Тара Хайланд
Дъщери на греха (62)

Шестдесет и първа глава

Докато седеше в кабинета на Макс, Кара почувства, че я побиха студени тръпки от края на историята. Тя толкова дълго го бе смятала за злодея, наранявал майка й, че беше шокиращо да научи причината за влошаването на състоянието на Франи.

— Значи казваш, че е разбрала за болестта си и после… се е самоубила? Правилно ли съм разбрала?

Макс се поколеба.

— Не съвсем.

— Тогава какво се е случило?

— Трудно е за обяснение — каза Макс.

— Ами опитай.

Той я изгледа продължително.

— Бих опитал, но тайната не е моя, за да я разказвам аз.

— О, за бога! — избухна тя.

Той вдигна ръце, за да я усмири.

— Но може би мога да убедя въпросния човек да говори с теб.

— И къде е този мистериозен човек? — Кара не успя да прикрие скептицизма в гласа си.

— В една от къщите за гости.

Къщата за гости — където живееше Хилда.

— Е, какво чакаме?

Кара последва Макс навън по пътеката до къщата, която го бе видяла да посещава предишната вечер. Даваше си сметка, че е възможно да се излага на опасност — да остава насаме с някого, когото подозираше в убийството на майка си. Но имаше нужда да научи истината.

Сградата беше една от четирите къщи за гости в имението. Тази беше най-малката, едноетажна правоъгълна вила. За разлика от останалия двор, градината й беше красиво обработена, а на простора имаше закачени бели чаршафи, които се вееха на следобедния бриз. Една рампа отвеждаше до входната врата. Като наближиха, Макс спря.

— Моля те да изчакаш навън.

— В никакъв случай. — Не бе стигнала чак дотук, за да бъде отново залъгвана.

— Моля те. — Той изглеждаше изтощен. — Имай ми доверие.

Нещо в тона му я накара да омекне.

— Добре. Давам ти пет минути.

Тя го видя как изчезва в къщата и зачака.

Кара закрачи нагоре-надолу по чакълената алея. Петте минути минаха. После минаха още десет. Той беше в къщата от петнайсет минути, когато тя най-накрая се отказа да чака. Щеше да влезе, независимо дали бяха готови за нея.

Хилда й отвори. Значи Макс все пак не говореше за нея.

— Господин Станхоуп помоли да изчакате навън…

— Само че ми писна да чакам. — Кара избута жената, отказвайки да бъде сплашвана от претенциозния й тон.

Къщата бе на едно ниво и беше лесно да я претърси. Кара отвори вратите на всяка стая, търсейки Макс: всекидневна, светла и просторна кухня, малка спретната спалня, която очевидно беше на Хилда, голяма баня. Докато вървеше, икономката я следваше по петите.

— Госпожице! Моля ви, почакайте малко!

Най-после Кара стигна до една затворена врата в дъното на къщата.

— Моля ви! Почакайте!

Хилда я сграбчи за рамото, но Кара я отблъсна. Без да почука, тя отвори вратата със замах и влетя вътре. Не беше сигурна какво да очаква, но видяното я накара да замръзне на място. Стаята беше красива и просторна, с огромни френски прозорци, които гледаха към градината. Обстановката бе светла и приятна, както и женствена: тапетите бяха бели на големи жълти и сини цветя. Имаше една врата, която без съмнение водеше към прилежащата баня. Но очите на Кара се отправиха към леглото: голямо двойно легло, покрито с чаршафи на цветя, които подхождаха на тапетите. Една жена седеше изправена в леглото — очевидно бе много болна, тялото й бе изкривено и потръпваше в конвулсии. Макс бе приближил инвалидната си количка до нея и я хранеше.

Докато Кара го гледаше с каква грижа и любов поднася лъжицата към устата на пациентката, тя разбра, че този мъж не е убил никого.

Защото жената в леглото беше майка й.