Оноре дьо Балзак
Евина дъщеря ^[0] (5)

Пета глава
Флорин

В пасажа между улица Бас-дю-Рампар и улица Ньов-де-Матюрен, на третия етаж на тясна и грозна къща Раул имаше малък, гол, студен и необзаведен апартамент, който обитаваше за пред хората, на които не държеше, неофитите в литературата, кредиторите, натрапниците, всевъзможните досадници, които трябва да останат на прага на интимния живот. Действителното му жилище, официалният му, представителен живот бяха у госпожица Флорин, второстепенна актриса, от десет години упорито налагана като голяма от приятелите на Натан, вестниците и няколко драматурзи.

От десет години Раул бе така здраво свързан с тази жена, че половината му живот протичаше у нея. Хранеше се там, когато не трябваше да гощава някой приятел или не бе канен на вечеря. Флорин съчетаваше с пълната си поквареност запленяващ ум, развит от общуването с хора на изкуството и изострян от всекидневното му упражняване.

Умът се смята рядко качество у актьорите. Толкова естествено е да се предположи, че хора, които цял живот изваждат всичко на показ, не запазват нищо вътре в себе си! Но като си помислим колко малко актьори и актриси живеят в дадена епоха, а колко много драматични писатели и съблазнителни жени се раждат в страната, можем да оборим това мнение, почиващо на вечното критично отношение към актьорите, обвинявани, че похабяват личните си чувства при сценичното изобразяване на страстите. А всъщност те изразходват само силата на ума, паметта и въображението си. Големите актьори са същества, които, според една забележка на Наполеон, прекъсват по свое желание заложената от природата връзка между чувства и мисъл. Молиер и Талма^[1] на старини са били по-влюбени, отколкото обикновените хора.

Принудена да слуша журналисти, които предвиждат и пресмятат всичко, писатели, които предугаждат и казват всичко, да наблюдава някои политици, които извличаха изгода от остротите на едните и другите, Флорин представляваше смесица от демон и ангел и това я правеше достойна да приема в дома си покварени хора. Тя ги очароваше с хладнокръвието си. Безкрайно им допадаше с удивителната широта на ума и сърцето си.

Къщата й, обогатена от любовни приношения, предлагаше прекаленото великолепие на жените, нехаещи за цената на нещата, а държащи на самите неща, чиято стойност зависи от техните прищевки. Те могат да счупят в пристъп на гняв ветрило или кутийка за благовония, достойни за кралица, а да вдигнат скандал, ако някой строши порцелановата паничка за десет франка, в която сипват вода за кученцата си.

Трапезарията, претъпкана с най-изтънчени подаръци, може да служи за образец на този разнороден царствен и пренебрежителен лукс. Навсякъде, дори на тавана, дъбови облицовки с резби, подчертани от тънки матови златни ивици. Рамките на паната изобразяват деца, играещи с химери. Светлината се плъзга по тях и осветява ту някоя скица от Декан или гипсова статуя на ангел, държащ в ръцете си съд за светена вода, подарък от Антонен Моан, ту малко по-далеч кокетна картина от Йожен Девериа, мрачно лице на испански алхимик от Луи Буланже, автограф на лорд Байрон, даден на Каролина, в абаносова рамка, украсена с резба от Елшое. На видно място е изложено писмо на Наполеон до Жозефин. Всичко това пръснато без никаква симетрия, но с ненатрапчив и верен усет. Посетителят оставаше изненадан. Чувствуваше се кокетство и непринуденост, две качества, които се съчетават само у хора на изкуството. Върху камината, оградена с дивни дърворезби — само една странна флорентинска статуя от слонова кост, приписвана на Микеланджело: фавън, откриващ жена в лицето на млад овчар. Оригиналът се намира във виенското държавно съкровище. От двете страни на камината — големи свещници, излезли изпод длетото на Възраждането. Часовник от Бул върху пиедестал от черупка на костенурка с инкрустирани медни арабески блестеше посред едно пано между две статуетки, оцелели от някое разрушено абатство. По ъглите горяха върху пиедесталите си царствени лампи, с които някой фабрикант бе заплатил една-две гръмки реклами за нуждата от рогове на изобилието, носещи пищни лампи. Върху една чудна подставка — скъпа сребърна купа, спечелена навярно в двубой с някой английски лорд, който, победен от Флорин, е признал превъзходството на френската нация. Край нея бяха наредени релефно изработени порцеланови съдове. С една дума, изтънчен разкош на актриса, чийто единствен капитал е мебелировката й.

Спалнята в теменужени тонове беше мечтата на начинаеща танцьорка: кадифени завеси, подплатени с бяла коприна, набрани върху тюл, таван — тапициран с бял кашмир с бордюри от виолетов сатен. Пред леглото — килимче от хермелин. Над леглото, със завеси, напомнящи обърната надолу лилия, бе закачена лампа, за да четат вестниците, преди да са излезли на бял свят. Салонът в жълто с орнаменти в цвят на флорентински бронз хармонираше с цялото това великолепие. Но ако се опитаме да го опишем точно, тези страници биха заприличали на афиш за публична разпродажба. За да намерим нужните сравнения за всички тези красиви неща, би трябвало да отидем на две крачки оттам, у Ротшилд.

Софи Гриню, която се бе прекръстила Флорин, доста често явление в театъра, бе направила първите си стъпки върху долнопробни сцени въпреки красотата си. Тя дължеше успеха и благосъстоянието си на Раул Натан. Сдружаването на две такива съдби, доста разпространено в театралния и литературния свят, съвсем не вредеше на Раул, който спазваше външно приличието като човек, отреден за високо обществено положение. Обаче заможността на Флорин съвсем не бе устойчива. Несигурният й доход идваше от ангажиментите и от турнетата й и едва покриваше разходите по тоалета и поддържането на домакинството й. Натан й даваше част от постъпленията от рекламите на новите индустриални изделия. Но макар и винаги галантен и покровителствен с нея, покровителството му далеч не беше нито редовно, нито много осезаемо. Несигурността, животът ден за ден не плашеха Флорин. Тя вярваше в таланта си, вярваше в красотата си. В непоклатимата й вяра имаше нещо комично за хората, които я чуваха да залага бъдещето си на тези две неща в отговор на предупрежденията им.

— Ще имам рента, когато пожелая — заявяваше тя. — Вече разполагам с петдесет франка в банката.

Никой не проумяваше как бе могла да остане седем години неизвестна при такава красота. Но всъщност Флорин бе постъпила като фигурантка на тринадесет години и две години по-късно бе играла за пръв път на сцената на невзрачен театър на булевардите. На петнадесет години не съществуват още нито красотата, нито талантът: жената е само обещание. Сега тя беше двайсет и осем годишна, възраст, когато красотата на френските жени е в пълния си блясък.

Художниците виждаха преди всичко у Флорин гладките й бели рамене, с твърда, лъскава кожа, по-тъмна в подножието на тила. Светлината се плъзгаше по тях като по копринено моаре. Извърнеше ли глава, шията й се надипляше дивно и будеше възхищение у скулпторите. Върху гордата й шия се кипреше главичка на римска императрица, елегантна и изтънчена, закръглена и волева глава на Попея^[2] с правилни и одухотворени черти, с гладкото чело на жените, които прогонват грижите и размислите и лесно отстъпват, но и се заинатяват като мулета и тогава не се вслушват в нищо. Изваяното сякаш с един замах на длетото чело подчертаваше хубавите пепеляворуси коси, винаги вдигнати отпред на два равни снопа по римски обичай и навити на кок зад главата, за да я удължат и на по-тъмния им фон да изпъкне бялата шия. Черни тънки вежди, изписани като че ли от китайски художник, ограждаха нежните клепачи, прорязани от розови жилчици. Ярко светещите й зеници, пресечени от кафяви резки, придаваха на погледа й жестоката втренченост на дивите животни и разкриваха хладното коварство на куртизанката. Чудните й очи на газела, приятно сиви с дълги черни ресници — запленяващ контраст, който още повече подчертаваше съсредоточеното им и спокойно сладострастно изражение. Тъмните кръгове около тях издаваха известна умора, но артистичният начин, по който тя плъзгаше зеници встрани или нагоре, за да види внимателно нещо или да си придаде замечтан вид, умението й да ги задържи неподвижни и да им придаде особен блясък, без да трепне с глава и без да смъкне от лицето си маската на застиналост, трик, усвоен на сцената, бързите й погледи, когато обхващаше цялата зала, търсейки някого — благодарение на всичко това очите й ставаха най-страшните, най-нежните, най-необикновените на света. Червилото бе повредило нежните прозрачни скули, но ако Флорин не можеше вече да се изчервява и да побледнява, тя имаше в замяна едно тънко носле с розови страстни ноздри, създадено, за да изразява иронията и подигравателността на Молиеровите прислужнички. Чувствената й щедра уста, еднакво готова за сарказми и за любов, бе разхубавена от двете ръбчета на трапчинката, която отделяше горната й устна от носа. Бялата й брадичка, възпълничка, говореше за буйност в любовта. Китките и ръцете й бяха достойни за владетелка. Но кракът й беше къс и дебел, незаличим белег на тъмния й произход. Едва ли някога наследственост е причинявала повече грижи. Флорин бе опитала всичко, с изключение на ампутацията, за да го промени. Краката й бяха упорити като бретонците, на които дължеше живота си. Устояха на всички учени лекари, на всички лечения. Флорин носеше издължени обувки, натъпкани вътре с памук, за да моделират изкуствено стъпалото й. Тя беше средна на ръст, застрашена от напълняване, но доста стройна и добре сложена.

В нравствено отношение владееше всички преструвки и избухвания, всички подправки и умилквания на занаята си. Придаваше им особена сладост, като се правеше на дете и плъзваше посред наивните си шеги философски остроти. Привидно невежа, завеяна, тя беше много веща, станеше ли дума за полици и търговска юриспруденция. Беше минала през толкова материални несгоди, преди да стигне до съмнителното си преуспяване! Слизала беше етаж по етаж чрез какви ли не приключения, докато дойде до първия! Познаваше живота от съществуване, което започва с евтино сирене от Бри до удоволствието да ядеш бавно и презрително банички с ананас, от готвенето и сапунисването в един ъгъл на камината в мансардата върху пръстен котлон до приемането в дома си на цялата клика управляващи висшестоящи с дебели шкембета и нахални опозиционери. Живяла бе от кредита, без да го изчерпи. Познаваше всичко, което порядъчните жени не знаят, говореше на всякакви жаргони. Беше плебей с житейския си опит и благородница с изтънчената си красота. Мъчно можеше да бъде изненадана: предугаждаше всичко като шпионин, съдия или стар държавник и нямаше тайни за нея. Умееше да се държи с доставчиците и познаваше всичките им хитрини, знаеше цената на нещата като оценител при публична продан.

Когато, заучавайки ролята си, се излегнеше в шезлонга си бяла и свежа като младоженка, бихте я сметнали за шестнадесетгодишно девойче, наивно, невежо, безобидно, без друго средство за защита освен невинността си. Но дойдеше ли някой неканен кредитор, тя скачаше като подплашена сърна и ругаеше не на шега.

— Е, драги, наглостта ви е доста скъпа лихва за парите, които ви дължа — му казваше тя. — Омръзна ми да ви виждам, пратете ми по-добре съдия-изпълнител, предпочитам го пред вашата глупава физиономия!

Флорин устройваше чудесни обеди, концерти и вечеринки: в дома й се играеше на огромни суми. Всичките й приятелки бяха красиви. У нея никога не бе стъпвала стара жена. Ревността й бе чужда, според нея тя бе признание за малоценност. Познаваше навремето Корали, Торпилата, а сега дружеше с Тулиа, Йофрази, Акилина, госпожа Дю Вал-Нобл, Мариет, жени, които се носят из Париж като паяжините в атмосферата, без никой да знае нито къде отиват, нито откъде идват, днес кралици, утре робини. Дружеше и с актриси, нейни съпернички, с певици, с една дума, с цялото това необикновено, благотворно въздействуващо и приятно с безгрижието си женско общество, чийто бохемски живот увлича мъжете, уловят ли се веднъж на лудешкото хоро на неговата необузданост, възторженост и презрение към бъдещето.

Макар в дома на Флорин да се живееше най-бохемски, като самата тя се заливаше от смях, домакинята не забравяше, че има десет пръста и умееше да смята по-добре от който и да е неин гост. Тук се провеждаха тайните сатурналии на литературата и изкуството, примесени с политика и финанси. Тук Желанието царуваше като неограничен властелин, тук Сплинът и Фантазията бяха нещо свято, както за еснафката честта и добродетелта. Тук идваха Блонде, Фино, Етиен Лусто, седмият й любовник, считан пръв, фейлетонистът Фелисиен Верну, Кутюр, Бискиу, а по-рано и Растиняк, критикът Клод Виньон, банкерът Нюсенжан, Дю Тийе, композиторът Конти, целият сатанински легион от всевъзможни настървени комбинатори; а също така и приятелите на певиците, танцьорките и актрисите, които Флорин познаваше. Целият този свят се ненавиждаше или се обичаше според обстоятелствата.

Тази достъпна за всички къща, в която бе достатъчно да си известен, за да бъдеш приет, беше един вид вертеп на мисълта и каторга на ума. Влизаше се в нея, след като легално си се замогнал, след като си мизерствувал десет години, приключил си две-три любовни връзки, придобил си слава с книгите или жилетките си, с някоя драма или с хубава карета. Тук замисляха вероломни ходове, обсъждаха средства за забогатяване, надсмиваха се на бунтовете, които сами бяха възбудили в навечерието, предричаха покачването и спадането на акциите на Борсата. Всеки мъж на излизане навличаше отново ливреята на политическите си убеждения. Той можеше, без да се компрометира, да критикува собствената си партия, да признае умението и добрата игра на противниците си, да изкаже мисли, които никой не изрича гласно, с една дума, да каже всичко като човек, който не се спира пред нищо. Париж е единственото място в света, където съществуват подобни еклектични салони, в които са приети срещу прилична миза всички курсове, всички пороци, всички политически убеждения. Затова не може да се каже още дали Флорин ще си остане второстепенна актриса. Пък и животът й не е нито безделен, нито достоен за облажаване. Много хора, примамени от великолепния пиедестал, върху който театърът издига жената, си въобразяват, че тя се радва на неспирен карнавал. В дъното на много портиерски ложи, под керемидите на не една мансарда бедни създания мечтаят, връщайки се от театъра, за перли и диаманти, за златоткани рокли и пищни колани, виждат косите си осветени от рампата, а себе си — изпращани от ръкопляскания, отрупвани с подаръци от богати любовници, обожавани, отвличани. Ала всички те нямат представа за ежедневието на този живот на манежен кон: актрисата е длъжна да ходи на репетиции под страх от глоба, да чете пиеси, да разучава постоянно нови роли, тъй като в Париж сега се играят от двеста до триста пиеси годишно.

По време на всяко представление Флорин се преоблича два-три пъти и често се прибира в гримьорната си изтощена, полумъртва. Тогава трябва с голяма мъка да маха червилото или белилото, да изчетква пудрата от косите си, ако е играла роля от осемнадесети век. Почти не обядва. Когато й предстои да играе, актрисата не може нито да се пристегне с корсет, нито да яде, нито да говори. Флорин няма време да похапне дори след представлението. Та нали, като се върне след спектакъла, протакащ се понякога чак до другия ден, тя трябва да направи вечерния си тоалет, да даде разпорежданията си за следващия ден? Легнала в един или два часа сутринта, тя е принудена да стане рано, за да преговаря ролите си, да поръчва костюми, да ги изпробва, да обядва, да чете любовните писъмца, да им отговаря, да се уговаря с клакьорите, които да подчертаят влизанията и излизанията й на сцената, да урежда с тях сметките за триумфалните си спектакли през изтеклия месец, като купува успехите си през текущия. По време на свети Жьоне, канонизирания актьор, който изпълнявал религиозните си обязаности и носел власеница, може да се предполага, че театърът не е изисквал подобна непосилна дейност. Често, за да може да си набере цветя в полето като всяка обикновена гражданка, Флорин е принудена да излъже, че е болна.

Тези задължения, извършвани едва ли не машинално, не са нищо в сравнение с интригите, които трябва да плете, с огорченията на нараненото тщеславие, с предпочитанията на писателите, с ролите, които й отнемат или тя отнема, с изискванията на актьорите, със сплетните на съперниците, с разправиите с директори, журналисти, за които е нужен втори ден в деня.

При това досега не стана дума за самото изкуство, за изразяването на чувствата, за подробностите на мимиката, за потребностите на сцената, върху която хилядите лорнети откриват петна и в най-блестящото изпълнение, грижи, които са запълвали живота и мисълта на Талма, Льокен, Барон, Конта, Клерон, Шанмеле. В пъклените кулиси честолюбието не признава нежен гюл. Актьорът, постигнал успех, настройва против себе си и мъже, и жени.

Колкото до материалното състояние, колкото и значителни да са доходите на Флорин, те не покриват разходите по театралните й тоалети — без да броим самите костюми, необходими са безброй много дълги ръкавици, обувки, вечерно и дневно облекло. Една трета от живота на актрисата минава в просене; една трета — в осигуряване на ежедневието и една трета — в отбраняване. Всичко изисква усилие. Щастието в тази професия се вкусва пламенно, защото е сякаш откраднато, рядко, дългоочаквано или срещнато случайно след наложените неприятни удоволствия и угодливите усмивки към публиката.

За Флорин мощта на Раул Натан приличаше на закрилнически скиптър. Той й спестяваше много неприятности и грижи, както някога могъщите благородници са ги спестявали на метресите си, както и някои старци днес, които горещо умоляват журналистите, ако някоя дума във вестника им изплаши техния идол. Тя държеше на него повече, отколкото на любовник, държеше на него като на опора и се грижеше като за баща, а го лъжеше като съпруг. Но бе готова да му пожертвува всичко. Раул бе всесилен да задоволи тщеславието й, честолюбието й, да й осигури бъдеще в театъра. Без намесата на голям драматург няма голяма актриса. Публиката е задължена на Расин за Шанмеле^[3], както на Монвел и Андрийо — за госпожица Марс^[4]. Флорин не можеше да направи нищо за Раул, а би искала да му бъде полезна или необходима. Тя разчиташе на привързаността, създадена от навика, беше винаги готова да отвори салона си, да сложи богата трапеза заради проектите и приятелите му. С една дума, тя копнееше да бъде за него онова, което бе мадам Помпадур за Луи XV. Актрисите завиждаха на Флорин за положението й, както някои журналисти завиждаха на Раул.

Хората, които знаят колко е склонен човешкият дух да минава от една крайност към друга, лесно ще разберат, че след десет години разпуснат бохемски живот, изпълнен с възходи и падения, с празненства и конфискации, с лишения и оргии, Раул изпитваше влечение към непорочна, чиста любов, към уютния, хармоничен дом на високопоставена дама, също както графиня Дьо Вандьонес копнееше да внесе вълненията на страстта в еднообразния си поради много щастие живот. Този житейски закон управлява и всички изкуства, които съществуват само чрез контрастите.

Произведението, създадено, без да се прибягва до този източник, е върховна изява на гениалност, както отлъчването от света е върховна изява на християнина.

Когато се прибра в дома си, Раул завари едно писъмце от Флорин, донесено от камериерката, но така непобедимо му се спеше, че не можа да го прочете. Легна си със свежото опиянение от сладката любов, която липсваше на живота му. Няколко часа по-късно узна от писмото важни известия, за които нито Растиняк, нито Дьо Марсе бяха намекнали. Актрисата случайно бе научила, че Камарата ще бъде разпусната след сесията. Раул веднага дойде у Флорин и прати да извикат Блонде.

С крака върху подставките пред камината, Емил и Раул анализираха в будоара на актрисата политическото положение на Франция през 1834 година. На коя страна бяха най-добрите изгледи за успех? Те се спряха поотделно на чистите републиканци, на републиканците, които държат за президент, на републиканците без република, на конституционалистите без династия, на конституционалистите, поддържащи династията, на правителствените консерватори и на правителствените абсолютисти. После на десницата, склонна към отстъпки, аристократическата десница, легитимистката десница, десницата, привърженица на Анри V, и десницата, привърженица на Шарл X. Колкото до Партията на Съпротивата и Партията на Движението^[5], нямаше място за колебание: все едно да избираш между живота и смъртта.

По онова време многото вестници, създадени за всяка политическа отсянка, издаваха ужасната политическа бъркотия, наречена „каша“ от един войник. Блонде, най-разсъдливият по онова време, само че разсъдлив за другите и никога за себе си, подобно на адвокатите, които зле водят собствените си дела, беше непостижим при този вид частни разговори. Той посъветва Натан да не се отказва рязко от убежденията си.

— Наполеон е казал: „Не се правят млади републики със стари монархии.“ Затова, драги, стани борец, опора и създател на левия център на новата Камара и ще преуспееш в политиката. Допуснат ли те веднъж, влезеш ли в правителството, можеш да бъдеш какъвто искаш, да споделяш всички убеждения, които вземат връх!

Натан реши да създаде политически ежедневник, да бъде пълен господар в него, да го слее с някой незначителен вестник, от каквито тогава гъмжеше печатът, и с едно списание. Печатът бе източникът на толкова кариери, създадени пред очите му, че Натан не се вслуша в съвета на Блонде, който му каза да внимава. Блонде му изтъкна, че тази сделка не е изгодна, защото броят на вестниците е много голям и те си оспорват абонатите, печатът му се струваше изхабено средство за успех. Раул, опиращ се на мнимите си приятелства и на смелостта си, се запали дръзновено. Изправи се гордо и възкликна:

— Ще успея!

— Но ти нямаш нито едно су!

— Ще напиша драма!

— Ще се провали!

— Така да бъде, ще се провали.

Следван от Блонде, той обходи като обезумял апартамента на Флорин. После огледа жадно струпаните в него богатства: Блонде разбра.

— Тук има сто и няколко хиляди франка — каза той.

— Да — въздъхна Раул пред разкошното легло на Флорин. — Но бих предпочел през целия си живот да продавам вериги за вратите и да се храня с пържени картофи, отколкото да продам макар една закачалка от този апартамент.

— Не една закачалка, а всичко — отвърна Блонде. — Амбицията е като смъртта, тя трябва да сложи ръка на всичко, знае, че животът върви по петите й.

— Не и не! Бих приел всичко от вчерашната графиня, но да отнема черупката на Флорин!…

— Да събориш монетния си двор — произнесе Блонде с трагичен тон, — да се лишиш от опора, да счупиш калъпа, тежко е, вярно.

— Доколкото разбрах, ще се занимаваш с политика вместо с театър — му каза Флорин, която внезапно се появи.

— Да, мойто момиче, да — отвърна добродушно Раул, като я прегърна през шията и я целуна по челото. — Цупиш ли се? Нима ще загубиш? Няма ли министърът да издействува по-лесно от журналиста по-добър ангажимент за кралицата на рампата? Няма ли да имаш роли и турнета?

— А откъде ще вземеш пари? — попита тя.

— От вуйчо си — отвърна Раул.

Флорин познаваше вуйчото на Раул. Тази дума символизираше лихварството, както на простонароден език „леля ми“ означава заложната къща.

— Не се безпокой, съкровище — каза Блонде на Флорин, като я потупа по рамото, — ще му осигуря подкрепата на Масол, адвокат, който като всички свои събратя се стреми да стане пазител на печата, макар и за един ден, на Дю Тийе, който иска да стане депутат, на Фино, който финансира тайно малък вестник, на Плантен, който иска да стане докладчик в Държавния съвет и участвува в издаването на едно съмнително списание. Да, ще го спася от него самия: ще извикаме Етиен Лусто, който ще пише фейлетоните, Клод Виньон за литературната критика, Фелисиен Верну ще бъде чистачката, адвокатът ще работи, Дю Тийе ще отговаря за борсата и индустрията и ще видиш докъде ще доведат общите усилия.

— В болницата или в министерството, където отиват съсипаните телом или духом хора — отвърна Раул.

— Кога ще уговаряте?

— След пет дни тук — каза Раул.

— Ще ми кажеш каква сума ще е нужна — каза само Флорин.

— Ами че адвокатът, Дю Тийе и Раул не могат да участвуват, без всеки от тях да внесе по стотина хиляди франка — отговори Блонде. — Вестникът ще издържи така година и половина, колкото е необходимо, за да се наложи или да фалира в Париж.

Флорин се намуси в знак на одобрение. Двамата приятели се качиха в един кабриолет, за да съберат сътрапезниците, перата, идеите и интересите.

Хубавата актриса извика от своя страна четирима богати търговци на мебели, редки предмети, картини и бижута. Те влязоха в светилището й и описаха всичко, като че ли Флорин бе умряла. Тя ги заплаши с публична продан, в случай че си изкривят съвестта в очакване на по-изгодна сделка.

Каза им, че се е харесала на един английски лорд в средновековната си роля, затова искала да вложи в ценни книжа движимото си имущество, за да му се стори бедна и да й подари великолепен дом, който щяла да обзаведе така, че да съперничи на Ротшилд.

Колкото и да се мъчеше да изцеди от тях повече пари, дадоха само седемдесет хиляди франка за цялата покъщнина, която струваше поне сто и петдесет хиляди. Флорин, която не би дала за нея и два лиара, обеща да продаде всичко след една седмица за осемдесет хиляди франка.

— Това е последната ми дума — заяви тя.

Сделката бе сключена.

Щом търговците си отидоха, актрисата подскочи от радост, както хълмовете на цар Давид. Направи какви ли не щуротии, не си въобразяваше, че е толкова богата.

Когато Раул дойде, тя се престори на сърдита. Каза му, че я е изоставил, че е размислила: мъжете не минават от една партия в друга, нито от театъра в Камарата без основания. Тя сигурно има съперница! Какво нещо е инстинктът! Накара го да й се закълне във вечна любов.

След пет дни устрои възможно най-блестящата вечеря. Вестникът бе кръстен там сред потоци от вино и шеги, клетви за вярност, за честно съдружие и здраво приятелство. Името, вече забравено, нещо от рода на „Либерал“, „Комюнал“, „Департьомантал“, „Гард насионал“, „Федерал“, „Емпарсиал“, завършваше на „ал“ и бе съвсем неподходящо.

След безбройните описания на оргии, характерни за тази литературна фаза, когато имаше толкова малко пиршества в мансардите на авторите, трудно е да се опише угощението, дадено от Флорин. Само няколко думи. В три часа след полунощ Флорин можа да се съблече и да си легне, сякаш бе сама, макар никой да не си бе отишъл. Факлите на епохата спяха като пънове.

Когато рано сутринта опаковчиците, комисионерите и носачите дойдоха да отнесат лукса на прочутата актриса, тя се разсмя при вида на тези мъже, които вземаха знаменитостите като тежки мебели и ги оставяха върху паркета. Така си отидоха хубавите вещи. Флорин отпрати всичките си спомени при търговците, където никой минувач не можеше да знае, като ги види, нито къде, нито как бяха купени тези цветя на разкоша. Оставиха, както бе уговорено, до вечерта няколко вещи: леглото, масата и сервиза за ядене, за да може да даде на гостите си да обядват. След като бяха заспали под изящните завеси на богатството, талантите се събудиха сред студените, голи стени на нищетата с дупки от гвоздеи, обезобразени от пукнатини и драскотини под тапетите, напомнящи въжата зад декорите в Операта.

— Я виж ти! Горкото момиче е под запор! — извика Бискиу, един от гостите. — Бръкнете се в джобовете! Подписка!

Като чуха тези думи, всички наскачаха. Изпразнените джобове доставиха трийсет и седем франка и Раул подигравателно ги поднесе на смеещата се Флорин. Щастливата куртизанка вдигна глава от възглавницата си и показа една пачка банкноти, дебела както по времето, когато възглавниците на куртизанките можеха да докарат средно по толкова на година, Раул извика Блонде.

— Ясно — каза Блонде. — Хитрушата е прибягнала до това, без да ни каже. Чудесно, ангелче!

Вдигнаха триумфално актрисата на ръце заради постъпката й и я отнесоха по пеньоар в трапезарията. Адвокатът и банкерите си бяха отишли. Вечерта Флорин имаше шумен успех в театъра. Мълвата за жертвата й бе обходила залата.

— Бих предпочела да ми ръкопляскат за таланта — подхвърли й нейната съперница във фоайето.

— Съвсем естествено желание у актриса, на която досега ръкопляскат само заради достъпността й — отвърна Флорин.

По време на представлението камериерката бе пренесла вещите й на улица Сандрие, в апартамента на Раул. Журналистът щеше да се настани в къщата, където се намираше редакцията на вестника.

Такава беше съперницата на невинната госпожа Дьо Вандьонес. Тщеславието на Раул свързваше като с халка актрисата и графинята. Страшен възел, който една херцогиня разсече при Луи XV, като заповяда да отровят прочутата Льокуврьор^[6] — лесноразбираемо отмъщение, ако си представим колко много е била оскърбена високопоставената дама.