Оноре дьо Балзак
Евина дъщеря ^[0] (2)

Втора глава
Откровения на две сестри

Госпожа Дьо Вандьонес, която очевидно изнемогваше под бремето на прекалено тежки страдания за все още наивната си след шестгодишен брак душа, се бе проснала с прегънати колене и свито тяло, отпуснала глава на облегалото на канапето. Едва мярнала се в театър „Де-з-Италиен“, бе изтичала при сестра си и в косите й още стояха забучени няколко цветя, докато други лежаха пръснати по килима заедно с ръкавиците, копринената наметка, гарнирана с кожи, маншона и капишона й. Блестящите сълзи, примесени с перлите върху бялата й гръд, влажните очи издаваха необикновени признания. Не беше ли страшно посред целия този лукс? Графинята нямаше смелост да заговори.

— Мило мое клето момиче — каза госпожа Дю Тийе, — колко погрешна представа имаш за брака ми, щом си помислила да искаш помощ от мен!

Като чу тези думи, изтръгнали се от сърцето на сестра й поради силната буря, която тя бе развихрила в него, също както топящите се снегове повдигат най-дълбоко забитите камъни в коритото на потоците, графинята изгледа смаяно жената на банкера. Огънят на страха изсуши сълзите й и тя втренчи поглед.

— Нима и ти си в бездна, ангел мой? — промълви тя.

— Моите злочестини няма да умиротворят страданията ти.

— Сподели ги с мен, мило дете. Не съм още толкова себична, за да не те изслушам! Значи, пак страдаме и двете, както в младостта си?

— Само че сега страдаме разделени — отвърна тъжно жената на банкера. — Живеем в две враждебни едно на друго общества. Аз ходя в Тюйлери, а ти вече не ходиш там. Съпрузите ни принадлежат към две противоположни партии. Аз съм съпруга на тщеславен банкер, на зъл човек, съкровище мое! Ти си съпруга на добро, благородно, великодушно същество…

— О, без упреци — каза графинята. — Преди да ме упрекне, една жена би трябвало да е понесла досадата на скучен и безцветен живот, да е излязла от него и да е влязла в рая на любовта. Би трябвало да е изпитала щастието да чувствува, че живее чрез другия, да споделя богатите чувства на една поетична душа, да води двоен живот: да следва любимия в полетите му в простора и да се връща обратно в света на амбицията; да страда заедно с него, да се издига на крилата на неговите върховни насладила разгръща възможностите си върху една обширна сцена и в същото време да остане спокойна, хладна, невъзмутима за всеки външен наблюдател. Да, мила моя, често трябва да сдържаш цял океан в сърцето си, докато стоиш у дома си, както ние тук, на едно канапе пред огъня. И все пак какво щастие всяка минута да изпитваш жив интерес, който умножава и разширява фибрите на сърцето, да не бъдеш равнодушна към нищо, животът ти да зависи от една разходка, по време на която ще зърнеш в тълпата едни искрящи очи, пред които слънцето бледнее. Да се вълнуваш от всяко закъснение, да ти се иска да убиеш досадника, който ти открадва един от редките мигове, когато щастието трепти в цялото ти същество. Какво опиянение да живееш, когато толкова много жени се молят на колене за чувствата, които им се изплъзват! Помисли, скъпо дете, че за цялата тази поезия има само едно време — младостта. След няколко години идва зимата, студът. Ах, ако ти притежаваш тези живи богатства на сърцето и ако рискуваш да ги загубиш…

Уплашена, госпожа Дю Тийе бе закрила лице с ръце, докато сестра й не се насищаше на тази пагубна тема.

— И през ум не ми е минавало да ти отправя и най-малък упрек, скъпа моя — каза най-сетне тя, като видя заляното в горещи сълзи лице на сестра си. — Ти току-що хвърли в душата ми само за един миг повече жарава, отколкото са угасили досега сълзите ми. Да, животът, който водя, би оправдал любов като тази, която ми описа. Позволи ми да смятам, че ако се виждахме по-често, нямаше да бъдем в това състояние. Ако ти знаеше страданията ми, би оценила щастието си и би ме насърчила може би да се разбунтувам и аз бих била щастлива. Твоето нещастие е мимолетно и първата случайност ще го отстрани, а моето е ежечасно. За съпруга ми аз съм доказателство за неговия лукс, емблема на амбициите му, една от тщеславните му победи. Той няма нито истинско чувство, нито доверие в мен. Фердинан е сух и безупречен като този мрамор — каза тя, като почука по камината. — Не ми се доверява. Всичко, което бих поискала за себе си, предварително ми е отказано. Но ако се касае за нещо, което го ласкае и изважда на показ богатството му, няма нужда да искам: той украсява покоите ми, харчи луди пари за трапезата ми. Прислугата ми, ложите ми в театъра, всичко външно е най-изискано. Тщеславието му не жали нищо, готов е да сложи дантели на пелените на децата си, но няма да чуе плача им, няма да отгатне нуждите им. Разбираш ли ме? Покрита съм с диаманти, когато отивам в двореца; в града нося най-скъпи бижута, но не разполагам с нито един лиар. Госпожа Дю Тийе, която може би предизвиква завист и привидно плува в злато, няма сто франка лично свои. Щом един баща не се грижи за децата си, той се грижи още по-малко за майка им. О, той ме накара доста грубо да почувствувам, че е платил за мен и че личното ми състояние, с което изобщо не разполагам, е било взето от джоба му. Ако трябваше да завладея само него, може би бих го спечелила, но аз се сблъсквам с чуждо влияние, влиянието на жена, надхвърлила петдесетте, която се домогва до него и го командува, вдовицата на един нотариус. Чувствувам, че ще бъда свободна едва след смъртта й. Тук водя живот на кралица: с гонг известяват обеда и вечерята ми, както в твоя замък. Излизам неизменно в един и същи час, за да отида в Булонската гора. Винаги ме придружават двама лакеи в парадни ливреи и съм длъжна да се върна в определен час. Вместо аз да давам заповеди, получавам такива. На бал или в театъра един лакей идва да ми съобщи: „Колата на госпожата чака пред входа.“ И трябва да си тръгна често точно когато ми е най-приятно. Фердинан би се разсърдил, ако не се подчиня на етикета, установен за жена му, а аз се страхувам от него. Сред този прокълнат разкош жаля за миналото и ми се струва, че майка ни е била много добра: оставяше ни нощите и можех да разговарям с теб. Изобщо живеех до създание, което ме обичаше и страдаше с мен, докато тук, в този пищен дом, съм сред пустиня.

При това ужасно признание графинята на свой ред улови ръката на сестра си и я целуна през сълзи.

— Как мога да ти помогна? — промълви Йожени. — Ако той ни изненада в мнителността си и пожелае да узнае какво си ми казала, би трябвало да го излъжа, нещо трудно с толкова хитър и вероломен човек: ще ми постави клопки. Но да оставим моите злочестини и да помислим за теб. Четиридесет хиляди франка, скъпа, не биха били нищо за Фердинан, който прехвърля милиони заедно с друг един крупен банкер, барон Дьо Нюсенжан. Понякога присъствувам на вечери, когато говорят такива неща, че изтръпвам. Дю Тийе знае, че съм дискретна, и говорят пред мен, без да се стесняват: сигурни са, че ще мълча. Как да ти кажа, убийствата по друмищата ми се струват благодеяние в сравнение с някои финансови комбинации. Нюсенжан и Дю Тийе разоряват хората, без да им мигне окото, както аз нехая за техните разхищения. Често приемам в дома си нещастни жертви, чиято сметка са видели предната вечер пред мен. Впускат се в сделки, в които ще загубят цялото си състояние, и ми иде, както на Леонард в пещерата на разбойниците, да им кажа: „Пазете се!“ Но какво би станало с мен? И мълча. Този луксозен дом е разбойническо свърталище, а Дю Тийе и Нюсенжан хвърлят с шепи банкноти по хиляда франка за прищевките си. Фердинан купува в Тийе мястото на бившия замък, за да го построи отново, иска да прибави и една гора и великолепни имения. Твърди, че синът му ще бъде граф и третото ни поколение ще бъдат благородници. На Нюсенжан е омръзнал домът му на улица Сен Лазар и сега си строи дворец. Жена му ми е приятелка… Ах! — възкликна тя. — Тя може да ни помогне, по-смела е с мъжа си, разполага с богатството си, тя ще те спаси.

— Мило момиченце, остават му само няколко часа, да отидем още тази вечер, веднага — каза госпожа Дьо Вандьонес, като се хвърли в прегръдките на госпожа Дю Тийе и избухна в сълзи.

— Нима мога да изляза в единайсет часа вечерта?

— Аз съм с каретата си.

— Я да видим какво заговорничите! — каза Дю Тийе, като отвори вратата на будоара. Той показа на сестрите безобидно лице с притворно любезно изражение. Килимите бяха заглушили стъпките му, а двете жени, потънали в грижите си, не бяха чули колата му. Графинята, чиито ум и усет се бяха изострили от общуването със светското общество и свободата, предоставена й от Феликс, докато тези качества бяха потиснати у сестра й от съпружеския деспотизъм, заместил майчиния, забеляза уплахата на Йожени, която можеше да я издаде, и спаси сестра си с откровения си отговор.

— Мислех, че сестра ми е по-богата, отколкото е — отвърна графинята, като погледна зет си. — Жените понякога изпадат в затруднение, което не искат да споделят с мъжете си, както се е случило с Жозефин и Наполеон, затова бях дошла да й поискам една услуга.

— Тя лесно може да ви я окаже, сестрице — Йожени е много богата — отвърна Дю Тийе сладникаво.

— Богата е само за вас, братко — възрази графинята с горчива усмивка.

— Какво ви е нужно? — попита Дю Тийе, който нямаше нищо против да обвърже балдъзата си.

— Ех, глупчо, нали ви казах, че не искаме да се излагаме пред мъжете си! — отвърна благоразумно госпожа Дьо Вандьонес, като разбра, че ще падне в ръцете на човека, чийто портрет за щастие й бе изрисуван от сестра й. — Утре ще дойда при Йожени.

— Утре не — отвърна студено банкерът. — Утре госпожа Дю Тийе ще вечеря у един бъдещ пер на Франция, барон Дьо Нюсенжан, който ще ми отстъпи мястото си в Камарата на депутатите.

— Няма ли да й позволите да дойде в ложата ми в Операта? — каза графинята, без дори да погледне сестра си, толкова се страхуваше да не би тя да издаде тайната им.

— Тя си има своя ложа, сестро — заяви Дю Тийе, засегнат.

— Добре, тогава ще я видя там — каза графинята.

— За пръв път ще ни окажете тази чест — подметна Дю Тийе.

Графинята долови упрека и се разсмя:

— Бъдете спокоен, този път няма да ви накараме да платите нищо. Сбогом, миличка!

— Нахалница! — извика Дю Тийе, като прибра цветята, паднали от косите на графинята. — Би трябвало да се поучите от госпожа Дьо Вандьонес — обърна се той към жена си. — Бих желал да ви видя в обществото така нагла, както току-що бе сестра ви тук. Вашият еснафски и наивен вид ме отчайва.

Вместо отговор Йожени вдигна очи към небето.

— Я да видим сега, госпожо, какво правехте тук вие двете? — попита банкерът след кратка пауза, като й посочи цветята. — Какво се е случило, че сестра ви ще дойде утре в ложата ви?

Горката безправна съпруга се извини, че й се спи, и излезе, за да извика камериерката да я съблече, защото се боеше от разпита. Тогава Дю Тийе я улови за ръка, върна я под светлината на свещите, горящи в позлатените свещници между два прелестни букета, и впи светлия си поглед в очите на жена си.

— Сестра ви дойде да ви иска назаем четиридесет хиляди франка, дължими от един мъж, от когото тя се интересува и който след три дни ще бъде заключен като скъпоценност на улица Клиши — каза хладно той.

Жена му бе обзета от нервен трепет, който успя да овладее.

— Уплашихте ме — каза тя. — Сестра ми обаче е премного добре възпитана и премного обича мъжа си, за да се интересува до такава степен от някакъв мъж.

— Напротив — сухо отвърна банкерът, — момичетата, възпитани като вас в принуда и религиозни обреди, жадуват за свобода, копнеят за щастие и щастието, на което се радват, никога не е толкова голямо, нито толкова красиво като онова, за което са мечтали. Такива момичета стават лоши съпруги.

— Говорете за мен — каза горката Йожени с горчива ирония, — но уважавайте сестра ми. Графиня Дьо Вандьонес е много щастлива, мъжът й я оставя премного свободна, за да не е привързана към него, пък и дори ако вашето предположение е вярно, не би ми казала.

— Може — съгласи се Дю Тийе. — Забранявам ви да правите каквото и да било по този въпрос. В мой интерес е този човек да отиде в затвора, добре запомнете това.

Госпожа Дю Тийе излезе.

„Сигурно няма да ме послуша, а аз ще узная всичко, което направят, като ги поставя под наблюдение — си каза Дю Тийе, щом остана сам в будоара. — Тези глупачки се опитват да се борят с нас.“

Повдигна рамене и отиде при жена си или, по-право казано, при робинята си.

Изповедта на госпожа Дьо Вандьонес пред госпожа Дю Тийе бе така свързана с живота й от шест години насам, че не бихме я разбрали, ако не разкажем накратко по-важните събития.