Оноре дьо Балзак
Евина дъщеря ^[0] (1)

Първа глава
Двете Мари

В един от най-пищните домове на улица Ньов де Матюрен в единадесет и половина часа вечерта две жени бяха седнали пред камината в будоара, тапициран със синьо кадифе с нежни преливащи отблясъци, постижение на френската индустрия през последните две години. Някакъв тапицер, истински художник, бе драпирал по вратите и прозорците меки кашмирени завеси в синьо, в тон с тапетите. Сребърна лампа с инкрустирани тюркоази, закачена на три изящно изработени вериги, се спуска от красивата розетка в средата на тавана. Основната декоративна идея е издържана в най-малките подробности, дори потопът е облечен в синя коприна, осеяна на звезди от бял кашмир. Плисирани ивици от същата материя се спускат на равни разстояния върху тапетите, закачени горе с аграфи от перли. Краката потъват в топлия белгийски килим, дебел като губер, с пръснати сини букетчета върху лененосив фон. Мебелите от палисандрово дърво с дълбоки резби, имитиращи най-красивите образци от миналите векове, съживяват с богатите си багри малко безцветния интериор, леко „размазан“, както би казал някой художник. Облегалата на столовете и креслата разкриват пред погледа малки медальони от бял копринен брокат със сини цветчета в рамка от изящно изрязани в дървото листа. От двете страни на прозореца — две етажерки с наредени върху тях хиляди ценни дреболии, цветя на ръчните занаяти, разцъфнали под топлината на мисълта. Върху мраморната камина — най-причудливи фигурки от старинен саксонски порцелан — овчари, запътили се към вечни сватби с нежни букети в ръка, всевъзможни немски измишльотини около платинен часовник с арабески от черен емайл върху бял фон. Над тях блести релефната абаносова рамка на венецианско огледало, пренесено навярно от някоя бивша кралска резиденция. Две жардиниери предлагат в необичайния сезон болнавия лукс на оранжериите — дивни бледи цветя, бисери на ботаниката. В студения, добре подреден и чист, сякаш обявен за продан будоар няма и следа от изпълненото с приумици безредие, присъщо на щастието. В това отношение всичко беше в тон, защото двете жени плачеха. Всичко там като че ли страдаше.

Името на собственика, Фердинан дю Тийе, един от най-богатите парижки банкери, оправдава необуздания лукс на дома: будоарът може да служи за показ. Макар с най-невзрачен произход, макар парвеню, Дю Тийе се бе оженил бог знае как за по-малката дъщеря на граф Дьо Гранвил, едно от най-известните имена сред висшата френска магистратура, пер след Юлската революция. Заплатил бе за тази ласкаеща тщеславието му женитба с фигуриращата в брачния договор, но неполучена зестра, равна по размер на зестрата на по-голямата сестра, омъжила се за граф Феликс дьо Вандьонес. Няколко години преди това семейство Гранвил се бе свързало с рода Вандьонес посредством огромна зестра. Така банката възстанови щетите, нанесени от благородническата класа на магистратурата. Ако само след три години граф Дьо Вандьонес можеше да се види зет на някой си Фердинан, присвоил името Дю Тийе, навярно нямаше да се ожени. Но кой би могъл да предвиди в края на 1828 година странните превратности, които щеше да донесе 1830 година в политиката, икономиката и морала на Франция? Ако някой бе казал на граф Феликс дьо Вандьонес, че в този кадрил ще загуби перската си корона и тя ще увенчае главата на тъста му, той би го сметнал за луд.

Сгушена на едно от ниските столчета, наричани „грейки“, и внимателно заслушана, госпожа Дю Тийе притискаше до гърдите си и от време на време целуваше с майчинска нежност ръката на сестра си, госпожа Феликс дьо Вандьонес. В светските среди прибавяха кръщелното име на съпруга й към фамилното й име, за да разграничат графинята от етърва й, маркизата, съпруга на бившия посланик Шарл дьо Вандьонес, който се бе оженил за богатата вдовица на граф Дьо Кергаруе, родена Дьо Фонтен. Полуизлегната върху малко канапе, с кърпичка в другата ръка, едва поемаща си дъх сред сдържаните ридания, графинята току-що бе изляла насълзена сърцето си — така се доверяват една на друга две сестри, обичащи се помежду си. А тези две сестри се обичаха нежно. Живеем в епоха, когато две сестри, омъжени така необикновено, могат отлично и да не се обичат, затова историкът е длъжен да обясни причината за привързаността им, останала непокътната и неопетнена посред взаимното презрение на съпрузите им и социалните несъответствия. Ще припомним бегло детството им, за да дадем представа за положението на едната и на другата.

Отгледани бяха в мрачен богат дом в квартала Маре от набожна тесногръда майка, която с ясно съзнание за удълженията си — класическа формула — бе изпълнила най-важното изискване от всяка майка по отношение на дъщерите й: Мари-Анжелик и Мари-Йожени стигнаха до прага на женитбата си — едната на двадесет, другата на седемнадесет години, — без нито веднъж да излязат извън семейната сфера, където ги следеше зоркото майчино око. Дотогава не бяха ходили ни веднъж на представление: парижките църкви бяха техните театри. С една дума, те бяха така строго възпитавани в дома на майка си, както в манастир. Откакто се помнеха, винаги спяха в съседната стая на спалнята на графиня Дьо Гранвил, чиято врата беше отворена през цялата нощ. Когато не бяха заети с грижи за тоалета си, с религиозните си задължения или с необходимите занимания за девойки от добро потекло, те шиеха за бедните или се разхождаха, но както англичаните в неделя, следвайки предписанието: „Да не вървим толкова бързо, ще изглежда, че ни е забавно!“ Образованието им не надхвърли границите, наложени от изповедниците им, подбрани измежду най-неотстъпчивите и най-янсенистки настроените духовници. Едва ли е имало някога девойки, предадени в ръцете на съпрузите си по-непорочни и целомъдрени: за майка им като че ли до този факт, немаловажен впрочем, се свеждаше целият й дълг пред небето и хората. Преди омъжването си двете нещастни създания не бяха чели романи и не бяха рисували нищо друго освен човешки фигури, които биха се сторили на Кювие шедьовър на нелепостта — под тяхната ръка дори Херкулес от Фарнезе би изглеждал женствен. Една стара мома им преподаваше рисуване. Един достопочтен свещеник ги учеше на граматика, френски език, история, география и малко аритметика, колкото е необходимо за жени. Вечер четяха на висок глас в присъствие на изповедника на майка си избрани откъси от разрешени книги, например „Назидателни писма“ и „Уроци по литература“ от Ноел: можеха да срещнат пасаж, който би разпалил въображението им, ако не се изтълкува разумно. „Телемах“ от Фенелон му се стори опасен. Графиня Дьо Гранвил обичаше дъщерите си и искаше да направи от тях ангели, подобни на Мари Алакок^[1], но дъщерите й биха предпочели не толкова добродетелна и по-мила майка.

Това възпитание даде желаните плодове.

Наложена като иго и представена в най-сурова светлина, религията умори с ежедневните си изисквания младите невинни сърца, с които се отнасяха, сякаш бяха престъпни. Тя потисна чувствата им и макар да пусна дълбоки корени в душите им, не спечели любовта им. Двете Мари бяха обречени или да затъпеят, или за да копнеят за независимост. Щом зърнаха света и можаха да направят известни сравнения, у тях се породи желание да се омъжат, без да съзнават затрогващата си миловидност и нравствената си стойност. Нямаха представа за собственото си чистосърдечие, как биха имали представа за живота? Без оръжие срещу нещастието, както и без никакъв опит, за да оценят щастието, те извличаха единствената си утеха в майчиния затвор от самите себе си. Нежните им полугласни признания вечер, няколкото споделени реплики, когато майка им ги оставеше за миг сами, бяха наситени понякога с повече мисли, отколкото бяха в състояние да изразят. Често един поглед, убягнал на всички, с който споделяха вълнението си, напомняше поема, пропита с горчива тъга. Съзерцанието на безоблачното небе, уханието на цветята, разходката в градината, уловени под ръка, им доставяха небивали наслаждения.

Завършването на някоя бродерия ги преизпълваше с невинна радост. Кръгът на майка им не само не подхранваше сърцата им и не подтикваше ума им, а притъпяваше мисълта им и вгорчаваше чувствата им, тъй като се състоеше от няколко стари добронравни жени, сухи и лишени от обаяние, които разговаряха за разликата между проповедниците и изповедниците си, за дребните си неразположения и най-незначителни религиозни събития, достойни за вестник „Котидиен“ или „Приятел на религията“. Колкото до мъжете, те биха угасили факела на любовта, толкова безстрастни и тъжно примирени бяха лицата им. Те всички бяха на възрастта, когато мъжът става начумерен и мрачен, когато чувствителността му се проявява само на трапезата и се събужда само за неща, свързани с благосъстоянието. Набожно себичие бе изсушило сърцата им, отдадени на дълга и укрепени зад религиозните си обязаности. Безмълвните партии на карти запълваха почти цялата вечер. Двете момиченца, заточени сред този синедрион, поддържан от майчината строгост, с изненада осъзнаваха, че ненавиждат скучните гости с потънали в орбитите очи и намусени лица.

На тъмния фон на този живот се открои ярко само един мъж, учителят им по музика. Изповедниците решиха, че музиката е християнско изкуство, родено в лоното на католическата църква и развито от нея. Затова разрешиха двете момиченца да учат музика. Една очилата госпожица, учителка по солфеж и пиано в съседния манастир, ги умори с упражнения. Но когато по-голямата дъщеря навърши десет години, граф Дьо Гранвил изтъкна необходимостта да вземат учител. Госпожа Дьо Гранвил се отнесе към тази отстъпка с благонравно съпружеско подчинение: набожните жени считат за своя заслуга всяко изпълнено задължение.

Учителят беше германец, католик, един от тези мъже, които се раждат стари и изглеждат все петдесетгодишни, дори и на осемдесет години. Тъмното му, хлътнало, набръчкано лице бе запазило нещо детско и наивно. Невинна синева оживяваше очите му и жизнерадостна пролетна усмивка не слизаше от устните му. Сивите старчески коси, сресани безизкусно като косите на Исус Христос, внасяха някаква тържествена нотка във възторженото му изражение, която заблуждаваше хората относно характера му: той бе способен да извърши глупост, като си остане образцово сериозен. Дрехите бяха за него необходима обвивка, на която не обръщаше никакво внимание, защото очите му бяха насочени много високо, към облаците, и рядко се спускаха, за техен срам, към нещо материално. Затова този талантлив, но неизвестен музикант спадаше към приятната категория на отвлечените хора, които отдават времето и душата си на другите, забравят ръкавиците си на всички маси и чадъра си пред всяка врата. Ръцете му изглеждаха мръсни, дори и да бяха измити. Най-сетне старческото му тяло не особено устойчиво върху немощните му криви крака, което доказваше до каква степен човек може да го превърне във второстепенен придатък на душата си, спадаше към странните творения, изрисувани правдиво от Хофман^[2], поет на онова, което сякаш не съществува и при все това живее. Такъв беше Шмуке, бившият капелмайстор на маркграф Аншпах. Този начетен мъж бил подложен на разпит по благочестие: попитали го дали пости. Маестрото бил изкушен да отговори: „Та погледнете ме!“ Но може ли човек да се шегува с набожни жени и янсенистки проповедници?

Неугледният старец зае толкова място в живота на двете Мари, те така обикнаха чистосърдечния надарен музикант, свел амбициите си до разбиране на изкуството, че след омъжването си всяка от тях му учреди триста франка пожизнена рента, достатъчна за жилището, бирата, лулата и дрехите му. С шестстотин франка рента и дохода от уроците животът му стана рай. Шмуке се бе осмелил да довери мизерното си положение и съкровеното си желание само на тези прелестни девойки, на тези цветя, разцъфнали под снега на майчината строгост и леда на лъженабожността. Този случай обяснява напълно характера на Шмуке и детството на двете Мари.

Никой по-късно не можа да узнае кой абат, коя стара набожница бе открила този немец, залутан в Париж. Щом достопочтените майки узнаха, че графиня Дьо Гранвил е намерила учител по музика за дъщерите си, всички се заинтересуваха за името и адреса му. Шмуке се сдоби с тридесет ученички в техния квартал. Късният му успех се изрази в носене на обувки с токи от бронзирана стомана, подложки от конски косъм и в по-често сменяне на бельото. Простодушната му жизнерадост, дълго потискана от благородната му, благопристойна нищета, избликна наново. Той пускаше сегиз-тогиз по някоя шеговита забележка: „Госпожици, тази нощ котките излапаха мръсотията в Париж“ — ако през нощта мраз сковеше улиците, кални предната вечер, само че той произнасяше тези думи на галско-германско наречие. Доволен, че е поднесъл на двете ангелчета тази vergissmeinnicht^[3], избрана сред цветята на ума му, на лицето му се изписваше тънко, остроумно изражение, което обезоръжаваше всеки подигравчия. Толкова бе щастлив, ако му се удадеше да предизвика усмивка върху устните на двете си ученички, в чийто тъжен живот бе надникнал, че беше готов нарочно да стане смешен, ако по рождение не будеше смях. Но сърцето му би придало вкус и на най-разпространените анекдоти. Според много сполучливия израз на покойния Сен-Мартен, то би позлатило и калта с божествената си усмивка.

Съгласно благородните внушения на религиозното възпитание двете Мари съпровождаха почтително учителя си до входната врата на дома си. Там горките момиченца му казваха нещо мило, щастливи да му дарят щастие. Можеха да се покажат жени само спрямо него! Затова чак до женитбата им музиката стана за тях втори живот, както руският мужик вземал — така поне разправят — мечтите си за действителност, а живота си — за кошмар. В желанието си да се предпазят от дребнавостта, която ги обсаждаше, както и от убийствените аскетични мисли, те се хвърлиха настървено в трудностите на музикалното изкуство. Мелодията, Хармонията, Композицията, трите дъщери на небето, чийто хор оглавяваше старият фавн-католик, опиянен от музика, възнаградиха усилията им и изградиха крепост около тях с безплътните си танци. Моцарт, Бетховен, Хайдн, Паезиело, Чимароза, Хумел и второстепенните композитори развиха у тях хиляди чувства, които не пристъпиха свещената ограда на забулените им сърца, но проникнаха в мирозданието и те литнаха в него с разперени крила. Изпълнеха ли съвършено някоя музикална пиеса, двете момичета си стискаха ръце, прегръщаха се възторжено, а старият им учител ги наричаше неговите две свети Цецилии.

Двете Мари почнаха да ходят на бал чак когато навършиха шестнадесет години, и то само четири пъти годишно в няколко избрани дома. Отделяха се от полите на майка си само натъпкани с наставления как да се държат с кавалерите си. Нарежданията бяха толкова строги, че можеха да отговарят само с „да“ и „не“ на партньорите си. Окото на графинята не се откъсваше нито за миг от дъщерите й и като че ли отгатваше думите само по движението на устните им. Клетите момичета имаха безупречни бални тоалети, рокли от муселин, затворени до брадичката с безброй рюшчета и дълги ръкави. Тази бална премяна, пристегнала очарователните им форми и прикрила красотата им, ги оприличаваше на египетски мумии. Ала от памучните калъфи се подаваха две пленителни тъжни личица. Те се вбесяваха, че са обект на нежно състрадание. Коя жена, колкото и простодушна, не желае да буди завист? И така нито една опасна или нездрава мисъл, нищо двусмислено не омърси девствения им ум: сърцата им бяха чисти, ръцете — страшно червени и двете пращяха от здраве. Ева не е излязла по-невинна от ръцете на Бога, отколкото двете момичета от бащиния дом, за да отидат в кметството и църквата с една-единствена, но затова пък страшна препоръка: да се подчиняват във всичко на мъжете, край които трябваше да спят или да бодърствуват нощем. Според самите тях едва ли щяха да се чувствуват по-зле в чуждата къща, където щяха да се преселят, отколкото в майчиния манастир.

Защо бащата на двете момичета, граф Дьо Гранвил, умен, образован и добросъвестен магистрат, макар увличащ се понякога от политика, не защити двете малки създания от подобен деспотизъм? Уви! Съгласно едно паметно споразумение, постигнато след десетгодишен брак, съпрузите живееха разделени в собствения си дом. Бащата се бе нагърбил с възпитанието на синовете си, предоставяйки на жена си възпитанието на дъщерите. Приложението на тази насилствена система му се стори не толкова опасна за жените, отколкото за мъжете. Двете Мари, предопределени да търпят тирания, било тиранията на любовта, било тиранията на брака, щяха да загубят по-малко от подобно възпитание, отколкото момчетата, чийто ум трябваше да остане свободен и чиито способности щяха да пострадат под силния натиск на религиозните мисли, тласнати до крайност. Графът бе избавил две от четирите жертви. За графинята двамата й синове — единият, готвещ се за съдийската професия, а другият за прокуратурата, — бяха много зле възпитани, за да им позволи най-малка близост със сестрите им. Така че отношенията между нещастните деца бяха зорко наблюдавани.

Впрочем, когато графът вземаше синовете си от колежа, той гледаше да не се застояват вкъщи. Двете момчета обядваха с майка си и със сестрите си, после съдията им устройваше някакво забавление навън — водеше ги в ресторант, на театър, в музея или на село през лятото. Освен в тържествените случаи в семейния живот, например именния ден на графинята или графа, Нова година и раздаването на наградите в края на учебната година, когато двете момчета оставаха вкъщи и спяха там, доста смутени, без да смеят да целунат сестричките си, надзиравани от графинята, която не ги оставяше нито миг заедно, двете момичета толкова рядко виждаха братята си, че между тях не можеше да се зароди никаква връзка.

В подобни дни с повод и без повод тя питаше: „Къде е Анжелик?“, „Какво прави Йожени?“, „Къде са децата ми?“

Станеше ли дума за синовете й, графинята вдигаше към небето студените си измъчени очи, като че ли искаше прошка от Бога, че не ги е изтръгнала от безбожието. Възклицанията и недомлъвките й по техен адрес бяха равнозначни на най-плачевните строфи от Йеремия и заблуждаваха двете сестри, които считаха братята си покварени и навеки пропаднали. Когато синовете му навършиха осемнадесет години, графът им даде две стаи в своя апартамент и ги записа да следват право, като ги повери на един адвокат, негов секретар, натоварен да ги посвети в тайните на бъдещата им кариера. Така че за двете Мари братята бяха нещо абстрактно. Когато сестрите им се омъжваха, единият бе заместник-прокурор в далечен съд, другият едва-що започваше работата си в провинцията: и двамата бяха задържани и първия, и втория път от сериозни процеси.

Животът в много семейства, който си представяме задушевен, единен, тясно споен, протича всъщност така: братята са далеч, загрижени да забогатеят, да преуспеят, заети в служба на страната; сестрите са увлечени от вихъра на интереси, чужди на собственото им семейство. И всички са разединени, без мисъл един за друг, свързани само със слабите връзки на спомена, до момента, когато гордостта ги призове или ги събере интересът, който понякога прекъсва и малкото останали роднински чувства. Рядко изключение е едно сплотено духом и телом семейство. Съвременните обществени норми, умножавайки отделните семейства, създават най-страшното зло — индивидуализма.

Всред дълбокото усамотение, в което протече младостта им, Анжелик и Йожени рядко виждаха баща си — впрочем той винаги се появяваше в обширния апартамент на партера, обитаван от жена му, с натъжено лице. Вкъщи запазваше сериозното и тържествено изражение на съдия по време на заседание. Когато двете момиченца минаха възрастта на играчките и куклите и започнаха да разсъждават, около дванайсетгодишни, когато вече не се подиграваха на стария Шмуке, те надникнаха в тайните грижи, набраздяващи челото на графа, и отгатнаха под строгата му маска затаени доброта и очарование. Разбраха, че бе отстъпил пред религията в своето семейство, измамен в надеждите си на съпруг, както и наранен в най-нежните фибри на бащинството — любовта на бащите към дъщерите. Подобни страдания необикновено силно вълнуват девойки, лишени от нежност. Понякога, докато се разхождаше в градината между двете, обвил с ръце крехките им талии, приравнявайки крачка с детските им стъпки, бащата се спираше край някой храст и ги целуваше по челото една след друга. Очите, устните и изразът му издаваха тогава най-дълбоко съчувствие.

— Не сте много щастливи, мили мои момиченца — казваше им той, — но ще ви омъжа рано и ще бъда доволен, когато напуснете дома ни.

— Татко — отвръщаше Йожени, — решили сме да се омъжим за първия си кандидат.

— Ето — възкликваше той — горчивия плод на подобно възпитание! Стремят се да направят светици, а създават…

Не довършваше фразата си. Често двете момичета чувствуваха силната обич на баща си, когато се сбогуваше или спираше поглед върху тях, ако случайно вечеряше вкъщи. Те жалеха баща си, когото толкова рядко виждаха, а жалиш ли някого, обикваш го.

Строгото религиозно възпитание предопредели браковете на двете сестри, здраво сплотени от общото си нещастие, както Рита и Кристина^[4] от природата. Много мъже, когато се наканят да се женят, предпочитат момиче, излязло от манастир и пропито от благочестие, пред момиче, възпитано съгласно светските теории. Средно положение не съществува. Мъжът е принуден да се ожени за много образована девойка, чела и тълкувала статиите във вестниците, танцувала валс и гавот с хиляди младежи, посетила всички спектакли, изяла с кориците сума романи, чиито колене са били притискани до смазване от коленете на учителя по танц, която нехае за религията и си е изработила свой морал, или за невежо, чисто момиче, каквито бяха Мари-Анжелик и Мари-Йожени. И едните, и другите крият може би еднаква опасност. И все пак огромното мнозинство мъже, които не са на възрастта на Арнолф^[5], предпочитат една набожна Агнес^[6] пред бъдеща Селимен^[7].

Двете Мари, дребни и тънки, имаха еднакви талии, крака и ръце. По-малката, Йожени, бе руса като майка си. Анжелик беше тъмнокоса като баща си. Ала и двете имаха еднакъв тен — седефенобяла, издаваща здраве и чиста кръв кожа, с ярка руменина, свежа като жасмин и като него фина, гладка и нежна при допир. Сините очи на Йожени и тъмните очи на Анжелик имаха един и същи израз на наивно безгрижие, непринудено удивление, което личеше от неопределения им блуждаещ поглед. Бяха добре сложени: възслабите им рамене щяха по-късно да се изваят. Гърдите им, толкова дълго забулвани, изненадваха погледа със съвършенството си, когато съпрузите им ги помолиха да сложат по-изрязани рокли за бала. И единият, и другият тогава се насладиха на пленителния свян, залял с червенина двете непорочни създания, най-напред при затворени врати, а после през цялата вечер. Когато започваме описанието на сцената с разплаканата по-голяма сестра, очакваща утеха от по-малката, ръцете и раменете им бяха станали млечнобели. И двете бяха откърмили: едната — момче, другата — момиче.

Йожени се бе сторила много дяволита на майка си и тя бе двойно по-внимателна и по-строга спрямо нея. В очите на тази вдъхваща страх майка благородната и горда Анжелик имаше явно възторжена душа, гаранция за чистотата й, докато палавата Йожени като че ли се нуждаеше от обуздаване. Има такива очарователни създания, онеправдани от съдбата: би трябвало да жънат само успехи в живота, а живеят и умират злочести, терзани от зъл дух, жертви на непредвидени обстоятелства. Така невинната, весела Йожени бе подложена на подмолния деспотизъм на един парвеню, едва излязла от майчиния затвор. Анжелик, предразположена към бурни сърдечни изживявания, бе попаднала в най-висшите сфери на парижкото общество, свободна като птичка.