Оноре дьо Балзак
Евина дъщеря ^[0] (7)

Седма глава
Самоубийството

Отсъствието на графинята би могло да спаси Раул, който беше с единия крак в бездната, ако Флорин бе до него. Но той бе сам, сред приятели, превърнали се в тайни врагове, щом той изяви намерение да се издигне над тях. Сътрудниците му го мразеха засега, готови да му подадат ръка и да го утешат, ако се провали, и да го боготворят в случай на успех. Така е в литературния свят: обичат се само тези, които в момента са по-долу. Всеки става враг на оня, който се стреми да се издигне нагоре. Тази всеобща завист удесеторява изгледите за успех на посредствените, които не възбуждат нито завист, нито подозрение, проправят си път като къртици и колкото и да са глупави, се нареждат на три-четири места в „Монитьор“, докато талантливите още се борят пред входа, за да си попречат да влязат.

Подмолната враждебност на мнимите му приятели, която Флорин щеше да подуши с вродения усет на куртизанките да отгатват истината между хиляди хипотези, не беше най-голямата опасност за Раул. Двамата му съдружници, адвокатът Масол и банкерът Дю Тийе, възнамеряваха да впрегнат енергията му в колесницата, на която те се перчеха, и да го изместят, щом не може вече да подхранва вестника, или да го лишат от сегашната му голяма власт, когато пожелаят самите те да я използват. Натан бе за тях парична сума, която могат да пропилеят, литературна сила с мощност десет пера, която могат да използват.

Масол, един от тези адвокати, за които умението да говорят безкрайно дълго е красноречие, които притежават тайната да отегчават, казвайки най-подробно всичко, истинска напаст за всяко събрание, защото смаляват всеки проблем, и които искат да станат важни личности на всяка цена, вече не държеше да бъде пазител на държавния печат. Пет-шест души се бяха изредили на този пост през последните четири години и му се бе отщяло да носи тога. В замяна на министерското кресло той поиска катедра в системата на образованието, място в Държавния съвет и като допълнение кръста на Почетния легион. Дю Тийе и барон Дьо Нюсенжан му гарантираха кръста и назначението като докладчик по прошенията, ако се съюзи с тях. Той реши, че те са повече в състояние да изпълнят обещанията си, отколкото Натан, и им се подчиняваше сляпо. За да заблудят по-лесно Раул, и двамата го оставиха да упражнява неограничена власт във вестника. Дю Тийе го използваше само със спекулативни цели, от които Раул нямаше понятие. Но Дю Тийе беше вече уведомил Растиняк посредством барон Дьо Нюсенжан, че вестникът ще бъде негласно благоприятен към правителството, при единственото условие то да подкрепи кандидатурата му на мястото на господин Дьо Нюсенжан, бъдещ френски пер. Той бе избран за депутат в някаква забутана паланка, колегия с малко избиратели, където вестникът се изпращаше безплатно в много екземпляри.

Така Раул бе изигран и от банкера, и от адвоката, които с голямо удоволствие го наблюдаваха как се разпорежда във вестника, използвайки всички предимства и задоволявайки честолюбието си. Натан, очарован от тях, ги смяташе, както когато им бе поискал средства за екипажа си, за най-милите хора на света и си въобразяваше, че ги надхитря. Хората с въображение, за които надеждата е основното нещо в живота, никога не са склонни да си кажат, че най-опасният момент в сделките е, когато всичко върви като по мед и масло. Това бе момент на триумф и Натан се възползва от него, като именно тогава се появи във финансовия и политическия свят. Дю Тийе го представи в дома на барон Дьо Нюсенжан. Госпожа Дьо Нюсенжан прие изключително любезно Раул не толкова заради самия него, колкото заради госпожа Дьо Вандьонес. Но когато му намекна за графинята, той реши, че постъпва много тактично, като превърна Флорин в параван. Разпростря се със словоохотливо тщеславие на връзките си с актрисата, с която не можел да скъса. Напуска ли се сигурно щастие заради кокетиранията на предградието Сен-Жермен?

Изигран от Нюсенжан и Растиняк, от Дю Тийе и Блонде, Натан подкрепи блестящо доктринерите за образуване на един от техните ефимерни кабинети. После, за да не се компрометира с оглед на политическата си кариера, той показно отказа да извлече изгода от няколко предприятия, създадени с помощта на неговия вестник, той, който не се свенеше да изложи приятелите си и да постъпва не особено деликатно с някои индустриалци в критични моменти. Подобни противоречия, породени от амбицията му, се срещат при много подобни случаи. Мантията трябва да изглежда разкошна в очите на зрителите: вземаш плат от приятелите си, за да запушиш дупките.

Все пак два месеца след заминаването на графинята Раул изживя неприятни минути, които го смутиха малко посред тържеството му. Дю Тийе бе дал аванс от сто хиляди франка. Парите, дадени от Флорин, една трета от първоначалния капитал, бяха погълнати от данъците и разноските по учредяването и обзавеждането, които бяха огромни. Трябваше да се предвиди бъдещето. Банкерът улесни писателя, като взе от него полици за петдесет хиляди франка, платими след четири месеца. С тези полици Дю Тийе обвърза Раул. Благодарение на тази добавка разноските по вестника за шест месеца бяха осигурени. В очите на някои писатели шест месеца са цяла вечност. Пък и с много обявления и енергични пласьори, предлагайки илюзорни изгоди на абонатите, бяха набрали около две хиляди. Този половинчат успех насърчи Раул да продължава да хвърля банкноти в пещта. Още малко талант, някой политически процес, привидно преследване на вестника и Раул щеше да стане един от съвременните кондотиери, чието мастило струва днес, колкото барутът за оръдията някога.

За съжаление тези мерки бяха взети, когато Флорин се върна с около четиридесет хиляди франка. Вместо да ги използва като резервен фонд, Раул, сигурен в успеха, според него неизбежен, унизен, че веднъж бе приел пари от актрисата, и чувствувайки се вътрешно по-силен благодарение на любовта си, заслепен от измамните хвалебствия на подлизурковците около себе си, заблуди Флорин относно истинското си положение и я накара да употреби тази сума, за да си обзаведе отново дом. В настоящите обстоятелства за него бе необходимо да се представи великолепно.

Актрисата, която не се нуждаеше от подтикване, задлъжня с тридесет хиляди франка. Тя нае чудна самостоятелна къща на улица Пигал, където се събра предишната компания. Домът на една уравновесена жена като Флорин беше неутрален терен, много благоприятен за амбициозните политици, които водеха преговори у Раул без Раул. Натан бе запазил за връщането на актрисата една пиеса, чиято главна роля й подхождаше извънредно много. Вестниците, на които малко любезност към Раул не им костваше нищо, отрупаха с такива овации Флорин, че „Комеди Франсез“ заговори за ангажимент. Фейлетонистите виждаха във Флорин наследницата на госпожица Марс.

Тази победа главозамая доста много актрисата и й попречи да проучи почвата, върху която стъпваше Натан; тя живееше сред празненства и угощения. Кралица в своя двор, пълен с усърдни просители, обръщащи се към нея един за книгата или за пиесата си, друг за своята танцьорка, трети за предприятието си, за театъра си или за реклама, Флорин се отдаваше на всички удоволствия, доставени от властта на печата, като виждаше в тях предвестници на министерски авторитет. Ако слушаше хората, които идваха в дома й, Натан беше голям политик. Натан беше постъпил умно, създавайки вестника, щеше да стане депутат, а след известно време и министър, като толкова други. Актрисите рядко казват „не“ на нещо, което ги ласкае. Флорин беше достатъчно ласкана във фейлетона, за да изпитва недоверие към вестника и хората, които го списваха. Тя твърде малко познаваше механизма на печата, за да се безпокои за средствата. Жени със закалката на Флорин се интересуват винаги само от резултатите.

Колкото до Натан, той още тогава сметна, че през следващата сесия ще влезе в правителството заедно с двама бивши журналисти, единият от които, тогава министър, се опитваше да измести своите колеги, за да заздрави позициите си.

След шестмесечно отсъствие Натан с радост видя отново Флорин и възобнови безгрижно предишните си привички. Той избродира тайно върху тежката канава на живота си най-красивите цветя на платоническото си увлечение по Мари и наслажденията, дарявани от Флорин. Писмата му до Мари бяха шедьоври на любов, изящество и художествен стил. Тя бе светлината на живота му, той не предприемаше нищо, без да се допита до този добър гений. Отчаян, че е на страната на народа, от време на време той биваше изкушен да прегърне каузата на аристокрацията, но макар и да бе свикнал с акробатски номера, абсолютно невъзможно му се струваше да скочи отляво надясно. По-лесно беше да стане министър.

Скъпоценните писма на Мари бяха прибрани в чанта със секретна брава, каквито предлагаха Юре или Фише, двама производители, които се сражаваха с обявления и афиши в Париж кой от тях ще направи най-сигурните секретни брави. Тази чанта стоеше в новия будоар на Флорин, където работеше Раул. Няма нищо по-лесно от това да се излъже жена, на която си свикнал да казваш всичко. Тя не се съмнява в нищо, въобразява си, че вижда и знае всичко. Пък и откакто се бе върнала, актрисата беше свидетелка на живота на Раул и не виждаше нищо нередно в него. Никога не би могла да си представи, че тази чанта, която той едва поглеждаше и така непринудено затваряше, съдържа любовни съкровища, писмата на съперницата, които графинята, по искане на Раул, изпращаше в редакцията на вестника.

Така че положението на Натан изглеждаше извънредно блестящо. Той имаше много приятели. Две успешни пиеси, плод на съавторство, му осигуряваха разкошен живот и го освобождаваха от всяка грижа за бъдещето. Той никак не се тревожеше от дълга си към Дю Тийе, негов приятел.

— Може ли да се съмнявам в приятел? — възкликваше той, когато Блонде, верен на навика си да анализира всичко, изказваше известни съмнения.

— Трябва ли да не вярваме на враговете си! — шегуваше се Флорин.

Натан защищаваше Дю Тийе. Та той беше най-добрият, най-сговорчивият, най-честният човек.

Подобно съществуване на въжеиграч без прът за равновесие би уплашило всекиго, дори най-чужд човек, ако надникне в тайната му, но Дю Тийе го наблюдаваше със стоицизма и коравосърдечието на парвеню. В приятелското и добродушното му държане с Натан се долавяше жестока подигравка. Веднъж, след като се ръкува с него на излизане от дома на Флорин, той го загледа, докато се качваше в кабриолета си.

— Това типче ходи сега с великолепен екипаж в Булонската гора, а след половин година ще бъде може би в „Клиши“^[1] — каза той на Лусто, най-големия завистник.

— Той ли? Никога! — извика Лусто. — Флорин е зад него.

— А кой казва, момчето ми, че ще я запази? Колкото до тебе, който струваш хиляда пъти повече от него, ти навярно ще бъдеш след половин година наш главен редактор.

През октомври срокът на полиците изтече, Дю Тийе любезно ги поднови, но само за два месеца, увеличени от лихвата и нов заем. Сигурен в победата си, Раул харчеше с пълни шепи. Госпожа Дьо Вандьонес щеше да се върне след няколко дни, цял месец по-рано от друг път, водена от безумното желание да види Натан, и той не искаше да бъде без пари точно когато щеше да възобнови борбения си живот.

Кореспонденцията, в която перото е винаги по-дръзко от словото, в която мисълта, накичена с най-хубавите си цветя, засяга всички теми и може всичко да каже, бе довела графинята до най-висша степен на екзалтираност. Тя виждаше в Раул един от гениите на епохата, запленяващо, онеправдано сърце, неопетнено от нищо и достойно за обожание. Виждаше го посягащ смело към пиршеството на властта. Скоро неговото слово, толкова красиво в любовта, ще загърми от трибуната. Мари живееше вече само в този водовъртеж, в чийто център бе светското общество. Загубила вкус за спокойните радости на семейния живот, тя споделяше вълненията на бурния живот на Раул, предавани й от майсторско и влюбено перо. Целуваше писмата, отнели часове за усърдна работа, написани посред битките в печата. Съзнаваше истинската им стойност. Сигурна беше, че той обича единствено нея, че само славата и амбицията са нейни съпернички. Тя съумяваше да съсредоточи в усамотението всичките си сили и беше щастлива със сполучливия си избор: Натан беше ангел. За щастие оттеглянето й в имението им и бариерите между нея и Раул бяха потушили светските клюки.

През последните дни на есента Мари и Раул подновиха разходките си в Булонската гора. Можеха да се срещат само там, докато не отвореха наново салоните. Раул можа да вкуси по̀ на воля пленителните радости на платоническата си любов и да ги скрие от Флорин: работеше малко по-малко, в редакцията всичко бе нормално, редакторите си знаеха задълженията. Раул неволно направи известни сравнения — всички в полза на актрисата, без обаче графинята да загуби нещо. Отново смазан от маневрите, на които го обричаше съкровената за сърцето и въображението му страст към жена от висшето общество, Раул се въоръжи със свръхчовешки сили, за да присъствува едновременно на три сцени: висшето общество, вестника и кулисите. Докато Флорин, която му бе благодарна за всичко, почти споделяше работата и грижите му, появяваше се и изчезваше точно когато трябва и го даряваше щедро с реално щастие, без излишни фрази, без акомпанимент от угризения, графинята, с ненаситни очи и целомъдрена гръд, забравяше исполинската му работа и мъките му, на които се обричаше, за да я види понякога за един миг. Вместо да властвува над него, Флорин го оставяше да идва при нея, да я напуска, да се връща отново, отстъпчива като коте, което пада на краката си и тръсва уши. Такъв лек характер се съгласува чудесно с начина на живот на хората на мисълта и всеки човек на изкуството би се възползувал, както направи Натан, без да престане да се домогва до красивата платонична любов, вълшебната страст, която удовлетворяваше инстинкта му на поет, тайното му съзнание за величие, социалното му тщеславие. Убеден, че ще последва катастрофа, ако едната или другата разбере, той си казваше: „Нито графинята, нито Флорин няма да научат нищо!“ Бяха толкова далеч една от друга.

В началото на зимата Раул се появи отново в светското общество, и то в своя апогей: беше почти важна личност. Растиняк, паднал ведно с кабинета след смъртта на Дьо Марсе, се опираше на Раул и го поддържаше с хвалебствията си. Госпожа Дьо Вандьонес пожела да узнае дали мъжът й е променил мнението си за Натан. След една година тя отново му зададе същия въпрос, въобразявайки си, че това ще бъде повод за блестящ реванш, приятен за всички жени, дори най-великодушните, най-неземните. Защото със сигурност можем да се обзаложим, че и ангелите не са лишени от честолюбие, когато се нареждат около всевишния.

— Липсваше му само да бъде играчка в ръцете на интриганти — отвърна графът.

Обигран в светското общество и политиката, Феликс бе станал прозорлив и положението на Раул му бе съвсем ясно. Той спокойно обясни на жена си, че атентатът на Фиески^[2] бе имал за резултат да обедини много безразлични към политиката хора около личността на крал Луи-Филип поради застрашените им интереси. Вестниците без ясно определена политическа линия щели да загубят абонатите си, защото печатът щял да се опрости ведно с политиката. Ако Натан е вложил състоянието си в своя вестник, скоро щял да бъде разорен. Тази правилна и недвусмислена, макар лаконична преценка, направена с намерение да обсъди задълбочено един обективен проблем от човек, който умееше да предвиди изгледите за успех на всички партии, уплаши госпожа Дьо Вандьонес.

— Изглежда, че много се интересувате от него? — попита графът жена си.

— Като от човек, чието остроумие ми е забавно и чието умение да разговаря ми се нрави.

Тя му отговори така непринудено, че графът не се усъмни в нищо.

На следващия ден в четири часа Мари и Раул дълго разговаряха тихичко у госпожа Д’Еспар. Графинята изказа опасения, които Раул разсея, щастлив да срази с епиграмите си величието на Феликс в очите на съпругата му. Натан отдавна искаше реванш. Описа графа като тесногръд, назадничав човек, който се опитва да измерва Юлската революция с аршина на Реставрацията, отказва да види възхода на средната класа, новата обществена сила, временна или трайна, но действителна. Не може вече да има високопоставени по рождение хора, дошло е царството на истинското превъзходство. Вместо да вникне в страничното, безпристрастно мнение на политика, отговарящ най-обективно, Раул се представи в изгодна светлина, качи се на кокили и се загърна в пурпурната мантия на успеха. А коя жена не вярва повече на любимия, отколкото на съпруга си?

Госпожа Дьо Вандьонес се успокои и поднови съществуването си, изпълнено с потиснати раздразнения, дребни откраднати наслаждения, тайни ръкостискания — храната й от миналата зима, която обаче накрая увлича жената отвъд границите на разумното, ако мъжът, когото тя обича, е по-решителен и не може да търпи ограниченията. За нейно щастие Раул, утолен от Флорин, не беше опасен. Впрочем той бе погълнат от стремежи, които не му даваха възможност да се възползува от щастието си. Независимо от това, ако с Натан се случеше внезапно нещастие, ако възникнеха нови пречки или той проявеше по-голямо нетърпение, графинята можеше да падне в бездната. Раул бе започнал да отгатва това душевно разположение у Мари, ала ето че към края на декември Дю Тийе поиска от него да изплати дълга си. Богатият банкер, който казваше, че бил притеснен, посъветва Раул да заеме за петнадесет дни сумата от един лихвар, Жигоне, провидение (срещу двадесет и пет на сто лихва) за всички затруднени млади хора. След няколко дни вестникът щеше да проведе януарското подновяване на абонамента, щеше да има нови постъпления и Дю Тийе тогава щял да реши. Впрочем защо Раул да не напише някоя пиеса? От гордост Раул пожела да плати на всяка цена.

Дю Тийе му даде писмо до лихваря и Жигоне му брои сумата срещу четири полици с двадесетдневен падеж. Вместо да се попита за причините, поради които бе получил така лесно парите, Раул се ядоса, че не е поискал повече. Така постъпват и най-забележителните със силата на мисълта си хора. Виждат повод за шеги в съвсем сериозна обстановка, пазят ума си сякаш само за произведенията си и за да не го изразходват, изобщо не си служат с него в реалния живот.

Раул разказа на Флорин и Блонде как бе минала сутринта: описа им най-подробно Жигоне, камината му без огън, избелелите тапети от Ревейон, стълбището, астматичното звънче и козето краче на края на кордона му, протритата рогозка, угасналия като огнището му поглед. Разсмя ги с новия си вуйчо. Те не се разтревожиха нито от останалия уж без пари Дю Тийе, нито от готовността на лихваря да му услужи. Просто така им бе скимнало!

— Взел ти е само петнадесет на сто лихва — забеляза Блонде. — Дължиш му благодарност. При двадесет и пет на сто преставаш да го поздравяваш. Истинското лихварство започва от петдесет на сто. При такъв процент се отнасяш презрително.

— Презрително ли! — изненада се Флорин. — Ами кой ваш приятел би ви заел със същата лихва, без да се смята ваш благодетел?

— Тя е права — каза Раул. — Много се радвам, че не съм задължен вече с нищо на Дю Тийе.

На какво се дължи липсата на проницателност в личните сметки при хора, свикнали да вникват във всичко? Може би умът им не се проявява пълноценно във всички области, може би хората на изкуството живеят премного в настоящето и забравят бъдещето, може би наблюдават премного недостатъците и не виждат клопката, а и си въобразяват, че никой няма да посмее да ги изиграе. Бъдещето не закъсня.

Двадесет дни по-късно полиците бяха протестирани, но Флорин поиска и издействува от Търговския съд двадесет и пет дни отсрочка. Раул проучи финансовото положение на вестника, поиска да му представят сметките. Оказа се, че постъпленията от вестника покриват две трети от разходите, а абонатите намаляват. Великият човек се угрижи и помръкна, но само пред Флорин, на която се довери. Флорин го посъветва да сключи заем срещу бъдещите си пиеси, като ги продаде накуп и се откаже от доходите от пиесите си, влизащи в репертоара на театрите. Натан се снабди по този начин с двадесет хиляди франка и намали дълга си на четиридесет хиляди. На десети февруари изтичаше двадесет и пет дневният срок.

Дю Тийе, който не желаеше Натан да бъде негов конкурент в избирателната колегия, където смяташе да постави кандидатурата си, като предостави на Масол друга, предана на правителството колегия, накара Жигоне да преследва безпощадно Раул. Човек, осъден за дългове, не може да постави кандидатурата си. Затворът „Клиши“ можеше да погълне бъдещия министър.

Самата Флорин редовно водеше преговори със съдебните пристави поради личните си дългове. В това критично положение можеше да прибегне само до едно, подобно на Медея — личното си аз, защото мебелите й бяха описани.

Тщеславецът чуваше застрашителните пропуквания на новата си сграда, построена без основи. Безсилен да поддържа голямото си начинание, той се чувствуваше неспособен да го започне отначало. Щеше да загине под развалините на налудничавото си хрумване. Любовта му към графинята все още го даряваше с искрици живот. Придаваше оживление на лицето му, но вътре в него надеждата бе мъртва. Той не подозираше Дю Тийе, смяташе, че всичко изхожда само от лихваря. Растиняк, Блонде, Лусто, Верну, Фино, Масол се въздържаха да го осветлят за действията на опасния банкер. Растиняк, който се стремеше да вземе отново властта, се съюзи с Нюсенжан и Дю Тийе. Другите се радваха безкрайно много, наблюдавайки агонията на един като тях, провинен, че е пожелал да се издигне над тях. Никой не би споменал ни дума на Флорин. Напротив, възхваляваха пред нея Натан: можел да издържи цялата вселена на раменете си, щял да се справи, всичко щяло да тръгне отлично!

— Имаме двама нови абонати от вчера — казваше сериозно Блонде. — Раул ще бъде депутат. Щом гласуват бюджета, ще излезе заповедта за разтуряне на Камарата.

Преследван за дългове, Натан не можеше вече да разчита на лихварите, с описани вещи, Флорин можеше да разчита само да вдъхне случайно силна любов на някой наивник, какъвто никога не се среща точно когато имаш нужда. Приятелите на Натан бяха все хора без пари и неплатежоспособни. Един арест слагаше край на надеждите му за политическа кариера. Като връх на нещастието той се виждаше заангажиран в огромни начинания, платени предварително, бездната, в която щеше да се строполи, изглеждаше бездънна. Пред толкова заплахи смелостта му го напусна.

Дали графиня Дьо Вандьонес би се свързала с него, би избягала далеч заедно с него? Жените никога не стигат до подобно крайно решение, освен тласкани от пълноценна любов, а те двамата не бяха споени с тайнствените връзки на плътското блаженство. Пък и дори ако графинята би го последвала в чужбина, тя би дошла при него без пари, гола и лишена от всичко и би била още едно бреме.

Един не особено мощен дух, един горделивец като Натан трябваше да види и видя тогава единствено в самоубийството меча, който би разрязал гордиевия възел. Мисълта да падне в очите на обществото, в което бе проникнал и над което бе желал да властвува, да остави графинята тържествуваща, а сам той отново да стане окаян пехотинец, беше непоносима. Безумието танцуваше и дрънкаше със звънчетата си пред дверите на приказния дворец, обитаван от поета. Стигнал до тази крайност, Натан зачака някаква случайност и реши да се самоубие едва в последния момент.

През последните дни, предвидени за уведомяване на длъжника за решението на съда и за издаване на заповед за арестуване, Раул неволно разхождаше навсякъде злокобното студено изражение, което по-наблюдателните са забелязвали у всички обречени на самоубийство или замислящи да сложат край на живота си хора. Гробовните представи хвърлят върху челата им сива сянка, усмивката им носи печата на неизбежното, движенията им са тържествени. Тези клетници сякаш искат да изсмучат до кората златистите плодове на живота. Погледите им час по час се обръщат към сърцето, погребален звън ехти в ушите им, не обръщат внимание на нищо.

Една вечер у лейди Дъдли Мари долови тези ужасяващи симптоми: Раул бе останал сам, на един диван в будоара, докато всички останали разговаряха в салона. Графинята надзърна от вратата, той не повдигна глава, не чу диханието на Мари, нито шумоленето на копринената й рокля. Загледал се бе в едно цвете на килима с втренчени, затъпели очи. Предпочиташе да умре, отколкото да се откаже от амбициите си. Всички не разполагат с пиедестала на заточеника в Света Елена. Между другото по това време самоубийството се ширеше в Париж. Нима то не трябва да бъде последната дума на обезверените общества? Раул току-що бе решил да умре. Отчаянието е пропорционално на надеждата, а отчаянието на Раул имаше само един изход — гроба.

— Какво ти е? — попита Мари и литна към него.

— Нищо — отвърна той.

Между влюбени тази дума „нищо“ може да се произнесе така, че да означава точно обратното. Мари повдигна рамене.

— Държите се като дете, случило ви се е нещастие.

— Не, не на мен — каза той. — Впрочем вие първа ще узнаете това, Мари, много скоро — добави той прочувствено.

— За какво мислеше, когато влязох? — попита го тя властно.

— Искаш ли да знаеш истината?

Тя кимна с глава.

— Мислех си за теб, казвах си, че на мое място много мъже биха желали да бъдат обичани безрезервно. И аз съм обичан така, нали?

— Да.

— А те оставям чиста и без никакви угризения — поде той, като обгърна талията й и я привлече към себе си, за да я целуне, с риск да ги изненадат. — Мога да те увлека в бездната, но няма да го сторя. Ти оставаш на ръба й с неопетнено име, неомърсена. Но само една мисъл ме тревожи…

— Коя?

— Ще ме презреш.

Тя се усмихна гордо.

— Да, никога няма да повярваш, че си била обичана свято. Пък и хората ще ме охулят, зная. Жените не могат да си представят, че от калта, в която тънем, ние вдигаме очи към небето, за да обожаваме всеотдайно някоя Мари. Те заклеймяват тази свята любов с жалки въпроси, не разбират, че мъжете, дарени с голям ум и богато поетично въображение, могат да откъснат душата си от плътската наслада и да я посветят на някой скъп олтар. Все пак, Мари, култът към чисто духовното е по-пламенен у нас, мъжете, отколкото у вас: ние го откриваме у жената, а тя дори не го търси у нас.

— За какво е нужна тази тирада? — прекъсна го подигравателно тя, сигурна в себе си.

— Напускам Франция, утре ще узнаеш защо и как от писмото, което ще ти донесе прислужникът ми. Сбогом, Мари.

И той излезе, след като притисна ужасно силно графинята до сърцето си и я остави стъписана от болка.

— Какво ви е, миличка? — попита я маркиза Д’Еспар, която дойде да я извика. — Какво ви каза господин Натан? Той се раздели с нас с мелодраматично изражение. Вие сте или прекалено разумна, или прекалено неблагоразумна.

Графинята улови госпожа Д’Еспар под ръка и се върна в салона, но много скоро си тръгна.

— Може би отива на първата си любовна среща — каза лейди Дъдли на маркизата.

— Ще разбера това — отвърна госпожа Д’Еспар, която също си тръгна и проследи графинята.

Но каретата на госпожа Дьо Вандьонес пое към предградието Сент-Оноре. Госпожа Д’Еспар се прибра чак след като видя, че графинята продължи, за да свие по улица Роше. Мари си легна, но не можа да заспи и цялата нощ чете за някакво пътешествие на Северния полюс, без да разбере нищо. В осем и половина получи писмо от Раул и го отвори припряно. Писмото започваше с класическите думи:

„Скъпа и многообична моя, когато държиш това писмо, мене вече няма да ме има…“

Тя не довърши писмото, смачка го нервно, позвъни на камериерката си, облече набързо един пеньоар, обу първите попаднали й обувки, загърна се в шал и си сложи шапка. После поръча на камериерката си да каже на графа, че е отишла при сестра си, госпожа Дю Тийе.

— Къде оставихте господаря си? — попита тя прислужника на Раул, който й донесе писмото.

— В редакцията на вестника.

— Да отидем там.

За голямо удивление на прислугата тя излезе пеш, преди девет часа, явно едва ли не обезумяла.

За нейно щастие камериерката каза на графа, че госпожата е получила писмо от госпожа Дю Тийе, което много я разстроило и тя изтичала в дома й, придружена от прислужника, който донесъл писмото. Вандьонес изчака жена му да се върне, за да научи повече подробности.

Графинята се качи на един файтон, който я откара бързо в редакцията на вестника. В този час широките помещения, наети за вестника в една стара къща на улица Федо, бяха пусти. Имаше само един прислужник, много изненадан от младата хубава жена, която тичаше уплашено и питаше къде е господин Натан.

— Навярно у госпожица Флорин — отговори той, като сметна графинята за някоя съперница, дошла да устрои сцена на ревност.

— Къде е работният му кабинет?

— Той носи ключа у себе си.

— Искам да отида там.

Момчето я заведе до малка, тъмна стая, гледаща към задния двор, някога тоалетна, съседна с голяма спалня, чиято ниша още си стоеше. Малката стая беше издадена под ъгъл. Като отвори прозореца на спалнята, графинята можа да види през прозореца на кабинета какво става там: Натан хъркаше, седнал в креслото си на главен редактор.

— Издънете вратата и си дръжте езика! Ще ви платя, ако мълчите — каза Мари. — Не виждате ли, че господин Натан умира?

Прислужникът отиде да вземе от печатницата една желязна пръчка, с която можа да отвори вратата. Раул се задушаваше като най-обикновена шивачка посредством мангал с дървени въглища. Малко преди това бе написал писмо до Блонде, с което го молеше да припише самоубийството му на апоплектичен удар. Графинята беше дошла навреме. Тя нареди да го пренесат във файтона и понеже се чудеше къде да му окаже необходимите грижи, влезе в един хотел, нае стая и изпрати прислужника да повика лекар. За няколко часа Раул бе вън от опасност. Но графинята не напусна леглото му, преди да изтръгне от него пълни признания. След като сразеният тщеславец изля в сърцето й с покъртителни думи мъката си, тя се прибра, терзана от тревогите и мислите, които помрачаваха предишната вечер челото на Натан.

— Ще уредя всичко — му каза тя, за да му вдъхне охота за живот.

— Е, какво става със сестра ти? — попита я Феликс, когато Мари се прибра. — Много си разстроена.

— Това е ужасна история, която трябва да запазя в пълна тайна — отговори тя, като цяла се напрегна, за да се престори на спокойна.

За да бъде сама и да размисли на воля, отиде вечерта в театър „Де-з-Италиен“, а после облекчи сърцето си при госпожа Дю Тийе, като й разказа страшната сутрешна сцена и я помоли за съвет и подкрепа. Нито едната, нито другата не знаеха в този момент, че Дю Тийе е раздухал огъня в жалкия мангал, който така бе разстроил Мари Дьо Вандьонес.

— Той няма никого другиго освен мен на този свят — каза Мари на сестра си — и аз няма да го изоставя.

В тези думи е тайната на всички жени: те са героични, докато са сигурни, че са всичко за един надарен и безупречен мъж.