Тара Хайланд
Дъщери на греха (38)

Тридесет и седма глава

— Намерих я.

Пит Гроув обикновено не беше от емоционалните. Всъщност повечето хора, които го познаваха, биха го определили като кръгъл нещастник. Но дори той се почувства обзет от вълнение, щом произнесе тези две вълшебни думи.

Бяха минали две години, откакто го бяха наели да наблюдава къщата. Един от съседите се съгласи, срещу малко възнаграждение, да го осведомява за това кой пристига и си тръгва. Месец след месец нямаше никаква активност. А сега най-внезапно му се обадиха, за да му кажат, че момичето се е появило. Той имаше чувството, че предстои да се случи нещо голямо.

Мъжът се залюля назад в стола и вдигна крака върху малкото си бюро, като се наслаждаваше на един от редките моменти, в които се чувстваше важен.

— Тя се появи… — Той се консултира с тефтера си. — Преди два дни. И както изглежда, смята да остане.

— Отлично.

Гласът, който му отвърна, беше твърд и изискан. Той принадлежеше на Чарлс Хамилтън, главен съдружник в адвокатската фирма „Хамилтън и синове“, основана от баща му. Тъкмо Чарлс се бе свързал с Пит още от началото и само той контактуваше с него. Пит нямаше връзка с клиента, нито имаше представа кой е той.

Обикновено Пит не работеше по този начин. Цели двайсет и пет години бе работил в полицията, патрулирайки из района на Уайтчапъл, докато не се пенсионира преди пет години. Месец по-късно разбра, че пенсионирането, за което бе копнял с години, не отговаря на хвалбите, с които се славеше. Вкъщи той бързо се отегчи и не издържащ повече на постоянните свади с жена си, реши да стане частен детектив. Винаги бе харесвал романите на Реймънд Чандлър и смяташе, че работата ще е вълнуваща. Затова нае тясна стая над един букмейкърски пункт в Бетнал Грийн^[1] и зачака клиенти.

Но както повечето неща в живота на Пит, работата като частен детектив го разочарова. През повечето време го наемаха да следи изневеряващи съпруги и съпрузи. Точно затова този случай го заинтересува веднага. Помнеше деня, в който Чарлс Хамилтън за пръв път влезе в мърлявото му офисче със скъпарския си костюм и презрителен поглед. Тогава Пит си помисли, че елегантният господин е влязъл при него по погрешка, докато не го изслуша. След всичките години, прекарани като патрул, нямаше друг с по-добри контакти в Ийст Енд. За него щеше да е лесно да следи за момичето, без никой да забележи.

През първите няколко месеца му беше интересно и му харесваше да души наоколо, за да разбере дали момичето се е вяснало у семейство Конъли. Но тъй като времето минаваше и нищо не се случваше, той се отегчи. Продължи да дава месечния си отчет и да получава тлъстия хонорар, изплащан му чрез Чарлс Хамилтън. Ако трябваше да си признае честно, очакваше клиентът му досега да се е отказал.

Но днес всичко това се промени. Обектът най-после се бе появил.

— Какво искате да направя? — попита Пит, нетърпелив да узнае как ще се развият нещата.

Адвокатът, обикновено изключително самоуверен, се поколеба за част от секундата.

— Трябва да се посъветвам с клиента си и тогава ще ви кажа.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

Чарлс Хамилтън се обади след час. Той предаде инструкциите с безцеремонна експедитивност. Засега Пит не биваше да се доближава до обекта. Вместо това трябваше да засили наблюдението си и да изпраща месечен доклад относно действията на момичето.

Пит изпита тайно разочарование, като научи, че след локализирането на обекта задълженията му няма да се променят кой знае колко. Но след като се споразумяха за нова цифра, той се почувства по-щастлив. Сумата беше щедра, съпоставено с времето и дискретността му, и макар случаят да му се струваше странен, той беше най-лесният и най-печелившият от всички досегашни. Само се чудеше какво му бе толкова специалното на това момиче, че да не искат да я изпускат от поглед.