха заедно с Растиняк, който им предложи да се качат в каретата му. И тримата се разсмяха, че се бяха събрали — един държавен подсекретар еклектик, един отявлен републиканец и един политически атеист.

— Дали да не вечеряме по този случай? — предложи Блонде, който държеше отново да въведе модата на късните вечери.

Растиняк ги заведе във „Вери“, отпрати колата, тримата седнаха на масата и заодумваха присъствуващите, като се смееха гръмогласно.

Посред вечерята Растиняк и Блонде посъветваха мнимия си враг да не изпуска невероятния шанс, който му се предлага. Двамата развратници разказаха подигравателно историята на графиня Мари дьо Вандьонес. Те забиха скалпела на епиграмата и острието на насмешката в невинното й детство и щастливата й женитба. Блонде поздрави Раул, че е срещнал жена, съгрешила досега само с лошите си рисунки с червен молив, постните си пейзажи с акварел, бродираните пантофи за мъжа си, сонатите, тълкувани възможно най-целомъдрено, жена, която е била зашита цели осемнадесет години за майчината си пола, спиртосана от религиозни обреди, възпитана от Вандьонес и узряла чрез брака си точно колкото трябва, за да падне в обятията на любовник. При третата бутилка шампанско Раул се отпусна повече от когато и да било пред някого.

— Приятели — каза той, — знаете отношенията ми с Флорин, познавате живота ми, няма да се учудите, ако ви призная, че нямам никаква представа как е оцветена любовта на една графиня. Често съм се чувствувал много унижен при мисълта, че не мога да си предложа една Беатриче или Лаура освен в поезията! Благородната и непорочна жена е като неопетнена съвест, която ни показва самите нас в красива светлина. В други среди можем да се омърсим, но с такава жена ставаме велики, горди, непорочни. В други среди водим бесен живот, но край нея вдъхваме умиротворението, прохладата и зеленината на оазиса.

— Хайде, хайде, друже — каза му Растиняк, — изпълни на четвъртата струна молитвата на Мойсей като Паганини!

Раул остана безмълвен, втренчил унесено очи.

— Този мръсен министерски чирак не ме разбира — каза той, след като помълча.

Така, докато горката Ева от улица Роше си лягаше в пелените на срама, ужасена от удоволствието, с което бе слушала мнимия велик поет, и се люшкаше между строгия глас на признателността си към Вандьонес и позлатените думи на змията, тримата безочливци тъпчеха белите нежни цветя на зараждащата й се любов.

Ах, ако жените знаеха колко цинични стават далеч от тях тези толкова търпеливи, тези толкова угодливи близо до тях мъже! Как се подиграват с онова, което обожават! Свежо, мило и свенливо създание! Как я разсъбличаха и анализираха шутовските им шеги! Но и какво тържество! Колкото повече я разбулваха, толкова повече красоти откриваха.

В този миг Мари сравняваше Раул и Феликс, без да подозира колко са опасни за сърцето такива паралели. Едва ли можеше да има нещо по-противоположно от стихийния мощен Раул и Феликс дьо Вандьонес, грижлив към външността си като метреса, стегнат в дрехите си, чаровно непринуден, привърженик на английската елегантност, на която го бе приучила някога лейди Дъдли. Подобен контраст допада на въображението на жените, склонни да минават от една крайност в друга. Графинята, благоразумна и благочестива съпруга, си забрани да мисли за Раул, реши на следващия ден, оградена от своя рай, че е грозна неблагодарница.

— Какво ще кажете за Раул Натан? — попита мъжа си тя, докато закусваха.

— Фокусник — отвърна графът. — Вулкан, който може да се усмири с малко златен прах. Графиня Дьо Монкорне греши, като го приема в дома си.

Този отговор засегна много Мари, още повече че Феликс подкрепи преценката си с доказателства и й разказа това, което знаеше за живота на Раул Натан — живот несигурен, тясно свързан с живота на Флорин, известна актриса.

— Дори да е гениален — каза той в заключение, — Натан не притежава нито постоянството, нито търпението, които утвърждават гения и го превръщат в нещо божествено. Иска да импонира на обществото, като се издигне до ранг, на който не може да се задържи. Истински надарените, трудолюбиви и заслужаващи уважение хора не постъпват така. Те вървят смело по своя път, приемат страданията си и не ги прикриват под фалшив блясък.

Женската мисъл е надарена с невероятна еластичност: нанесеш ли й неочакван удар, тя се огъва, изглежда смазана, но след известно време възвръща предишната си форма. „Феликс сигурно е прав“ — каза си отначало графинята. Но три дни след това се замисли за змията, подтиквана от нежното и същевременно жестоко вълнение, което бе предизвикал у нея Раул и което Вандьонес бе сгрешил, че не й бе дал възможност да изпита.

Графът и графинята отидоха на големия бал у лейди Дъдли, на който Дьо Марсе се появи за последен път сред светското общество, защото умря два месеца по-късно, като остави репутация на бележит държавник, макар и необяснима според Блонде.

Вандьонес и жена му срещнаха отново Раул Натан на бала, на който присъствуваха няколко герои на политическата драма, много изненадани, че са поканени заедно. Това бе едно от първите празненства на висшето общество. Салоните предлагаха вълшебна гледка: цветя, диаманти, блестящи прически, всички ковчежета за скъпоценности бяха изпразнени, всички възможности на тоалета бяха използувани. Салонът можеше да се сравни с кокетна оранжерия на богат любител на цветя, събрал най-чудните редки видове. Същият блясък, същите фини тъкани. Изглеждаше, че човешкото производство иска да се състезава с живите творения. Навсякъде бял газ или обагрен като крилете на най-красивите водни кончета креп, дантели, коприни, различни тюлове, напомнящи прищевките на ентомологичната природа, изрязани на вълни, назъбени, златни и сребърни нишки, облаци от коприна, цветя, бродирани от феи или цъфнали по заповед на пленени духове, пера, оцветени от огньовете на тропика, клюмнали като плачещи върби над гордите глави, перли, сплетени на плитки, лъскави платове, раирани и гладки кадифета, сякаш геният на арабеските бе посъветвал френската индустрия.

Този лукс хармонираше със събраните там красавици, като че ли за да осъществят един истински Keepsake^[1]. Окото се плъзгаше по белите рамене, едни кехлибарени, други така лъскави, сякаш изкуствено загладени, тези тук блестящи като сатен, онези матови и сочни, сякаш Рубенс бе омесил тестото — с една дума, всички отсенки на бялото, намерени от човека. Очи, искрящи като оникс или тюркоаз, оградени от черно кадифе или златисти ресни. Най-разнообразни овали на лицата, напомнящи миловидните типове от различни страни, възвишени, царствени чела, нежно издути, сякаш под напора на мисълта, или плоски, затаили непобедена съпротива. А и онова, което придава такова очарование на тези празненства за погледа — прибрани гърди по вкуса на Джордж IV, по-раздалечени съгласно модата през осемнадесети век или приближени, както предпочиташе Луи XV, но показвани дръзко, без воал или изпод красивите плисирани нагръдници от портретите на Рафаело, дело на търпеливите му ученици. Най-красивите крачка, изопнати за танц, талиите, отпуснали се в обятията на валса, привличаха вниманието и на най-равнодушните зрители. Ромоленето на най-сладките гласове, шумоленето на роклите, шепотът на танца, ритъмът на валса придружаваха обаятелно музиката. Сякаш някоя вълшебница с пръчицата си бе създала тази замайваща магия, мелодията от парфюми, многоцветните светлини в кристалите, в които пращяха свещите, умножените от огледалата картини.

Това сборище от красиви жени и пищни тоалети се открояваше върху тъмната маса на мъжете, сред които личаха изящните фини профили на благородниците, червеникавите мустаци и сериозните лица на англичаните, деликатните лица на френските аристократи. Върху гърдите блещукаха ордени от цяла Европа, закачени на шията като медальони или увиснали чак до бедрото. Наблюдаван отстрани, този свят не предлагаше само блестящите багри на украсата си, той имаше душа, живееше, мислеше, чувствуваше. Скритите страсти му придаваха физиономия: можехте да се любувате на разменени злостни погледи, на разсеяни и любопитни невинни девойки, изпълнени с копнеж, на ревниви жени, доверяващи си злобни забележки, скрити зад ветрилата си, или отправящи си взаимно пресилени комплименти. Нагизденото, фризираното, парфюмирано общество се отдаваше на безумно празненство, което замайваше главата като упойващи изпарения. Сякаш от всички чела, от всички сърца се изплъзваха чувства и мисли, които се кондензираха и въздействуваха възбудително и върху най-хладнокръвните.

В разгара на опияняващата вечер в един ъгъл на позлатения салон, където играеха на комар един-двама банкери, посланици, бивши министри и старият извратен лорд Дъдли, дошъл случайно на бала, госпожа Дьо Вандьонес бе неудържимо изкушена да разговаря с Натан. Може би се поддаваше на опиянението на бала, което често изтръгва признания и от най-сдържаните.

При гледката на празненството и блясъка на този свят, в който надникваше за първи път, двойно по-пламенна амбиция загриза сърцето на Натан. Като видя Растиняк, чийто по-малък брат бе назначен за епископ на двадесет и седем години, чийто шурей Марсиал дьо ла Рош-Югон бе министър, а самият той заместник-министър и бъдещ съпруг, според носещите се слухове, на единствената дъщеря на барон Дьо Нюсенжан, като съзря сред дипломатическото тяло един невзрачен писател, превеждащ извадки от чуждите вестници за вестника, станал орган на династията след 1830 година, както и разните драскачи на статии, влезли в Държавния съвет, или професорите, станали перове на Франция, той с огорчение си даде сметка, че е тръгнал по лош път, като проповядва свалянето на аристокрацията, сред която блестят преуспели таланти и се увенчава ловкостта, но и действителното превъзходство. Блонде, така нещастен и експлоатиран като журналист, но толкова добре приет в този дом, който все още имаше възможност, ако пожелаеше, да поеме пътя на успеха, благодарение на връзката си с госпожа Дьо Монкорне, беше ярък пример за Натан за мощта на обществените връзки. Дълбоко в сърцето си той реши пет пари да не дава за убежденията също като Дьо Марсе, Растиняк, Блонде, Талейран, водач на цялата тази клика, да държи само на фактите, да ги видоизменя в своя изгода, да вижда във всяка теория оръжие и да не смущава едно толкова добре устроено, хубаво и непринудено общество. „Бъдещето ми зависи от една жена, която принадлежи на тези среди.“ С тази мисъл, зачената в огъня на безумните му въжделения, той налетя на графиня Вандьонес, както червената каня на плячката си. Кипящата енергия на безумно амбициозния поет проникна в прелестното създание, толкова хубаво под затъкнатите в шапчицата си пера от марабу, извикващи представа за мекота и нега, свойствена за картините на Лорънс и така съзвучна с нежния й характер.

Лейди Дъдли, от чийто поглед нищо не се изплъзваше, им даде възможност да се усамотят, като предаде граф Дьо Вандьонес в ръцете на госпожа Дьо Манервил. Разчитаща все още на предишното си обаяние над него, тази жена оплете Феликс в мрежите на любовен спор, изпълнен със закачки, признания, разхубавени от поруменели страни, съжаления, хвърлени изящно като цветя в краката му, упреци, в които тя се оправдаваше, за да предизвика обвинения. Двамата скарани любовници си говореха за първи път насаме.

Докато бившата възлюблена на мъжа й ровеше пепелта на угасналите наслаждения, за да намери някой жив въглен, госпожа Дьо Вандьонес изпитваше бурния трепет, разтърсващ жената, когато е сигурна, че върши нещо лошо и навлиза в забранена зона: вълнения, нелишени от очарование, които събуждат толкова дремещи сили. Днес, както в приказката за Синята брада, всички жени обичат да изпробват окървавения ключ — великолепно митологично хрумване, една от славните находки на Перо.

Добре запознат с Шекспир, драматургът разкри злочестините си, разказа й за борбата си с хората и с тежките условия, накара Мари да надзърне във величието му, лишено от опора, в непризнатия му политически гений, в живота му, протичащ без благородно чувство. Без да каже нито дума, внуши на прелестната жена мисълта да изиграе за него ролята на Ребека от „Айвънхоу“^[2]: да го обича, да го покровителствува. Всичко това ставаше в ефирните области на чувството. Незабравките не са така сини, лилиите не са така непорочни, челата на серафимите не са така бели, както възсъздадените пред нея картини и проясненото, сияйно чело на този човек на изкуството, чийто разговор с Мари можеше направо да бъде изпратен в някое издателство.

Той се справи добре с ролята си на влечуго, показа на графинята ярките багри на гибелната ябълка в целия им блясък. Мари напусна бала в плен на угризения, които приличаха на надежди, възбудена от комплименти, които ласкаеха тщеславието й, развълнувана в най-малките гънки на сърцето си, уловена в клопката на собствените си добродетели, поддала се на съблазън от състрадание към нещастието.

Може би госпожа Дьо Манервил доведе Вандьонес до салона, където жена му разговаряше с Натан. Може би той дойде по собствен почин, търсейки Мари, за да я отведе. Може би разговорът му с госпожа Дьо Манервил бе събудил задрямали съжаления. Както и да е, когато Мари дойде да го помоли да си отидат, тя го намери тъжен, със замечтано изражение. Графинята се уплаши да не би да я е видял. Щом останаха насаме в колата, тя му се усмихна дяволито и му каза:

— Не разговаряхте ли тази вечер с госпожа Дьо Манервил, приятелю?

Феликс още не се бе измъкнал от храсталаците, в които го отпрати жена му с една чаровна разправия, а колата вече стигна до дома им. Това бе първата хитрост, продиктувана от любовта. Мари се почувствува щастлива, че е взела връх над мъжа си: дотогава й се струваше, че толкова я превъзхожда. Тя вкуси първата радост от необходимия за нея успех.