Оноре дьо Балзак
Евина дъщеря ^[0] (6)

Шеста глава
Любовта в стълкновение с обществото

Флорин не попречи на зараждащото се любовно увлечение на Раул. Тя предвиди материалните затруднения в нелекото начинание, в което той се впускаше, и поиска шестмесечен отпуск. Раул водеше енергично преговорите и успя да й го издействува, така че стана още по-скъп на Флорин. Здравомислеща като селянина от баснята на Лафонтен, който осигурява яденето, докато патрициите разговарят, актрисата отиде на турне в провинцията и в чужбина, за да поддържа прочутия мъж, докато той се домогва до властта.

Досега малко писатели са се залавяли с описанието на любовта във висшите обществени сфери, изпълнена с величие и тайни несгоди, страшна с потисканите желания заради най-глупави, най-жалки случайности, прекъсвана понякога от умора. Може би тук ще надникнете бегло в нея.

Още на другия ден след бала, устроен от лейди Дъдли, без да са направили или получили най-плахо признание в любов, Мари се смяташе обичана от Раул така, както бе мечтала, а и Раул бе сигурен, че Мари го е избрала за свой любим. Макар нито единият, нито другият да не бяха стигнали преходната възраст, когато и мъжете, и жените съкращават предварителните етапи, и двамата се насочиха бързо към целта. Преситен от плътски наслаждения, Раул се стремеше към идеалния свят, а Мари, далеч от мисълта за прегрешение, не мислеше дори, че може да излезе от него. Затова никога не е имало по-чиста и по-невинна любов от тяхната. Но и никоя любов не е била по-бурна и по-сладостна мислено.

Графинята лелееше представи, достойни за рицарската епоха, само че напълно модернизирани. В духа на ролята, която бе избрала, отвращението на мъжа й към Натан не беше вече пречка за любовта й. Колкото по-малко уважение би заслужавал Раул, толкова по-силна щеше да бъде любовта й. Пламенните думи на поета бяха намерили по-скоро отзвук в гърдите, а не в сърцето й. При гласа на желанието се бе пробудило милосърдието. Тази най-ценна добродетел направи едва ли не свещени в очите на графинята вълненията, удоволствията, буйната проява на любовта. Стори й се красиво да бъде Провидение в човешки облик за Раул. Каква сладка мисъл! Да подкрепя с бялата си слаба ръка този колос, чиито глинени нозе не желаеше да види, да дари живот там, където той липсваше, да бъде тайно създателката на блестяща кариера, да помогне на един гениален мъж да се пребори със съдбата и да я обуздае, да му избродира ешарп за славния турнир, да му достави оръжия, да му даде талисман против магиите и балсам за раните! У жена, възпитана като Мари, религиозна и благородна като нея, любовта трябваше да бъде сластно милосърдие. На това се дължеше дързостта й. Чистите чувства се излагат на поругание с гордо презрение, което напомня безсрамието на куртизанките.

Щом със софистична изтънченост се увери, че няма да накърни съпружеската вярност, графинята се отдаде без задръжки на насладата да обича Раул. Най-дребните неща в живота й се сториха запленяващи. Превърна в светилище будоара си, в който щеше да мисли за него. Дори хубавото писалище й нашепваше за безбройните радости на разменените писма. Щеше да ги чете, да ги крие, да им отговаря.

Тоалетът, дивната поезия на женското съществуване, изчерпана или неоткрита още от нея, излезе на преден план, въоръжен с незабелязана дотогава сила. Тоалетът стана внезапно за нея онова, което е за всички жени — постоянна изява на съкровените мисли, език, символ. Какви наслади се крият в една премяна, замислена, за да му се хареса, за да го почете! Тя наивно се отдаде на тези толкова очарователни дреболии, които запълват живота на парижанките и придават такова голямо значение на всичко, което виждате у тях, в тях, на тях. Малко жени тичат при търговците на коприни, при шапкарките и при добрите шивачи заради самите себе си. Остареят ли, и през ум не им минава да се разкрасяват. Когато, разхождайки се, видите някоя жена, спряна за миг да се огледа във витрина, разгледайте я внимателно. „Дали ще ме хареса повече с това“ е написано върху проясненото чело, в блесналите с надежда очи, в шеговитата усмивка на устните.

Балът на лейди Дъдли се бе състоял една събота вечер. В понеделник графинята отиде в Операта, тласкана от увереността, че там ще срещне Раул.

Той наистина бе застанал на стълбището, което води към креслата на амфитеатъра. Когато графинята влезе в ложата си, той наведе очи. С каква радост госпожа Дьо Вандьонес забеляза специалните грижи на любимия й за тоалета му! Отрицателят на законите на елегантността бе грижливо сресан и във всяка гънка на къдрите му лъщяха благоуханни масла. Жилетката му бе в крак с модата, връзката му бе прилично завързана, плисетата на ризата му бяха безупречни. Под жълтите ръкавици — верни на последните изисквания — ръцете му изглеждаха много бели. Раул ги бе скръстил на гърдите си, сякаш позираше за портрет, гордо безразличен към цялата зала, тръпнещ от едва сдържано нетърпение. Макар сведени, очите му сякаш бяха извърнати към облечения в червено кадифе парапет, на който се бе облегнала Мари. Феликс, седнал в другия край на ложата, в момента бе обърнат с гръб към Натан. Находчивата графиня бе застанала така, че да може да гледа колоната, на която се бе облегнал Раул. Значи, само за един миг Мари бе накарала този умен мъж да се отрече от цинизма си по отношение на облеклото. И най-обикновената, както и най-високопоставената жена е опиянена при вида на първото признание на властта си в някоя подобна метаморфоза. Всяка промяна е изява на верноподаничество.

„Имаха право, голямо щастие е да си разбран!“ — каза си тя, като си спомни омразните си наставнички.

Когато двамата влюбени обходиха залата с бързия поглед, който вижда всичко, те се спогледаха съучастнически. И единият, и другият имаха усещането, че небесна роса е освежила изгорелите им от очакване сърца. „От цял час съм все едно в ада, а сега небесата се разтварят“ — казваха очите на Раул. „Знаех, че си тук, но нима съм свободна?“ — отговаряха очите на графинята.

Крадците, шпионите, влюбените, дипломатите, изобщо зависимите хора единствени познават всички възможности и радости, които крие погледът. Само те знаят колко разбиране, нежност, остроумие, гняв или престъпност са затаени в отсенките на тази извираща от душата светлина.

Раул почувствува, че любовта му е пришпорена от нуждата, но и възвеличена от препятствията. Между стъпалото, на което бе кацнал, и ложата на графиня Дьо Вандьонес имаше най-много тридесет стъпки, ала му бе невъзможно да премахне това разстояние. За мъж, горящ от такъв устрем, за когото дотогава удовлетворението бе следвало почти непосредствено желанието, тази постоянна, непреодолима бездна бе предизвикателство да скочи до графинята със скок на тигър. Обезумял от безсилен яд, той едва ли не се опита да го стори. Поздрави демонстративно графинята, която леко кимна с глава — презрителен отклик, с който жените отнемат на обожателите си желанието да подновят опита си. Граф Феликс се обърна, за да види кой поздравява жена му. Забелязвайки Натан, той не го поздрави, поиска му сякаш сметка за дързостта и се извърна бавно, като каза няколко думи навярно за да одобри привидната надменност на графинята. Очевидно вратата на ложата им бе затворена за Натан и той изгледа свирепо Феликс. Всеки би изтълкувал погледа му с един от любимите изрази на Флорин: „Ти, приятелче, скоро ще се каеш!“

Госпожа Д’Еспар, една от най-безочливите жени на епохата, видя всичко от ложата си. Тя повиши глас и изрече нещо насърчително. Раул, който се намираше точно под нея, най-сетне се обърна. Той й се поклони и тя го възнагради с пленителна усмивка, която така недвусмислено му казваше: „Ако ви гонят оттам, елате тук!“, че Раул напусна мястото си до колоната и отиде в ложата на госпожа Д’Еспар.

Необходимо му бе да се покаже там, за да накара оня мъник, господин Дьо Вандьонес, да разбере, че славата струва колкото благородния произход и че пред Натан всички врати с гербове се отварят. Маркизата го накара да седне срещу нея, в предната част на ложата. Искаше да го поразпита.

— Госпожа Дьо Вандьонес е очарователна тази вечер — каза му тя, като му направи комплимент за нейния тоалет, също както би го поздравила за току-що излязла негова книга.

— Да — отвърна Раул равнодушно. — Перата от марабу й стоят чудесно, но тя им е много вярна, носеше ги и онзи ден — добави той непринудено, за да опровергае с критичната си забележка сладкото съучастничество, в което го обвиняваше маркизата.

— Позната ли ви е поговорката „Няма хубав празник без продължение“? — попита тя.

В играта на находчиви реплики знаменитостите в литературата невинаги са така силни както маркизите. Раул предпочете да се престори на глупав — последно средство, до което прибягват умните хора.

— Тази поговорка е вярна за мен — отвърна той и погледна любезно маркизата.

— Драги мой, отговорът ви дойде с голямо закъснение, за да мога да го приема! — заяви тя през смях. — Не се правете на светец. Вчера, на бала, госпожа Дьо Вандьонес ви е очаровала с перата си от марабу. Тя знае това и отново ги е сложила заради вас. Тя ви обича, вие я обожавате, малко бързичко, но не виждам нищо неестествено. Ако се лъжех, нямаше да усуквате ръкавицата си като мъж, вбесен, че е до мен вместо в ложата на идола си, откъдето преди малко бе изгонен с показно презрение, и да си казва тихичко онова, което би желал да чуе от другиго на висок глас.

Раул действително мачкаше едната си ръкавица с удивително бялата си ръка.

— Накарала ви е да правите жертви — каза тя, като загледа втренчено и най-безочливо ръката му, — които не правехте за светското общество. Трябва да е очарована от успеха си. Ще се чувствува навярно горда, но и аз на нейно място бих се гордяла още повече. Досега беше само остроумна жена, сега ще минава за гениална. Вие ще ни я опишете в някоя чудесна книга, каквито умеете да пишете. Драги мой, не забравяйте да вмъкнете и Вандьонес, направете го заради мен. Наистина той е прекалено сигурен в себе си. Не бих простила такова лъчезарно изражение дори на Юпитер Олимпиеца, единствения бог от митологията, на когото не се случва нищо лошо.

— Госпожо — възкликна Раул, — приписвате ми много низка душа, ако предполагате, че съм способен да търгувам с чувствата, с любовта си. Бих предпочел пред подобна литературна подлост английския обичай да вържеш една жена с въже за шията и да я закараш на пазара.

— Но аз познавам Мари, тя ще поиска това от вас.

— Не е способна на това — отвърна разгорещено Раул.

— Нима толкова добре я познавате?

Натан се надсмя над самия себе си — той, майстор на драматични сцени, се бе поддал на една сценична игра.

— Комедията не се играе вече там — отвърна той, посочвайки рампата, — а в ложата ви.

Взе лорнета си и за самочувствие се зае да оглежда залата.

— Сърдите ли ми се? — попита маркизата, поглеждайки го косо. — Та нали открай време ми доверявате тайните си? Лесно ще се сдобрим. Елате у дома, приемам всяка сряда. Милата графиня няма да пропусне нито една вечер, щом ви срещне в салона ми. Ще спечеля от това. Понякога се отбива при мен към четири-пет часа, ще бъда добра и ще ви причисля към малкото си любимци, които приемам в този час.

— Е, да, вижте какво е обществото, казват, че сте зла.

— Аз ли? Такава съм, когато се налага. Не трябва ли да се отбраняваме? Но колкото до вашата графиня, обожавам я. Ще останете доволен, тя е прелестна. Ще бъдете първият, чието име ще гравира в сърцето си с детската радост, която кара всички влюбени, дори капралите, да изрязват инициалите си по кората на дърветата. Първата любов на една жена е дивен плод. По-късно в ласките и грижите ни има вещина, една възрастна жена като мен може да каже всичко, не се бои вече от нищо, дори и от журналиста. Е, да, в късния сезон умеем да ви направим щастливи, но когато започваме да обичаме, самите ние сме щастливи и затова ви даряваме с хилядите наслади на задоволената гордост. Тогава всичко у нас е неочаквано чаровно, сърцето е изпълнено с наивност. Вие сте преди всичко поет и не може да не предпочитате цветята пред плодовете. Ще си поговорим след половин година.

Подобно на всички провинени, Раул започна да отрича, но така само достави оръжие на опитната си противница. Уплетен скоро в примките на най-остроумния, най-опасния разговор, в който парижанките са такива майсторки, той се уплаши да не би да се изпусне и да признае нещо, което маркизата тутакси би използувала в подигравките си. Затова благоразумно се оттегли, когато в ложата влезе лейди Дъдли.

— Е, какво? — попита англичанката. — Докъде са стигнали?

— Безумно се обичат. Натан току-що ми призна.

— Бих предпочела да беше по-грозен — отвърна лейди Дъдли, като погледна граф Феликс като усойница. — Впрочем точно това е, което исках: син е на евреин вехтошар, умрял при банкрут в първите дни на брака си. Но майка му е католичка и за нещастие го е приютила.

Този произход, така грижливо скриван от Натан, току-що бе разкрит от лейди Дъдли. Тя предварително се радваше, че ще изстреля по този повод злъчна епиграма срещу Вандьонес.

— А аз го поканих да дойде у дома! — каза маркизата.

— Та нали и аз го приех вчера! — отвърна лейди Дъдли. — Някои удоволствия, ангел мой, ни струват доста скъпо.

Новината за взаимното увлечение на Раул и госпожа Дьо Вандьонес обходи светското общество по време на този спектакъл не без да предизвика възражения и недоверие, но графинята бе защищавана от своите приятелки лейди Дъдли, маркиза Д’Еспар и госпожа Дьо Манервил така разгорещено и несръчно, че този слух започна да изглежда достоверен.

В плен на чувството си, Раул отиде в сряда вечерта при маркиза Д’Еспар и завари приятната компания, която редовно се събираше там. Тъй като Феликс не бе дошъл с жена си, Раул можа да размени с Мари няколко фрази, по-изразителни с тона си, отколкото със съдържанието си. Графинята, предупредена за клюките от госпожа Дьо Кан, бе осъзнала, че се излага пред обществото, и сподели това с Раул.

В тази „добронамерена“ компания единственото удоволствие на единия и на другия бяха така дълбоко вкусваните възприятия от думите, гласа, жестовете, позите на любимото същество. Душата жадно се вкопчва в дреболии. Очите и на двамата се впиват в един и същ предмет, оглеждат го от всички страни и като че ли инкрустират в него доловена, уловена, разбрана мисъл. Възхищавате се, докато разговаряте, на леко издаденото напред краче, на потрепващата ръка, на пръстите, играещи си с някое бижу — потупват го, изпускат го, притискат го многозначително. Не мислите, не езикът говорят вече, а неодушевените неща. Те са толкова красноречиви, че влюбеният често предоставя на други да поднесат чашата и захарницата за чая или „бог знае какво“, което иска любимата, за да не би да издаде смущението си пред другите, които уж не виждат нищо, а забелязват всичко. Безчислени желания, безумни копнежи, бурни, потиснати мисли блуждаят в очите. Откраднатите ръкостискания току пред зорките погледи са сладкодумни като дълго писмо и сладострастни като целувка. При такива условия любовта се разраства от всичко, което си отказва, опира се на всички пречки, за да се възвиси. С една дума, преградите, по-често проклинани, отколкото преодолявани, се насичат и се хвърлят в огъня, за да го поддържат. Сред обществото жените могат да измерят обсега на властта си по малкия обем, до който се свежда огромната любов, притаена в душата, скрита в променения поглед, в нервния трепет, зад баналните учтиви фрази. Колко пъти на последното стъпало на стълбището една само дума награждава несподелените мъки, разговорите за незначителни неща през цялата вечер!

Раул, изпълнен с пренебрежение към светското общество, даде воля на обзелото го раздразнение и беше искрящ. Всеки долови мощния му протест срещу принудата, която хората на изкуството толкова малко търпят. Яростта му, достойна за Роланд^[1], духът на отрицание, рушащ и ломящ всичко, размахвайки епиграмата като боздуган, опияни Мари и бе забавно зрелище за гостите: те сякаш наблюдаваха окичен с флагчета разярен бик на испанска арена.

— Колкото и да поваляш всичко около себе си, няма да останеш съвсем сам — каза му Блонде.

При тези думи Раул възвърна самообладанието си, престана да проявява раздразнението си. Маркизата му предложи чаша чай и доста високо каза, за да може да чуе госпожа Дьо Вандьонес:

— Наистина сте много забавен, отбивайте се понякога при мен в четири часа.

Раул се оскърби от думата „забавен“, макар че маркизата си послужи с нея, за да оправдае поканата си. Той се заслуша в общия разговор, подобно на актьорите, които гледат залата, вместо да играят на сцената. Блонде се смили над него.

— Драги мой — каза му той, като го дръпна в един ъгъл, — държиш се в обществото, като че ли си при Флорин. Тук никога не се избухва, не се говори дълго, от време на време се казва по някоя духовитост, придаваш си спокойно изражение точно когато си най-изкушен да изхвърлиш някого през прозореца, подиграваш се лекичко, преструваш се, че едва забелязваш жената, която обожаваш, и не се търкаляш като магаре по прашния път. Тук, драги, човек е влюбен съгласно известни норми. Или отвлечи госпожа Дьо Вандьонес, или се дръж като джентълмен. Приличаш много на любовник от някоя твоя книга.

Натан го слушаше с наведена глава. Чувствуваше се като лъв, хванат в мрежа.

— Никога няма да стъпя повече тук. Тази повехнала маркиза ми продава премного скъпо чая си. Намира ме забавен! Сега разбирам защо Сен-Жюст^[2] е гилотинирал цялата тази паплач!

— Утре пак ще дойдеш.

Блонде имаше право. Силните чувства са колкото жестоки, толкова и размекващи волята. На следващия ден, след като дълго се колеба между „ще отида, няма да отида“, Раул напусна съдружниците си посред важни разисквания и се втурна към предградието Сент-Оноре у госпожа Д’Еспар.

Като видя блестящия кабриолет на Растиняк, докато самият той плащаше на кочияша си пред входа, тщеславието на Натан бе накърнено. Реши, че и той ще има елегантен кабриолет със задължителния малък лакей.

Каретата на графинята беше в двора. Като я видя, Раул много се зарадва. Мари следваше желанията си с точност на часовникова стрелка, движена от пружина. Седнала бе в ъгъла край камината в малкия салон. Вместо да погледне Натан, когато съобщиха за него, тя го видя в огледалото, сигурна, че домакинята ще се обърне към него. Тъй като любовта е преследвана в обществото, принудена е да прибягва до тези малки хитрини: оживява огледалата, маншоните, ветрилата, какви ли не предмети, чиято полза отначало не е ясна и които много жени употребяват, без истински да си служат с тях.

— Господин министърът — обърна се госпожа Д’Еспар към Натан, представяйки му с поглед Дьо Марсе — твърдеше точно когато влизахте, че роялистите и републиканците ще се разберат. Вие навярно знаете нещо по този въпрос.

— А ако това стане, нима ще бъде зле? — отвърна Раул. — Ние ненавиждаме едно и също нещо, единодушни сме в ненавистта си, различаваме се само в любовта си. Това е всичко.

— Подобен съюз е най-малкото странен — забеляза Дьо Марсе, като плъзна поглед по графиня Феликс и Раул.

— Няма да бъде траен — заяви Растиняк, който мислеше премного за политика като всички новаци.

— Какво ще кажете вие, мила приятелко? — попита госпожа Д’Еспар графинята.

— Не разбирам нищо от политика.

— Ще започнете да разбирате, госпожо — каза Дьо Марсе, — и тогава по две линии ще бъдете наша приятелка.

Натан и Мари разбраха остроумицата едва когато Дьо Марсе си отиде. Растиняк го последва, а госпожа Д’Еспар ги придружи до вратата на предния салон. Двамата влюбени забравиха епиграмите на министъра, ощастливени бяха с няколко минути. Мари протегна на Раул ръка, като бързо свали ръкавицата си, той я пое и я целуна, като че ли бе на осемнадесет години. Погледът на графинята изразяваше толкова безрезервна и благородна нежност, че в очите на Раул блесна сълза: мъжете с нервен темперамент винаги имат на разположение по някоя сълза.

— Къде ще ви видя? Къде мога да ви говоря? — каза той. — Ще умра, ако винаги трябва да преправям гласа, погледа, сърцето, любовта си!

Развълнувана от просълзените му очи, Мари му обеща, че ще се разхожда в Булонската гора всеки път, когато времето не е много лошо. Това обещание донесе повече щастие на Раул, отколкото му бе дала Флорин в продължение на пет години.

— Имам да ви казвам толкова неща! Така страдам от мълчанието, на което сме осъдени!

Графинята го гледаше с опиянение, без да може да отговори. В този миг маркизата се върна.

— Как? Не можахте нищо да отговорите на Дьо Марсе? — пошегува се тя.

— Трябва да тачим мъртъвците — отвърна Раул. — Не виждате ли, че издъхва? Растиняк му е болногледач, надява се да бъде вписан в завещанието му.

Графинята се престори, че има да прави още визити, и излезе, за да не се компрометира. За този четвърт час Раул беше пожертвувал най-ценното си време и най-животрептящите си интереси.

Мари още не познаваше всекидневието му на необезпечен човек, обременено от най-сложни комбинации, от най-напрегнат труд. Когато две същества, свързани с вечна любов, всеки ден се сближават все повече чрез взаимните откровения, чрез обсъждането на възникналите трудности, когато две сърца вечер или сутрин разменят съжаленията си, както устата — въздишки, когато изпитват едни и същи тревоги, тръпнат заедно пред някоя пречка, всичко се оценява. Жената знае колко много любов има в едно избягнато закъснение, какво голямо напрежение — при едно бързо идване. И тя се грижи, снове, надява се, вълнува се ведно със заетия, измъчен мъж. Отправя недоволството си към неодушевените предмети, не го подозира в измяна, а знае и цени нещата от живота. Но в началото на една любов, когато се проявяват толкова плам, недоверие, взискателност, когато двамата още не се познават, когато жената е безделна и очаква любовта да бъде на пост пред вратата й, когато държи прекалено на достойнството си и иска да й се подчиняват във всичко дори когато повелява на мъжа погрешна стъпка, водеща към разорение, любовта в Париж в нашата епоха изисква неимоверни усилия.

Светските жени все още живеят в плен на традициите от XVIII век, когато всеки е имал ясно и сигурно положение. Малко жени познават трудното съществуване на много мъже, които трябва да изграждат общественото си положение, да извоюват слава, да заздравяват материалното си състояние. Днес хората със сигурни доходи се броят на пръсти, единствени старците имат време да обичат, младите гребат напрегнато в галерите на амбицията, както гребеше Натан.

Жените, още непримирени с изменените нрави, смятат, че и мъжете, на които времето не достига, са свободни по цял ден като тях. Не могат да си представят други занимания, друга цел извън техните собствени. Дори ако любимият им е победил Лернейската хидра^[3], за да дойде при тях, той няма ни най-малка заслуга. Всичко се заличава от радостта, че го виждат. Признателни му са само за собствените си вълнения, без да се интересуват какво му струват. Ако са измислили в безделните си часове някое стратегическо средство, което лесно им се удава, искат да му се любувате като на скъпоценност. Извили сте железните пръчки на някоя насъщна потребност, докато те са си слагали ръкавиците без пръсти или наметката на някоя хитрина: тяхна е палмата на първенството и не им я оспорвайте. Прави са впрочем — как да не изоставите всичко за жена, която жертвува всичко заради вас? Жените изискват толкова, колкото дават.

На връщане Раул си даде сметка колко трудно ще му бъде да поддържа любовна връзка в светското общество, да кара теглената от десет коня колесница на журнализма, да поставя пиесите си в театъра и да оправя обърканите си сметки.

„Вестникът ще бъде съвсем безинтересен тази вечер — каза си той. — Няма да има моя статия, а сме едва на втория брой.“

Госпожа Дьо Вандьонес отиде три пъти в Булонската гора, без да срещне Раул, и всеки път се връщаше отчаяна и тревожна. А Натан не искаше да се появи там освен с блясъка на принц на печата. Цялата седмица мина в търсене на коне, кабриолет и подходящ малък лакей, в убеждаване на съдружниците, че е необходимо да пестят толкова ценното му време и да впишат това перо в общите разходи на вестника. Съдружниците му Масол и Дю Тийе толкова любезно се съгласиха с искането му, че той ги възприе като възможно най-добродушните хора.

Без тази подкрепа животът му щеше да бъде невъзможен. Той и без това стана толкова труден, макар и съчетан с най-нежните удоволствия на платоническата любов, че и най-устойчивите физически хора мъчно биха издържали подобно пилеене на сили. Голямата щастлива любов заема много място и в най-обикновеното съществуване, а когато е вдъхната от жена с общественото положение на госпожа Дьо Вандьонес, тя направо поглъща живота на мъж, зает като Раул.

Ето какви задължения поставяше над всичко друго любовната му страст.

Той трябваше да бъде почти всеки ден на кон в Булонската гора между два и три часа, облечен като най-безделния джентълмен. Там научаваше в кой салон или театър ще види вечерта графинята. Напускаше дома едва към полунощ, след като бе уловил няколко дългоочаквани фрази или бегли нежности, откраднати под масата, между две врати, при качването й в каретата. Повечето време Мари, която го бе лансирала във висшето общество, настояваше да го канят на вечеря в домовете, които посещаваше самата тя. Не беше ли съвсем естествено? От гордост, увлечен от чувствата си, Раул не смееше да говори за задълженията си. Трябваше да се подчинява на най-капризните прищевки на тази невинна властелинка и същевременно да следи парламентарните дебати, потока на политиката, да надзирава работата в редакцията на вестника, да поставя на сцената две пиеси, доходите от които му бяха необходими. Достатъчно беше госпожа Дьо Вандьонес леко да се нацупи, ако той се опиташе да отклони покана за бал, концерт или разходка, и той жертвуваше интересите си заради нейното удоволствие. Когато напускаше светските среди между един и два часа сутринта, той се прибираше да работи до осем или девет часа, почти не спеше, събуждаше се, за да съгласува линията на вестника с влиятелните хора, от които зависеше, за да обсъжда многото вътрешни събития. В нашата епоха печатът се занимава с всичко, с индустрията, с обществените и частните интереси, с новите предприятия, с честолюбците в литературата и техните произведения. След като, смазан от умора, Натан бе тичал от редакцията в театъра, от театъра в камарата, от камарата у някои кредитори, той трябваше да се яви спокоен и щастлив пред Мари, да язди край вратичката на каретата й съвсем непринудено и безгрижно, сякаш единственото му занимание е да се радва на щастието си.

Когато в отплата на толкова преданост, останала неизвестна, той получаваше само най-нежни думи, най-милички уверения във вечна привързаност, пламенни ръкостискания в миговете на уединение и страстни думи в замяна на неговите, той реши, че е в негов ущърб, ако не разкрие огромната цена, с която заплащаше „дребните благоволения“, както биха казали нашите бащи. Скоро възникна повод за обяснение.

Един хубав априлски ден графинята го хвана под ръка в една усамотена алея на Булонската гора. Канеше се да му устрои сцена за дреболии, които жените умеят да превръщат в планини. Вместо да го посрещне с усмивка на уста, озарено от щастие чело и оживени от тънка и весела мисъл очи, тя беше тъжна и сериозна.

— Какво ви е? — попита Натан.

— Не обръщайте внимание на такива незначителни неща. Нали знаете, жените са като деца.

— Разочаровал ли съм ви с нещо?

— Щях ли да бъда тук?

— Но вие не ми се усмихвате, не изглеждате щастлива, че ме виждате.

— Сърдя ви се, нали? — каза тя, като го изгледа покорно — жените приемат това изражение, когато искат да се представят за жертви.

Притеснен, Натан пристъпи със свито сърце, обзет от тревога.

— Навярно това е някое леко опасение, неясно подозрение, което вие, жените, поставяте над най-важните неща в живота. Притежавате изкуството да наклоните света на една страна, като хвърлите само една сламка, едно стръкче върху везните.

— Иронизирате?… И това очаквах — каза тя и сведе глава.

— Мари, не виждаш ли, ангел мой, че казах тези думи само за да изтръгна тайната ти?

— Моята тайна винаги ще си остане тайна, дори и да я споделя с вас.

— Така да е, кажи…

— Не съм обичана — поде тя, като го погледна лукаво с крайчеца на окото си: така жените разпитват коварно мъжа, когато искат да го поизмъчат.

— Не си обичана!… — възкликна Натан.

— Да, вие се занимавате с премного неща. Какво съм аз сред това суетене? Забравяна по всеки повод. Вчера дойдох тук в Булонската гора и ви чаках…

— Но…

— Бях сложила нова рокля заради вас, а вие не дойдохте. Къде бяхте?

— Но…

— Нямах представа. Отивам у госпожа Д’Еспар. Не ви заварвам и там.

— Но…

— Вечерта в Операта не откъснах очи от балкона. При всяко отваряне на вратата сърцето ми биеше до пръсване.

— Но…

— Каква вечер! Вие и не подозирате тези сърдечни бури.

— Но…

— Човек се изразходва от подобни вълнения…

— Но…

— Е, какво?

— Да, човек се изразходва — отвърна Натан — и аз за няколко месеца ще изразходвам силите си заради вас. Безсмислените ви упреци ще изтръгнат и моята тайна. Ах, вие ли не сте обичана?… Обичана сте прекалено много.

И той описа живо положението си, разказа й за бденията си, изреди задълженията си в определени часове на деня, обясни й, че е необходимо да успее, запозна я с ненаситните изисквания на вестника, който го задължава да прецени пръв политическата обстановка, без да се излъже, защото иначе ще загуби влиянието си, да проучи бързо толкова събития, отминаващи като облаци в тази напрегната епоха.

Раул сгреши. Маркиза Д’Еспар му бе казала: няма нищо по-наивно от първата любов. Скоро се оказа, че графинята е виновна, загдето го обича прекалено много.

Влюбената жена отговаря на всичко с радост, признание в любов и готовност.

Когато пред очите й се разгърна този необхватен живот, графинята изпита възхищение. Тя бе възвеличила Натан, сега й се стори възвишен. Обвини се, че го обича прекалено много, помоли го да идва при нея, когато може, с един поглед към небето обезцени амбициозните му усилия. Тя ще чака! Занапред ще жертвува наслажденията си. Искала е да бъде само стъпало, а се е превърнала в пречка…

Разплака се от отчаяние.

— Жените — каза тя през сълзи — могат, значи, само да обичат. Мъжете имат хиляди възможности за изява, а ние, ние можем само да мислим, да се молим, да обожаваме.

Толкова любов се нуждаеше от възнаграждение. Тя се огледа — като славей, който иска да слезе от клончето си до извора — дали е сама в затънтената алея, дали тишината не крие някой свидетел. После вдигна глава към Раул, той наведе своята и тя му подари една целувка — единствената си извънбрачна целувка, и се почувствува по-щастлива в този миг, отколкото през изминалите пет години. А Раул бе обезщетен за всичките си мъки. И двамата вървяха, без да знаят накъде, по пътя от Отьой за Булон. Трябваше да се върнат при колите си. Движеха се с равната, ритмична крачка, позната на влюбените. Раул вярваше в тази целувка, дадена с пристойна лекота поради светостта на чувството. Цялото зло идваше от обществото, а не от тази жена, изцяло негова. Той не съжаляваше вече за терзанията на своя трескав живот, които навярно Мари беше забравила, изгаряна от първото си желание, както всички жени не си представят постоянно ужасните сътресения на тези изключителни съдби. В плен на безкористно възхищение, присъщо на женската любов, Мари се носеше с решителни, чевръсти стъпки по ситния пясък на една странична алея, изговаряйки като Раул малко думи, но искрено почувствувани и намиращи отклик. Небето бе чисто, високите дървета бяха напъпили и няколко зелени връхчета оживяваха вече хилядите им кафяви вейки. Храстите, брезите, върбите и тополите бяха обвити от първите си нежни и още прозрачни листенца. Никоя душа не може да устои на подобна хармония. Любовта разкриваше природата на графинята, както й бе разкрила и светското общество.

— Бих желала никога да не сте обичали друга жена освен мен! — прошепна тя.

— Желанието ви се е сбъднало — отвърна Раул. — Ние си открихме един на друг истинската любов.

Той не лъжеше. Представяйки се пред това невинно сърце като душевно чист човек, той се бе поддал на собствените си накичени с хубави чувства фрази. Користна и суетна на първо време, любовта му бе станала искрена. Започнал с лъжа, накрая заговори правдиво. У всеки писател между другото има мъчно потискана склонност да се възхищава от нравствената красота. Пък и когато е направил много жертви, мъжът се привързва към съществото, което ги изисква. Светските жени както и куртизанките инстинктивно прозират тази истина. Те може би даже я прилагат на практика, без да я съзнават. Затова след първия порив на признателност и изненада графинята бе очарована, че заради нея са били извършени толкова жертви и са били преодолени толкова трудности. Обичана беше от мъж, достоен за нея. Раул не подозираше колко много го задължава мнимото му величие. Защото жените не позволяват на любимия си да слезе от своя пиедестал. На божеството не се прощава и най-малката слабост. Мари не знаеше смисъла на загадъчните думи, произнесени от Раул пред приятелите му на вечерята у Вери. Борбата на този писател, тръгнал от низшите слоеве на обществото, бе запълнила първите десет години от младостта му. Той искаше да бъде обичан от една от кралиците на висшето общество. Тщеславието, без което любовта е много слаба, както е казал Шамфор^[4], подхранваше страстта му и щеше да я усилва с всеки изминал ден.

— Можете ли да ми се закълнете, че не принадлежите и никога няма да принадлежите на никоя друга жена? — попита Мари.

— Не би имало вече време в живота ми, нито място в сърцето ми за друга жена — отвърна той без чувството, че лъже: до такава степен презираше Флорин.

— Вярвам ви — каза тя.

Когато стигнаха алеята, където чакаха колите, Мари пусна ръката на Натан, който зае почтителна поза, сякаш току-що я бе срещнал. Придружи я с шапка в ръка до каретата й, после тръгна подир нея по авеню Шарл X, като вдъхваше праха и гледаше развените от вятъра пера, напомнящи плачеща върба.

Въпреки благородната готовност на Мари да разредят срещите си, пришпорван от страстта си, Раул се оказваше навсякъде, където беше тя. Обожаваше недоволното и същевременно щастливо изражение на графинята, неспособна да му се скара, че пилее така ценното за него време. Мари пое ръководството на работите на Раул, даде му изрични заповеди относно разпределението на времето му през деня и не излизаше от дома си, за да му отнеме всеки повод за разсейване. Всяка сутрин четеше вестника и се превърна в глашатай на таланта на фейлетониста Етиен Лусто, когото много харесваше, на Фелисиен Верну, на Клод Виньон, на всички редактори. Посъветва Раул да отдаде заслуженото на Дьо Марсе, когато той умря, и с опиянение прочете голямата и хубава хвалебствена статия, която Раул написа за покойния министър, макар и да осъждаше в нея макиавелизма му и омразата му към масите. Естествено тя видя от първия ред на театър „Жимназ“ премиерата на пиесата, на която Натан разчиташе, за да покрие разходите по начинанието си, и Мари остана с впечатлението, че успехът й е огромен. Заблудиха я платените аплодисменти.

— Не дойдохте на прощалното представление в театър „Де-з-Италиен“ — каза й лейди Дъдли, у която тя се отби след представлението.

— Не, отидох в „Жимназ“. Там имаше премиера.

— Не мога да понасям водевила. В това отношение съм като Луи XIV, който не търпял картините на Тениерс — заяви лейди Дъдли.

— А аз забелязвам известен напредък у драматурзите — обади се госпожа Д’Еспар. — Днешните водевили са очарователни комедии, наситени с остроумие. За тях е нужен голям талант и ги намирам много забавни.

— Актьорите между другото са превъзходни — каза Мари. — Тази вечер в „Жимназ“ играха много добре. Пиесата им беше по сърце с тънкия, находчив диалог.

— Напомнящ Бомарше — каза лейди Дъдли.

— Господин Натан не е още Молиер, но… — подхвърли госпожа Д’Еспар, като погледна графинята.

— Създава водевили — каза жената на Шарл дьо Вандьонес.

— И разтуря министерски кабинети — продължи госпожа Дьо Манервил.

Графинята замълча за миг. Искаше й се да отговори с някоя остра епиграма. В сърцето й се надигна раздразнение.

— Може би и ще съставя — беше най-доброто, което можа да намери.

Всички жени се спогледаха скришом съучастнически. Когато Мари дьо Вандьонес си отиде, Моина дьо Сент-Ереен възкликна:

— Ами че тя обожава Натан!

— И не го крие — защити я госпожа Д’Еспар.

Дойде месец май и Вандьонес отведе жена си в имението им, където единствената й утеха бяха страстните писма на Раул, комуто тя пишеше всеки ден.