Оноре дьо Балзак
Евина дъщеря ^[0] (3)

Трета глава
Историята на една щастлива жена

Между забележителните мъже, чиято съдба бе решена от Реставрацията и които за свое нещастие тя изключи ведно с Мартиняк от тайните на управлението, спадаше и Феликс дьо Вандьонес, влязъл в Камарата на перовете като неколцина други в последните дни от царуването на Шарл X. Това изпадане в немилост, макар и временно в неговите очи, го накара да се замисли за женитба. Желанието да се ожени бе породено, както у много други мъже, от отвращението към любовните приключения, тези безумни цветя на младостта. Настъпва един върховен момент, когато общественият живот придобива цялата си тежест. Феликс дьо Вандьонес се бе чувствувал ту щастлив, ту нещастен, по-често нещастен, отколкото щастлив, подобно на мъжете, които са срещнали любовта под най-красивата форма при първите си стъпки в светското общество. Такива привилегировани мъже стават прекалено придирчиви. А после, като натрупат малко житейски опит и опознаят хората, престават да бъдат максималисти и стигат до пълна снизходителност. Жените не ги лъжат, защото те не се поддават на измама, но влагат известно очарование в примирението си и тъй като очакват всичко, страдат по-малко.

Феликс можеше обаче все още да мине за един от най-привлекателните и най-приятните мъже в Париж. Извоювал си бе престиж сред жените главно благодарение на едно от най-благородните създания на този век, умряло, както казват, от мъка и любов по него. Но най-силен отпечатък му бе оставила красивата лейди Дъдли. В очите на много парижанки Феликс дължеше много свои успехи на лошата си слава. Кариерата на любовните му приключения завърши с госпожа Дьо Манервил. Без да е бил дон Жуан, той напусна света на любовта със същото разочарование, което му бе донесъл и светът на политиката. Не се надяваше вече, че някога ще срещне идеалната жена и идеалната любов, озарили и окрилили ранната му младост.

Стигнал тридесетте, граф Феликс реши да сложи край на досадните си любовни успехи, като се ожени. По този въпрос бе наясно: търсеше момиче, възпитано съгласно строгите изисквания на католицизма. Достатъчно му бе да научи как графиня Дьо Гранвил държи дъщерите си, за да поиска ръката на по-голямата от тях. И той бе понесъл деспотизма на майка си. Все още си спомняше жестоката си младост и можеше да различи под прикритието на женския свян как това иго бе въздействувало на сърцето на девойката: дали бе вляло в него озлобление, огорчение, бунт, или то бе останало кротко, любвеобилно, готово да откликне на красивите чувства. Тиранията оказва противоположно въздействие и две големи фигури от античността се явяват като символи на робството: Епиктет^[1] и Спартак — ненавистта с непримиримостта си и примирието с неговата християнска обич. Граф Дьо Вандьонес откри сродна душа у Мари-Анжелик дьо Гранвил.

Оженвайки се за младо, простодушно, невинно и чисто момиче, той предварително бе решил, като млад старец, какъвто се чувствуваше, да прибави бащинското към съпружеското чувство. Даваше си сметка, че сърцето му е пресушено от светския живот и политиката, и знаеше, че в замяна на един млад живот ще предложи остатъците от един похабен живот. Ще сложи ледовете на зимата край цветята на пролетта, опитността на зрелия мъж край веселото, безгрижно неблагоразумие. След като прецени трезво положението си, той се укрепи на съпружеските си позиции, като се запаси възможно най-добре. Пусна две котви — снизхождението и доверието. Майките би трябвало да търсят такива мъже за дъщерите си: умът закриля като божество, разочарованието е прозорливо като хирург, а опитът е предвидлив като майка. Тези три качества са богословските добродетели на брака.

Изискаността и очарованието, които бе придобил като харесван и изтънчен мъж, поуките от висшите политически среди, наблюденията, които бе натрупал по време на своя деен живот, съзерцания и литературни занимания — Феликс дьо Вандьонес използува всичко това, за да направи жена си щастлива, като впрегна и целия си ум. Едва излязла от майчиното чистилище, Мари-Анжелик се възнесе в съпружеския рай, създаден за нея от Феликс на улица Роше в дом, където най-малките дреболии излъчваха ухание на аристократичност, но бляскавото обществено положение на съпруга й не накърняваше хармоничната непринуденост, така скъпа на младите влюбени сърца.

Мари-Анжелик най-напред вкуси напълно наслажденията на материалния живот: съпругът й в продължение на две години бе интендант на развлеченията й. Търпеливо и много умело Феликс въведе жена си в живота, посвети я постепенно в тайните на висшето общество, запозна я с родословията на благородните семейства, учеше я как да се държи в обществото, насочваше я как да се облича в да разговаря, развеждаше я от театър на театър, накара я да проведе един курс по литература и история. Той завърши образованието й с грижовност на влюбен, на баща, на учител и съпруг с правилно разбрана умереност, като й осигуряваше наслаждения и уроци, без да накърни религиозните й убеждения. С една дума, той се справи майсторски със задачата си.

След четири години със задоволство установи, че бе превърнал графиня Дьо Вандьонес в една от най-приятните и най-изтъкнатите жени на своето време. Мари-Анжелик изпитваше към Феликс точно такива чувства, каквито той желаеше да й вдъхне: истинско приятелство, добре осъзната признателност и сестринска обич, уместно примесена с благородна и достойна любов, каквато трябва да съществува между мъж и жена. Бе вече майка, при това добра майка. Така че Феликс бе привързал жена си към себе си с всички възможни връзки, без да даде вид, че я обвързва, и разчиташе на силата на навика, за да бъде безбурно щастлив.

Само обиграни в житейските превратности мъже, извървели кръга на политическите и любовните разочарования, притежават подобна опитност и могат да се държат по този начин. Впрочем това начинание доставяше на Феликс същото удовлетворение, което изпитват от творбите си художниците, писателите или архитектите, издигайки паметници. Той се възхищаваше двойно от възпитателното си дело, виждайки резултатите и възхищавайки се от жена си — образована и чистосърдечна, остроумна и естествена, приятна и непорочна, девойка и майка едновременно, съвсем свободна и окована.

Историята на добрите семейства е като историята на щастливите народи, написва се с два реда и не е обект на литературата. Затова, тъй като щастието не се обяснява освен със самото себе си, тези четири години бяха изпълнени с изживявания, нежни като бледата сивина на вечната любов, блудкави като манната и забавни, колкото е забавен романът „Астрея“^[2].

През 1833 година сградата на щастието, циментирана от Феликс, едва-що не се срути, подровена в основите си, без той да подозира. Сърцето на двадесет и пет годишната жена не е същото като на осемнадесетгодишното момиче, както сърцето на четиридесетгодишната е различно от сърцето на тридесетгодишната. Жените преминават през четири възрасти. Всяка от тях формира нова жена. Вандьонес навярно знаеше законите на тези преобразования, дължими на съвременните ни нрави, но ги забрави в своя случай, както на най-вещия граматик може да се случи да забрави граматичните правила, когато пише книга; както на бойното поле, посред огъня, най-опитният генерал, затруднен от неравния терен, забравя някое неизменно правило на военното изкуство. Човекът, способен непрестанно да бележи фактите с мисълта си, е гениален. Но и най-гениалният човек не разгръща всеки миг гения си, иначе би заприличал премного на бога. След четири години такъв живот без ни едно душевно сътресение, без нито една дума, която да наруши хармонията на този сладък концерт от чувства, изпълнена от съзнанието, че е в разцвета си като красиво растение, посадено в плодородна почва, расло под ласките на благодатно слънце, греещо посред вечно лазурно небе, графинята се замисли над себе си.

Този критичен момент в живота й, обект на описаната от нас сцена, би бил неразбираем без известни обяснения, които може би ще смекчат в очите на жените вината на младата графиня, така щастлива и като майка, и като съпруга, вина, която на пръв поглед изглежда непростима. Животът е резултат от действието на две противоположни начала: липсва ли едното, човек страда. Задоволявайки жена си във всяко отношение, Вандьонес я бе лишил от желанието, владетел на мирозданието, за което се изразходват огромни нравствени сили. Извънредно голямата топлина, извънредно голямото нещастие, пълното щастие, всички абсолютни начала властвуват над безплодни площи: те държат да бъдат сами и задушават всичко, което им е чуждо. Вандьонес не беше жена, а жените единствени познават изкуството да разнообразят блаженството. Това изкуство поражда кокетството, своенравието, страховете и кавгите, умишлените, остроумни глупости, чрез които поставят под въпрос на следващия ден онова, което предната вечер е било съвсем безспорно. Мъжете могат да досадят с постоянството си, жените — никога.

По природа Вандьонес беше премного добър и не беше в състояние съзнателно да измъчва любимата жена. Той я потопи в най-лазурната, най-безоблачната шир на любовта. Само Бог на онзи свят знае решението на проблема за вечното блаженство. Долу на земята възвишените поети открай време отегчават читателите, започнат ли да описват рая. Подводната скала за Данте се оказа подводна скала и за Вандьонес. Чест и слава на тази злополучна смелост! В края на краищата този толкова добре подреден Едем почна да се струва еднообразен на жена му; от пълното щастие, изпитано в земния рай от първата жена, започна да й се повдига, както ако дълго време ядем сладкиши. На графинята й се прииска, както на Риварол^[3], четейки Флориан^[4], да срещне някой вълк в кошарата. Такъв е бил открай време смисълът на символичната змия, с която Ева заговорила, вероятно от скука. Тази поука може да се стори неблагоразумна на протестантите, които се отнасят по-сериозно към Битието и от евреите.

Но душевното състояние на госпожа Дьо Вандьонес може да се обясни и без библейски образи: тя усещаше огромна неупотребена сила в душата си, щастието не й носеше терзания, не беше съпроводено нито с грижи, нито с безпокойство, тя не трепереше да не би да го изгуби; то се появяваше всяка сутрин със същата безоблачност, същата усмивка, същите запленяващи думи. Това чисто езеро не бе набраздено от ни най-малък полъх, дори не и от зефира: тя би желала огледалната му повърхност да се развълнува. В желанието й имаше нещо детско и това би трябвало да я извини. Но обществото е точно толкова безпощадно, както и Бог от Битието. Откакто бе поумняла, графинята разбираше прекрасно колко оскърбителни бяха нейните чувства и й се струваше невъзможно да ги сподели с „милото си мъжле“. В своето чистосърдечие не бе измислила друго любовно обръщение, защото пленителните хиперболи, на които любовта учи жертвите си сред своите пламъци, не се изковават без огън.

Вандьонес беше щастлив, че жена му е така резервирана и умишлено я задържаше в умерената зона на съпружеската любов. Освен това за благородната душа на този образцов съпруг бяха недостойни измамническите средства, които биха го възвеличили, които биха го възнаградили в сърдечно отношение. Той държеше да се хареса самият той, да не дължи нищо на изкуствения принос на богатството. Графиня Мари се усмихваше, когато видеше в Булонската гора някоя не съвсем изрядна карета или пък теглена от зле поддържани коне, и очите й с удоволствие се плъзгаха по нейната, чиито коне, впрегнати по английски маниер, почти свободни въпреки хамутите, оставаха на известно разстояние един от друг. Феликс считаше за унизително да извлича изгода от грижите, които полагаше: жена му намираше неговия лукс и добрия му вкус за нещо естествено. Тя съвсем не му беше благодарна, че самолюбието й не е уязвено. С всичко е така. И добротата крие опасност: приписват я на характера ви и рядко са готови да видят в нея тайните усилия на благородна душа, докато възнаграждават злите хора за злото, което не са извършили.

Горе-долу по това време госпожа Феликс дьо Вандьонес бе така напреднала в светското си образование, че можеше да изостави твърде незначителната роля на плаха фигурантка, наблюдателка и слушателка, която, както разправят, изпълнявала известно време в миланската „Скала“ Джулия Гризи. Младата графиня се чувствуваше способна да пристъпи кам амплоато на примадона и тя неведнъж се опита. За голямо задоволство на Феликс тя започна да участвува в разговорите. Остроумни отговори и тънки забележки, покълнали в ума й вследствие на общуването с мъжа й, привлякоха вниманието върху нея, а успехът я насърчи. Вандьонес беше очарован, че хората, които признаваха, че жена му е красива, сега я намираха и находчива.

Когато се връщаха от концерт, бал или друго светско празненство, на което Мари бе блеснала, тя весело и самонадеяно подхвърляше на Феликс, докато се събличаше:

— Доволен ли бяхте от мен тази вечер?

Графинята възбуди и малко завист, между другото завистта на зълва си, маркиза Дьо Листомер, която дотогава я бе покровителствувала, въобразявайки си, че взима под закрила невзрачно създание, на чийто фон изпъква самата тя. Графиня Мари — красива, духовита, добродетелна, музикална и не особено кокетна, — каква плячка за висшето общество! Там имаше няколко жени, с които Феликс дьо Вандьонес бе скъсал или те бяха скъсали с него, но без да престанат да се интересуват от брака му. Докато виждаха в госпожа Дьо Вандьонес незначителна женичка с червени ръце, която се чуди къде да се дене, говори малко и явно не мисли много, те се смятаха достатъчно отмъстени.

Дойдоха злополучните юлски събития през 1830 година, в продължение на две години светският живот замря, богаташите се оттеглиха по време на бурята в именията си или предприеха пътешествия из Европа и салоните се отвориха отново едва през 1833 година. Предградието Сен-Жермен се цупеше, но смяташе няколко домове, между другото дома на австрийския посланик, за неутрална зона: там се срещаха легитимистите и новото висше общество, представени и едните, и другите от най-елегантната си върхушка. Свързан със заточеното кралско семейство със здравите връзки на симпатията и признателността, но праволинеен в убежденията си, Вандьонес не се сметна задължен да подражава на глупавите прекалени ухажвания на своите съмишленици. В дните на опасност бе изпълнил дълга си с риск за живота си, като мина през народните маси, за да направи предложение за преговори, затова заведе жена си във висшите кръгове, където никой не можеше да се съмнява във верността му. Бившите приятелки на Вандьонес мъчно можаха да разпознаят младоженката в изящната, остроумна и чаровна графиня, която се държеше като най-изтънчена аристократка. Госпожите Д’Еспар, Манервил, лейди Дъдли и няколко други не толкова известни дами почувствуваха, че в сърцата им се пробуждат змиите на ревността. Те чуха свистенето на разгневената си гордост, завидяха на щастието на Феликс. С удоволствие биха дали най-красивите си пантофки, за да му се случи нещастие.

Вместо да се настроят враждебно срещу графинята, тези злобарки я обкръжиха с внимание, засвидетелствуваха й прекалено приятелство и почнаха да я хвалят пред мъжете. Вникнал достатъчно добре в намеренията им, Феликс бдеше над отношенията на жена си с тях и я предупреждаваше да не им вярва. Те от своя страна отгатнаха, че близостта им с жена му го тревожи, не можаха да му простят това недоверие и удвоиха грижите и вниманието си към своята съперница, като допринесоха за шумния й успех, за голямо неудоволствие на маркиза Дьо Листомер, която нищо не проумяваше. Говореше се, че графиня Феликс дьо Вандьонес е най-очарователната и най-остроумната жена в Париж.

Етървата на Мари, жена на маркиз Шарл дьо Вандьонес, се чувствуваше много неприятно, че еднаквите им имена предизвикват недоразумения, а понякога и сравнения. Макар маркизата да бе също много красива жена и да се отличаваше с духовитостта си, съперничките й много успешно й противопоставяха жената на Феликс, която беше дванадесет години по-млада от нея.

Те не знаеха колко зле се отразява успехът на графинята на отношенията й със зълва й и етърва й, които започнаха да се държат хладно и нелюбезно с тържествуващата Мари-Анжелик. Те станаха опасни роднини, близки неприятелки.

Всеизвестно е, че за да се пребори с общото безразличие, породено от политическата драма, литературата предлагаше на читателите произведения в Байронов стил, в които ставаше дума само за съпружески провинения. По това време нарушенията на брачните договори покриваха разходите на списанията, книгите и театъра. Този вечен сюжет беше повече от когато и да било на мода. Любовникът, кошмар за съпрузите, се срещаше навсякъде, освен може би в семействата, където в тази буржоазна епоха проникваше по-малко, отколкото в друго време. Нима, когато всичко живо тича по прозорците, вика: „Пазете се!“ и осветява улиците, по тях се разхождат крадци? Ако през тези наситени с градски, политически и нравствени вълнения години имаше семейни катастрофи, те представляваха изключения и биеха на очи едва по време на Реставрацията. Обаче жените много разговаряха помежду си за любимия сюжет в двете форми на поезията — книгата и театъра. Често ставаше въпрос за любовника, това толкова рядко и така желано същество. Познатите любовни приключения доставяха материал за спорове и както винаги тези спорове се водеха от безупречни жени. Заслужава да отбележим страненето от подобни разговори на жените, които се радват на незаконно щастие; те са сдържани, лицемерно добродетелни и едва ли не плахи в обществото. Като че ли искат от всекиго да пази мълчание или молят да им простят наслажденията, които изживяват. Когато, напротив, някоя жена охотно слуша разговори за семейни катастрофи или се интересува от насладите, които оправдават прегрешилите, бъдете сигурни, че тя е на кръстопът и не знае накъде да поеме.

Тази зима графиня Дьо Вандьонес чуваше силния глас на света около себе си, той гърмеше в ушите й, бурен вятър фучеше край нея. Мнимите й приятелки, чиито знатни имена и обществено положение закриляха репутацията им, неведнъж обрисуваха пред нея изкусителния образ на любовника и посяха в душата й пламенни слова за любовта, отговора на загадката, която животът поднася на жените — великата страст, по думите на госпожа Дьо Стал, която лично даде пример. Когато в тесен кръг графинята наивно питаше каква е разликата между любовник и съпруг, нито веднъж някоя от тези жени, които желаеха нещастието на Вандьонес, не пропусна да й отвърне така, че да пробуди любопитството й, да разпали въображението и, да въздействува на сърцето й, да увлече душата й.

— Живуркаш с мъжа си, мила, а живееш истински само с любимия си — й казваше маркиза Дьо Вандьонес, нейната етърва.

— Бракът, мило дете, е нашето чистилище. Любовта е раят — заявяваше лейди Дъдли.

— Не й вярвайте — възкликваше госпожица де Туш, — не рай, а ад!

— Само че ад, в който обичаш — забелязваше маркиза Дьо Рошфид. — Често човек изпитва по-голямо удоволствие в страданието, отколкото в щастието, вижте мъчениците.

— Със съпруга си, малка наивнице, живеем нашия живот, така да се каже; ала когато обичаш, живееш живота на друг човек — й обясняваше маркиза Д’Еспар.

— Любовникът е забраненият плод, дума, която за мен казва всичко — заключаваше смеешком хубавата Моина дьо Сент-Ереен.

Когато не беше на някой дипломатически прием или на бал у богати чужденци като лейди Дъдли или принцеса Галатион, графинята беше пак почти всяка вечер в светското общество след театър „Де-з-Италиен“ или Операта, било при маркиза Д’Еспар, било при госпожа Дьо Листомер, госпожица де Туш, графиня Дьо Монкорне или виконтеса Дьо Гранлийо — единствените отворени аристократически домове. И никога не си отиваше, без в сърцето й да бъдат хвърлени семената на злото. Казваха й, че трябва „да запълни живота си“, моден израз по онова време, „да бъде разбрана“, друга дума, на която жените дават странни значения. Графинята се връщаше у дома си неспокойна, развълнувана, любопитна, замислена. Струваше й се, че нещо липсва на живота й, но не стигаше чак дотам, че да го вижда пуст.